Джейн Остин
Разум и чувства (37)

Глава 37

Две седмици след раждането мисис Палмър се почувства толкова добре, че вече не беше необходимо майка й да отделя цялото си време за нея и мисис Дженингс се задоволи да се отбива у тях само един-два пъти дневно. Тя се върна в собствения си дом и към собствените си навици, а на госпожици Дашууд предстоеше да поемат отново своя дял в тях.

На третото или четвъртото утро след завръщането си на Бъркли Стрийт мисис Дженингс се прибра от обичайното посещение в къщата на мисис Палмър и по лицето й се четеше, че бърза да им каже нещо много хубаво и важно. Даде им малко време да погадаят, след което мина направо към въпроса:

— Господи! Скъпа моя мис Дашууд! Чухте ли новината?

— Не, госпожо. Каква новина?

— Много необикновена! Но след малко ще ви я кажа. Като отидох у Палмър, Шарлот доста се беше притеснила за бебето. Беше сигурна, че е болно — то плачеше, беше неспокойно и имаше пъпки по цялото тяло. Пък аз го само го погледнах и веднага й казах: „Господи, мила, няма нищо страшно, просто венците са му подути“, а и сестрата рече същото. Ама Шарлот все се притесняваше и изпрати да повикат мистър Донован. За късмет той току-що се бил върнал от Харли Стрийт и оттам дойде право при нас, пък на мене не знам какво ми дойде на ума и го питам дали е чул нещо ново. Докторът се подсмихва едно такова накриво и после се намръщи, като че ли поназнайва нещо, и накрая каза, ама шепнешком: „В случай че младите дами, дето са под ваше наблюдение, подочуят нещо за здравето на снаха си и се притеснят за нея, редно е да им кажете, че според мен не бива да се тревожат, защото се надявам мисис Дашууд да се оправи“.

— Какво! Да не би Фани да е болна?

— Ами точно това казвам и аз, миличка. „Боже“, викам, „болна ли е мисис Дашууд?“ И чак тогава се разбра цялата работа и ето какво научих — мистър Едуард Ферърс, същият момък, дето ви закачах за него (и съм страшно доволна, че не е имало за какво), та мистър Едуард Ферърс, значи, в продължение на цяла година бил сгоден за братовчедката Люси! Ето това е, миличка! И никой да не знае нищичко за цялата работа, освен Нанси! Можеш ли да си представиш такова нещо? Не е чудно, че са се харесали, ама работата да стигне чак дотам и никой нищичко да не подозира! Ето кое е странното! Никога не съм ги виждала заедно, иначе веднага щях да разбера. Ами то цялата работа са я пазили в голяма тайна, страх ги е било от мисис Ферърс, и нито тя, нито брат ви, нито пък снаха ви са подозирали нещо, докато тази сутрин значи, не някой магьосник, а горката Нанси, пък вие знаете, че тя нивга не иска да направи нищо лошо, взела, че изтърсила всичко. „Божке“, рекла си тя, „всичките толкоз много харесват Люси, че няма да направят никакъв проблем от това“, отива при снаха ви, която си плетяла кротко килимчето и изобщо не подозирала какво става, щото само пет минути преди това рекла на брат ви, че според нея Едуард щял да се жени за дъщерята на лорд ’нам-си-кой-си, забравих кой беше. Та можете да си представите какъв удар е било това за нейната суетност и горделивост. Веднага изпаднала в истерия и така се разпищяла, че чак брат ви чул, докато си седял в будоара на долния етаж и си мислел какво да пише на иконома си в имението. Хвръкнал той горе и станало каквото станало, защото и Люси, дето и помен си нямала какво става, също отишла при тях. Горката душичка, жал ми е за нея. И ето какво ще ви кажа — според мен с нея са се отнесли много зле — снаха ви се нахвърлила върху нея като фурия и я докарала до припадък. Нанси паднала на колене и горчиво се разплакала, а брат ви взел да обикаля стаята и все повтарял, че не знае какво да прави. Мисис Дашууд заявила, че те нямало да останат и минутка повече в нейната къща, та се наложило брат ви също да падне на колене пред нея и да я кандърдисва поне да имат време да си съберат багажа. Тогава тя отново изпаднала в истерия и той толкова се уплашил, че пратил за мистър Донован, и мистър Донован заварил къщата обърната наопаки. Пред вратата стояла каретата, която чакала да откара горките ми братовчедки и като си тръгвал, те тъкмо се качвали в нея, и докторът вика, че горката Люси едвам ходела, пък и Нанси не изглеждала по-добре. Направо си ви казвам, че изобщо не мога да търпя снаха ви, и от все сърце се надявам тази женитба да стане напук на нея. Боже господи, как ли ще го преживее горкият мистър Едуард, когато научи за това! Да се отнесат толкова долно към неговата любима! Защото чух, че той бил влюбен в нея колкото си искаш. Няма да се учудя, ако това е голямата му любов! А и мистър Донован мисли така. Ние с него си поговорихме надълго и нашироко и най-хубавото в цялата работа е това, че пак си отиде на Харли Стрийт да е подръка на мисис Ферърс, като кажат и на нея, защото пратили да я извикат веднага щом си тръгнали братовчедките и снаха ви била сигурна, че и тя ще изпадне в истерия. Сигурно така е станало, ама на мен хич не ми пука. Не ми е жал за никоя от тях двете. Не ми пука за хора, дето вдигат такава врява за пари и величие. Няма никаква причина мистър Едуард и Люси да не се оженят, защото съм убедена, че мисис Ферърс може чудесно да подсигури сина си и макар че Люси няма почти нищичко, тя знае по-добре от всички останали как да направи от нищо нещо, и не се съмнявам, че дори и ако мисис Ферърс им отпусне по петстотин на година, Люси ще се разпореди с тях така, сякаш са осемстотин. Божичко, колко добре ще си живеят в някоя къщурка като вашата… или малко по-голяма от нея, само с две прислужници и двама слуги и дори си мисля, че ще мога да им помогна с една от слугините, защото сестрата на моята Бети няма работа в момента — тя е тъкмо за тях.

