Джейн Остин
Разум и чувства (41)

Глава 41

Едуард благодари на полковник Брандън и побърза да сподели радостта си с Люси. Тази радост така бе преживявана по целия път до Бартлетс Билдингс, че още на другия ден Люси спокойно можеше да разкаже на дошлата да я поздрави мисис Дженингс как никога преди не го била виждала в такова приповдигнато настроение.

Поне нейното щастие и настроение бяха безспорни и тя от все сърце се присъедини към очакванията на мисис Дженингс да се настани в къщата на пастора в Делафорд още преди деня на свети Архангел Михаил. Люси далеч не бе така тесногръда, че да не признае на Елинор заслугата за това щастие, както би искал самият Едуард и годеницата му говореше за нея с такава топлота и признателност, сякаш дължеше тази заслуга само на нея и откровено призна, че дори не е нужно Елинор да бъде молена за нещо — и сега, и в бъдеще тя ще прави всичко възможно за тяхно добро, защото няма нищо на света, което да не е готова стори за високо ценени от нея хора. Що се отнася до полковник Брандън, Люси не само бе готова да му се покланя като на светец, но и бе дълбоко загрижена всички да се отнасят към него по същия начин, а най-вече се тревожеше от възможността за нарастването на десятъка от земите му. Люси тайничко се надяваше в да се възползва в Делафорд колкото се може повече от неговата прислуга, карета, пилета и добитък.

Беше минала около седмица след посещението на Джон Дашууд на Бъркли Стрийт и оттогава никой не беше чувал нищо за неразположението на жена му, затова Елинор се почувства задължена не само да се осведоми за състоянието й, но дори да й отиде на гости. Това посещение не й беше много по сърце, а и сестра й и мисис Дженингс не сметнаха да я насърчат в това отношение. Мариан не се задоволи само с категоричен отказ да я придружи, но се опита да спре и Елинор, а мисис Дженингс така мразеше жената на Джон, че не можа да превъзмогне силното си нежелание да я посети, въпреки че беше любопитна да я види как изглежда след неразположението и много й се искаше да я засегне, като вземе страната на Едуард; все пак каретата й бе винаги на разположение на младите дами и Елинор тръгна на гости сама, без никакво желание и изложена на риска да се окаже насаме с жена, която никой нямаше особени причини да харесва.

Казаха й, че мисис Дашууд не може да я приеме, но още преди каретата да потегли в обратна посока, от къщата случайно излезе съпругът й. Той изрази удоволствието си от срещата с Елинор, каза й, че тъкмо се канел да отиде на Бъркли Стрийт и я покани да влезе, след като я увери колко ще се радва Фани да се види с нея.

Те се качиха по стълбите и влязоха в гостната. Там нямаше никой.

— Фани си е в стаята, предполагам — каза той, — след малко ще отида при нея и съм съвсем сигурен, че тя няма да има нищо против да те види, ама наистина нищо. Особено пък сега, но както и да е, двете с Мариан винаги сте били нейни любимки. Защо не дойде и Мариан?

Елинор я извини, както можа.

— Съжалявам, че идваш сама — отговори той, — защото имам да ви казвам много неща. Вярно ли е това, което се приказва за предложеното от полковник Брандън място? Той наистина ли го дава на Едуард? Случайно вчера дочух нещо, и тъкмо се канех специално да дойда да ви питам.

— Съвсем вярно, полковник Брандън предлага на Едуард мястото в Делафорд.

— Нима! Е, това е направо изумително! Не са роднини, между тях няма никаква връзка, а заплатите на тези постове напоследък дават доста добри доходи! И колко може да се вземе оттам?

— Около двеста лири годишно.

— Много добре, като се има предвид тази основа за следващия пастор… Вероятно предишният е бил стар и болнав, предполагали са, че скоро ще освободи мястото и въпреки това не може да не си е докарвал поне четиристотин. И как така не са разрешили този въпрос още преди да почине предишният свещеник? Сега вече е късно да се продаде това място наистина, ама човек като полковника, който е толкова благоразумен… Чудно ми е как може да прояви такава липса на предвидливост по толкова обикновен, толкова естествен въпрос! Е, убеден съм, че почти всеки човек е доста непоследователен. — Той се овладя и продължи: — Мисля, че е станало точно така. Едуард ще може да остане на това място само докато полковникът го продаде на някой по-стар свещеник. Да, да, няма начин да не е така, можеш да бъдеш сигурна в това.

Макар и не твърдо, все пак Елинор изрази известно несъгласие и го убеди в компетентността си по въпроса като му обясни, че лично тя е била натоварена със задачата да предаде на Едуард предложението на полковника и е много добре запозната с условията, при които му се отстъпва това място.

— Е, и това ако не е изумително! — извика той, след като я изслуша — и защо ще прави полковникът такова нещо?

— Много просто — иска да помогне на мистър Ферърс.

