Нора Робъртс
Сърцето на океана (20)

Глава 20

По-голяма част от картината представляваше размазано петно: лица, гласове, движения. Спря да брои колко халби бира натикаха в ръцете му, колко пъти го потупваха по гърба. Помнеше само, че го целуваха многократно.

Мнозина пророниха сълзи. Сериозно се опасяваше, че може и той да е плакал.

Имаше и песни. Почти бе сигурен, че изпълни соло. Танци… Бегло му се мяркаше как се завъртя на дансинга с главния електротехник — едър мъж с татуировка. По едно време май произнесе и реч.

В един момент сред целия хаос Дарси го притегли в кухнята и му сипа супа. Или навря главата му в купичката не бе съвсем сигурен какво направи.

Но си спомняше, че се опита да я повали на пода — не би било чак толкова зле, ако Шон не беше в помещението. И ако не бе загубил схватката от жена, поне двадесет килограма по-лека от него.

Господи. Страхотно се бе напил.

Не че никога преди не се бе случвало. Нали бе посещавал колеж в края на краищата? Знаеше как да се напие, ако изпитва подобно желание. Въпросът бе, че този път бе неподготвен, а не му бе приятно подробностите от поведението му да са му така неясни и неопределени.

Едно нещо обаче помнеше съвсем ясно. Кристално ясно като водите в графство Уотърфорд.

Дарси го отвеждаше към леглото, а той се препъваше и продължаваше да пее позорно фалшив вариант на „Розата от Тралий“. По едно време прекъсна песента, за да информира Дарси, че дъщерята на братовчедката на лелята на майка му е била избрана за Кралица на розите никъде около 1980 година.

След като се озова в леглото, направи толкова нехарактерно похотливо предложение, че друга жена би го изритала надолу по стълбите. А Дарси само се изсмя и отбеляза, че мъже в неговото състояние далеч не са толкова добри, колкото си въобразяват, и го посъветва да заспи.

Той я послуша и си спести един несъмнено пълен позор, като моментално загуби съзнание.

Но сега лежеше буден в тъмнината. Почти половината пясък на залива Ардмор бе в устата му, а цял танцов ансамбъл изпълняваше степ в главата му.

Лежеше и се молеше да забрави.

Желанието му не се изпълни. Тогава си представи с каква радост ще отреже главата си и ще я остави на страна да се излекува, а останалата част от него ще поспи. Но пък се налага да намери трион, нали?

Прецени, че кофа аспирин вероятно е по-умно решение и бавно се надигна. Всеки сантиметър представляваше истинско мъчение, но успя да потисне стенанията и да седне в края на леглото.

Със замъглени очи се вторачи в светещия циферблат на часовника до леглото. Три и четиридесет и пет. Господи, ставаше все по-зле и по-зле. Предпазливо извърна глава и видя как Дарси спи спокойно.

Обля го горчиво негодувание и се смеси с пясъка в устата му. Как може тази жена да спи, когато един мъж умира до нея? Да не би да е лишена от всякаква чувствителност и състрадание? Няма ли, по дяволите, махмурлук?

Успя да се пребори с потребността да я побутне грубо, та да си намери компания в нещастието.

Стъпи на крака и стисна зъби — стаята пред очите му бавно се завъртя. Стомахът му се разбърка и се присъедини към другите части на тялото му, вдигнали се на бунт.

Никога вече, закле се той. Никога повече няма да се напива. Няма значение дали е изродил тризначета по време на ураган. При тази мисъл му се прииска да се усмихне — чудото да държи онова малко, пълно е живот телце в ръцете си. Но докато се отправяше към банята с несигурни крачки, силите му стигнаха само за една гримаса.

Несъзнателно запали лампата и чу острия писък, който се изтръгна от собственото му гърло. Заслепен, измъчен, щракна пак ключа и само дето не заскимтя, когато блажената тъмнина отново го обгърна.

Едва се крепеше, облегнат на стената, и се опитваше да си възвърне способността да диша.

— Тревър? — Гласът на Дарси прозвуча тихо, а ръката й нежно докосна рамото му. — Добре ли си?

— О, прекрасно, благодаря. А ти?

Думите едва излизаха от гърлото му, облицовано с шкурка.

— О, горкичкият ми. Но ако след снощи нямаш махмурлук, значи не си човек. Хайде, ела да си легнеш и остави Дарси да се погрижи за теб.