Тук мисис Дженингс поспря и това даде възможност на Елинор да си събере мислите, да направи съответните забележки и да даде такъв отговор, какъвто се очаква при обсъждане на подобна тема. Беше доволна, че никой не подозира у нея изключителната й заинтересованост от този въпрос, че мисис Дженингс (както напоследък бе започнала да се надява Елинор) вече изобщо не допускаше съществуването на някакви чувства от нейна страна към Едуард, а най-вече се радваше на това, че Мариан в момента я няма и че в нейно отсъствие можеше да говори за тези неща без притеснение и да изложи мнението си, както се надяваше, безпристрастно, за поведението на всяка от засегнатите страни.

Тя едва ли можеше да реши какво всъщност можеше да очаква след всичко това и искрено се мъчеше да прогони мисълта, че е възможен друг изход, освен Едуард да се ожени за Люси. Очакваше с нетърпение да чуе какво ще каже и как ще постъпи мисис Ферърс, макар че несъмнено това можеше да се предвиди, и още по-нетърпеливо искаше да разбере как ще се държи самият Едуард. Към него тя изпитваше дълбоко съчувствие, към Люси — почти никакво, а останалите изобщо не я интересуваха.

Тъй като мисис Дженингс не беше в състояние да говори за нищо друго, Елинор скоро се видя принудена да подготви Мариан за обсъждането на тази тема — нямаше време за заблуда, тя действително трябваше да знае истината и на Елинор — предстоеше да я убеди, че тя трябва да превъзмогне себе си и да слуша как другите говорят за това, без да издава своята тревога за сестра си и без да показва недоволството си от Едуард, мисия беше твърде болезнена за Елинор. Трябваше да разсее всички илюзии на сестра си, които според нея бяха главната й утеха, да й разкаже за Едуард такива неща, поради които се опасяваше, че той завинаги ще падне в очите й, и да накара сестра си да преживее цялото си разочарование наново, тъй като във въображението си Мариан неизбежно щеше да види колко силна е приликата между нейното собствено положение и положението на Елинор. Колкото и неблаговидна да беше задачата й обаче, тя трябваше да бъде изпълнена, и Елинор побърза да направи това.

