Джейн Остин
Разум и чувства (11)

Глава 11

Преди да дойдат в Девъншир мисис Дашууд и дъщерите й съвсем не си бяха представяли, че времето им ще бъде запълнено с толкова много ангажименти, нито пък че ще ги канят така често извън дома, ще имат толкова много обичайни гости и няма да им остава време за сериозни занимания. Но стана точно така. След като Мариан се възстанови, всички предишни планове на сър Джон за забавления в къщата и извън нея бяха приведени в действие. По това време започваха домашните балове в Бартън Парк, а и когато времето през този дъждовен октомври позволяваше, устройваха увеселения с лодки. При всяко събиране канеха и Уилъби и естествените за такива случаи лекота и непринуденост бяха точно премерени, с цел да се постигне по-голяма близост между него и семейство Дашууд, да му се даде възможност по-добре да опознае достойнствата на Мариан, да се отбележи неговото въодушевление и преклонение пред нея, и от отношението й към него да получи сигурни доказателства за нейните чувства.

Елинор не се учудваше на породилото се между тях чувство, само би искала да не го показват толкова явно, и дори веднъж-дваж се осмели да каже на Мариан, че благоразумието изисква по-голяма сдържаност. Ала Мариан се отвращаваше от всяка прикритост и смяташе, че в невъздържаността няма нищо срамно, тъкмо обратното, а и да си поставиш за цел да прикриваш чувства, в които няма нищо лошо, за нея означаваше не просто излишно усилие, а позорно преклонение на ума пред банални и погрешни идеи. Уилъби мислеше също като нея и поведението им по всяко време беше илюстрация на това им мнение.

В негово присъствие тя не можеше да погледне никой друг. Всичко, което той правеше, беше правилно. Всичко, което казваше, беше умно. Ако вечерта в Бартън Парк завършваше с игра на карти, той мамеше себе си и останалите, за да й се паднат добри карти. Ако главното развлечение бяха танците, двамата танцуваха заедно през повечето време и когато все пак се разделяха за някой и друг танц, след това гледаха да застанат един до друг и да не разговарят с никой друг. Разбира се, всички им се присмиваха заради това държание, но те не се притесняваха от закачките и сякаш изобщо не ги забелязваха.

Мисис Дашууд разбираше чувствата им и ги приемаше с топлота, поради която не изпитваше никаква склонност да възпре тази показност в отношенията им. Тя смяташе държанието им за естествен резултат от силната привързаност между млади хора с пламенни сърца.

За Мариан това бе време на щастие. Сърцето й бе изцяло предано на Уилъби и очарованието му се прехвърли върху новия им дом. Така че нежната привързаност към Норланд, която носеше в себе си още от Съсекс, започваше да избледнява — нещо, което преди бе смятала за невъзможно.

Елинор не се чувстваше толкова щастлива. Не усещаше в сърцето си такава лекота, нито пък изпитваше толкова неподправено удоволствие от различните развлечения. Те не й осигуряваха компания, която да компенсира оставеното от нея в предишния им дом и не й помагаха да мисли за Норланд с по-малко тъга. Нито лейди Мидълтън, нито мисис Дженингс можеха да й предложат разговорите, които така й липсваха, макар че последната не спираше да приказва. Тя започна да се държи с Елинор много мило от самото начало и в разговорите си да се обръща именно към нея. Вече бе успяла да разкаже неколкократно на Елинор историята на своя живот и ако Елинор също се бе впуснала в спомени, това би дало на старата дама възможност да се отпусне и да се почувства по-добре, и тогава още в самото начало на познанството им момичето със сигурност щеше да научи всички подробности за последната болест на мистър Дженингс и какво бе казал на жена си минути преди да издъхне. Лейди Мидълтън беше малко по-поносима от майка си, единствено благодарение на своята мълчаливост. На Елинор не й трябваше много време да разбере, че тази сдържаност се дължи на студенина, а не на развит ум. Към съпруга си и към майка си тя се отнасяше така, както към всички останали — затова не беше възможно, нито пък желателно да потърси някаква близост с нея. Нямаше ден, в който нейна светлост да има за казване нещо, което вече не е казвала преди. Беше неизменно вяла и скучна и дори настроението й си оставаше винаги едно и също, и макар да нямаше нищо против събиранията, които устройваше нейният съпруг — само ако всичко се правеше както трябва и ако я придружаваха децата й, по нищо не личеше, че се забавлява повече, отколкото ако си остане вкъщи сама. Присъствието й или пък разговорите с нея допринасяха толкова малко за развлеченията на останалите, че за нея се сещаха само когато тя проявеше загриженост към палавите си момчета.

От всичките си нови познати Елинор смяташе, че единствен полковник Брандън заслужава уважение заради своите качества. Той събуждаше интерес като приятел и умееше да бъде добър събеседник. За Уилъби и дума не можеше да става. Тя го харесваше и уважаваше така, както би се отнасяла към свой брат — но той беше влюбен и вниманието му бе изцяло насочено към Мариан, а и в неговото положение дори човек с много по-малко достойнства би бил добре приет. За нещастие на полковника, Мариан не го насърчаваше с нищо и Брандън намираше утеха срещу безразличието й най-вече в разговорите със сестра й.

Елинор му съчувстваше, тъй като имаше известни основания да смята, че той вече е изпитал страданията на нещастната любов. Съмненията й в това отношение се породиха от случайно изтърваните му думи, когато една вечер в Бартън Парк другите танцуваха, а по взаимно съгласие те бяха предпочели да седят и да разговарят. Той не откъсваше поглед от Мариан, а след кратко мълчание се усмихна леко и каза:

— Както виждам, сестра ви не допуска, че след първата любов може да има и друга.

— Да, — отговори Елинор, — тя има много романтични представи за любовта.

— Дори си мисля, че тя не смята за възможна никаква друга любов.

— Така е, струва ми се. Но не зная как успява да съчетае това с характера на собствения си баща, който се е женил два пъти. Смятам обаче, че след някоя и друга година на основата на здравия разум и умението да наблюдава хората ще започне да разсъждава по-обективно, може би тогава ще й е по-лесно да разпознава и да оправдае подобен вид привързаност.

— Може би ще стане точно така, — отговори той, — и въпреки всичко в предразсъдъците на младостта има нещо толкова хубаво, че на човек дори му домъчнява да види как те биват заменени с общоприети идеи.

— По този въпрос не мога да се съглася с вас, — каза Елинор. — Чувствата, които Мариан изпитва, са свързани с определени неудобства, които не могат се компенсират с всичкото очарование, неопитност и жизнерадост на младостта. За нещастие тя не придава никакво значение на благоразумието и ми се струва, че това най-голямо предимство, е възможно да се развие с годините, само ако тя опознае света по-добре.

Настъпи мълчание и след малко той поднови темата:

— Тя прави ли разлика между хората, които се влюбват по-късно, или смята подобно чувство за еднакво престъпно у всеки? Нима трябва хората, които са били разочаровани в избора си — независимо дали заради непостоянството на обекта на своята любов или пък по стечение на обстоятелствата — нима такива хора трябва да останат равнодушни през целия си живот?

— Бога ми, не съм запозната с разбиранията й чак в такива подробности. Зная само, че никога не е изразявала мнение, което да допуска приемливостта на едно късно влюбване.

— Това все още не означава нищо, — каза той. — Но една промяна, една истинска промяна в чувствата… Не, не искам да кажа, че желая такова нещо, защото често нежната романтика на младостта бива заменена от идеи, които са твърде банални и понякога дори опасни! Говоря от личен опит. На времето си познавах една дама, която по външност и нрав много приличаше на сестра ви. Тя разсъждаваше и преценяваше нещата по същия начин, но по стечение на нещастни обстоятелства се наложи да промени чувствата си… — той млъкна внезапно, сякаш му се стори, че е казал прекалено много и по лицето му се изписаха чувства, които дадоха на Елинор основание за определени догадки.

Тя щеше да отмине без внимание думите му за въпросната дама, ако не се бе убедила от изражението по лицето на полковника, че е изтървал някоя и друга дума в повече. Едва ли трябваше човек да напряга въображението си, за да си представи какви чувства изпитва той към нежните възпоминания от миналото. Елинор не се и опита, но на нейно място Мариан не би направила толкова малко. Живото й въображение би сглобило набързо цялата история в меланхолични образи и би я пресъздало като печалната драма на една опустошителна любов.