Колкото и невероятно да беше, сега, когато я разбуди, а тя проявяваше готовност да го утешава, към грозните чувства, напиращи в него, се прибави и раздразнение.

— Ти и приятелите ти садисти вече се погрижихте за мен.

— О, наистина беше ужасно. Толкова се срамувам.

Щеше да присвие очи да я изгледа свирепо, но бяха прекалено кървясали, за да рискува.

— Присмиваш ли се?

— Разбира се. — Дръпна го за ръката, за да го въведе в спалнята. — Хайде, още няколко крачки. Точно така. Седни.

Колко добре само се справя, мина някак смътно през ума му. Колко ли пияни мъже е връщала в леглото след пиянска нощ? Беше злобна, недостойна мисъл, но въпреки че го съзнаваше, не можеше да я изхвърли от главата си.

— Много ли практика имаш в такива неща?

Нещо в тона му я жегна, но тя реши да не обръща внимание, защото той определено страдаше.

— Е, как ще въртиш кръчма, без от време на време да се сблъскваш с някой, който е попрекалил. Нужен ти е лек, това е всичко.

— Ако възнамеряваш да налееш още уиски в мен, си луда.

— Не, не. Има нещо много по-добро. — Нежно и умело като медицинска сестра нагласи възглавници около него. — Дай ми само минута. Трябваше да приготвя мляко още снощи, но при цялото вълнение просто не се сетих.

— Искам само един проклет аспирин. За предпочитане с размерите на Плутон.

— Знам. — Докосна с устни пулсиращата му глава. — Ей сега ще се върна.

Що за игра играе, зачуди се той. Защо се държи така любезно и сладко? Събуди я в четири сутринта, озъби й се. Защо не му отвръща със същото? Защо тя не страда от снощното тържество?

Изпълнен с подозрение, се насили да стане и със стиснати зъби успя да нахлузи джинсите. Откри я в кухнята и след като наранените му очи се адаптираха към лазерния лъч на светлината, я видя да забърква нещо в буркан.

— Остана трезва.

Тя спря работата си и го погледна. О, в момента този мъж изглежда така окаян и груб, а същевременно така привлекателен.

— Да.

— Защо?

— Още преди да стигнем в кръчмата беше ясно, че ще се напиеш и заради двама ни. А и ти се полагаше. Скъпи, защо не седнеш? Безсмислено е да се измъчваш допълнително. Сигурно усещаш главата си голяма като луната тази нощ.

— Нямам навик да се напивам — обяви той с известно достойнство, но понеже определено се чувстваше зле, се върна във всекидневната и седна върху облегалката на фотьойла.

— Сигурна съм, че е така. — И тъкмо поради тази причина, предположи тя, сега се чувства не само зле, но и обиден. Беше направо трогателен. — Но нощта бе пълна със събития, а ти така се забавляваше. Това определено е най-хубавото празненство, което сме правили тук от сватбата на Шон и Брена, а тогава то продължи цял ден и половината нощ. — Излезе от кухнята. Робата се увиваше около краката й. Носеше в чаша тъмна, съмнителна на вид течност. — В края на краищата имахме да отпразнуваме толкова неща: Джуд и бебето, после залата.

— Какво за залата?

— Кръщаването й. О, вероятно си го отмил от главата си с бирата. Обяви името на залата. Duachais. Никога не съм била по-доволна, Тревър. А и хората в кръчмата. Беше претъпкана с хора от околността и роднините им. До един останаха много доволни. Името е чудесно, подходящо. И означава нещо за всички нас тук.

Леко се раздразни, че го е обявил в момент, когато не е контролирал нещата. Къде отиваше величието на момента?

— Ти го измисли.

— Само ти казах думата. Ти я постави на правилното място. Хайде, изпий аспирина с това и ще си бомба за нула време.

— Какво е то?

— Балсамът на Галахър. Отвара — рецептата се предава в семейството ми от поколение на поколение. Хайде, бъди добро момче.

Свъси вежди насреща й, пое аспирина от протегнатата й длан, после — чашата. Тя изглеждаше фантастично, свежа, идеална, с разпуснати лъскави коси, с бистри, засмени очи и леко извити устни, което можеше да се приеме за съчувствие. Искаше, отчаяно искаше, да положи болящата си глава върху разкошните й гърди и тихичко да умре.