Беше далеч от мисълта да я занимава със собствените си чувства и да се издаде колко страда, защото се бе научила да се владее още по-добре след първия път, когато чу за годежа на Едуард, и сега собственото й самообладание щеше да й покаже как най-добре да предаде новината на Мариан. Тя говореше ясно и простичко, и макар че не можеше да избегне известна емоционалност, разказът й не бе съпроводен с бурно вълнение и неовладяна скръб. Тези реакции бяха приоритет по-скоро на нейната слушателка, защото Мариан прие новината с ужас и се разплака горчиво. Елинор беше тази, която винаги утешаваше другите в тяхната мъка и сега се наложи да утешава сестра си, въпреки че мъката беше нейна собствена, и тя с готовност се опита да я успокои, като й покаже колко е спокойна и че е далеч от мисълта да обвинява Едуард в друго, освен в известна липса на благоразумие.

Отначало Мариан не вярваше нито на спокойствието й, нито на отношението й към Едуард. Той й се видя като втори Уилъби и след като, според признанието на самата Елинор, тя го бе обичала от цялото си сърце, нима мъката на сестра й сега можеше да не бъде толкова силна! А за Люси Стийл мислеше, че е така неприятна, така неспособна да привлече един умен мъж, че отначало нищо не можеше да я убеди в неизбежността да повярва и по-късно да оправдае Едуард заради някогашните му чувства към Люси. Тя дори не приемаше подобна възможност за съвсем естествена и Елинор не сметна за необходимо да я разубеждава чрез това, което бе убедило самата нея — едно по-добро познаване на човешката природа.

Отначало до Мариан стигна единствено фактът за самия годеж и неговата продължителност. Оттук нататък тя се поддаде на чувствата си и вече не можеше да вникне в никакви подробности. Известно време не можеше да възприеме нищо, което да облекчи мъката й, да намали тревогите й и да противостои на нейното негодувание. Първият й въпрос, който по-късно я накара да вникне в подробностите, беше:

— От колко време знаеш за годежа, Елинор? Той писа ли ти за това?

— Знам го от четири месеца. Люси ми го каза съвсем поверително още миналия ноември, когато дойде за първи път в Бартън Парк.

В очите на Мариан проблесна такова изумление, което не би могла да изрази с думи. Тя помълча и все още смаяна, успя само да възкликне:

— Четири месеца! Ти го знаеш от четири месеца!

Елинор кимна утвърдително.

— Какво! Ти си го знаела през цялото време, докато ме утешаваше в моето нещастие? А аз те упреквах за твоето щастие!

— Тогава ти нямаше как да разбереш, че е тъкмо обратното.

— Четири месеца! — възкликна отново Мариан. — А беше толкова спокойна! Толкова весела! Какво ти даваше сили за това!

— Чувството, че изпълнявам своя дълг. Обещанието към Люси, че няма да издам нейната тайна. Дори с намек не можех да кажа каква е истината, дължах й това, а бях длъжна и да не тревожа семейството си с моите грижи, което зависеше само от мене.

Мариан беше стъписана.

— Често ми се е искало да ви кажа истината и дори се опитах един-два пъти. Но не можех да ви убедя в нищо, ако не бях излъгала доверието на Люси в мене.

— Четири месеца! И въпреки това продължи да го обичаш!

— Да. Но обичах не само него, спокойствието на другите също ми беше много скъпо и аз се радвах, че мога да им спестя истината колко съм разстроена. Сега вече мога да говоря за всичко, без да се вълнувам. Не бих искала да страдате заради мене, защото искам да ви уверя, че и аз вече не се измъчвам толкова силно. Имам много неща, на които да се опра. Не живея със съзнанието, че съм предизвикала това горчиво разочарование с някоя своя неблагоразумна постъпка и направих всичко възможно болката ми да не се предаде на другите. Не виня Едуард, че се е държал зле. Пожелавам му да бъде много щастлив и съм толкова сигурна в неговите намерения винаги да изпълнява дълга си, че макар в случая това да ми причинява известна болка, в крайна сметка те трябва да се оженят. На Люси не и липсва благоразумие, а доброто съжителство може да се постигне само на тази основа. А и знаеш ли, Мариан, в идеята за първата и единствена любов има нещо вълшебно и много красиво, но в края на краищата не е възможно щастието да зависи само от един-единствен човек, такава идея не може да бъде жизнена, не може да съществува изобщо. Едуард ще се ожени за Люси, ще се ожени за момиче, което не е нито така красиво, нито толкова умно, колкото половината жени на този свят, а времето и навикът ще го научат как да забрави, че е мислил за някоя друга жена като за по-добра и по-подходяща.

