Джейн Остин
Разум и чувства (10)

Глава 10

„Спасителят на Мариан“, както Маргарет наричаше Уилъби, с повече изящество, отколкото точност, се отби в къщата рано на другата сутрин, за да се осведоми за здравето на Мариан. Мисис Дашууд го прие с извънмерна учтивост — с любезност, продиктувана от собствената й признателност и от онова, което бяха научили от сър Джон, затова по време на посещението всичко, което правеха, имаше за цел да го убеди в интелекта, изяществото, взаимната привързаност и домашния уют на семейството, с което се бе запознал благодарение на злополуката. Не му бе необходим повторен разговор с тях, за да се убеди в тяхната обаятелност.

Мис Дашууд имаше нежно лице с правилни черти и забележително хубава фигура. Мариан беше още по-красива. Фигурата й, макар и не тъй съвършена като тази на Елинор, която имаше предимството на по-високия ръст, беше много по-впечатляваща, лицето й беше мило и когато, в тон с обичайните за времето учтивости, хората я наричаха красива, това не бе така далече от истината, както обикновено. Кожата й беше смугла, но притежаваше прозрачност, от която лицето й светеше, чертите й бяха хубави, усмивката й пленителна и сладка, а в тъмните й очи гореше жизненост, дух и плам, които човек не можеше да не съзре и да не изпита приятни чувства. В самото начало Уилъби не беше видял всичко това у нея, защото тя беше твърде смутена от помощта му. Ала по-късно, когато Мариан дойде на себе си и освен съвършеното възпитание на джентълмен видя в него един открит и жизнерадостен характер, и особено това, че е страстен поклонник на музиката и танците, в погледа й пролича колко го харесва и това го накара до края на гостуването да разговаря най-вече с нея.

Трябваше да спомене само едно от любимите й занимания, за да я предразположи към разговор. Тя не можеше да остане равнодушна при такива теми, нито пък да прояви сдържаност или стеснителност. Двамата бързо откриха общата си обич към танците и музиката, както и обстоятелството, че тази обич се дължи на еднаквите им вкусове в областта и на двете неща. Това насърчи всеки от тях да вникне по-дълбоко в мнението на другия и Мариан го заразпитва за литературните му предпочитания. Любимите й автори бяха споменати и цитирани с толкова завладяваща наслада, че един двайсет и пет годишен мъж би бил наистина лишен от всякаква чувствителност, ако не стане още на минутата поклонник на съвършенството на техните творби дори и преди да не им е обръщал необходимото внимание. Приликата във вкусовете им бе наистина поразителна. Всеки един от двамата се прекланяше пред книгите, които обожаваше и другия, сведоха възхитата си до едни и същи пасажи и дори ако тук-там откриеха някаква разлика или противоречие, то мигновено биваше изгладено от силата на нейните аргументи и най-вече — от блясъка в очите й. Уилъби се съгласяваше с всичките й съждения, поддаваше се на силата на нейния възторг и още преди края на посещението му двамата си бъбреха с интимността на отдавнашни познати.

— Е, Мариан, — каза сестра й малко след като той си тръгна, — мисля, че за една сутрин се справи изключително добре. Разбра какво мисли мистър Уилъби по всички важни за тебе въпроси. Знаеш какво е мнението му за Скот и за Каупър, сигурна си, че цени красотата на произведенията им както си му е редът, и имаш всички основания да смяташ, че се възхищава от Поуп в рамките на приличието. Но как ще продължи вашето познанство по-нататък, след като сте разисквали в такива подробности всички възможни теми за разговор? Не след дълго те ще бъдат изчерпани. Още една среща ще бъде предостатъчна да уточниш какво е усещането му за красотата в живописта и мнението му за повторните бракове, и като се свършат всичките ти въпроси…

— Елинор, — извика сестра й, — нима това е честно от твоя страна? Много добре знаеш какво искам да кажа. Държах се прекалено свободно и леко, бях твърде чистосърдечна и се чувствах щастлива, и сега излиза, че съм съгрешила срещу общоприетите норми на благоприличие! Там, където е трябвало да се покажа сдържана, равнодушна, скучна и лицемерна, аз съм проявила искреност и плам! Нима идеите ми са толкова безплодни? Можех да си спестя подобен упрек, ако се бях обаждала веднъж на десет минути и бях разговаряла само за времето и състоянието на пътищата!