— Добре, добре, полковникът може да е всякакъв, но Едуард определено е голям късметлия! Не искам да говориш за това пред Фани, макар че аз й казах новината и тя я посрещна доста добре, но не би искала да се приказва много-много за това.

Елинор едва се сдържа да му каже, че е приела спокойно новината за замогването на брат си, защото от това нито тя, нито пък детето й щяха да обеднеят.

— За момента мисис Ферърс не знае нищо — каза той и понижи глас, както подобава при разискването на толкова важна тема — и аз си мисля, че трябва да крием от нея колкото може по-дълго. Страхувам се, обаче, че след като се оженят ще се наложи все пак да й кажа.

— Но защо са необходими такива предпазни мерки? Човек не би допуснал, че на мисис Ферърс ще й е неприятно да узнае за възможността синът й да се издържа, нима е възможно такова нещо, а и след като напоследък се държа с него по толкова строго, едва ли може да се предполага, че изпитва нещо към него. Мисис Ферърс прекъсна всякакви отношения със сина си, прогони го завинаги от къщи и предаде това свое отношение на всички, върху които има известно влияние. След всичко това не може да се предполага, че би изпитала радост или мъка от някакъв факт, свързан с него — каквото и да му се случи, то едва ли би я заинтересувало. Не може да отхвърли възможността за спокоен живот на детето си и в същото време да се тревожи за него като майка.

— Ах, Елинор — каза Джон, — колко добре разсъждаваш и въпреки това колко малко познаваш човешката природа! Можеш да бъдеш съвсем сигурна, че когато се осъществи тази злощастна женитба, майка му ще е точно толкова разстроена, колкото беше и след разрива с него, ето защо трябва да крием от нея всяко обстоятелство, което ускорява това ужасно събитие — мисис Ферърс никога не би могла да забрави, че Едуард все пак е неин син.

— Това е доста изненадващо. Мислех си, че досега трябваше отдавна да го е забравила.

— Много си несправедлива към нея. Мисис Ферърс е една от най-любящите майки на света.

Елинор не каза нищо.

— Сега вече мислим — каза след кратко мълчание мистър Дашууд — да оженим Робърт за мис Мортън.

Брат й каза това с такъв решителен и тържествен тон, че Елинор не можа да сдържи усмивката си и отговори спокойно:

— Предполагам, че дамата няма право на избор в цялата тази история.

— Избор ли? Какво искаш да кажеш?

— Само това, че ако се съди по тона ти, за нея сигурно е все едно дали ще се омъжи за Едуард или за Робърт.

— Разбира се, че ще й е все едно, защото сега върху Робърт ще бъдат прехвърлени всички права като на първороден син, а що се отнася до останалото, те и двамата са много приятни младежи — не знам единият да превъзхожда с нещо другия.

Елинор отново не каза нищо, а и брат й за малко замълча. Разсъжденията му завършиха така:

— Мила сестро — каза той с отвратителен шепот и взе нежно ръката й, — в едно можеш да бъдеш съвсем сигурна, и аз ще ти го кажа, защото ще ти достави удоволствие. Имам всички основания да мисля… Научих го от най-сигурния източник, иначе изобщо не бих ти го съобщил, защото нямаше да е редно да се говори каквото и да е по този въпрос, та ти казвам — научих го от най-най-сигурния източник, не че съм чул самата мисис Ферърс да го казва, но го чух от дъщеря й… С една дума, каквито и доводи да е имала срещу известна… известна връзка, разбираш какво искам да кажа, мисис Ферърс би предпочела именно нея, отколкото настоящата, защото онази връзка не би я разгневила и наполовина толкова, колкото сегашната. Много се зарадвах, като разбрах, че мисис Ферърс разглежда нещата в такава светлина — ами това, знаеш, е толкова приятно за всички ни. „И сравнение не може да става“, казала тя, „все пак би било по-малкото зло“, а сега е сигурна, че от това положение на нещата по-лошо не може да има. Ех, вече и дума не може да става за всичко това — нито да се мисли, нито да се говори, а що се отнася до някаква любов — това е просто невъзможно, всичко е свършено. Все пак реших да ти го кажа, защото знам, че ще ти бъде приятно да го чуеш. Не че имаш някакви основания да съжаляваш за нещо, моя мила Елинор. Ти несъмнено ще се уредиш много добре, дори чудесно, или като се има предвид всичко останало, поне доста по-добре. Обаждал ли ти се полковник Брандън напоследък?