— Ако наистина мислиш така — каза Мариан, — ако можеш да компенсираш с друго загубата на нещо, което ти е толкова скъпо, малко е да се каже, че се учудвам на твоята твърдост и самообладание. Трябва да призная, че умът ми просто не може да ги побере.

— Напълно те разбирам. Дори не предполагаш, че съм в състояние да почувствам нещата толкова силно. Всичко това е тежало на сърцето ми в продължение на цели четири месеца, Мариан, а аз дори нямах възможността да го споделя, макар и с един-единствен човек, и знаех, че ако ви го кажа, ще направя дълбоко нещастни и мама, и теб, а и не бях в състояние дори да ви подготвя за него. Беше ми съобщено, без аз да желая това, от човека, чийто годеж преди години съсипваше всичките ми надежди за щастие и според мене тя изпитва огромно удоволствие от това. Налагаше се да оборя нейните подозрения, като се преструвам на безразлична към неща, които дълбоко ме засягаха. И не само веднъж, много пъти трябваше да изслушвам какви са нейните възторзи и надежди. Знаех, че всичко това ме разделя завинаги от Едуард, без да съм чула за самия него дори едно-едничко обстоятелство, от което да желая по-малко нашата връзка. Нищо не го изобличаваше като недостоен човек, нито пък говореше, че е безразличен към мене. Трябваше да се примирявам с грубостта на сестра му и нахалството на майка му, трябваше да изстрадам наказанието за една любов, без да съм видяла радостта от нея. И всичко това трябваше да стане по същото време, когато бях завладяна и от други причини да бъда нещастна. Ако можеш да допуснеш, че изобщо съм в състояние да чувствам дълбоко нещата, трябва да си сигурна, че съм ги чувствала точно така през цялото време. Спокойствието, с което се насилвам да изложа мислите си сега и утехата, че исках да ви кажа всичко, са резултат от непрекъснат и болезнени усилия над самата мене. Те не са се появили току-така и в самото начало с нищо не можеха да облекчат страданието ми, така е, Мариан. В онзи момент, ако не бях длъжна да пазя тайна, нищо нямаше да ми попречи, дори дългът ми към най-скъпите за мене същества, да им покажа колко съм нещастна.

Мариан беше много разстроена.

— О, Елинор — извика тя, — караш ме да се намразя за цял живот! Колко жестока съм била към тебе! Към тебе, ти, която беше моята единствена утеха, която се нагърби с цялата ми мъка, и която страдаше сякаш единствено заради мене! Това ли е моята признателност за всичко това? С това ли можах да ти се отплатя? Само защото се измъчвам от твоята доброта, аз се опитвам да я забравя!

Това признание бе последвано от най-нежните ласки, на които бе способна Мариан. На Елинор не й беше трудно да се възползва от това нейно състояние, за да изтръгна от сестра си каквото и да е обещание, и по нейна молба Мариан се задължи да не издава своето огорчение пред другите, когато стане дума за годежа на Едуард, да не покаже пред Люси, че е започнала да я ненавижда, и дори да не се отнася с по-малко от обичайната си топлота към Едуард, ако случайността ги срещнеше отново. Това обещание беше голямо постижение за Елинор, но когато Мариан смяташе, че е сгрешила, тя бе не по-малко убедена, че с нищо не може да изкупи вината си.

Те се справяше прекрасно с изпълнението на своето обещание да бъде дискретна. Всичко, което имаше да каже мисис Дженингс по този въпрос, бе посрещано от Мариан с каменно лице, без каквито и да било опити за противопоставяне и дори три пъти я чуха да каже: „Да, госпожо“. Когато старата дама започнеше да превъзнася Люсините достойнства, Мариан само се преместваше от един стол на друг, а темата за любовта на Едуард към Люси — струваше само един спазъм в гърлото. Елинор се чувстваше на седмото небе като наблюдаваше у сестра си тези прояви на истински героизъм.

Следващото утро им донесе ново изпитание в лицето на техния брат, който дойде със сериозното намерение да поговори с тях по този въпрос и да ги осведоми за състоянието на своята съпруга.

— Предполагам, че сигурно сте чули — каза мрачно той веднага след като седна, — за най-потресаващото разкритие, което стана вчера под нашия покрив.

Те потвърдиха мълчаливо, че са чули новината — беше прекалено ужасна, за да я изразят с думи.

