Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sense and Sensibility, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 82 гласа)

Глава 49

Сега беше вече съвсем сигурно, че Едуард е свободен, колкото и необясними да изглеждаха за семейството обстоятелствата около това освобождение, и никой не се съмняваше как ще се възползва той от своята свобода. След като бе опитал веднъж проклятието на един неблагоразумен годеж против волята на майка си, и то в продължение на четири години, какво друго можеше да се очаква от него след развалянето на този годеж, ако не незабавното сключване на друг?

Целта на неговото посещение в Бартън беше съвсем простичка — беше дошъл с молба към Елинор да се омъжи за него, и като се има предвид, че едва ли е бил толкова неопитен в подобни неща, вълнението му в настоящия случай може да се види странно на някого, а той действително бе толкова смутен, че почувства огромна необходимост да придобие кураж и по тази причина излезе на открито.

Не е нужно да се спираме в подробности върху неща като например колко време му е трябвало да се реши, кога е преценил, че моментът за изпълнението на това решение е настъпил, как точно е изложил предложението си пред Елинор и как тя е приела това предложение. Можем да се ограничим със следното: когато три часа след пристигането му седнаха да обядват, той бе успял да си осигури съпруга, да получи съгласието на майка й и не само да се вживее във вълнуващата роля на влюбен, но и да се почувства като най-щастливия човек на света — ако трябва действително да се придържаме към истината и справедливостта. Той не беше просто радостен, не само ликуваше от това, че любовта му е споделена и тази любов изпълва докрай сърцето и духа му, той усещаше огромно облекчение при мисълта, че най-после е свободен, че не може да бъде упрекнат в нищо и че вече е свършено с предишната връзка, която му тежеше от много време насам, защото тази връзка го обвързваше с жена, която отдавна бе престанал да обича. Изведнъж се оказа окрилен от любовта на друга, за която през цялото време бе мислил с отчаяние. Не толкова съмненията и тревогата, колкото чувството за сполетялата го беда внезапно бе прераснало в усещане за истинско щастие, и то личеше в неговата открита, чиста и изпълнена с признателност радост, каквато приятелите му не бяха виждали никога преди.

Сега сърцето му беше открито за Елинор, цялата му слабост, всичките му прегрешения бяха споделени, а към момчешкото си увлечение по Люси се отнасяше вече с философската премъдрост и достойнство на своите двайсет и четири години.

— Това беше една неразумна и празна привързаност от моя страна — каза той, — родена от липсата на опит и подходящо занимание. Ако след завръщането ми от мистър Прат на осемнайсетгодишна възраст майка ми бе позволила да се заема с някаква дейност или сериозна професия, може би…, не, сигурен съм, че това никога нямаше да се случи, защото, макар и да бях напуснал Лонгстъпъл с мисълта, че нищо не може да замени любовта ми към племенницата на мистър Прат, ако имах пред себе си някаква ясна цел, нещо, което да запълни времето ми и да ме държи на разстояние от Люси в продължение само на няколко месеца, много скоро щях да надрасна своето въображаемо увлечение, още повече, че общуването с различни хора би спомогнало за това. Но вместо да се заема с нещо, с някаква професия, която да изберат вместо мен или която сам бих избрал, аз се върнах вкъщи без всякакво подходящо занимание, и цяла година след това не бях зает с нищо, което може да се сравни с полученото от обучението в Оксфорд, а там отидох едва на деветнайсетгодишна възраст. Случи се така, че цяла година нямах за какво друго да мисля, освен за своята въображаема любов, а и майка ми не правеше нищо, за да се почувствам спокоен, нямах приятели, не срещах съчувствие от страна на брат си и не харесвах нито един от хората, с които ме запознаваха. При това положение е съвсем обяснимо защо нещо все ме теглеше към Лонгстъпъл, където се чувствах у дома и където със сигурност бях винаги добре дошъл; затова и между осемнайсетата и деветнайсетата си година прекарвах значителна част от времето си именно там. Люси ми се струваше като въплъщение на всичко, което си струва да обичаш и да му се отдадеш. А и беше много хубава, поне така мислех на времето, освен това не познавах никакви други жени, за да ги сравнявам с нея и тъкмо поради това не виждах в нея каквито и да било недостатъци. Като се има предвид всичко това, колкото и глупаво да изглеждат след толкова време обстоятелствата на нашия годеж, по онова време той беше съвсем естествен и ни най-малко не представляваше толкова непростима проява на лекомислие, както сега.

Внезапният обрат в мисленето и в колелото на щастието за семейство Дашууд бе толкова рязък, че обещаваше на всички радостта от една безсънна нощ. Мисис Дашууд бе прекалено щастлива, за да бъде спокойна, и не знаеше нито как да покаже обичта си към Едуард, нито пък по какъв начин да изрази възхитата си от Елинор, не можеше да изрази своята признателност за освобождението му от предишното обвързване, без да нарани неговите чувства, а и не знаеше как да постъпи, за да ги остави насаме да си поговорят на спокойствие, защото много й се искаше да се порадва самата тя, като ги гледа двамата заедно и като слуша техния разговор.