— Не ми харесва.

— О, не е чак толкова лошо на вкус.

— Не това. — Отпи от течността. — Не ми харесва историята. — Целия този копнеж, помисли си, докато тя търпеливо го чакаше да изпие чашата до дъно. Беше прекалено силен, остър. Дори сега, когато почти не се чувстваше на себе си, потребността от нея го разкъсваше. Струваше му се унизително. — Благодаря — завърши той и й върна чашата.

Тя вдигна леко вежди.

— Няма защо.

Усети да се надига лек гняв, но го потисна, напомняйки си, че Тревър заслужава известно търпение и глезене.

Помогна на племенницата й да се появи на белия свят и затова щеше да му е длъжница цял живот. Кръсти залата си с дума, която тя му подсказа. Няма да пренебрегне тази чест, като му се зъби в момент, когато не е добре.

Потисна гнева си и реши да го поглези още малко.

— Ще ти кажа какво ти е нужно в момента: хубава, гореща закуска. И неизменното ти кафе. Ще се превърна в любящата ти майка и ще се погрижа за теб. — Тръгна към кухнята, спря и поклати глава. — Господи, къде ми е акълът? Като заговорих за майки, твоята се обади снощи в кръчмата.

— Какво? Майка ми?

— Точно тогава беше навън и с песен изпращаше семейство Дъфи да се приберат. Шон говори с нея; помолила да ти предаде нещо.

Той се изправи.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не, не. Според Шон била много доволна и щастлива… И изпратила поздравления за Айлиш. Та съобщението е „да знаеш, че да, разбира се, прави те такъв… и тя е изключително доволна“. Помолила да й звъннеш днес, за да й разкажеш всички подробности.

— Какъв ме прави? Подробности за какво?

— Не мога да ти кажа — увери го Дарси и отиде в кухнята. — Представа нямам какво има предвид…

Замълча, залитна и здраво стисна облегалката на стола.

„Влюбен съм в нея. Трябва ли от това да се чувствам като идиот?“

Но нали не изпрати онова писмо? Точно се готвеше да изтрие тази част, когато електричеството угасна и компютърът изключи, преди да натисне клавиша за изпращане. Не е възможно да е получила съобщение, което той не е изпратил.

Разтърка лицето си с ръце. Нима вече не бе научил, че невъзможното е нещо съвсем обичайно тук?

Защо не? Ето, майка му е доволна, че той е идиот. Е, това е добре, прецени той, крачейки нетърпеливо напред-назад, защото с всяка изминала минута се чувстваше все повече и повече такъв.

Жената в съседната стая го правеше безпомощен, глупав и неразумен. Но част от него тържествуваше, че може да е безпомощно, глупаво и неразумно влюбен. Това го безпокоеше.

Спря да разгледа картината на русалката и почувства как у него отново се надига гняв. И в кого е влюбен? Коя е тя наистина, в края на краищата? Колко от нея е сирената, изобразена тук, и колко — грижовната жена, която в момента приготвя закуска? Вероятно всичко е вълшебство, някаква магия, направена му, за да му отнемат само контрола и така да удовлетвори… потребностите на някой друг.

Дали пък Дарси не го знае?

Duachais. Системата от знания за това място, помисли си той навъсено. Дарси познава тази система от знания. Бяха предложили на Гуен скъпоценни камъни от слънцето, луната и морето. А тя ги бе отказала. Какво му отвърна Дарси, когато я попита дали ще размени гордостта си срещу скъпоценни камъни?

Щяла да намери начин да задържи и двете.

Беше готов да се обзаложи, че ще успее.

Бе запазила тази картина, нали? Бе я запазила и я бе окачила на стената, след като е показала вратата на художника.

— Не разполагам с достатъчно продукти за закуска тук — обяви Дарси, влизайки във всекидневната. — Ще отида да отмъкна малко от Шон. Бекон или наденички предпочиташ, или имаш място и за двете?

— Спала ли си с него?

Думите изхвърчаха навън и раздраха въздуха, преди да успее да ги спре.

— Какво?

— С художника, който е нарисувал това. — Тревър се извърна към нея, обзет от безсмислен гняв. — Спала ли си с него?

Тя изчака миг, за да овладее прилива на кръв в главата си.

