Джейн Остин
Разум и чувства (48)

Глава 48

Едва сега Елинор разбра каква е разликата между очакването на едно неприятно събитие и неговото осъществяване, както и разликата между отправената към разума заповед да е бъде сигурен в нещо и самата сигурност. Тя разбра, че макар и подсъзнателно, в душата й е имало място за капчица надежда, че докато Едуард е ерген, все нещо може да се случи, което да предотврати брака му с Люси — или той да промени решението си, като се съобрази с близките си, или годеницата му да намери по-изгоден начин да уреди своето положение — дори да се случи чудо, което да донесе щастлив изход за всички. Но той беше вече женен и тя проклинаше сърцето си за това, че бе в него допуснало ласкавото пърхане на надеждата и затова болката от случилото се беше още по-страшна.

В началото Елинор се изненада, че се оженил толкова скоро — преди да бъде ръкоположен (доколкото й беше известно) и следователно — преди да е сигурен в получаването на някакъв доход. Но скоро си каза, че това е съвсем в стила на Люси, защото в егоистичната си предвидливост тя бързаше да се подсигури и не би пренебрегнала нищо, което би я подложило на риска от отлагане на сватбата. Те бяха женени, събитието се бе състояло в Лондон, и сега бързаха към дома на чичо й. Как ли се е чувствал Едуард, като е знаел, че е само на четири мили от Бартън, когато е видял прислужника на майка й и като е чул казаното от Люси на слугата!

Тя предположи, че не след дълго ще се установят в Делафорд — Делафорд, който по всяка вероятност щеше да играе такава роля в живота й. Елинор искаше да опознае това място, а въпреки това се стремеше да го избягва. Представи си ги в тяхната пасторска къща — Люси като делова и чевръста стопанка, която съчетава стремежа към показност с невероятна пестеливост, и която, поради срама си да не я заподозрат, че е стисната, ще се подмазва на полковник Брандън, на мисис Дженингс и на всеки друг по-богат приятел, с оглед да получи облаги. Тя не можеше да види Едуард в представите си, и не искаше да си представя нито, че е щастлив, нито че е нещастен; нищо не можеше да я удовлетвори и тя извръщаше глава при всеки опит да го зърне във въображението си.

Елинор се надяваше, че може някой от приятелите им в Лондон да й пише, за да й съобщи за сватбата повече подробности, но дните отминаваха и до нея не достигаха нито писма, нито новини. Тя не смяташе, че трябва да се сърди на някого за това, но въпреки всичко обвиняваше всеки приятел, който не й бе писал. Смяташе, че са или лекомислени, или небрежни.

— Кога ще пишете на полковник Брандън, госпожо? — този въпрос — се изплъзна, породен от нетърпеливото й желание нещо да стане нещо, нещо да се случи.

— Миналата седмица му писах, миличка, и сега очаквам по-скоро да го видя, отколкото да получа от него писмо. Писах му, че от все сърце настоявам да ни погостува, и никак няма да се изненадам, ако днес-утре или след някой друг ден го видя да идва насам.

Това все пак беше нещо — нещо, което да очаква. Полковник Брандън не можеше да няма информация по въпроса.

Тази мисъл едва бе минала през ума й, когато зареяният й през прозореца поглед попадна върху мъжка фигура, яздеща кон. Мъжът спря пред тяхната врата. Беше джентълмен, вероятно самият полковник Брандън. Сега вече Елинор можеше да научи нещо, и тя потръпна от очакване. Но… но това не беше полковникът, мъжът не приличаше на него нито по осанка, нито по ръст. Ако такова нещо изобщо би било възможно, тя щеше да си помисли, че е Едуард. Отново погледна нататък. Мъжът тъкмо бе слязъл от коня — не, не беше сбъркала — това беше Едуард. Тя се отдръпна от прозореца и седна. „Връща се от мистър Прат и се е отбил да ни види. Ще бъда много спокойна, ще бъда господарка на чувствата си.“ След малко видя, че и другите са разбрали грешката си. Майка й и Мариан пребледняха, погледнаха я и си продумаха нещо шепнешком. Какво ли не би дала в този момент, за да можеше да им каже, че се надява между тях и Едуард да не премине сянка на хлад и обида, но не успя да изтръгне от себе си и звук, затова се отказа и ги остави на собствената им интуиция.

Не промълвиха дори сричка. И трите мълчаливо чакаха влизането на госта. Чуха как мина по чакълената пътека, после по коридора и след малко влезе пред тях.

По лицето му не личеше да е особено щастлив, дори на Елинор не й се стори такъв. Беше пребледнял от вълнение и като че ли се страхуваше как ще го приемат, защото съзнаваше, че каквото и да стане го е заслужил. Мисис Дашууд вярваше, че се държи според очакванията на по-голямата си дъщеря и в искреното си желание да й угоди го посрещна с престорено безразличие, протегна му ръка и му пожела щастие.

Той се изчерви и промърмори нещо неразбираемо. От устните на Елинор се отрони някакво подобие на майчините й думи и тя съжали, че не се е ръкувала с него, едва след като бе станало твърде късно за това. Опита да го погледне открито, седна и заприказва за времето.

Мариан искаше да скрие колко е разстроена и се бе дръпнала настрани, а Маргарет не разбираше почти нищо и си помисли, че ще е добре в държанието й да проличи достойнство, затова седна колкото се може по-далече от него и не промълви нито дума.

Настъпи неловко мълчание още в мига, когато Елинор спря да се прехласва от сухото за сезона време. Мълчанието бе прекъснато от мисис Дашууд, която изрази надежда, че мисис Ферърс е добре. Той побърза да отговори утвърдително.

Отново настъпи тишина.

Макар и не много сигурна, че гласът й няма да й изневери, Елинор каза с твърдото намерение да се владее:

— Мисис Ферърс в Лонгстъпъл ли е?

— Лонгстъпъл? — каза той учудено. — Не, майка ми е в града.

— Имах предвид, — каза Елинор, докато вземаше някакво ръкоделие от масата, — мисис Едуард Ферърс.

Тя не посмя да вдигне очи от ръкоделието, но Мариан и майка й впиха погледи в Едуард. Той се смая, изчерви се, после ги изгледа неразбиращо и след малко каза колебливо:

— Вероятно искате да кажете… Брат ми… Може би имате предвид мисис Робърт Ферърс.

— Мисис Робърт Ферърс! — повториха изумени в един глас мисис Дашууд и Мариан, и тъй като гласът на Елинор бе заглъхнал, само в очите й се четеше същото изумление и нетърпение. Без да съзнава какво прави, Едуард стана и отиде до прозореца, взе една ножица и почна да съсипва и нея, и калъфа й, като го наряза на парчета, и след време каза припряно:

— Може би не знаете… Сигурно не сте разбрали, че наскоро брат ми се ожени за по-малката… за мис Люси Стийл.

Думите му предизвикаха неизразимо смайване у всички, с изключение на Елинор, която остана приведена над ръкоделието си и беше толкова объркана, че едва ли съзнаваше какво прави.

— Да, миналата седмица се ожениха и сега са в Долиш.

Елинор не издържа и стана. Излезе от стаята почти тичешком и след като затвори вратата, избухна в радостен плач, който като че ли никога нямаше да спре. До този момент Едуард не бе посмял да я погледне, очите му се спираха навсякъде другаде, но не и върху нея, и когато я видя да излиза забързана, видя също и колко е развълнувана, а може би дори чу, че тя се разплака, защото изведнъж стана мрачен и толкова разсеян, че никакви въпроси и забележки, нито дори ласкавите думи на мисис Дашууд можеха да го изтръгнат от мислите му. Накрая излезе, без да продума и тръгна пеша към селото, като остави смаяните дами да се дивят над този толкова внезапен и невероятен обрат, без да могат да уталожат това удивление с нищо друго, освен със собствените си догадки.