Мариан можеше да изрази своето щастие само чрез сълзи. Тя непрестанно правеше сравнения и за нея бе неизбежно да не съжалява за погубеното си щастие; макар радостта й да бе истинска и неподправена като обичта към сестра й, тя не й даваше възможност нито да говори, нито пък да приповдигне духа си.

А Елинор, как може да се опише онова, което чувстваше тя? От мига, в който разбра, че Люси е омъжена за друг и че Едуард е свободен, до внезапно последвалия момент, в който се оправдаха всичките й надежди тя изпита всички възможни чувства, освен спокойствие. Но докато стигне до този втори момент, когато всички съмнения и тревоги отпреди бяха вече изчезнали и той бе излязъл с чест от положението, в което бе изпаднал с предишния си годеж, а тя се почувства облагодетелствана от неговото освобождение и свободна да изрази своята нежна и неизменна, въпреки всичко любов, до този момент бе преминала през всички кръгове на ада, които бяха погълнати от собственото й щастие, и тъй като човек лесно се пренастройва към всяка промяна за добро, на нея й трябваха само няколко часа, за да успокои духа си и сърцето й да намери покой.

Сега Едуард можеше да прекара у тях поне седмица, защото въпреки всичките си ангажименти той не можеше да се лиши от поне едноседмичното удоволствие да бъде близо до Елинор, нито пък това време щеше да стигне, за да си поговорят за миналото, настоящето и бъдещето, тъй като няколко часа упорито залягане над приказките може и да са достатъчни за две разумни същества при разнищването на всички възможни теми, но при влюбените положението е много по-различно. Те не могат да изчерпат докрай никоя тема, и никое чувство не може да бъде споделено докрай, ако не бъде повторено поне двайсетина пъти.

Отначало разговорът на влюбените се ограничаваше най-вече с женитбата на Люси и неизчерпаемото, макар и обосновано изумление от тъй щастливото за всички избавление, а и осведомеността на Елинор по отношение на чувствата и от двете засегнати страни я поставяше в едно доста необичайно и, откъдето и да го погледнеш, твърде деликатно положение. Как е станало така, че Люси и Робърт да се привлекат взаимно, и как би могъл Робърт да се ожени за момиче, което дори не бе смятал за красиво и бе говорил за нея без всякакво възхищение, при това момиче, което вече бе сгодено за брат му и благодарение на този годеж Едуард бе отритнат от семейството си — Елинор не можеше да си обясни всичко това. За чувствата й това бе благоприятен развой, но в представите й този годеж изглеждаше направо смешен, а за разума и за трезвата й преценка беше необяснима загадка.

Едуард се опита да го обясни чрез предположението, че още при първата им среща суетата на единия е била предразположена от ласкателствата на другия, и така полека-лека се е стигнало до това положение на нещата. Елинор не бе забравила как веднъж на Харли Стрийт Робърт й бе казал, че ако той се бе намесил навреме, би могъл да разубеди брат си и годежът да бъде развален благодарение на неговата намеса. Сега тя повтори пред Едуард онова, което й бе казал брат му тогава.

— Това е съвсем в стила на Робърт — отговори бързо Едуард и след малко добави: — И може би именно него е имал предвид той още при първата им среща. А Люси вероятно е преценила, че за разлика от мен той, е в много по-изгодно положение. Това е определило и по-нататъшния развой на събитията.

И той, подобно на Елинор, нямаше представа колко време е продължила тяхната връзка, защото бе заминал за Оксфорд и там не бе имал никаква възможност да научи нещо по-различно от това, което му бе писала Люси, а до последния миг писмата й в никакъв случай не били нито по-редки, нито пък по-малко изпълнени с нежност от когато и да било. Затова той не подозирал нищо за характера на последвалите събития, и когато получил последното й писмо, бил разпънат от противоречиви чувства — смайване, ужас и най-вече радост от усещането за свобода. Той подаде последното й писмо на Елинор, което гласеше:

„Уважаеми господине,

С убеждението, че отдавна съм загубила любовта ви, аз се почувствах свободна да даря сърцето си на друг и не се съмнявам, че с него ще бъда толкова щастлива, колкото преди време са надявах да бъда щастлива и с вас, и не мога да приема ръката ви, при положение, че сърцето ми принадлежи на друг. Искрено ви желая успех във вашия избор и ако не си останем добри приятели, вината за това не ще бъде моя, още повече, че ще сме близки роднини и е добре да си останем приятели. Спокойно мога да кажа, че не храня лоши чувства към вас, а и съм убедена, че вие сте достатъчно благороден и няма да ми попречите. Вашият брат ме увери в своята искрена любов и тъй като не можем да живеем повече един без друг, решихме да минем под венчило. Току-що се оженихме и сега сме на път за Долиш, където ще останем няколко седмици. Това място винаги е било скъпо за брат ви и той иска да отиде там от много време, пък аз си помислих, че първо ще трябва да ви обезпокоя с тез няколко реда, и си оставам Ваша вечна доброжелателка, приятелка и снаха.

