Джейн Остин
Разум и чувства (3)

Глава 3

Мисис Дашууд остана в Норланд още няколко месеца — не че не искаше да си отиде, още когато усети, че гледката на всяко познато местенце престана да събужда в гърдите й онези бурни чувства, които бе предизвиквала напоследък. Когато поолекна на душата й, а разумът й започна да възприема и други идеи, освен усилването на мъката чрез меланхолични размисли, тя бе обзета от огромно нетърпение да си тръгне и енергично се залови да търси подходящо жилище в околностите на Норланд — беше невъзможно да се премести далеч от това така обичано място. Тя все не откриваше жилище, което да отговаря на всичките й изисквания за простор и удобство, затова реши да се осланя на практичността на най-голямата си дъщеря, чиято способност за трезва преценка бе отхвърлила вече няколко предложения, които майка й иначе би приела, ала Елинор реши, че въпросните къщи са твърде големи за доходите на семейството.

Мисис Дашууд бе уведомена от съпруга си за тържественото обещание на сина му да се грижи за нея и дъщерите й и тази мисъл й даваше утеха при решаването на материалните проблеми напоследък. Тя не се съмняваше в искреността на даденото обещание, както не се бе съмнявал и господин Дашууд, и се чувстваше удовлетворена, че децата й са осигурени, макар че, що се отнася до нея самата, бе сигурна, че ще живее спокойно и с доход, много по-малък от седем хиляди лири. Госпожа Дашууд ликуваше вътрешно при мисълта за добротата и сърдечността на брат им и се кореше за собствената си несправедливост, че до скоро го бе подозирала в липса на щедрост и добри намерения. Той се отнасяше с такова внимание към дъщерите й и към нея самата, че сега тя започваше да вижда колко присърце взима той тяхното добруване и дълго време вярваше твърдо в щедростта на неговите намерения.

Мисис Дашууд бе започнала да презира снаха си още щом се запозна с нея и колкото повече я опознаваше, толкова повече се засилваше нейното презрение — половингодишното им съжителство в един дом само го затвърди и може би въпреки съображенията за необходимостта от любезност и майчинско отношение, двете жени щяха да приемат за невъзможно продължаването на това съжителство, ако не бе налице едно обстоятелство, което според мисис Дашууд налагаше известна търпимост в интерес на оставането на дъщерите и в Норланд.

Въпросното обстоятелство се основаваше на растящата привързаност между най-голямата й дъщеря и брата на мисис Джон Дашууд — приятен младеж и джентълмен във всяко едно отношение, който дойде в Норланд скоро след пристигането на сестра си и който прекарваше голяма част от времето си в имението.

Някои майки биха насърчили подобна близост от чисто материални съображения, тъй като Едуард Ферърс бе първородният син на човек, оставил след смъртта си значително състояние, други пък биха се противопоставили на подобна близост от чисто благоразумие, защото, с изключение на някаква дребна сума, състоянието на младия джентълмен изцяло зависеше от завещанието на майка му. Нито едното, нито другото съображение можеше да повлияе на отношението на мисис Дашууд. За нея бе съвсем достатъчно това, че той е приветлив и сърдечен, че обича дъщеря й и че Елинор откликва на чувствата му. Тази нейна позиция противоречеше на убеждението й, че разликата в материалното положение на двама души трябва да ги разделя, но в случая имаше привличане и сходство в характерите. Беше й съвършено чужда мисълта, че хора, които познават Елинор, не биха оценили нейните качества.

Високото им мнение за Едуард Ферърс не бе подхранвано от някакви особени достойнства в личността или в начина му на общуване. Не беше красавец, пък и човек трябваше да се сближи с него, за да намери държанието му за наистина приятно. В интерес на истината той беше доста стеснителен, но след като преодолееше естествената си плахост, поведението му издаваше открито и любвеобилно сърце. Едуард умееше да вниква в нещата и тази негова проникновеност бе усъвършенствана от доброто му образование. Ала господин Ферърс бе лишен както от някакви особени дарби, така и от амбиции, с които да удовлетвори желанията на майка си и сестра си по отношение на себе си, тъй като те копнееха да го видят като човек с положение, като някой — е, едва ли и те самите знаеха като какъв. В едно или друго отношение жадуваха да го видят като човек с високо обществено положение. Майка му искаше от него да прояви определени амбиции в областта на политиката, да го види като член на парламента или пък в светлината на един от силните на деня. Очакванията на мисис Джон Дашууд не се различаваха кой знае колко от тези на майка им, но междувременно, докато се сбъднат благословиите свише, тя би искала да го види в някое луксозно ландо. Величието на ландата не привличаше особено Едуард. Въжделенията му се свеждаха до семейно щастие в спокойствието на уединения живот. За негов късмет, той имаше и по-малък брат, който изглеждаше много по-обещаващ.