— Търпението ми започва да се изчерпва, Тревър, а и без това ми е трудно да го проявявам. Ще ти кажа само, че не е твоя работа.

Разбира се, че не е.

— По дяволите, как да не е? Беше ли влюбен в теб? Достави ли ти насладата да се превърнеш във фантазия за него, преди да му посочиш вратата?

Няма да допусне да се почувства наранена. Не бива. Съсредоточи се върху гнева в очите на Тревър и отприщи своя.

— Чудесно мнение имаш за мен, няма що. А и не грешиш особено. Била съм с мъже и не се извинявам за това. Взимала съм каквото съм искала.

Той напъха ръце в джобовете.

— И какво искаш, Дарси?

— Теб, за известно време. Но изглежда стигаме края. Заминавай, Тревър, докато някой от двама ни не е казал нещо, след което ще бъде невъзможно да работим заедно.

— Да работим? — Доста добре се владее тази жена. Овладяна и спокойна, а на него му иде да беснее. — Работата си остава, нали? Договорите, плащанията, печалбите. Винаги държиш изгодата под око.

Пребледня, а очите й станаха пламтящо сини.

— Махай се. Напусни дома ми. Не допускам в леглото си мъж, който гледа на мен като на лека жена.

Думите й го зашлевиха, накараха го да възвърне здравия си разум и го засрамиха.

— Не исках да прозвучи така. Никога не съм си мислил подобно нещо.

— Нима? Разкарай се, негоднико. — Тя започна да трепери. — Но преди да си тръгнеш, чуй: Джуд нарисува картината. За рождения ми ден.

Извърна се и с решителна крачка влезе в спалнята.

— Дарси, почакай. — Успя да задържи вратата да не се затръшне в лицето му. — Извинявай. Послушай… — Стигна само до прага, преди онова, което тя хвърли, да се разбие на парчета на сантиметър от лицето му. — Господи!

— Казах да напуснеш дома ми.

Сега вече не беше бледа, а почервеняла от гняв и посягаше към красива порцеланова кутия за бижута. Разполагаше със секунда да реши дали да влезе, или да се оттегли. Една прекалено дълга секунда, защото кутията го удари силно по рамото, преди той да стигне до Дарси.

— Извинявай — повтори той и хвана ръцете й. Така й попречи да сграбчи следващия снаряд. — Не бях на себе си. Много сгреших. Нищо не ме оправдава, знам. Но ме изслушай все пак…

— Пусни ме, Тревър.

— Хвърли каквото искаш по мен. Но те моля да ме изслушаш.

Тя вибрираше като тетива на лък.

— Защо?

— Имаш право да се сърдиш, по все пак ме изслушай.

— Добре. Пусни ме обаче и се дръпни назад. Не желая да ме докосваш в момента.

Като неволна реакция пръстите му се впиха в плътта й. Все пак кимна и я пусна. Заслужи си го, призна пред себе си той. Това, а и по-лоши неща. И понеже се опасяваше да не му поднесе и по-лоши неща и да го изключи от живота си, бе готов да проси.

— Никога не съм изпитвал ревност. Повярвай ми — никак не ми харесва, както и на теб. Тя е достойна за презрение.

— Имал си жени и преди мен. Навирам ли ти ги в носа, принизявам ли те по този начин?

— Не. — Бе я наранил дълбоко, даде си сметка той, и сега и двамата кървяха. — Нямах право, нито причина. Всъщност не мислех за картината. Чувствата ми към теб са извън контрол. Това означава, че аз съм извън контрол. — Стресната го погледна, когато той я погали по косата. — Превръщат ме в глупак.

Сърцето й заби учестено.

— Откакто се срещнахме, не съм мислила за друг мъж. Не ти ли е достатъчно?

— Би трябвало да е. — Отпусна ръка. — Но не ми стига. — Отстъпи назад, после пристъпи, после — пак се отдръпна. В момента не можеше да става въпрос нито за планове, нито за графици, помисли си той. Време беше да действа. — Нужно ми е нещо повече от теб и съм готов да ти дам каквото пожелаеш.

Учестеното биене на сърцето й спря за миг — обзе я силна болка.

— Какво имаш предвид?

