Джейн Остин
Разум и чувства (13)

Глава 13

Заплануваната екскурзия до Уайтуел не съвпадна с очакванията на Елинор. Тя бе подготвена да се върне от нея мокра, уморена и притеснена, но нещата се развиха още по-зле, защото изобщо не можаха да тръгнат.

Докъм десет часа всички вече се бяха събрали в Бартън Парк, където трябваше да закусят. Макар че цяла нощ бе валяло, утрото беше приятно, облаците се разпръсваха и слънцето все по-често надничаше иззад тях. Всички се чувстваха добре и в чудесно настроение, изгарящи от нетърпение да се забавляват и твърдо решени да изтърпят заради това всякакви неудобства и несгоди.

Донесоха пощата още на закуска. Между писмата имаше и едно за полковник Брандън. Той го взе, погледна го, после пребледня и излезе от стаята.

— Какво става с Брандън? — попита сър Джон.

Никой не можеше да каже.

— Надявам се да не е получил лоши новини, — каза лейди Мидълтън. — Само нещо от изключително значение би принудило полковник Брандън така внезапно да напусне масата за закуска в моя дом.

Той се върна след около пет минути.

— Надявам се, полковник, че нямате лоши новини? — каза мисис Дженингс веднага щом той влезе.

— Ни най-малко, госпожо, благодаря ви.

— Да не би да е от Авиньон? Надявам се в писмото да не пише, че положението на сестра ви се е влошило.

— Не, госпожо, от града е и е най-обикновено писмо по делови въпроси.

— Но защо то така ви разстрои, ако в него се говори само за делови въпроси? Хайде, хайде, полковник, няма да ни измамите, кажете си истината.

— Уважаема госпожо, — каза лейди Мидълтън, — опомнете се какво говорите.

— Може би се съобщава, че братовчедка ви Фани се е омъжила? — каза мисис Дженингс, без да обърне внимание на думите на дъщеря си.

— Не, наистина не е това.

— Е, полковник, тогава знам от кого е писмото. И се надявам, че тя е добре.

— Кого имате предвид, госпожо? — каза той и се изчерви леко.

— О, знаете кого имам предвид.

— Наистина съжалявам, госпожо — каза той, като се обърна към лейди Мидълтън, — че трябваше да получа това писмо точно сега, защото то се отнася до въпроси, които налагат спешното ми заминаване за града.

— За града! — извика мисис Дженингс. — Какво бихте могли да правите в града по това време на годината?

— Самият аз много съжалявам — продължи той, — че трябва да напусна толкова приятна компания, но много по-неприятно ми е да призная, че страхувам се, че без мен няма да ви пуснат в Уайтуел.

Какъв удар беше това за всички!

— Може би бележка от вас до иконома, мистър Брандън, — обади се Мариан, — ще свърши работа?

Той поклати глава отрицателно.

— Да тръгваме, — каза сър Джон. — Не трябва да отлагаме нещата, щом вече сме се наканили. Ще трябва да отложиш заминаването си до утре, Брандън, това е всичко.

— Ако можех да реша въпроса така лесно! Но не от мен зависи да забавя тръгването си с един ден.

— Ако само ни кажете по каква работа сте тръгнали, — каза мисис Дженингс, — ще видим дали заминаването ви може да бъде отложено или не.

— Ако заминете, след като се върнем от Уайтуел, няма да сте закъснели с повече от шест часа — каза Уилъби.

— Не мога да си позволя да загубя дори един час.

Тогава Елинор чу как Уилъби тихо казва на Мариан: „Някои хора просто не могат да търпят веселите компании. Брандън е точно такъв човек. Май го е страх да не настине и е измислил този номер, за да се отърве от екскурзията. Залагам петдесет гвинеи, че писмото е написано със собствения му почерк.“

— Не се съмнявам, че е така — отвърна Мариан.

— Щом решиш нещо, Брандън, — каза сър Джон, — никой не може да те разубеди, знам това открай време. Все пак се надявам да размислиш. Имай предвид, че двете госпожици Кери са дошли чак от Нютън, трите госпожици Дашууд са дошли пеша от къщата, а и мистър Уилъби е станал два часа по-рано, за да дойде с нас в Уайтуел.