Изгорих всичките ви писма, а при първа възможност ще ви върна и портрета. Моля ви да унищожите и моите писаници, но спокойно можете да запазите пръстена с моята коса.

Люси Ферърс“

Елинор го прочете и му го върна, без да каже нищо.

— Няма да ви моля за мнението ви относно стила — каза Едуард. — Преди за нищо на света не бих ви дал да прочетете нейно писмо. Стилът й е ужасен дори за снаха, а какво остава пък за съпруга! Как съм се изчервявал над страниците от писмата й! И това започна след първите шест месеца от нашата глупава… история. Това е първото й писмо, в което съдържанието компенсира донякъде недостатъците на стила.

— Каквото и да се е случило — каза Елинор след кратко мълчание, — тяхната женитба е факт. А майка ви си получи заслуженото. След като брат ви бе облагодетелстван за ваша сметка, той получи свободата и възможността да направи собствения си избор, и така тя подкупи с хиляди лири единия си син да направи същото, заради което ги бе отнела от другия. Едва ли ще й стане по-леко от това, че за Люси се оженил Робърт, а не вие.

— Вероятно ще й бъде още по-тежко, защото Робърт винаги е бил неин любимец. И именно защото ще й бъде много по-тежко, тя ще му прости и много по-скоро.

Едуард не знаеше в какви отношения са сега Робърт и майка им, защото никой от близките му не бе направил и опит да се свърже с него. Бе заминал от Оксфорд само ден след получаването на Люсиното писмо с едничката цел да се добере по най-краткия път до Бартън и дори не бе имал време да обмисли бъдещето си поведение, защото този път го водеше към обекта на най-нежните му чувства. Не би могъл да направи нищо друго, преди да е сигурен в чувствата на мис Дашууд и дори се бе надявал да го приемат не много жестоко и коравосърдечно, въпреки че на времето бе ревнувал Елинор от полковник Бартън и скромно бе подценявал собствените си качества за сметка на неговите достойнства. Той трябваше да й признае чувствата си и го направи много красиво. Да оставим на въображението на женените онова, което ще каже Едуард една година по-късно.

За Елинор беше пределно ясно, че когато е говорила със слугата им, Люси преднамерено е искала да я излъже и да ликува злорадо над Едуард. След като бе лишен от всякакви илюзии по отношение на нейния характер, самият Едуард не изпитваше никакви скрупули при мисълта, че тя е напълно способна да изяви толкова подло и откровено своето злонравие. Дълго преди да срещне Елинор той бе разбрал, че Люси е много невежа и ограничена, но го бе отдавал само на нейната необразованост и до последния миг, когато бе получил и последното й писмо, поне я бе смятал за добродушна и добронамерена, а и изцяло му. Това убеждение бе единственото, заради което не бе развалил годежа, който много преди да му навлече родителския гняв се бе превърнал за него в неизчерпаем източник на съжаление и тревога.

— Приемах го като свой дълг — каза той, — независимо от чувствата си трябваше да й дам възможност за избор — да продължаваме ли с този годеж или не, след като вече бях отхвърлен от майка си и по всичко личеше, че никой на този свят не беше на моя страна и не можех да очаквам подкрепа отникъде. При това положение аз вече не можех да изкуша ничия алчност или суетност, и затова не допусках, че мотивите й да сподели съдбата си с мене може да са продиктувани не от чиста любов, а от нещо друго. Дори и сега не мога да разбера какво си е мислила тя и каква полза би имала да се обвърже с мъж, към когото не изпитва никакви чувства и който има само хиляда лири на свое разположение. Не би могла да предвиди, че полковник Брандън може да ми осигури прехраната.

— Така е, но вероятно е предполагала, че все някога може да се стигне до благоприятно за вас стечение на обстоятелствата или пък че семейството ви ще си промени отношението. С продължаването на годежа тя не е рискувала ни най-малко, защото самата тя доказа, че този годеж с нищо не е обвързвал както чувствата, така и действията й. Смятала е вашата връзка за престижна и определено се е чувствала на положение в очите на своите близки, а дори и да не се е очертавали нищо по-добро за в бъдеще, при всички случаи за нея било по-добре да се омъжи за вас, отколкото да си остане неомъжена.

Едуард веднага се съгласи, че поведението на Люси е било съвсем естествено и мотивите й — пределно ясни.

За това, че е стоял толкова дълго в Норланд и би трябвало да съзнава своята нелоялност към Люси, Елинор го смъмри така рязко, както дамите порицават нечие лекомислие с тон, който е по-скоро ласкателен за самите тях.

— Постъпката ви положително е много лоша — каза тя, — защото близките ми бяха подведени да си въобразяват нещо, което при вашето положение тогава е било просто невъзможно.

