Джейн Остин
Разум и чувства (47)

Глава 47

Мисис Дашууд не можеше да изслуша това оправдателно слово за предишния си любимец, без да се развълнува. Душата й ликуваше при мисълта, че той е чист поне по отношение на част от вменената му вина, беше й жал за него и му пожелаваше да намери своето щастие. Но чувствата й отпреди вече не можеха да се върнат. Нищо не можеше да му върне предишната й вяра в него и да го приеме отново така безукорно чист, както някога го бе приемала Мариан. Нищо не можеше да отмие спомена за страданията, които бе причинил на дъщеря й, нито пък да го оневини за позорното му отношение към Елиза. Затова и не можеше да го уважава и обича както някога, и положението на полковник Брандън си оставаше непоклатимо.

Ако мисис Дашууд и Мариан бяха чули тази история лично от Уилъби, ако бяха видели колко е разстроен, ако изпаднеха под въздействието на неговото държание и изражение на лицето, много е вероятно и състраданието им към него да беше по-дълбоко. Но Елинор не можеше, а и не искаше да събужда в тях чувствата, които отначало сама бе изпитала към него. Тя бе размисляла над всичко това и бе успяла да го прецени спокойно и трезво, да си изгради собствено мнение за достойнствата на Уилъби и затова бе изложила само простичко и истинно онези факти, които действително отговаряха на неговия характер, без да ги разкрасява излишно с разнежващи и отвличащи въображението забележки.

Вечерта семейството се събра отново и по собствено желание Мариан отвори дума за Уилъби, макар и не без видимо усилие, което личеше от нейната дълбока замисленост и нервност, преди да заговори, а когато започна, страните й често поруменяваха и гласът й бе доста неуверен.

— Искам и двете да сте убедени, че разбирам всичко, разбирам го точно така, както вие бихте искали.

Мисис Дашууд искаше да я прекъсне веднага с няколко нежни и успокоителни думи, но Елинор нетърпеливо й даде знак да не се обажда, защото искаше да чуе доколко непредубедено е мнението на сестра й. Мариан продължи бавно:

— Тази сутрин, след като Елинор ми разказа всичко, почувствах голямо облекчение… Чух всичко, от което се нуждаех — каза задавено тя и гласът й изневери за малко, но бързо се овладя и продължи, вече по-спокойно отпреди: — Сега съм доволна. Не искам нещата да се променят. След като знам вече всичко това, а рано или късно щях да го науча, знам и че нямаше да бъда щастлива с него. Нямаше да вярвам в него, нямаше да го уважавам. Всичко това не можеше да не окаже влияние върху моите чувства.

— Знам, знам, че е точно така! — извика майка й. — Не можеше да бъдеш щастлива с човек, който е склонен към развратни деяния! Човек, който е оскърбил най-добрите ни приятели, а също и най-достойния от тях! Не, сърцето на моята Мариан не можеше да бъде щастливо с такъв човек. Тя щеше да го усети със своята деликатна чувствителност и съвест, щеше да почувства всичко онова, което би трябвало да почувства и нейният съпруг.

Мариан въздъхна и повтори:

— Не искам нищо да се промени.

— Гледаш на случилото се така — каза Елинор, — както е редно за един здрав разум и дълбоко разбиране на нещата, дори ми се струва, че съдейки по много други обстоятелства и ти като мен много добре разбираш, че женитбата ти за този човек щеше да ти причини много неприятности и разочарования, които любовта едва ли би могла да превъзмогне, а и от негова страна тази любов едва ли е толкова силна. Ако се бяхте оженили, щяхте да живеете в бедност. Самият той признава, че е разточителен, а и от поведението му ясно личи, че не е склонен да се лишава от нищо. С твоята неопитност, неговите изисквания и малкия, съвсем недостатъчен доход, винаги щяхте да имате сериозни проблеми, които не биха били по-малки само защото преди брака не сте ги предвидили и не сте помислили за тях. Зная, че след като разбереше какво е положението, твоето чувство за чест и достойнство би те принудило да преминеш към пестеливост във всичко възможно, и ако тези лишения засягаха само тебе, би се измъчвала само ти, но има и нещо друго — той е започнал да се разорява още преди женитбата си и доколко ти би могла да оправиш нещата ти с дребните си икономии? Освен това, колкото и разумни да са опитите ти да ограничиш неговата разточителност, у тебе биха се породили сериозни опасения, че вместо да въздействаш на егоистичните му желания, би могла да загубиш неговата любов и той да съжали, че женитбата му за тебе го е въвлякла в подобни затруднения.

Устните на Мариан трепнаха и тя успя само да повтори:

— Егоистични? — а в тона й се усещаше друг въпрос — нима наистина Елинор го мисли за егоист?