Полковник Брандън отново изрази съжалението си, че е разочаровал компанията, но същевременно заяви, че заминаването му е неизбежно.

— Добре тогава, кога смяташ да се върнеш?

— Надявам се отново да ви видим в Бартън, — добави нейна светлост, — веднага щом ви е удобно да напуснете града, а ние ще трябва да отложим заминаването за Уайтуел до вашето завръщане.

— Много мило от ваша страна. Не зависи от мен обаче кога ще мога да се върна, затова не смея да се ангажирам с конкретен отговор.

— О, той трябва да се върне и ще се върне! — извика сър Джон. — Ако не се върне преди края на седмицата, аз ще отида и ще го доведа.

— Да, точно така, сър Джон, — провикна се мисис Дженингс, — и сигурно ще разберете по каква работа е ходил там.

— Не ми се ще да се бъркам в хорските работи, но предполагам, че е нещо, от което се срамува.

Един прислужник дойде да съобщи, че конете на полковник Брандън са готови.

— Няма да пътувате до града на кон, нали? — обади се сър Джон.

— Не, ще яздя само до Хонитон. Оттам ще взема пощенската кола.

— Е, щом си решил да вървиш, мога да ти пожелая приятно пътуване. Да беше си променил решението все пак.

— Уверявам те, това просто не зависи от мен.

Той се сбогува с всички.

— Ще имам ли някаква възможност да видя вас и сестрите ви в града тази зима, мис Дашууд?

— Страхувам се, че не.

— Е, тогава трябва да се сбогувам с вас за по-дълго, отколкото бих искал.

Той се поклони пред Мариан и не каза нито дума.

— Хайде, полковник, — каза мисис Дженингс — преди да си тръгнете, кажете ни по каква работа отивате там.

Той й пожела приятен ден и излезе от стаята, придружен от сър Джон.

Избухна хор от оплакване и вайкане, сдържан досега от доброто възпитание и накрая всички стигнаха до извода, че разочарованието съдържа в себе си известни предизвикателства.

— Мога да си представя по каква работа е тръгнал, — каза злорадо мисис Дженингс.

— Нима, госпожо? — извикаха почти всички.

— Да, сигурна съм, че става дума за мис Уилямс.

— И коя е мис Уилямс? — попита Мариан.

— Какво? Не знаете коя е мис Уилямс? Сигурна съм, че не може да не сте чували за нея. Скъпа моя, тя е родственица на полковника, и то много близка. Е, за да не шокирам младите дами, няма да кажа колко близка. — После сниши глас и се обърна към Елинор: — Тя му е родна дъщеря!

— Така ли!

— Точно така, и приликата им се вижда от пръв поглед! Май полковникът се кани да й остави цялото си наследство.

Сър Джон се върна и се присъедини от все сърце към вайкането по повод на така злощастно стеклите се обстоятелства, но все пак завърши със забележката, че след като така или иначе са се събрали, ще трябва да направят нещо за собственото си забавление и след известни разисквания всички стигнаха до извода, че биха могли да се забавляват единствено в Уайтуел, но в крайна сметка духът им би се примирил и с една разходка с карета из околността. Каретите бяха поръчани и тази на Уилъби дойде първа, а Мариан никога не бе изглеждала така щастлива както в мига, когато се качи в нея. Той подкара из имението много бързо и скоро каретата се изгуби от погледа на останалите. Не ги видяха изобщо до самото им завръщане, а те се завърнаха последни от всички. И двамата изглеждаха много щастливи след разходката, но казаха само, че са се движили все по алеите, докато другите сигурно са ходили нейде към хълмовете.

Пожелаха си весел ден и се разбраха, че вечерта ще се съберат да потанцуват. Сестрите Кери останаха за вечеря и сър Джон с огромно удоволствие отбеляза, че около масата са се събрали около двайсетина човека. Уилъби зае обичайното си място между двете по-големи госпожици Дашууд. Мисис Дженингс седна вдясно от Елинор, но не след дълго се наведе през нея и Уилъби, за да каже на Мариан (и то достатъчно високо, за да я чуят и другите двама): „Въпреки всичките ви номера успях да ви разкрия. Разбрах къде сте прекарали цяла сутрин.“

Мариан се изчерви и побърза да отговори:

— И къде, моля?