Единственото, което можеше да го оправдае, беше това, че в онзи момент не е съзнавал какво става със собствените му чувства, както и твърде необоснованото му убеждение, че след като е сгоден, той е неуязвим.

— Съвсем просто беше да си мисля, че след като съм дал дума на друга, за мен няма никаква опасност да общувам с вас, а и съзнанието за това, че съм сгоден, трябваше да пази чувствата ми така непокътнати, както и честната ми дума. Още тогава усещах, че ви обожавам, но си казвах, че това е само приятелско чувство и не разбирах докъде съм стигнал до момента, в който започнах да правя сравнения между Люси и вас. Мисля, че тогава не биваше да стоя повече в Съсекс и единствените ми мотиви да отлагам заминаването си не бяха по-убедителни от утешението, че каквото и да става, рискът си е само мой и няма да нараня другиго, освен себе си.

Елинор се усмихна и поклати глава.

Едуард много се зарадва като разбра, че очакват и полковник Брандън да пристигне в Бартън Котидж. Той искаше не само да го опознае по-отблизо, но и да го убеди, че приема службата в Делафорд с далеч по-голяма охота отпреди. „В момента“, казваше той, „след толкова неискрено поднесената ми благодарност, той сигурно мисли, че от гордост не мога да му простя това благодеяние“.

Едва сега той се изненада на самия себе си, че още не е ходил в Делафорд. Но до много скоро този въпрос толкова малко го бе интересувал, че всичките си сведения за къщата, градината, църковните земи и размера на енорията бе почерпил единствено от Елинор, която му бе предала описанието на полковника съвсем точно, тъй като го бе слушала достатъчно внимателно, за да е най-компетентната от всички останали по този въпрос.

Между тях все още оставаше един неразрешен въпрос, предстоеше им да преодолеят още едно затруднение. Бяха привлечени един към друг, от взаимността на чувствата си и имаха подкрепата и искреното одобрение на приятелите си, познаваха се достатъчно добре и това бе залог за сигурността на тяхното щастие и единственото, което не им достигаше, бяха парите. Едуард имаше две хиляди лири, а Елинор — една, и това бе единственото, с което разполагаха извън доходите от енорията в Делафорд. Мисис Дашууд нямаше никаква възможност да им отдели още нещо, а младите не бяха чак толкова ослепени в любовта си, че да се уповават на доход от триста и петдесет лири годишно като на достатъчни средства, с които да си позволят един удобен начин на живот.

Едуард хранеше известни надежди, че майка му може да промени отношението си към него в по-благоприятна насока и това бе единственото, на което разчиташе като допълнителен доход. Но Елинор не смяташе подобна промяна за възможна, тъй като Едуард отново не можеше се ожени за мис Мортън и мисис Ферърс бе казала, че ако по-големият й син се ожени за Елинор, а не за Люси Стийл, това би било само по-малкото зло, затова тя се опасяваше, че от простъпката на Робърт би се облагодетелствала единствено Фани.

За пълното щастие на мисис Дашууд не достигаше само присъствието на полковник Брандън и ето че и той дойде четири дни след пристигането на Едуард. За първи път, откакто се бе преместила в Бартън, тя се почувства с достойнството на човек, чието гостоприемство е потърсено от повече гости, отколкото можеше да побере къщата. Едуард си запази привилегията да остане у тях, тъй като бе дошъл първи, а полковник Брандън се прибираше всяка вечер в старото си убежище в Бартън Парк, откъдето пристигаше всяко сутрин достатъчно рано, за да прекъсне уединението на влюбените още преди закуска. През триседмичния си престой в Делафорд и особено в свободното си време вечер той нямаше с какво друго да се занимава, освен да пресмята съотношението между трийсет и шест и седемнайсет, затова и пристигна в Бартън в такова състояние на духа, което можеше да бъде приповдигнато единствено от погледите на Мариан, сърдечността, с която го посрещна тя, както и окуражителните думи на майка й. Сред такива приятели и ласкавото им отношение той се посъживи. Не беше научил още за женитбата на Люси и затова през първите часове след пристигането си само слушаше и се удивляваше. Мисис Дашууд му разказа всичко и той се зарадва още повече при мисълта, че това, което е направил за мистър Ферърс, ще облагодетелства и Елинор.

Не е необходимо да споменаваме, че колкото повече се опознаваха двамата господа, толкова повече си допадаха, защото не би и могло да бъде друго. Сходствата в здравите принципи и добрия вкус, в нрава и начина на мислене биха били съвсем достатъчни за едно истинско приятелство между тях, но те бяха влюбени в две сестри, които много се обичаха помежду си и това бе предпоставка за взаимното уважение и бързо сприятеляване между господата — в противен случай те биха се сближили след много време и умуване.

От града запристигаха писма, които само преди няколко дни биха опънали от напрежение и възторг всеки нерв в тялото на Елинор, но сега вече ги приемаха с по-весело и с по-малко вълнение. В писмото си мисис Дженингс сякаш им разказваше чудна приказка, изразяваше искреното си недоволство срещу кокетката, която бе изоставила своя годеник и изливаше щедро съчувствието си към горкия мистър Едуард, който според мисис Дженингс, бил твърде хлътнал по една нищо и никаква уличница и вероятно още си стоял в Оксфорд с разбито сърце.