— Отначало докрай — отговори Елинор, — цялото му поведение в тази история е основано на егоизъм. Той започна да си играе с твоите чувства от егоизъм, но си призна това едва много по-късно, когато усети, че също е влюбен в тебе, и именно егоизмът му го принуди да замине от Бартън. Уилъби винаги се е ръководил единствено от собствените си желания за развлечения и спокойствие.

— Това е точно така. Никога не се стремил да направи мене щастлива.

— Сега той съжалява за това, което е направил — продължи Елинор. — И защо? Защото е разбрал, че то се е обърнало срещу него. Женитбата не му е донесла щастие. Сега няма никакви материални затруднения и страданията му са от съвсем различен характер. Той мисли, че се е свързал с жена, която ти далеч превъзхождаш. Но следва ли от това, че ако се бе оженил за тебе, щеше да е щастлив? Проблемите ви тогава щяха да бъдат съвсем различни. Той нямаше да спре да се измъчва от вечния недостиг на пари, нещо, което в момента подценява, само защото не страда от него. Би имал безупречна съпруга, но щеше завинаги да се обрече на недоимък, завинаги да си остане беден, и, по всяка вероятност, щеше да постави богатството и доходите като първи по значение, като по-важни от семейното щастие, а характерът на съпругата би отишъл далеч на заден план.

— Не се съмнявам, че е така — каза Мариан — и няма нищо, за което да съжалявам, освен за собственото си лекомислие.

— По-добре кажи за липсата на благоразумие у собствената ти майка, дете мое — каза мисис Дашууд, — тя е виновна за всичко.

Мариан не я остави да продължи, а Елинор беше доволна, че всяка от тях разбира в какво е сбъркала и в желанието си да избегне един критичен поглед към миналото, който отново би обезсърчил Мариан, тя поде отново предишната тема:

— Мисля, че от цялата тази история трябва да си направим един извод — страданията на Уилъби са породени от това, че е поругал своята добродетелност с отношението си към Елиза Уилямс. Това негово престъпно поведение е началото на всички останали, макар и по-незначителни простъпки, и в него се корени причината за нещастието му сега.

Мариан изрази своето искрено съгласие с тази забележка, която пък наведе мисис Дашууд на темата за многобройните добродетели и страдания на полковник Брандън. Тя говореше за него с такава топлота, която можеше да бъде плод единствено на приятелските й чувства, съюзени с известни намерения от нейна страна. По вида на дъщеря й обаче не личеше много-много да е чула нещо от тези приказки.

През следващите два-три дни очакванията на Елинор по отношение на сестра й се оправдаха. Мариан се стремеше да бъде по-силна, отколкото преди, решимостта й оставаше ненакърнена и тъй като постоянстваше в опитите си да изглежда спокойна и весела, Елинор можеше спокойно да се осланя на времето, което щеше да възвърне здравето на сестра й.

Маргарет се завърна и семейството отново можеше да се радва на пълния си състав. Можеха да продължат своя спокоен живот в селската си къщичка, и ако за момента не бяха в състояние да подновят заниманията си със същия плам като преди, поне намеренията им да ги подновят за в бъдеще бяха не по-малко пламенни.

Елинор започваше да става нетърпелива, тъй като нямаше никакви новини за Едуард. Не бе чула нищо за него след заминаването си от Лондон и не знаеше нито къде е той, нито пък какво възнамерява да прави. Бяха си разменили няколко писма с брат й по повод болестта на Мариан, и в първото си писмо Джон й бе писал: „Не знаем нищо за бедния Едуард, а и не можем да се поинтересуваме, защото тази тема е абсолютно недопустима за нас, но по всяка вероятност той е в Оксфорд.“ Това беше единственото, което можа да научи от писмата на брат си, защото в следващите името му дори не се споменаваше. Все пак не й бе съдено да остане дълго в неведение по отношение на неговите намерения.

Една сутрин изпратиха слугата по работа в Ексетър и докато им сервираше на обяд, той разказа на господарката си какво е свършил, а накрая спомена нещо съвсем странично:

— Предполагам, госпожо, че сте научили за женитбата на мистър Ферърс.

Мариан се стресна ужасно и впи поглед в Елинор и като видя колко е пребледняла сестра й, Мариан се облегна назад и се разплака неудържимо. Докато отговаряше на слугата, мисис Дашууд интуитивно отправи поглед към голямата си дъщеря и по промененото й лице с изумление установи колко силно е засегната Елинор от таза новина. Майката бе не по-малко уплашена и от състоянието на Мариан и само след миг вече не знаеше за кое от децата си да се погрижи най-напред.

