Джейн Остин
Разум и чувства (12)

Глава 12

Докато разговаряше с Елинор на сутринта, Мариан й съобщи една новина, която шокира Елинор, колкото и добре да познаваше лекомислието и безразсъдството на сестра си с изключителната демонстрация и на двете черти от характера й едновременно. С огромна наслада Мариан я уведоми, че Уилъби й е подарил кон — отгледан от него самия в имението в Съмърсетшир и специално обучен да бъде язден от жена. Без да съобрази, че майка й не възнамерява да притежава кон и дори да промени решението си заради този подарък, ще трябва да купи още един за слугата и плюс всичко да построи конюшня — но без да се съобрази с тези неща, Мариан бе приела подаръка без колебание и сподели с Елинор това, като се топеше от удоволствие.

— Той смята незабавно да изпрати коняря си в Съмърсетшир за него — добави тя, — и когато конят пристигне, всеки ден ще ходим на езда. Ти също ще можеш да го яздиш. Представи си само, мила Елинор, какво удоволствие ще бъде да препускаш в галоп из хълмовете наоколо!

Наложи се Мариан да се събуди доста неохотно от този блажен сън, за да вникне в свързаните с тази история печални обстоятелства, за които отначало дори не искаше да чуе. Разноските по допълнителния слуга щели да бъдат дреболия, за него можели да вземат какъвто и да е кон, дори можели да разчитат на някой от имението, а и беше сигурна, че мама не би имала нищо против, а що се отнася до конюшнята, един най-обикновен навес би свършил работа. Тогава Елинор изрази съмнение дали е благоприлично да се приеме такъв подарък от човек, когато познава толкова малко или поне толкова от скоро.

— Грешиш, Елинор, — каза меко тя, — като смяташ, че не познавам Уилъби. Не го познавам отдавна наистина, но го познавам по-добре от всяка друго същество на света — с изключение на тебе и на мама, разбира се. Близостта не се определя от времето или от възможността да опознаеш някого — единствено предразположението има значение. За да се опознаят, на някои не биха им стигнали и седем години, а за други седем дни са повече от достатъчно. Бих се почувствала неудобно, ако приема такъв подарък по-скоро от брат си, отколкото от Уилъби. С Джон сме живели заедно от години и въпреки това почти не го познавам, а за Уилъби имам отдавна изградено мнение.

Елинор сметна за разумно да не засяга повече тази тема. Познаваше много добре характера на сестра си. Ако човек й се противопоставеше по толкова деликатен въпрос, тя още по-твърдо би отстоявала позицията си. Но ако разчита на любовта й към майка им, като изложи неудобствата от цялата тази история за една толкова нежна майка, в случай че тя се съгласи на допълнителни разноски (както вероятно щеше да стане), Мариан щеше да престане да упорства. Тя обеща да не споменава за предложението на Уилъби пред майка им, за да не я изкуши към проява на неблагоразумна отстъпчивост, и да отклони подаръка му още следващия път, когато го види.

Мариан удържа на думата си — още същия ден, когато Уилъби дойде у тях, Елинор я чу как тихичко изразява разочарованието си от обстоятелства, поради които не може да приеме подаръка. Разказа му какви са причините за това, а те бяха такива, че за него щеше да бъде излишно да настоява повече. Очевидно той бе много загрижен и след като даде искрена изява на тази своя загриженост, добави тихо:

— Но, Мариан, конят си остава твой, макар че не можеш да го използваш още сега. Ще го пазя, докато го вземеш. Когато напуснеш Бартън и имаш собствено домакинство в постоянен дом, Кралица Маб ще е готова за тебе.

Мис Дашууд подочу всичко това, и от думите му като цяло, от тона, с който бяха произнесени, от това, че той се обърна към сестра й с малкото й име, Елинор разбра недвусмисленото значение на тази реплика и почувства колко близки бяха станали двамата и как великолепно се разбираха помежду си. В този миг тя не се съмняваше, че са сгодени и си помисли, че едва ли ще се наложи тя или пък някой от приятелите им да ги изненадат в друг подобен пристъп на откровение, за да разберат това.

На другия ден Маргарет й каза още нещо, което хвърли допълнителна светлина по въпроса. Уилъби им бе гостувал предишната вечер и Маргарет остана заедно с двамата в салона, та бе имала възможността да направи някои наблюдения. Когато остана насаме с Елинор, тя отиде при нея и каза с много сериозно изражение на лицето:

— О, Елинор! — извика тя. — Имам да ти казвам нещо тайно за Мариан. Сигурна съм, че много скоро ще се омъжи за Уилъби.