Едуард бе стоял вече няколко седмици, преди да ангажира до голяма степен вниманието на мисис Дашууд, тъй като до този момент тя изживяваше прекалено силна мъка и беше безразлична към заобикалящите я обстоятелства. Единственото, което бе успяла да забележи до този момент беше обстоятелството, че той е мълчалив и не натрапва присъствието си й това бе достатъчно, за да й се понрави. Младежът виждаше колко е нещастна и не пречеше на изживяването на скръбта й с нетактични разговори. За първи път мисис Дашууд бе призована да спре вниманието си върху него и евентуално да го одобри от една забележка на Елинор, която отбеляза колко различни са братът и сестрата. Тази разлика всъщност се оказа силен контраст, който определено бе в полза на брата й така поне майка й виждаше нещата.

— Съвсем достатъчно е, — каза мисис Дашууд, че той не прилича на Фани. Това означава, че е симпатичен във всяко едно отношение. Вече съм готова да го обикна.

— Мисля, че ще го харесаш, — каза Елинор, — ако го опознаеш по-добре.

— Да го харесам ли? — отговори майка й с усмивка. — Не познавам форма на харесване, която да е по-слаба от обичта.

— Би могла да го оцениш според качествата му.

— Досега не съм правила разлика между обичта и преценката на нечии качества.

Едва тогава мисис Дашууд си даде труд да го опознае по-добре. Бе толкова общителна, че скоро преодоля неговата сдържаност. Не след дълго успя да разкрие всичките му добродетели и убеждението, че е влюбен в Елинор много й помогна да постигне това. Все пак бе убедена, че той действително е свестен човек, и дори тази негова ненатрапчивост, която влизаше в противоречие с всичките й представи за поведението на младите, престана да бъде безлична в мига, в който усети, че Едуард има добро сърце и обичлив характер.

Едва бе почувствала в държанието му известни симптоми на привързаност към Елинор и веднага реши, че става дума за сериозно влюбване, затова и започна да разглежда отношенията им в светлината на една скорошна женитба.

— Мила Мариан, след няколко месеца Елинор ще си устрои живота по нов начин, — каза тя. — Разбира се, че ще ни липсва, но поне ще бъде щастлива.

— О, мамо, как ще живеем без нея?

— Мило дете, едва ли в този случай може да се говори за раздяла. Ще живеем на няколко мили разстояние и цял живот можем да се виждаме поне по веднъж на ден. Ти ще имаш зет, който ще ти бъде като брат — истински брат, който ще те обича. Знам, че Едуард има добро сърце и високо го ценя за това. Изглеждаш ми тъжна, Мариан — нима не одобряваш избора на сестра си?

— Като че ли съм малко изненадана — каза Мариан. — Едуард е много симпатичен и аз съм силно привързана към него. И въпреки това, не е точно такъв, какъвто… е, нещо му липсва, с нищо не се различава от всички останали. Просто не е най-подходящият човек, който би могъл да се влюби искрено в сестра ми. В очите му няма дух, няма плам, който издава присъствието на доброта и остър ум. На всичко отгоре, мамо, опасявам се, че той просто няма вкус. Не може да се каже, че има отношение към музиката, а и макар да харесва много картините на Елинор, това не е харесване от страна на човек, който оценява тяхната стойност. Макар че често стои до нея докато тя рисува, съвсем ясно личи, че не разбира нищо от изкуство. Той й се възхищава като неин обожател, а не като човек, който си дава сметка за стойността на картините й. Тези две страни трябва да са слети в едно, за да се чувствам наистина удовлетворена. Не бих била щастлива с човек, чийто вкус не съответства на моя във всяко едно отношение. Той трябва да прониква във всичките ми чувства, да бъде влюбен в онези книги и в онзи вид музика, които обожавам и аз. О, мамо, ако знаеш как ни чете Едуард на глас тази вечер — монотонно и без всякакъв плам! Много ми стана жал за сестра ми. Въпреки всичко тя го понесе с такова спокойствие, като че ли не го забеляза. Трябваше ми страшно усилие на волята, за да остана на мястото си. Да слушам тази красива поезия, която толкова пъти ме е подлудявала, рецитирана хладно и лишена от всякакво чувство, поднесена с такова равнодушие!

— Той положително би се справил много по-добре с някаква простичка и изчистена проза. И аз си помислих същото в този момент. Може би следващия път ще трябва да му дадете Каупър.

— Не, мамо, и това няма да свърши работа, ако той не се чувства вдъхновен от Каупър! Е, все пак трябва да признаем, че всеки има право на собствено мнение. Елинор не чувства нещата като мене и може би в това е причината да не им отделя дължимото внимание — ето защо е щастлива в неговата компания. Но ако аз бях влюбена в него и трябваше да слушам бездушния му тон — това просто би разбило сърцето ми. Колкото повече опознавам живота, мамичко, толкова по-силно се убеждавам, че никога няма да срещна мъжа, когото да обикна истински. Та аз искам толкова много! Той трябва да притежава всичките добродетели на Едуард и освен това външният му вид и обноските му трябва да допълват вътрешния му чар.

— Не забравяй, мила моя, че си на седемнайсет години. Прекалено рано ти е да се отчайваш, че няма да откриеш търсеното щастие. Защо трябва да имаш по-малко късмет от майка си? Моя мила Мариан, съдбата ти може да е по-различна от нейната само в едно-единствено отношение!