— Искам, така да се каже, изключителните права. За да го получа, за теб… — добави той, обръщайки се отново към нея. — Назови каквото желаеш. Разполагам с апартамент в Ню Йорк. Ако не ти харесва, ще намерим друг. Лично, или на името на компанията; притежавам няколко къщи в различни страни. Ако искаш, съм готов да купя собственост и тук, да построя къща каквато ти си представяш. Където и да пътешестваме, сигурно ще искаш да имаш дом и тук.

— Разбирам. — Гласът й бе тих, а погледът — сведен. — Много мило от твоя страна. Ще имам ли достъп до банкови сметки, кредитни карти и такива неща?

Натика пак ръце в джобовете и ги сви в юмруци, преди да й отговори.

— Разбира се.

— И за всичко това… — Прокара пръст по гривната, която носеше от мига, когато той я постави на китката й. Гривната, която заобича първоначално заради красотата й, а после просто защото той й я бе подарил. — В замяна ще трябва да бъда единствено твоя.

— Това е един начин да се каже. Но аз…

Той така и не я видя. Малката ваза го удари право между очите. През звездите, затанцували пред погледа му, зърна лицето й. Отново бледо, застинало от гняв.

— Дребна мижитурка такава! Каква е разликата между проститутка и метреса, ако не в начина на заплащане?

— Метреса ли? — Шокиран, докосна челото си и погледна кръвта по пръстите. В следващия миг започна да се пази от новите предмети, които летяха към него. — Кой ти говори за… Престани с това!

— Жалък червей, долна твар! — Хвърляше какви ли не красиви неща, събирани през годините. — Няма да те приема и върху сребърния поднос, на който си се родил. Така че си вземи хубавите къщи, банковите си сметки, кредитните си карти и се задави с тях!

Бликналите от очите й сълзи й пречеха да е по-точна, но рикоширащите парчета вършеха своето. Тревър вдигна ръка да се предпази от лампата, която тя отскубна от стената, стъпи върху стъкло и изруга.

— Не желая метреса.

— Върви по дяволите.

Грабна малката резбована кутия беше най-красивата вещ, която притежаваше и избяга навън с нея.

— За Бога!

Наложи се да седне на леглото, за да извади набили те се в ходилата му стъкълца. През цялото време изпитваше смущаващото усещане, че тя вероятно взима нож или друг остър предмет. Затова главата му се стрелна в изненада нагоре, когато чу вратата към кръчмата да се затръшва.

— Дарси! По дяволите.

Скочи и оставяйки кървава диря след себе си, хукна да я догони.

Дори една пелтечеща маймуна щеше да се справи със ситуацията по-изтънчено — рече си той. Тичаше по стълбите. При захлопването на външната врата отново изруга. По дяволите, и двамата не са облечени, а тя решава да пренесе кавгата навън! В такъв момент всеки разумен мъж би побягнал в обратна посока.

Тревър прекоси бързо кухнята и последва Дарси.

 

 

Тичайки, тя захвърли кутията и стисна здраво в юмрук камъка, който държеше вътре. Желанията да вървят по дяволите, помисли си тя бясна. И любовта да върви по дяволите. И Тревър. Щеше да хвърли в морето камъка и всичко, което символизираше.

Няма да участва в това, няма да таи надежди и мечти, няма да чака обещания. Ако да обича означава заради мъж, изпитващ такова презрение към нея, да зарови всичко, което представлява, и в това няма да участва.

Под зазоряващото се небе тя се отправи с развели коси към морето. Грохотът на вълните й попречи да чуе и собствените си изхлипвания, и внезапния му, пълен с отчаяна молба вик.

Стъпи на плажа и залитна. Щеше да падне, ако той не я бе прихванал.

— Дарси, почакай. Недей.

Държеше я с треперещи ръце. Смяташе, че възнамерява да се хвърли във водата.

Извърна се към него като разбесняла се дива котка, риташе, драскаше, хапеше. И от объркване, и за да се защити, я повали на пясъка и легна отгоре й, за да я усмири.

Един махмурлук, откри той, е нищо в сравнение с болката, която една развилняла се Дарси Галахър е в състояние да нанесе.

— Успокой се. — Дишаше задъхано. — Успокой се.

— Ще те убия при първа възможност.

— Вярвам ти.

Погледна я. Лицето й бе обляно в сълзи и те продължаваха да бликат, макар очите й да пламтяха от гняв. Ето, помисли си, за пръв път я вижда да плаче за себе си. И тези сълзи бе предизвикал той.