Като видя, че Мариан се чувства зле, слугата прояви достатъчно съобразителност да повика една от прислужниците и тя, заедно с мисис Дашууд, помогнаха на по-малката сестра да се качи в стаята си. Дотогава Мариан бе успяла вече да се посъвземе и майка й я остави на грижите на Маргарет и прислужницата, за да се върне при Елинор. Макар и все още много разстроена, тя бе успяла да овладее разума и гласа си дотолкова, че да разпита Томас откъде е научил това. Мисис Дашууд веднага пое задаването на въпросите и Елинор можеше да изслуша всичко, без да се напряга да участва в разговора.

— Кой ти каза, че мистър Ферърс се е оженил, Томас?

— Ами аз самият го видях, госпожо, тази сутрин в Ексетър, а също и съпругата му, дето беше мис Стийл. Каретата им беше спряла пред вратата на странноприемницата Ню Ландън, пък аз отивах тъкмо там да предам едно съобщение от Сали в Бартън Парк до брат й — той работи там като пощенски разносвач. Като влизах, случайно погледнах към каретата и веднага познах по-малката госпожица Стийл, затуй си свалих шапката, а тя ме позна и ме извика да ме пита как сте вие, госпожо, и как са младите господарки, най-вече мис Мариан и рече да ви предам, че тя и мистър Ферърс ви поздравяват и че са винаги на вашите услуги. Ама много бързаха да вървят някъде, щото слязоха съвсем за малко и като се върнаха, рекоха, че някой път ще дойдат да ви видят.

— Тя ли ти каза, че е омъжена, Томас?

— Да, госпожо. Тя се засмя и си рече, че името й вече не е същото, каквото го знаем по нашия край. Тя все си е била такава миличка и приказлива, и хич не е надута. Затуй си позволих да й река, че й желая много щастие.

— Мистър Ферърс беше ли до нея в каретата?

— Да, госпожо, видях го като се облягаше назад, ама той не се показа — нали знаете, никога не е бил от приказливите.

Елинор разбра по-скоро със сърцето си защо Едуард не се е показал от каретата, а вероятно и мисис Дашууд си помисли същото.

— Никой друг ли нямаше в каретата?

— Не госпожо само двамата.

— А разбра ли откъде идват?

— Мис Люс… мисис Ферърс ми каза, че идват направо от Лондон.

— И после на запад ли смятаха да продължат?

— Да, госпожо, ама не за дълго. Скоро щели да се върнат, и тогава ще дойдат да ви се обадят.

Мисис Дашууд погледна към дъщеря си, но Елинор знаеше, че няма се появят. Всичко това беше съвсем в стила на Люси, а за Едуард беше съвсем сигурна, че никога няма дори да се доближи. После промълви тихо, че вероятно са тръгнали към мистър Прат в Плимут.

Томас каза, каквото знаеше. Елинор имаше вид на човек, който иска да научи още нещо.

— Видя ли ги като заминаваха?

— Не, госпожо, конете тъкмо излизаха, ама аз не можех да се бавя повече, щото ме беше страх да не закъснея.

— А изглеждаше ли добре мисис Ферърс?

— Да, госпожо, тя рече, че е много добре, пък и, според мене, тя все си е била много хубава млада дама и ми се чини, че беше страшно доволна.

Мисис Дашууд не можа да се сети какво друго би могла да попита и освободи Томас, който излезе с покривката за маса — и без друго вече не се нуждаеха нито от него, нито от покривката. Мариан беше пратила да кажат, че няма да обядва, мисис Дашууд и Елинор бяха загубили всякакъв апетит, а Маргарет много се зарадва на възможността да пропусне обяда, тъй като след толкова тревоги и пропуснати обеди сестрите й не бяха видели нищо хубаво и на нея никога преди не й бяха разрешавали да не обядва.

Донесоха виното и десерта, а мисис Дашууд и Елинор останаха сами в трапезарията, без да разговарят и потънали дълбоко в своите мисли. Мисис Дашууд не искаше да рискува, с каквато и да е забележка, не посмя дори да утеши дъщеря си. Едва сега разбра колко погрешно е било да се уповава на това, което Елинор й бе говорила за себе си и стигна до справедливото заключение, че по онова време дъщеря й е смекчила всичко в желанието си да пощади майката, която страдаше дълбоко заради другата си дъщеря. Разбра, че внимателното и много тактично отношение на Елинор я е подвело да подцени силата на чувствата у дъщеря си, макар че в самото начало самата мисис Дашууд бе разбрала колко дълбоки са те; Елинор й бе внушила, че далеч не е така влюбена, както си бе мислила майка й и както сега се оказа в действителност. Мисис Дашууд се опасяваше, че подведена от това внушение, често е била несправедлива и недостатъчно внимателна, дори, боже, понякога може би дори груба към своята Елинор, защото мъката на Мариан бе така открито призната, така очевидна, че майката й отдаваше цялата си нежност и съвсем бе забравила, че другата й дъщеря страда не по-малко, но е много по-силна вътрешно и не би искала да съсредоточава в себе си вниманието на всички останали.