— Мила моя, — намеси се майка й, — не се сърди на Елинор, тя просто се шегува. Самата аз бих я смъмрила, ако действително искаше да ти развали удоволствието от разговора с нашия нов приятел. — При тези думи Мариан видимо омекна.

От своя страна Уилъби даваше ясно да се разбере колко приятно му е да общува с новите си познати и че определено би искал приятелството им да се задълбочи. Идваше у тях всеки ден. Отначало повод за гостуванията беше желанието му да се осведоми за здравето на Мариан, но с всеки изминат ден топлотата на гостоприемството им растеше и с времето този повод отпадна, още повече че момичето бързо се възстановяваше. Трябваше да стои вкъщи няколко дни и никога преди подобно принудително ограничение не й се бе виждало толкова приятно. Уилъби беше щедро дарен от природата с разностранни интереси, живо въображение и жизнерадостен дух, а държанието му беше приятно и открито. Бе създаден сякаш нарочно да покори сърцето на Мариан, защото с всичките си достойнства представляваше не само обаятелна личност, но в него се долавяше и един пламенен ум, който бе стимулиран и вдъхновяван от идеите на Мариан и това можеше само да засили чувствата й към него.

Постепенно компанията му се превърна в най-голямото й удоволствие. Заедно четяха, пееха и разговаряха. Той имаше сериозни музикални заложби, а когато четеше, в гласа му се долавяха чувственост и плам, които така липсваха на бедния Едуард.

Също като Мариан и мисис Дашууд го намираше за съвършен, а единственото, което осъждаше в него Елинор, бе склонността му, също като сестра й, да проявява нетактичност при гръмкото изразяване на мнението си, независимо от обстоятелствата и присъствието на други хора наоколо. Тя не одобряваше и липсата на всякаква предпазливост в повърхностните му преценки, в охотата, с която жертваше нормите на благоприличие и добро възпитание заради стремежа си да бъде център на внимание в очите на харесваното момиче — всичко това определено не й харесваше, въпреки пламенната му защита от страна на Мариан или Уилъби.

Мариан започваше да разбира колко неоправдано и прибързано се бе оказало обзелото я на шестнайсет и половина години отчаяние, че никога няма да срещне идеалния мъж. Уилъби олицетворяваше всичко, което в онези злощастни времена бе смятала за непостижимо и дори в моментите на най-бодър оптимизъм не си бе представяла, че ще може да се влюби, а той се държеше така, сякаш достойнствата му не бяха по-големи от желание му да я привърже трайно към себе си.

Майка им, която никога не бе гледала на богатството като на достатъчно основание за брачен съюз, към края на първата седмица вече се надяваше и очакваше една съвсем вероятна женитба — дори тайничко се поздравяваше с възможността да има зетьове като Едуард и Уилъби.

Елинор успя да разбере колко много полковник Брандън харесва сестра й, едва когато познатите им престанаха да забелязват това. Цялото внимание и всичките им остроумия вече бяха насочени към неговия по-щастлив съперник и отправените към полковника закачки още преди той да е осъзнал слабостта си към Мариан спряха, тъкмо когато започваха да стават основателни, а чувствата му — по-уязвими. Въпреки нежеланието си Елинор бе принудена да отбележи, че сестра й наистина събужда определени нежни чувства към себе си — нещо, което мисис Дженингс й бе приписвала за собствено удоволствие и макар че приликата между характерите на Мариан и Уилъби би могла да стимулира неговите чувства, Елинор съвсем не смяташе, че разликите между Брандън и сестра й могат да попречат на чувствата на полковника. Тя го наблюдаваше с определена тревога, защото на какво можеше да се надява един мълчалив трийсет и пет годишен мъж, когато насреща си има жизнерадостен съперник на двайсет и пет? Тъй като не можеше да пожелае успех на полковника, Елинор от цялото си сърце се надяваше поне да остане безразличен. Въпреки че беше сдържан и мрачен, тя го харесваше и го намираше интересен. Макар и неизменно сериозен, в държанието му се долавяше някаква мекота, а отчуждеността му се дължеше по-скоро на сдържаност на чувствата, отколкото на вродена в характера му склонност към меланхолия. Сър Джон бе подхвърлял някой и друг намек за разочарования и рани в миналото на полковника и това потвърждаваше мнението й, че полковникът е дълбоко нещастен, от което бе още по-склонна да го харесва и да му съчувства.