— Заслужавам го, защото толкова обърках всичко. Дарси, не ти предлагах да ми станеш метреса. Това е глупаво определение и абсолютно неподходящо, когато става дума за теб. Опитвах се да ти предложа да се омъжиш за мен.

Определено я остави без дъх, все едно бе забил лакът в корема й.

— Какво?

— Предлагам ти да се омъжиш за мен.

— Да се венчаем като съпруг и съпруга, с пръстени на ръцете, докато смъртта ни раздели?

— Точно за това говоря. — Пое риска да се усмихне. — Дарси, аз…

— Ще станеш ли от мен? Причиняваш ми болка.

— Извинявай. — Претърколи се и й помогна да се надигне. — Ако ми разрешиш да започна от начало…

— О, не. Хайде да се върнем там, където прекъснахме разговора. Когато ми предлагаше къщи и банкови сметки. Така ли смяташ, че се прави предложение за женитба на такива като мен? — Гласът й бе меден, но всяка думичка режеше като нож. — Въобразяваш си, че ще се омъжа за теб, заради имотите ти, заради богатствата ти? — Бутна го и той отстъпи две крачки назад. — Смяташ, че можеш да ме купиш като една от твоите компании ли?

— Но ти каза…

— Не ме интересува какво съм казала. Всеки слабоумник щеше да се досети, че това са голи приказки, стига да си беше дал труда да се вслуша, да погледне. Ще ти кажа какво да направиш с хубавите си къщи и с тлъстите си банкови сметки, Магий. Можеш да ги изгориш, защото не ме интересуват. Лично аз ще купя шибаната факла и ще ги подпаля.

— Даде да се разбере…

— Нищо не съм дала да се разбере, защото самата аз нищо не разбирах. Но сега ще бъда по-ясна. Щях да те взема, дори да не притежаваше нищо. А сега въобще няма да те взема.

Тя се извърна и се накани да замахне с ръка. Само слепият инстинкт го накара да сграбчи китката й и да разтвори стиснатите й пръсти.

— Какво е това?

— Мое е, Карик ми го даде. Сапфир. — Опита се да се освободи, а гласът й отново заглъхна. — Сърцето на морето. Можех да си пожелая нещо, така ми каза той. Едно-единствено желание, за което сърцето ми най-много копнее. Но не го употребих и никога няма да го направя. Знаеш ли защо?

— Не. И престани да плачеш. Не съм в състояние да го понеса.

— Знаеш ли защо?

Гласът й бе дрезгав от напиращите сълзи.

— Не, не знам.

— Исках да ме обичаш без неговата намеса. Това бе моето желание, затова не можех да използвам камъка, за да се сбъдне то.

Вълшебство, помисли си той. Беше се притеснявал от вълшебството, а тя го държеше в ръка. Какво ли не и предложи, а тя е искала само него. Толкова силно, че бе готова да хвърли в глъбините на морето богатството, което смяташе, че тя желае най-горещо.

— Обичах те и без него. Обичам те. — Пое отново дланта й и прихлупи пръстите й отгоре. — Не го хвърляй. Не погубвай и двама ни, заради глупостта, която проявих. Кълна ти се, че никога не съм се провалял така безславно, както в този случай. Дай ми възможност да оправя нещата.

— Уморена съм. — Затвори очи и извърна лице към морето. — Просто съм страшно уморена.

— Много отдавна — струва ми се много отдавна — ти казах, че не съм в състояние да се влюбя и тогава го вярвах. Искрено. Нямаше никоя… С никоя друга не бе ставала магия.

Тя загледа камъка в ръката си.

— Аз не съм я използвала.

— Нямаше нужда. Теб просто трябваше да те има и да бъдеш, каквато си. Не съм същият, откакто те срещнах. Опитах се да преодолея това състояние. Да продължа да контролирам нещата, да бъда концентриран. Не дойдох тук да търся теб, Дарси, нито любовта. Така поне си казвах. Но съм грешил и сега го съзнавам. Търсел съм някак си точно теб, винаги съм търсил нашата любов.

— Да не би да смяташ, че съм толкова сурова, толкова коравосърдечна, че да не мога да обичам, ако няма никаква изгода?

— Смятам, че ти се състоиш от безброй частици. Щом открия нова, се влюбвам още по-силно в теб. Исках да ми принадлежиш и ми бе по-лесно да повярвам, че ще те задържа, като ти предлагам разни неща.