— Ти казваш това, — отговори Елинор, — почти всеки ден, откакто двамата се запознаха на хълма Хайчърч, не бе минала и седмица, когато ти обяви, че Мариан носи неговия портрет в медальона си — пък после се оказа, че това било портретът на чичо.

— Ама този път работата е друга. Сигурна съм, че скоро ще се оженят, защото той взе кичурче от косата й.

— Внимавай, Маргарет. Току-виж се оказало, че това е кичур от косата на някой негов чичо.

— Ама истина ти казвам, Елинор, това е кичур от косата на Мариан. Почти съм сигурна, защото го видях как го отряза. Снощи след чая, когато ти и мама излязохте, те започнаха да си шепнат, казаха си нещо набързо и той като че ли й се молеше, а след малко взе ножицата и отряза един дълъг кичур от косата й, дето се спускаше отзад на гърба, после го целуна, сгъна го в едно листче и го сложи в бележника си.

Елинор не можеше да не повярва на всички тези подробности, при това дошли от толкова достоверен източник, не беше и склонна да се съмнява в думите на Маргарет, защото те бяха в пълен синхрон с това, което тя самата бе видяла и чула.

Прозорливостта на Маргарет невинаги действаше в полза на Елинор. Когато една вечер бяха в Бартън Парк и мисис Дженингс я нападна с въпроса как се казва младежът, който се ползва със симпатиите на Елинор — а този въпрос отдавна дразнеше любопитството й — Маргарет погледна към сестра си и каза:

— Не бива да казвам на никого, нали, Елинор? Разбира се, всички се разсмяха, и Елинор също се опита да се засмее, но това усилие се оказа доста болезнено. Беше сигурна, че Маргарет има предвид определен човек и Елинор не би могла да понася спокойно как мисис Дженингс непрекъснато споменава името му в своите закачки.

Мариан дълбоко й съчувстваше, но тогава пламна и причини повече вреда, отколкото полза, като се обърна много ядосано към Маргарет:

— Не забравяй, че каквито и предположения да имаш, нямаш никакво право да ги казваш.

— Никога не съм имала предположения, — отговори Маргарет, — та нали ти самата ми го каза.

Това още повече развесели компанията и Маргарет изгаряше от нетърпение да каже още нещо.

— О, моля ви, мис Маргарет, разкажете ни всичко по този въпрос, — каза мисис Дженингс. — Как се казва младежът?

— Не бива да казвам, госпожо. Но знам много добре как се казва, а също и къде е сега.

— Да, да, можем да се досетим къде е той — сигурно си е у дома в Норланд. Това ще е помощникът на енорийския свещеник.

— Не, той не е такъв. Той не ходи на работа.

— Маргарет, — каза Мариан много нежно, — знаеш, че всичко това го измислихме ние и че такъв човек не съществува.

— Е, сигурно е починал наскоро, Мариан, защото съм сигурна, че едно време имаше, и че името му започва с „Ф“.

В този момент Елинор се почувства особено признателна на лейди Мидълтън, която отбеляза, че „навън вали силен дъжд“, макар да знаеше, че тази забележка не бе продиктувана от проява на внимание към нея самата, а по-скоро от отвращението на нейна светлост към лишени от изящество теми, каквито бяха така обичаните от съпруга й и от майка й груби закачки. Все пак тя започна темата, а полковник Брандън я подхвана, тъй като бе особено внимателен към чувствата на другите — така и двамата се впуснаха надълго и широко в темата за дъжда. Уилъби отвори пианото и помоли Мариан да им посвири и така след усилията на няколко души темата бе изоставена. Но Елинор не успя да се съвземе толкова лесно от паниката, в която я хвърли този разговор.

Същата вечер се разбраха кои от тях на следващия ден ще отидат до едно много красиво място на около дванайсет мили от Бартън. То принадлежеше на братовчед на полковника и без Брандън не можеха да го видят, тъй като собственикът бе заминал за чужбина и бе оставил имота в разпореждането на братовчед си. Бяха чули, че околността била изключително красива, и сър Джон, който я възхваляваше особено разпалено, можеше да служи за арбитър в случая, тъй като вече бе водил нататък разни компании — най-малко по два пъти в годината от десет години насам. Имало красиво езеро и разходката с лодка представлявала забележителна част от сутрешните развлечения. Трябваше да вземат суха храна, да наемат открити карети и всичко да стане както му е редът, когато става дума за истинска компания и развлечения.

На някои тази разходка се стори доста храбро начинание по това време на годината, а и от две седмици насам валеше всеки ден. Така че Елинор успя да убеди мисис Дашууд, която без друго бе вече настинала, на другия ден да си остане у дома.