Тя го разбираше и жалеше може би и защото държанието на Мариан и Уилъби непрекъснато му причиняваше болка. Те бяха склонни да подценяват достойнствата му и се отнасяха към него с определено предубеждение, само защото не беше млад и жизнерадостен като тях.

— Брандън е от онези хора, — каза веднъж Уилъби, — за които всички говорят само хубави неща и от които никой не се интересува, радват се да го видят и не си спомнят изобщо да са разговаряли с него.

— Точно това си мисля за него и аз, — възкликна Мариан.

— Ти изобщо не бива да се гордееш с такова мнение, тъй като и двамата сте несправедливи към него. В Бартън Парк всички го ценят високо, а и на мен самата не са ми необходими никакви усилия, за да разговарям непринудено с полковник Брандън — каза Елинор.

— Вие го покровителствате — отговори Уилъби, — и това определено говори в негова полза, ала високото мнение на другите за полковника може да се приеме по-скоро като упрек към него. Кой би се подложил на унижението да бъде уважаван от хора като лейди Мидълтън и мисис Дженингс, към които човек може да изпитва само безразличие?

— Може би огорчението, което му причиняват хора като вас и сестра ми донякъде се смекчава от уважението на такива като лейди Мидълтън и майка й. Ако високото им мнение за полковник Брандън не говори добре за него, вашето пренебрежение към него определено е в негова полза, защото те не са по-проницателни, отколкото вие с Мариан — несправедливи и предубедени.

— В състоянието сте да бъдете дори безогледна в стремежа си да защитите вашето протеже.

— Моето „протеже“, както го наричате вие, е много чувствителен човек, а аз винаги съм ценяла чувствителните хора много високо. Да, Мариан, човек може да чувства дълбоко нещата дори и на възраст между трийсет и четирийсет. Той познава живота, пътувал е много и има глава на раменете си. Знае много неща и умее да говори компетентно на най-различни теми, и за каквото и да съм го питала, винаги е отговарял с готовност на въпросите ми, много благовъзпитано и добронамерено.

— С други думи, — каза презрително Мариан, — ти е казал, че в Индия е горещо и комарите са твърде досадни.

— Несъмнено би го казал, ако го бях питала, но сме говорили все за неща, по които съм знаела нещичко предварително.

— Вероятно познанията му се простират чак до съществуването на набоби, стари златни рупии и паланкини.

— Смея да твърдя, че познанията му се простират много по-далеч от вашата разпаленост. И защо не го харесвате все пак?

— Не че не го харесвам. Напротив, смятам го за почтен човек, за когото се говорят само хубави неща и когото никой не забелязва, за човек, който има повече пари, отколкото може да похарчи и много повече време, отколкото идеи как да го оползотвори, и човек, който си купува по два нови сюртука всяка година.

— Можете да добавите също — извика Мариан, — че не притежава нито дух, нито силен характер, нито добър вкус. Мисленето му е лишено от всякаква оригиналност, чувствата — от плам, а гласът — от изразителност.

— Така повърхностно определяш характера му, — отговори Елинор, — и толкова силно се подвеждаш от собственото си въображение, че дори и да имам някакви забележки към него, в сравнение с твоите те са съвсем безлични и твърде незначителни. Мога само да кажа, че той е много чувствителен, високо ерудиран, с чудесни обноски и добро сърце.

— Мис Дашууд, — извика Уилъби, — не е честно да се отнасяте така с мен! Опитвате се да ме оборите с доводите на разума и да ме убедите в нещо против волята ми. Няма да стане! Ще видите, че аз съм не по-малко упорит, отколкото вие — остроумна. Имам три съвсем убедителни причини да не харесвам полковник Брандън — когато ми се ще времето да е хубаво, той казва, че ще вали, не харесва украсата на кабриолета ми и освен това не иска да купи моята кафява кобила. Ако ще ви доставя удоволствие, като ви кажа, че в известно отношение характерът му е безупречен, готов съм да призная и това. И в замяна, като награда за усилията, с които правя подобно признание, не можете да ми откажете правото да го харесвам не повече от преди.