Елинор бе чула достатъчно и ако то не бе успяло да задоволи самолюбието й и да повдигне чувството й за собствена значимост, поне можа да й опъне нервите и да й даде повод за размисъл. В този момент влезе мистър Робърт Ферърс и това й спести необходимостта да каже нещо на брат си, а и да изслуша неговите разсъждения. След като побъбри още малко, Джон Дашууд внезапно се сети, че още не е уведомил Фани за пристигането на зълва й, затова побърза да напусне стаята и така на Елинор бе предоставена възможността да опознае по-добре Робърт, който с безгрижно лекомислие и щастливо самодоволство се възползваше от несправедливото разпределение на майчината любов и щедрост, породени от предразсъдъците й към неговия прокуден брат. Благодарение на порядъчността на този брат сега Робърт можеше да си позволи един доста разгулен живот; всичко това не можеше да не затвърди у Елинор крайно неблагоприятното мнение както за умствените му способности, така и за добротата на неговото сърце.

Минаха не повече от две минути, откакто бяха оставени сами, когато Робърт започна да говори за брат си — той също беше чул за мястото в Делафорд и я заразпитва по този въпрос. Елинор повтори разказа си със същите подробности, които бе дала и на Джон, и макар да бе доста по-различно, въздействието на тази история върху Робърт бе за нея не по-малко шокиращо. Робърт невъздържано се разсмя. Много се забавляваше от самата мисъл, че брат му се кани да става свещеник и ще живее в малка пасторска къща, и когато си представи съвсем живо как облеченият в бяла дреха Едуард чете молитви и анатемосва публично женитбата между Джон Смит и Мери Браун, едва ли нещо на света можеше да му се стори по-весело от това.

Елинор не помръдна, само изчака мълчаливо и мрачно края на това бурно веселие, и не можа да откъсне от него изпълнения си с презрение поглед. Това, че си позволи този поглед, все пак много й помогна, защото той не го усети, а тя почувства известно облекчение. След малко Робърт се опомни и премина от остроумни закачки към мъдри размисли, но не защото почувства нейния укор, а защото бе спрян от собствената си съвест.

— Може да ни се вижда като някаква шега — каза той, след като се съвзе от престорения си смях, с който значително бе удължил момента на искрено веселие, — но бога ми, нещата са много сериозни. Бедният Едуард, съсипа завинаги живота си. Много съжалявам за това, защото знам колко е добронамерен и какво златно сърце има той. Вие го познавате съвсем бегло, мис Дашууд, и затова не бива да го осъждате. Вярно е, че маниерите му по природа не са от най-изящните, но знаете ли, не всички се раждаме с еднакви способности и еднакви обноски. Горкото момче! Жал ми е за него само като си представя, че ще живее сред чужди хора, но бога ми, той има най-доброто сърце в цялото кралство, и мога съвсем отговорно да заявя, че през целия си живот не съм бил така разтърсен и изпълнен с негодувание, както в момента, когато научих за станалото. Просто не можех да повярвам. Майка ми беше първата, която ми го съобщи, и аз почувствах, че тя очаква от мен да заема решителна и категорична позиция, затова веднага й казах: „Уважаема госпожа, не зная какви са намеренията ви в случая, но моето мнение е, че ако Едуард действително се ожени за тази млада жена, аз никога повече няма да го видя.“ Ето какво й казах още тогава, ала наистина бях много стъписан! Бедният Едуард! Направо се довърши, затвори си вратите пред обществото на приличните хора! Но, както откровено казах и на майка си, това ни най-малко не ме учудва. Тя за малко не полудя.

— Виждали ли сте някога момичето?

— Да, видях я веднъж, беше на гости тук. Случайно се отбих за десетина минути и много добре видях какво представлява. Недодялана селска мома, без всякакъв стил и изтънченост, дори не особено красива. Много добре си я спомням. Винаги съм смятал, че точно такива жени могат да омагьосат горкия Едуард. Веднага щом майка ми ме осведоми как стои работата, аз веднага предложих да разговарям с Едуард и да се опитам да го разубедя, но разбрах, че вече е прекалено късно да се направи каквото и да било, защото за зла врага не съм бил там по време на разрива, пък и знаете ли, не ми беше работа да се намесвам. Но ако бях научил за това само няколко часа по-рано, вероятно би могло да се направи нещо. Определено щях да му поставя този въпрос в най-сурова светлина. Щях да кажа: „Скъпи приятелю, трябва да разбереш какво правиш. Обвързваш се с една позорна връзка, която цялото ни семейство единодушно не одобрява.“ Не мога да не мисля, че все щеше да се намери някакъв начин. А сега вече нищо не може да се направи.

Влизането на госпожа Джон Дашууд прекъсна разговора по темата. Но макар че Фани говореше за случилото се само в кръга на собственото си семейство, Елинор разбра колко силно й се е отразило то — още с влизането по лицето й се изписа безпокойство и тя доста неуспешно се опита да се държи сърдечно с нея. Съпругът й я подкрепяше при влизането и през цялото време ловеше влюбено всеки нюанс в нейните думи, а Фани дори стигна дотам, че си даде труд да се обезпокои от скорошното заминаване на Елинор и сестра й, тъй като искала да ги вижда по-често. Всичко това й струваше огромни усилия, от които тя изглеждаше в очите на мъжа си като символ на любовта и изяществото.