„Убедена съм, че едва ли нещо е било направено така подло и прикрито отначало докрай, защото само два дни преди това Люси се отби и остана при мене в продължение на няколко часа. Никой не е подозирал каквото и да било, даже Нанси, която — бедната душица! — дойде разплакана у дома още на другия ден, много се страхуваше от мисис Ферърс, а и не знаеше как да се добере до Плимут, защото Люси май й взела всичките пари още преди да се ожени — сигурно да се изфука, и оставила Нанси без пукната пара! С радост й дадох пет гвинеи да стигне до Ексетър, където смята да остане три-четири седмици у мисис Бърджис, защото се надява — както си мисля аз, че може пак да се види с доктора. Трябва да кажа, че най-лошото от всичко, което направи Люси, е това, че в коравосърдечието си дори не е взела и сестра си в каретата. Горкият мистър Едуард! Не ми излиза от ума, и вие трябва да го поканите в Бартън, а мис Мариан трябва да се опита да го поутеши.“

Мистър Дашууд гледаше на създалото се положение доста по-мрачно. Мисис Ферърс била най-нещастната жена на света, чувствата на Фани били толкова наранени, че изпитвала предсмъртни мъки в своето страдание, и той даже не можел да разбере как след такъв удар и двете са все още живи. Нищо не можело да извини извършеното от Робърт престъпление, но поведението на Люси било още по-недопустимо. Пред мисис Ферърс вече никога нямало да се споменат имената и на двамата, и дори да прости някога на сина си, нямало да признае Люси за своя снаха, нито пък щяла да я пусне в къщата си. Всичко било направено толкова потайно, че от това ставаше още по-престъпно, защото ако близките на Робърт бяха заподозрели нещо, щяха да вземат съответните мерки срещу подобен брак. Мистър Дашууд призоваваше Елинор да се присъедини към неговите съжаления, че Люси не се е омъжила за Едуард, защото това би предотвратило разпространението на още по-голямо нещастие в семейството. По-нататък писмото продължаваше така:

„Мисис Ферърс никога не говори за Едуард, което никак не ни учудва, но за наша изненада още не сме получили и ред от него по повод женитбата на брат му. Може би се страхува да не ни засегне, затова смятам да му намекна в едно писмо до Оксфорд, че според сестра му и мен едно писмено обещание за покорство, адресирано може би до Фани (и после тя да го покаже на майка си) може да бъде прието благосклонно, защото всички знаем много добре колко нежно сърце има мисис Ферърс и че не я интересува нищо друго, освен добрите отношения с децата й.“

Тази част от писмото имаше определено значение за перспективите и бъдещото поведение на Едуард. От Едуард се очакваше да направи първата стъпка към помирение, макар че той не смяташе да се придържа съвсем точно към начина, който имаха предвид зет му и сестра му.

— Писмено обещание за покорство! — повтори той. — Нима очакват да измоля от майка си прошка за Робърт, за това, че е бил толкова неблагодарен към нея и е накърнил честта ми? Не мога да пиша за никакво покорство, не изпитвам нито смирение, нито пък разкаяние за случилото се. Напротив, чувствам се много щастлив, но тях това не ги засяга. Не смятам, че е редно да пиша за каквото и да било покорство.

— Можете да поискате прошка — каза Елинор, — защото сте наранили чувствата й, а и си мисля, че сега би трябвало да се осмелите и да си признаете, че съжалявате за онзи годеж, който ви навлече гнева на майка ви.

Той изрази съгласието си по този въпрос.

— И след като ви прости, може би ще се наложи да се държите малко по-смирено до момента, в който ще й съобщите за сегашния си годеж, тъй като в нейните очи той едва ли е по-благоразумен от предишния.

Той нямаше разумни доводи, които да противопостави на нейното предложение, но все още не приемаше идеята за писмото с декларация за покорство и след като заяви, че ще му е по-лесно да направи разни унизителни отстъпки устно, а не в писмо, решиха да замине за Лондон и вместо да пише на Фани, да я помоли лично да се застъпи за него пред майка им. „И ако наистина се вълнуват от това помирение“, каза Мариан с наскоро появилата се у нея разпаленост, „ще си помисля, че дори Джон и Фани не са съвсем лишени от достойнства“.

Полковник Брандън им беше гостувал само два-три дни, когато двамата господа си тръгнаха заедно от Бартън. Оттам щяха да заминат направо за Делафорд, за да може Едуард да погледне бъдещия си дом и да помогне на своя покровител и приятел при вземането на решение какво точно да се направи по ремонта на къщата, а няколко дни по-късно трябваше да продължи пътуването си до Лондон.