Независимо, че се чувстваше напълно изтощена, тя изпитваше и достатъчно срам, за да е честна.

— Някога и аз го исках. Някога, преди да се появиш ти.

— Каквото и да сме искали двамата някога, сега то няма значение.

Не, сега нищо нямаше значение, освен онова, което съществуваше помежду им. Ако го желаеха. Тя се извърна към него.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Тогава и за мен е истина.

— Повече от всичко на света в момента искам да ме погледнеш и да ми кажеш, че ме обичаш.

Тя потрепери от вятъра, кръстоса ръце на гърдите си и затаи дъх, загледана в морето. В този момент, осъзна тя, животът й се променя, мечтите потреперват, стават магии, които ще се развалят.

— По дяволите, Дарси. — Нетърпеливият му глас разби романтичните й видения. — Искаш да пълзя в краката ти ли?

Едва тогава го погледна. В очите й проблеснаха весели пламъчета и започнаха да прогонват сълзите.

— Да.

Той зяпна и понечи наистина да падне на колене. И това, помисли си той, ще бъде капакът на всичко, което изстрада тази сутрин.

— Не, по дяволите. Проклет да съм, ако го направя.

Сърцето й възтържествува. Дарси се разсмя диво и се хвърли в обятията му.

— Точно така. Това е арогантният негодник, когото обичам. — Притисна топлите си и подканващи устни към неговите. — За това копнее сърцето ми.

— Повтори го — промълви той с устни, прилепнали към нейните. — Но без да ме ругаеш.

— Обичам те точно какъвто си. — Отдръпна се и го погледна съчувствено. — О, горкичкият, та ти кървиш.

— Нима?

— Е, ще те превържа след малко, но искам отново да ми поискаш ръката и този път да го направиш както е редно. Тук, между луната, слънцето и морето, преди светлината да възвести утрото. Тук витае вълшебство, Тревър, и искам да вземем нашия дял.

Той го усети, както го чувстваше и тя — витаеше из въздуха, едва сдържайки мощта си. Нямаше пръстен, който да й поднесе. Но се сети за сребърния диск, изхлузи верижката през глава и я увеси на врата й.

Тя си припомни думите, които сякаш се бяха появили в съня й. Любов завинаги.

— Талисман промълви той. — Обещание. Омъжи се за мен, Дарси. Изгради живот с мен. Създай ми дом и деца.

— Ще го направя, и то с удоволствие. Заповядай. — Постави камъка в ръката му. — Талисман. Обещание.

— Искаш да ме покориш.

— Не. Това — никога. — Погали нежно бузата му. — Приемам те, Тревър, принц или просяк. Но като ме обичаш, ще разбереш, че съм по-склонна да те приема като принц.

— Ти си идеалната за мен.

— Така е, наистина. — Въздъхна и склони глава върху рамото му, когато той я притегли към себе си. — Чуваш ли? — попита тя. — Над тътена на морето.

— Да, чувам.

Музика, пълна с радост и тържество. Победни звуци на гайди и флейти, тромпети и фанфари.

— Погледни, Дарси. — Докосна косите й. — Над водата.

Извърна глава, но остана в прегръдките му и се загледа. Слънцето се издигаше на изток, хвърляйки лъчи по морската шир, а на фона на небето крилат бял кон размахваше криле.

Яздеше го Карик — със сребърни одежди и развети от вятъра черни коси. В обятията му, с глава опряна до сърцето му, седеше дама — зелените й очи бяха замъглени от любов.

Двамата се издигаха все по-нагоре и по-нагоре над тучните зелени хълмове, проблясващи от росата. А зад себе си оставяха блестяща дъга, сякаш от скъпоценни камъни.

— Заедно са, най-после — прошепна Дарси. — И ще бъдат щастливи завинаги. Магията е развалена.

— Тяхната — да. А тази… — извърна лицето й така, че отново да го погледне. — Нашата едва сега започва. Ще се справиш ли с любовта завинаги, Дарси?

— Да, Тревър Магий. — В подкрепа на клетвата си го целуна. — Мога да се справя с любов завинаги с теб.

Слънцето заблестя по-силно. Те се отдалечиха от морето. Наоколо в притихналото утро продължаваше да се лее музика над една дъга, която бележеше началото и стигаше до безкрая.