— Вие не знаете ли, — обади се Уилъби, — че бяхме в моята двуколка?

— Да, да, мистър Безочливост, много добре го знам, и бях твърдо решена да разбера къде сте ходили. Надявам се, че къщата ти харесва, Мариан. Знам, че е доста широка, и се надявам, че когато ви дойда на гости, ще я заваря ремонтирана, защото преди шест години тя силно се нуждаеше от това.

Мариан извърна притеснено глава. Мисис Дженингс се изсмя от все сърце, а Елинор се досети, че тя бе разпитала коняря на Уилъби и бе разбрала, че са ходили в Аленхъм, където Мариан бе прекарала много време в разходки из градината и разглеждане на къщата.

Елинор просто не вярваше на ушите си. Не беше възможно Уилъби да предложи и Мариан да се съгласи да влезе в къщата в присъствието на мисис Смит, с която сестра й почти не се познаваше.

След като излязоха от трапезарията, Елинор разпита сестра си и за своя огромна изненада разбра, че всичко, което мисис Дженингс бе наговорила, се оказа истина. Мариан дори се ядоса, че сестра й се е усъмнила в това.

— И защо трябва да ти е чудно, Елинор, че можем да отидем там и да разгледаме къщата? Нима самата ти не си изразявала желание да направиш същото?

— Така е, Мариан, но мисис Смит е там и аз не бих отишла, ако съм придружена само от мистър Уилъби.

— Все пак мистър Уилъби е единственият, който има право да показва тази къща и когато той се качи в отворената си карета, човек просто не би могъл да си представи с кой друг би могъл да отиде там. През целия си живот не съм прекарвала толкова приятна сутрин.

— Страхувам се, — отговори Елинор, — че приятността на едно занимание все още не означава, че е благоразумно.

— Тъкмо обратното, нищо не може да бъде по-силно доказателство срещу това, Елинор, защото ако в това, което съм направила имаше нещо неблагоразумно, щях да го усещам с разума си през цялото време, нали винаги съзнаваме кога допускаме грешка и това усещане би ми попречило да се почувствам щастлива.

— Но, мила моя Мариан, след като вече си дала повод за някои безочливи забележки, не трябва ли се притесниш най-после за дискретността на собственото си поведение?

— Ако безочливите забележки на мисис Дженингс са достатъчен повод да се усъмниш в неблагоразумието на нечие поведение, това означава, че ние съгрешаваме през всяка секунда от живота си. На укорите й държа не повече, отколкото на похвалите й. Не смятам, че съм направила нещо лошо като съм отишла в градината или в къщата на мисис Смит. Един ден те ще принадлежат на Уилъби, и тогава…

— Ти би имала оправдание да отидеш там, ако един ден те бъдат твои, Мариан.

При този намек Мариан се изчерви и това видимо й правеше чест. В продължение на десетина минути тя се опита да бъде много честна към себе си, после отново отиде при Елинор и добронамерено й каза, че „може би, Елинор, от моя страна наистина беше лекомислено да отида в Аленхъм, но мистър Уилъби толкова искаше да ми покаже мястото, а и мога да те уверя, че то наистина е очарователно. На горния етаж има една красива дневна, достатъчно голяма, за да се използва за всякакви случаи, а и мебелите са модерни и приятни за окото. Тя е ъглова стая и има прозорци откъм двете страни на къщата. От едната страна се вижда поляната за игра на кегли зад къщата, а по-натам е гората. От другата страна прозорците гледат към селото и църквата, а отвъд тях — към онези красиви стръмни възвишения, на които сме се възхищавали толкова често. Все пак аз не смятам това за някакво предимство, защото мебелите в останалата част на къщата са доста износени, но ако се мебелира отново, което според Уилъби ще струва само няколкостотин лири, от това ще стане най-приятната лятна къща в Англия.“

Ако не ги бяха прекъснали, Елинор щеше да чуе как сестра й описва останалите стаи в къщата с не по-малко въодушевление и възторг.