Мисис Ферърс цял живот се бе страхувала да не си навлече укора, че е прекалено обичлива и след продължителната и яростна съпротива на страха от подобен укор тя пусна Едуард в къщата си и най-после го призна отново за свой син.

Напоследък броят на членовете в семейството й бе твърде плаващ. В продължение на много години бе имала двама сина, ала преди няколко дни единият й бе отнет, защото бе прегрешил и съответно — отритнат, а само за десетина-петнайсет дни бе забравен и другият по подобна причина, която я остави съвсем без синове — и сега, с възкръсването на Едуард, тя отново имаше син.

Въпреки че отново му бяха отредили място сред живите, той нямаше никакви основания да смята съществуването си за сигурно докато не съобщи на майка си за сегашния си годеж, защото се опасяваше, че оповестяването на това обстоятелство може да предизвика рязък обрат в учредяването му сред живите и да го запрати отново в небитието. Прочее, той пристъпи към разкриването на намеренията си внимателно и много предпазливо, и съвсем неочаквано, бе изслушан с хладнокръвие. Както си му е редът, мисис Ферърс се опита да го убеди с всички възможни средства да не се жени за мис Дашууд — каза, че в лицето на мис Мортън би имал съпруга с по-високо обществено положение и още по-високи доходи, дори подсили този аргумент със забележката, че въпросната госпожица е дъщеря на благородник с годишен доход от трийсет хиляди лири, докато мис Дашууд произхожда от семейство на никому неизвестен господин с доход не повече от три хиляди, ала като установи, че въпреки съгласието си с верността на изнесените факти Едуард ни най-малко не смята да се съобрази с тях и поучена от миналия си опит мисис Ферърс мъдро реши, че този път трябва да се помири. Тя се позабави с отговора си, защото все пак дължеше на достойнството си това, макар и доста недостойно забавяне, а и много се страхуваше да не я заподозрат в излишък на добра воля и най-после издаде своя декрет на съгласие за женитбата на Едуард и Елинор.

Следващият въпрос, който трябваше да бъде разгледан, бе доколко мисис Ферърс би подпомогнала сина си в увеличаването на доходите му, и тук ясно пролича, че макар и единствен, Едуард в никакъв случай няма правата на първороден син, докато Робърт бе облагодетелстван с хиляда лири годишно, никой не се противопостави на намеренията на Едуард да бъде ръкоположен заради доход от двеста и петдесет в най-добрия случай, нито пък му бе обещано нещо както за момента, така и за в бъдеще, освен десетте хиляди лири, които бяха оставени на съхранение у Фани.

Той беше доволен и на това, то бе дори повече, отколкото Едуард и Елинор бяха очаквали и комай мисис Ферърс, която ломотеше някакви извинения, бе единствената изненадана от факта, че не им е дала повече.

Тези средства им бяха напълно достатъчни да посрещнат своите нужди и след като Едуард встъпеше в сан, можеха да заминат за Делафорд, където полковник Брандън, обзет от нетърпение и огромно желание да направи дома на Елинор удобен, правеше значителни подобрения по къщата. Трябваше да изчакат завършването на ремонтните работи, налагаше се да преживят, както му е редът, хиляди разочарования и отлагания поради немарливостта на работниците и накрая Елинор обяви своето първо и доста категорично решение да не се женят, докато всичко не бъде готово. Най-после, в началото на есента, церемонията се състоя в църквата на селцето Бартън.

Първия месец след сватбата прекараха в имението на своя приятел, откъдето можеха да наблюдават довършителните работи по пасторската къща и да се намесят още на момента, ако това е необходимо — избираха тапети, определиха местата за декоративните храсти и дори измислиха как да направят кобилицата за кладенеца. Макар доста видоизменени, предсказанията на мисис Дженингс се сбъднаха — тя действително отиде на гости у Едуард и жена му още преди Архангеловден, и както се очакваше, там намери най-щастливата брачна двойка на света. Всъщност те не биха искали повече нищо, освен сватбата на полковника и Мариан, и малко по-добро пасбище за своите крави.

Почти всичките им роднини и приятели дойдоха да ги видят в първия им собствен дом. Мисис Ферърс дойде да нагледа щастието им, въпреки че почти се срамуваше задето му бе дала ход. Дори семейство Дашууд се охарчиха, за да им окажат чест с пристигането си чак от Съсекс.

— Не мога да кажа, че съм разочарован, скъпа моя сестро — каза Джон пред портата на Делафорд Хаус, докато се разхождаха една сутрин. — Това би било твърде прекалено, защото по всичко личи, че ти си една от най-щастливите млади жени на света. Но си признавам, че много ми се искаше да се обръщам към полковник Брандън със „зете“. Виждаш какви имоти има, земята, къщата, всичко е толкова внушително и много добре поддържано. А и горите! Никъде в Дорсетшир не съм виждал по-хубав дървен материал от този по склоновете над Делафорд. И макар че Мариан едва ли ще му хареса, съветвам те да я каниш по-често у вас — полковник Брандън стои повечето време, както разбирам, вкъщи, никой не знае предварително какво може да стане — като се виждат често и като няма никой наоколо — а ти можеш да направиш това заради сестра си, можеш просто да й осигуриш тази възможност… Е, разбираш какво искам да кажа.

