Джейн Остин
Разум и чувства (46)

Глава 46

Болестта на Мариан беше изтощителна, но не бе толкова продължителна, че да забави оздравяването на момичето, а младостта, здравият организъм и присъствието на майка й още повече спомогнаха за гладкото и бързо възстановяване; така само няколко дни след пристигането на мисис Дашууд можеха да преместят Мариан в будоара на мисис Палмър. Там беше поканен да я посети и полковник Брандън по изричната молба на самата Мариан, която бързаше да му благодари, че е довел майка й.

Когато влезе в стаята, Мариан веднага му подаде ръката си, и той бе така силно развълнуван от нейната бледност и променената й външност, както според Елинор, можеше да се развълнува човек само от чувство, много по-силно от обикновено приятелство, а и от съзнанието, че другите знаят за това чувство. По тъгата в очите му и промененото изражение на лицето, с което понякога поглеждаше към сестра й, Елинор отгатна, че през мислите му често преминават болезнени сцени от миналото, предизвикани от все по-явната прилика между Елиза и Мариан — хлътналите очи, бледността на кожата, позата, в която се усещаше немощ, както и топлотата, с която изразяваха своята признателност към него.

Мисис Дашууд бе не по-малко наблюдателна от дъщеря си, но мислите й бяха насочени в съвсем различна посока и тя не виждаше в държанието на полковника нищо друго, освен очевидната и съвсем естествена за случая проява на обзелите го чувства, и тя се мъчеше да убеди сама себе си, че в думите и в отношението на Мариан към него проблясват първите признаци на нещо по-силно от обикновена благодарност.

След още ден-два вече личеше, че силите на Мариан видимо се възвръщат и подтиквана от дъщерите си и от собствените си желания, мисис Дашууд заговори за връщането им в Бартън. От нейните планове зависеха и намеренията на двамата й приятели — мисис Дженингс не можеше да напусне Кливланд по време на престоя им там, а всички останали бяха обединили усилията си да убедят полковник Брандън, че също трябва да чувства това място като свой дом, тъй като присъствието му там е особено необходимо. Мисис Дженингс и полковникът също обединиха усилията си и настояха пред мисис Дашууд да вземе каретата на Брандън за завръщането им, тъй като в нея болното й дете щеше да се чувства по-удобно, а вече съюзените сили на мисис Дашууд и мисис Дженингс (чиято добросърдечност я правеше гостоприемна не само в собствения й дом, но и в къщите на други хора) бяха насочени към удоволствието да бъдат овъзмездени за преживяното с неколкоседмично гостуване на полковника в Бартън.

Най-после дойде денят на раздялата и заминаването. Сбогуването на Мариан със старата дама беше сърдечно и продължително, тъй като момичето искаше да изрази своята искрена признателност, дълбоко уважение и благопожелания, които от все сърце чувстваше, че й дължи, може би и заради тайното усещане, че в миналото е проявявала пренебрежение към мисис Дженингс. Тя се сбогува сърдечно и приятелски с полковник Брандън, след което той я отведе внимателно до каретата и я настани там, като се погрижи момичето да заеме половината пространство. После мисис Дашууд и Елинор се сбогуваха с приятелите си, качиха се на каретата и оставиха другите да си говорят за пътничките и да се измъчват от собствената си скука, докато най-после извикаха мисис Дженингс при файтона й, където можеше да се поразтуши след раздялата с някоя и друга клюка разменена с прислужницата, а полковник Брандън побърза да се сбогува с нея и пое по своя самотен път към Делафорд.

Семейство Дашууд пътуваха два дни и през двата дни Мариан понасяше пътуването без прекомерна умора. И двете й спътнички проявяваха своята дълбока нежност и ревностна загриженост във всичко, което можеше да направи пътуването й по-леко и бяха възнаградени за усилията си със здравия вид на Мариан и с чудесното й настроение. Това настроение особено радваше Елинор. В продължение на много седмици бе гледала как сестра й непрекъснато страда, потисната от разбитото си сърце, без да има нито смелостта да говори за това, нито пък сила, за да го скрие от другите и сега с радост, която никой друг не можеше да усети като нея, виждаше колко е спокойна Мариан. Вероятно тя бе стигнала до тази уравновесеност след задълбочени размисли, и Елинор се надяваше след спокойствието да се върне чувството за удовлетвореност и естествената жизнерадост на момичето.

Все пак, колкото повече наближаваха Бартън и наоколо се виждаха все повече познати места, всяка поляна, всяко дърво събуждаха у Мариан някой болезнен спомен — тя се умълча и се затвори в себе си, извърна лице, за да не я виждат другите, и впи поглед в гледката през прозореца. Елинор не можеше нито да се учудва, нито да я вини за това. Тя помогна на сестра си да слезе от каретата и видя, че Мариан плаче, но беше съвсем естествено събуденото у нея чувство да е много по-крехко от обикновено съжаление, и беше похвално, че Мариан се мъчеше да не натрапва състоянието си на другите. От този момент нататък Елинор често забелязваше как, независимо от посоката на мислите си сестра й се стремеше да се владее. Мариан огледа дневната с поглед, в който се четеше твърдата решимост да не се разнежва и да свикне с вида на всеки предмет, който я свързваше със спомена за Уилъби. Почти не говореше, но и в малкото, което каза, се усещаше желанието й да бъде весела. Понякога от устните й се откъсваше по някоя въздишка, но всеки път Мариан гледаше да я заличи с усмивка. След обяда се опита да посвири. Седна до пианото, но погледът й попадна още отначало върху нотите на една опера, които й беше донесъл Уилъби, в която имаше няколко техни любими дуети, а името й на първата страница беше написано с неговия почерк. Нищо нямаше да излезе от свиренето. Тя поклати глава, прибра нотите, прокара пръсти по клавиатурата и след като се оплака, че пръстите й са много отслабнали, отново затвори пианото, но твърдо заяви, че занапред ще трябва много да се упражнява.

Влошаване в тези ободряващи симптоми нямаше и на следващата сутрин. Тъкмо обратното, почивката беше освежила още повече тялото и мислите й, а във вида и думите й имаше много по-искрено желание за хубаво настроение. Тя с нетърпение очакваше завръщането на Маргарет и с радост предчувстваше как любимото семейство ще се събере отново, казваше, че няма по-голямо щастие от това да бъдат отново заедно и да се занимават с любимите си неща.

— Когато времето се позатопли, а аз вече ще съм заякнала като преди, ще излизаме заедно на дълги разходки всеки ден. Ще отидем до фермата в подножието на хълма и ще видим как са децата, после ще идем и до новите ниви на сър Джон в Бартън Крос и в земите около Абатството, ще се разхождаме често и към развалините от стария манастир и ще се опитаме да разберем докъде стигат. Знам, че ще бъда много щастлива. Знам, че ще прекараме едно щастливо лято. Смятам всеки ден да ставам в шест часа и да разпределя времето си до обяд в четене и в свирене. Вече имам готов план и смятам да се позанимавам сериозно с образованието си. В нашата библиотека има само развлекателни четива, а и съм ги чела всичките, но в Бартън Парк има много книги, които заслужават да бъдат прочетени, а мога да взема от полковник Брандън някои съвременни автори. Като чета само по шест часа на ден, знам, че само за една година ще успея да науча много неща, които сега ми липсват.

Елинор трябваше да й отдаде дължимото заради тези намерения, които имаха толкова благородни подбуди, но се усмихна, щом забеляза у сестра си същото нетърпеливо въображение, което в крайна сметка я бе довело до леност, отпуснатост и егоистично самосъжаление — този път обаче то бе впрегнато в целите на умствените занимания и постигането на такава добродетел като например самоконтрол. Но усмивката й угасна и премина във въздишка при спомена за все още неизпълненото обещание към Уилъби, а и се опасяваше, че това, което ще разкаже на сестра си, може отново силно да я разстрои и поне за известно време да развали прекрасните й планове за работа и спокойствие. В желанието да отложи този неприятен момент Елинор реши да поизчака още до по-пълното възстановяване на Мариан и тогава да намери удобен момент, в който да й разкаже всичко. Това решение обаче беше взето, за да бъде пренебрегнато скоро след това.

Мариан бе стояла вече два-три дни у дома, а времето не бе достатъчно хубаво, за да може един все още неукрепнал организъм като нейния да бъде подложен на риска от разходка на открито. Най-после се появи едно чудесно меко утро, което да изкуши дъщерята и да притъпи страховете на майката и мисис Дашууд й разреши да се поразходи по алеята пред къщата, докато усети първите признаци на умора и Мариан излезе, облегната на ръката на Елинор.

Сестрите се движеха бавно, тъй като Мариан беше още много слаба и това физическо усилие беше първото след прекараната болест. Едва бяха успели да се отдалечат от къщата и пред очите им се разкри просторната гледка с хълмовете и особено на един от тях. Мариан спря и с поглед, обърнат към него, спокойно каза:

— Там, точно там, — посочи тя с ръка, — е мястото, където паднах върху онова възвишение, и там за първи път видях Уилъби.

При тази дума гласът й заглъхна, но след малко Мариан се овладя и добави:

— Благодарна съм за това, че изпитвам толкова малко болка, когато гледам това място. Ще можем ли да поговорим някога за всичко, което се случи, Елинор? — каза тя колебливо. — Или не бива? Сега вече аз мога да говоря, а надявам се, ти също.

Елинор нежно я подкани към откровеност.

— Вече не съжалявам — каза Мариан, — свършено е със съжаленията. Не искам да ти говоря и за това, което чувствах към него, а по-скоро за това, което изпитвам в момента. Ако има нещо, от което мога да бъда доволна сега, е утехата да разбера, че той невинаги е играл някаква роля, че невинаги ме е мамил… И най-важното е да повярвам, че той не е толкова лош, колкото съм се опасявала след историята на онова нещастно момиче…

Тя млъкна. Елинор усети силна радост и внимателно каза:

— Ако можеш да бъдеш сигурна в това, ще се почувстваш ли по-спокойна?

— Да. Умът ми не може да намери покой, защото непрекъснато се чувствам раздвоена — не само че е ужасно да подозираш в подобни намерения човек, който е бил за теб това, което беше Уилъби за мен, но и какво трябва да мисля за самата себе си тогава? Какво би могло да ме доведе до това положение, освен една безсрамно изложена на показ любов, заради която…

— Какво мислиш, — попита сестра й, — за неговото поведение в такъв случай?

— Мисля, че то е… О, с какво удоволствие бих си помислила, че е само непостоянен в чувствата си и много, много неверен.

Елинор не отговори. Вътрешно се колебаеше дали да започне разказа си веднага, или да го отложи докато Мариан се почувства по-добре. Така те повървяха мълчаливо в продължение на няколко минути.

— Не му пожелавам нещо прекалено хубаво, каквото например е това дълбоко в себе си да мисли за толкова неприятни неща, за каквито мисля аз. Много би страдал.

— Ти правила ли си сравнение между държанието му и твоето собствено държание?

— Не. Но съм правила сравнение на собственото си поведение с това, каквото то би трябвало да бъде — например с твоето.

— Бяхме поставени в различно положение.

— Но те говорят много не само за поведението ни. Мила Елинор, не допускай добротата ти да защитава нещо, за което знам, че не го одобряваш с разума си. Болестта ми даде възможност да помисля, имах много време, за да размисля съвсем сериозно и на спокойствие. Дълго преди да съм в състояние отново да говоря, аз можех чудесно да владея ума си. Прехвърлях миналото в своите мисли, и виждах как съм се държала още след като се запознахме миналата есен. Поведението ми не може да бъде определено по друг начин, освен много лекомислено по отношение на самата мен и доста безцеремонно към другите. Видях, че собствените ми чувства са подготвили и сетнешните ми страдания, а липсата на вътрешна сила в тези чувства за малко не ме отведе в гроба. Чудесно разбирах, че сама си докарах тази болест, като не обръщах никакво внимание на здравето си, разбирах го още тогава. Смъртта ми щеше да бъде акт на саморазрушение. Не разбирах, че съм в опасност до момента, когато тази опасност изчезна, но се чудя как изобщо успях да се възстановя с подобни мисли за миналото в главата си, чудя се как не ме уби силата на желанието за живот и за прошка от моя бог и от всички вас. Ако бях умряла, в каква страшна бездна от страдание щях да хвърля и теб — ти, която стоеше до леглото ми, моя сестра и приятелка! Ти, която виждаше всичките ми капризи и целия ми егоизъм, преди да се разболея, и която познаваше и най-леките тревоги на сърцето ми! Каква ли щях да остана в твоята памет! А и мама! Как би могла ти да я утешиш? Не мога да ти опиша колко се отвращавам от себе си. Когато обърна поглед към миналото виждам само някой пренебрегнат дълг или допуснати пропуски. Като че ли нямаше човек, когото да не съм наранила. Отнасях се към мисис Дженингс с презрение и неблагодарност, а тя беше толкова мила през цялото време. Към Мидълтънови, към семейство Палмър, сестрите Стийл, към всеки от познатите си бях несправедлива и се отнасях безочливо с тях, сърцето ми беше затворено за техните добродетели и аз се дразнех дори от самите жестове на внимание към мене. Колкото и малко да заслужават добро отношение Джон и Фани, дори и към тях се държах по-зле, отколкото е допустимо. Но най-много измъчих тебе, дори повече от мама. Аз единствена знаех колко е наранено сърцето ти, но нима това можеше да ме спре? Дори не ти съчувствах, а това би помогнало и на двете ни. Твоят пример беше пред очите ми, но каква полза? Започнах ли да те щадя, или пък сторих нещо, за да те успокоя? Нима си направих някакви изводи от твоята издръжливост, помогнах ли ти в нещо, опитах ли се да облекча усилията да бъдеш мила с всички и да им изразиш своята признателност, които досега бяха стоварени изцяло на твой гръб? Не, ни най-малко, не преди да разбера колко си нещастна, а аз мислех, че при теб всичко е наред. Не полагах никакви усилия и обръщах гръб на всеки свой дълг и на всяко приятелство, не допусках, че и на други, освен на мен самата, може да им бъде тежко, и изпитвах жал само към сърцето на онзи, който ме бе наранил и изоставил, и съжалявах, че трябва да оставя теб, която безгранично обичам, да страдаш толкова заради мене.