— Снаха ви страшно се измъчи — продължи той. — А и мисис Ферърс — с една дума, за всички ни това беше много страшен момент, но аз се надявам, че бурята ще отмине, без да е помела някой от нас преди това. Горкичката Фани, цял ден беше в истерия. Но не искам да се тревожите за нея, Донован каза, че не я грози никаква опасност, тя има здрав организъм и рядко срещана твърдост на характера. Тя е същински ангел, понесе всичко с такава сила! Казва, че никога вече не ще е в състояние да си изгради добро мнение за когото и да било, и нищо чудно, след като беше така жестоко измамена! Да отговорят с такава неблагодарност на нейните чувства и доверчивост. Само благосклонността на доброто й сърце беше причина да покани в дома си тези млади жени, а и защото чувстваше, че трябва да им окаже някакво внимание, пък и те се показаха като съвсем безобидни и възпитани момичета, така подходящи за приятна компания! Ако не бяха те, ние и двамата толкова искахме да поканим тебе и Мариан, докато вашата мила приятелка е заета с грижи по дъщеря си. И да получи такава награда за всичко! „От все сърце ми се ще“, казва горката Фани, „вместо тях да бяхме поканили сестрите ти.“

Тук той поспря, за да изчака тяхната благодарност, която беше надлежно изразена, след който той отново подхвана:

— Не мога да ви опиша какво изстрада горката мисис Ферърс, когато Фани й съобщи новината. Тя бе вложила сърце и душа в плановете си за една толкова прилична женитба, и изведнъж се оказва, че през цялото време той е бил сгоден тайно за друга! Такова съмнение никога не би й минало през ума! Ако изобщо можеше да подозира нещо такова, то щеше да бъде свързано със съвсем друг човек! „В това отношение“, казваше тя, „мога да бъда напълно спокойна“. Изпита предсмъртни мъки от всичко това. Тогава поумувахме малко какво да правим и накрая тя реши, че трябва да извикаме Едуард. Той дойде. Съжалявам, че трябва да ви кажа какво стана след това. Мисис Ферърс искаше от него само да скъса с годежа си и както можете да си представите, Фани също я подкрепяше, но нямаше никаква полза от всичките им молби. Синовен дълг и любов — всичко бе пренебрегнато. Никога не съм допускал, че Едуард може да бъде такъв инат и толкова лишен от всякакви чувства. Майка му разясни какви щедри намерения има спрямо него в случай че се ожени за мис Мортън, каза му, че ще му даде и имението в Норфък, което, освободено от данъци, дава чисто хиляда лири годишна рента, а когато положението стана безнадеждно, му обеща хиляда и двеста и освен това му каза, че ако продължава да упорства и да държи на тази връзка с момиче от долен произход, ще трябва да понесе наказанието, което заслужава. Тя обяви, че не трябва да разчита на онези две хиляди като на собственост, която принадлежи само на него, че не иска повече да го вижда и че толкова твърдо отказва да му окаже каквато и да било помощ, че дори и да се захване за някаква професия с оглед на материална подкрепа, тя ще направи всичко възможно, за да му попречи.

Тук негодуванието на Мариан преля, но тя успя само да плесне с ръце и да извика:

— Мили боже! Как е възможно такова нещо!

— Мариан, можеш да се чудиш колкото искаш на такова упорство — отговори брат й, — което е в състояние да се противопостави на подобни аргументи. Съвсем естествено е да реагираш така.

Мариан тъкмо се канеше да го среже, когато си спомни за собственото си обещание и побърза да преглътне думите си.

— Всичко това обаче — продължи той, — не доведе до никакъв резултат. Едуард не каза почти нищо, но и това, което каза, беше с вид на човек, който е твърдо решен да отстоява мнението си. С нищо не можеше да бъде убеден, че трябва да развали годежа си. Каза, че ще държи на думата си, независимо какво ще му струва това.

— Ами тогава — извика мисис Дженингс искрено и съвсем неуместно, тъй като не можеше повече да се сдържа, — той се е държал като честен човек. Простете, мистър Дашууд, но ако бе постъпил по друг начин, щях да го помисля за негодник. Аз също съм заинтересована донякъде от тази работа, както и вие впрочем, но Люси Стийл е моя братовчедка и аз смятам, че на света няма по-добро момиче от нея, и че някоя друга заслужава по-добър съпруг от човек като Едуард!

Джон Дашууд беше направо смаян, но той бе спокоен по природа, не се поддаваше на предизвикателства и по принцип нямаше намерение да обиди никого, особено пък ако е богат. Затова отговори без каквато и да било злонамереност:

— В никакъв случай не бих си позволил да говоря неуважително за някой ваш роднина, госпожо. Струва ми се, че мис Люси Стийл е достойна млада жена, но сама разбирате, че в случая подобна връзка е просто невъзможна. А и да се сгодиш тайно за младеж, който е оставен изцяло на грижите на чичо си, и да знаеш при това, че той е син на богата жена като мисис Ферърс, е най-малкото необичайно. С други думи, не искам да обсъждам поведението на някого, към когото вие, мисис Дженингс, храните известни чувства. Всички ние бихме искали да я видим изключително щастлива, а при дадените обстоятелства мисис Ферърс през цялото време се е държала така, както би се държала само една добра и чувствителна майка. Тя прояви достойнство и щедрост. Едуард сам изтегли билета за своя късмет, и аз се страхувам, че никак не е добър.

Мариан също си помисли, че Едуард не е късметлия и въздъхна по този повод. Сърцето на Елинор трептеше от състрадание към Едуард, който се бе опълчил срещу заплахите на майка си, и то заради жена, която не го заслужава.

— Е, господине, — каза мисис Дженингс, — и как завърши всичко това?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, госпожо, но всичко приключи с един много злощастен разрив — Едуард бе навеки прогонен от сърцето на своята майка. Той напусна дома си вчера и аз не зная къде е сега, не зная дали е в града изобщо, защото ние, разбира се, дори не сме в състояние да се поинтересуваме от този въпрос.

— Горкият момък! И какво ще стане с него?

— Наистина какво, госпожо! Това може да даде храна единствено за печални размисли. Човек, роден с такива изгледи да живее като богаташ! Не мога да си представя по-окаяно положение от неговото. Как може да живее човек само с лихвата от две хиляди лири! Само като си помисли човек, че след три месеца можеше да получава по две хиляди и петстотин (защото доходът на мис Мортън е трийсет хиляди годишно) — просто не мога да си представя по-голямо нещастие. Всички ние трябва да го съжаляваме, още повече че сме лишени от всякаква възможност да му помогнем.

— Горкият младеж! — извика мисис Дженингс. — Със сигурност мога да му предложа в дома си храна и подслон и щом го видя, веднага ще му го кажа. Не е редно да живее на собствени разноски по разни квартири и странноприемници.

В сърцето си Елинор — беше много признателна за тези топли чувства към Едуард, макар че не можа да сдържи усмивката си от начина, по който бяха изказани.

— Ако той можеше да направи за себе си това — каза Джон Дашууд, — което бяха готови да направят близките му за него, сега щеше да заема достойно място и нищо да не му липсва. В това положение обаче никой не може вече да му помогне. А го грози и още нещо, което може би е най-лошото от всичко останало — майка му твърдо е решила — и това е съвсем естествено, като се има предвид нейния характер, — да прехвърли веднага онова имение на Робърт, което при съвсем прилични условия можеше да принадлежи на Едуард. Когато се сбогувах с нея тази сутрин там беше и адвокатът й и говореха по делови въпроси.

— Е — каза мисис Дженингс, — по този начин тя си отмъщава. Всеки може да постъпва така, както си иска. Но аз на нейно място в никакъв случай не бих допуснала да облагодетелствам единия си син само защото другият ме е наскърбил.

Мариан стана и излезе от стаята.

— Може ли да има нещо по-унизително за един мъж — продължаваше Джон, — от това да види брат си като собственик на имение, което би могло да бъде негово? Горкият Едуард! Искрено му съчувствам.

След още няколко минути на подобни излияния Джон Дашууд реши да си тръгне и след като отправи към сестрите си многократни уверения, че според него няма сериозна опасност за здравето на Фани и че те не бива да се тревожат много за нея, той си отиде, като остави и трите дами единодушни в мнението им за настоящия случай по отношение поведението на мисис Ферърс, Едуард и семейство Дашууд.

Мариан избухна в негодувание веднага щом той си отиде и тъй като бурната й ярост не можеше да остави Елинор безразлична — а на мисис Дженингс дори не се налагаше да имитира безразличие и трите се впуснаха във въодушевена критика към цялата дружина на мисис Ферърс.