Вярно, че мисис Ферърс дойде да ги види и дори се отнасяше към тях с благоприличието на престорена привързаност, но тя никога не ги обиди със своето предпочитание. То беше отредено за Робърт и неговото лекомислие, както и за лукавата му съпруга и беше спечелено едва след няколко месеца. Егоизмът и хитрините на Люси, които още от самото начало бяха подмамили Робърт и го бяха поставили в трудно положение, бяха и първото й средство за измъкването от това положение — при най-малката удала й се възможност Люси се разливаше в безконечни ласкателства, усърдни жестове на внимание, и прояви на изпълнена с почит смиреност. Всичко това не можеше да не примири мисис Ферърс с избора на сина й и Люси отново зае достойно мястото си на нейна любимка.

Като се има предвид как се увенчаха усилията й, поведението на Люси в тази история отначало докрай би могло да се дава за пример и насърчение, когато трябва да се отдаде дължимото на непрестанните грижи за собствения интерес, независимо от препятствията по пътя — тези грижи рано или късно биха извлекли от съдбата най-доброто, при това без особена саможертва — необходимо е само време и компромиси със съвестта. Първия път, когато Робърт отиде в Бартлетс Билдингс да се запознае и да говори с нея насаме, единствената му цел беше да изпълни молбата на брат си. Той искаше само да й внуши мисълта, че трябва да развали годежа, и тъй като, освен предполагаемата любов между двамата не се очертаваха никакви пречки, Робърт смяташе, че с един-два разговора може да постигне целта си. Тук обаче, и само тук, той много грешеше, защото, макар и да му бе дала известни надежди, че с времето неговото красноречие може да я убеди, все ставаше така, че бе необходима още една среща и още един разговор. Всеки път в края на посещението му тя започваше да се колебае и за да се разсеят тези съмнения, бе необходим още един половинчасов разговор. Така тя си осигури присъствието му, а всичко останало сякаш само се нареди. Вместо да говорят за Едуард, започнаха да говорят за Робърт — тема, по която той имаше да каже много повече, отколкото, по която и да е друга, и не след дълго се разбра, че тя изпитва към тази тема интерес, не по-малък от неговия. Така полека-лека се разбра, че той далеч превъзхожда брат си във всяко отношение. Робърт се гордееше със своето завоевание, гордееше се и с това, че бе надхитрил брат си и беше още по-горд при мисълта, че си позволяваше да се ожени без съгласието на майка си. Вече се знае какво стана по-нататък. Прекараха няколко щастливи месеца в Долиш, защото тя имаше много роднини, при които трябваше да се отбие, а и той си прерисува няколко планчета на прекрасни селски хижи. После се върнаха в града, подсигуриха си прошката на мисис Ферърс, като простичко я помолиха за това и подтиквана от Люси, мисис Ферърс не можа да им я откаже. Както може да се очаква, в самото начало Мисис Ферърс прости само на Робърт, а Люси, която не дължеше нищо на свекърва си и затова и с нищо не бе съгрешила пред нея, си остана непростена в продължение на няколко месеца. Но тя така постоянстваше в своята унизителна смиреност, в изпращането на поздрави и пожелания, в заклеймяването на обидата, която бе нанесъл Робърт на майка си и в изразяването на признателност за проявената към себе си грубост, че след известно време надменността на мисис Ферърс се смени с известна благосклонност, а много скоро се превърна в привързаност и дори в зависимост. За мисис Ферърс Люси бе станала толкова необходима, колкото бяха Робърт и Фани, и макар че никога не можа да прости от сърце на Едуард за това, че бе искал да се ожени за Люси, а Елинор я превъзхождаше по произход и по зестра, за нея говореха като за натрапница, а на Люси гледаха съвсем открито като на любимо дете. Те се установиха в града и мисис Ферърс щедро ги подпомагаше, бяха във възможно най-прекрасните отношения на света със семейство Дашууд и забравиха за старите вражди и прояви на ревност между Фани и Люси, за което спомогнаха и техните съпрузи — и с изключение на честите домашни караници между Люси и Робърт нищо не им пречеше всички да си живеят в една обща хармония.

Доста хора биха чудили много по въпроса какво е направил Робърт, за да придобие наследствените права на първороден син, а още повече биха се чудили на въпроса с какво ги е заслужил. Но това остана загадка. Но никой не чу Робърт да се оплаква от начина си на живот, та да бъде заподозрян в недоволство от доходите си — той или бе оставил прекалено малко брат си, или пък бе взел за себе си прекалено много. И ако за Едуард може да се съди по готовността, с която изпълняваше всеки свой дълг, дори и най-незначителния, по нарастващата му обич към съпругата и дома, и по неизменно доброто му настроение, спокойно може да се приеме, че той бе не по-малко доволен от съдбата си и, също като брат си, за нищо на света не би искал да бъде на неговото място.