Духът й бе обзет от безброй укори към самата себе си и тук бързият им поток спря. Въпреки че беше твърде честна, за да я ласкае, Елинор побърза да я успокои и да й изкаже своето одобрение и подкрепа, които разкаянието и дълбоката откровеност на Мариан напълно заслужаваха. Мариан стисна ръката й и отговори:

— Ти си толкова добра. Бъдещето ще бъде доказателство, че съм се променила. Вече ти изложих какво смятам да правя и ако успея да се придържам към плановете си, ще мога да овладея своите чувства и да усъвършенствам характера си. Тогава вече те няма да причиняват страдания нито на другите, нито на мен самата. Сега ще живея единствено заради семейството си. Отсега нататък ти, мама и Маргарет ще бъдете целият ми свят и моите чувства ще принадлежат само на вас. Никога не ще поискам да напусна нито дома си, нито пък вас, и ако общувам с други хора, то ще е само за да покажа, че духът ми е смирен, сърцето ми е станало по-благородно, че мога да бъда учтива и да изпълнявам мило и покорно и най-дребните си задължения в живота. А колкото до Уилъби, ще бъде безсмислено да твърдя, че скоро ще го забравя и дори, че изобщо ще мога да го забравя. Споменът за него не може да избледнее от промяната на обстоятелствата или на нечие мнение. Но този спомен ще бъде усмирен, религията, разумът и непрекъснатата заетост ще ми помогнат да гледам спокойно на него.

Тя помълча и после добави по-тихо:

— Всичко би било много по-леко, ако наистина можех да опозная сърцето му.

Елинор бе размишлявала доста над риска дали моментът е подходящ или не, и дали няма да избърза с разказа си и все пак бе решила да го отложи, когато чу тези думи на сестра си и тъй като знаеше, че само със спомени няма да се стигне до никъде и че твърдата решимост единствена може да помогне, започна полека да подготвя Мариан за това, което щеше да й каже.

Надяваше се, че е успяла да започне с умение и такт, да подготви внимателно своята нетърпелива слушателка и най-после заразказва простичко и честно за онези неща, на които Уилъби бе основал своето извинение; отдаде дължимото на неговото разкаяние и си позволи само да смекчи твърденията му, че все още я обича. Мариан не каза нито дума, тя трепереше с поглед, впит в земята, а устните й така побеляха, както не бяха пребледнявали и по време на болестта. От сърцето й бликаха хиляди въпроси, но тя не посмя да зададе нито един. Задъхваше се от нетърпение да чуе всяка следваща сричка, не съзнаваше, че през цялото време стиска силно ръката на сестра си и че по страните й се стичат сълзи.

Елинор се страхуваше, че Мариан може да е уморена и неусетно я бе повела обратно към дома, защото, въпреки че не й задаваше въпроси, Елинор можеше да си представи колко силно се интересува Мариан от тази история и затова до вратата на самата къща не говори за нищо друго, освен за Уилъби и за техния разговор, дори внимаваше много при точното предаване и на най-дребната подробност — как е изглеждал, как точно е казал едно или друго нещо — разбира се, само там, където тези подробности трябваше да бъдат пресъздадени. Щом влязоха, Мариан само целуна сестра си с благодарност и едва чуто промълви: „Кажи на мама“, а после бавно тръгна по стълбите към своята стая. Елинор не се опита да я последва, защото беше съвсем естествено Мариан да търси усамотение. Докато прехвърляше трескаво в ума си възможните последствия върху Мариан тя бе твърдо решена първа да повдигне този въпрос пред сестра си, ако Мариан не иска да разговаря за това и тръгна към салона, за да изпълни молбата, дадена на сестра й, преди да се разделят.