Както се очакваше, след женитбата си Елинор не се раздели със своите близки и къщата в Бартън бе станала почти излишна, тъй като майка й и сестрите й прекарваха по-голямата част от годината при нея. На мисис Дашууд й беше приятно да гостува в Делафорд, но до голяма степен посещенията й преследваха и една друга цел — желанието й да събере Мариан и полковник Брандън не бе отслабнало, макар и да не бе така явно изразено, както би предпочел завареният й син. Това бе една много скъпа за сърцето й цел. Тя гледаше на присъствието на дъщеря си като на съкровище и въпреки това искаше да се лиши от това съкровище, за да даде възможност на своя приятел да му се радва. Едуард и Елинор също искаха да видят Мариан като стопанка на имението, защото виждаха колко е нещастен полковникът и разбираха какво трябва да направят, за да може Мариан, по единодушното мнение на всички, да бъде наградата за преживените страдания.

С подобно съзаклятие срещу себе си, с ясното съзнание за добротата на полковника и за дълбоката му обич към нея, какво би могла да направи Мариан? Най-после в сърцето й трепна същата искра, но тя последна я забеляза.

Мариан Дашууд бе предопределена за необичайна съдба. Тя бе родена, за да открие измамността на своите убеждения и с поведението си да се противопостави на любимите си принципи. Тя бе родена, за да преодолее една силна любов, която я бе обсебила в такава напреднала възраст като седемнайсет години, и бе дала доброволно ръката си на друг, ръководена единствено от огромното си уважение и приятелските чувства към него. И този друг, който бе страдал не по-малко от нея и по не по-различни причини, бе човекът, за когото две години преди това бе смятала, че е прекалено възрастен за семейство, и който все още бранеше здравето си с помощта на фланелена жилетка!

Но нещата стояха точно така. На времето тя се ласкаеше от мисълта, че един ден ще се принесе в жертва на неустоима страст, но, вместо да се отдаде на страстта, вместо да предпочете да си остане неомъжена и да се задоволи с уединение и учене, след трезва и спокойна преценка реши, както се оказа, на деветнайсет години, да се поддаде на една нова любов, да поеме нови задължения в съвършено различна къща и да стане съпруга, стопанка на дома и покровителка на селото.

Полковник Брандън беше толкова щастлив, колкото заслужаваше според всички онези, които много го обичаха. Мариан беше утехата за всичките му минали страдания и нейната обич и присъствие го съживиха отново и възвърнаха бодростта на духа му. За Мариан беше щастие да направи него щастлив и това бе толкова очевидно, колкото и приятно за всичките им приятели. Мариан не можеше да обича половинчато и след време сърцето й бе така предано на нейния съпруг, както някога бе отдадено на Уилъби.

Уилъби усети остра болка при вестта за нейната женитба, а и малко след това възмездието го сполетя с пълна сила под формата на опрощение от страна на мисис Смит, която си обясняваше неговата безхарактерност с женитбата му за жена с характер, и съвсем ясно му даде да разбере, че ако се бе отнесъл достойно с Мариан, можеше да бъде едновременно богат и щастлив. Не може да има съмнение в искреното му разкаяние за това, което бе сторил и за което бе сурово наказан, не можем да се съмняваме и в това, че много дълго му беше мъчно за Мариан и я ревнуваше от полковника. Но не можем да кажем, че той остана завинаги безутешен, че се откъсна от хората, че помръкна или пък умря от разбито сърце. Той се насилваше да прави едно или друго и често му се случваше дори да се позабавлява. Жена му невинаги беше в лошо настроение и домът му не беше вечно неуютен, пък и в отглеждането на кучета и коне, както и в различните спортове, откриваше не съвсем незначителни дози семейно щастие.

Макар че прояви известна липса на добро възпитание като не умря след загубата на Мариан, той запази към нея предишните си чувства и продължи да се интересува от всичко, което й се случваше. Дълбоко в себе си я бе превърнал в образец на съвършената жена и не една и две красавици биваха пренебрегнати от него само след ден-два, тъй като не издържаха на сравнението с мисис Брандън.

Мисис Дашууд прояви достатъчно благоразумие да задържи къщата в Бартън и дори не се опита да се премести в Делафорд, а след като сър Джон и мисис Дженингс бяха лишени от Мариан, за техен късмет се оказа, че Маргарет е навлязла в много подходяща за танцуване възраст и дори можеше да се предположи, че вече би могла да си има любим.

Беше съвсем естествено силната обич между членовете на семейството да създаде една постоянна връзка между Бартън и Делафорд и сред всичките достойнства и огромно щастие на Елинор и Мариан нека не забравяме и нещо, което съвсем не е без значение — макар че бяха сестри и къщите им бяха на хвърлей камък една от друга, те можеха да живеят заедно, без да се карат и без да предизвикат хлад в отношенията между своите съпрузи.

Край
Читателите на „Разум и чувства“ са прочели и: