Нора Робъртс
Сърцето на океана (18)

Глава 18

Към селцето се носеше буря. Спускаше се от североизток и в момента бе спряла до границата на графството като армии, подготвяща се за обсада. Силните ветрове и дъждовният порой прогониха хората от плажовете и охладиха въздуха, сякаш се надсмиваха на лятото. Застрашително прихлупеното навъсено небе караше дори местните жители да поглеждат нагоре тревожно.

Бяха ли виждали такива зеленикави оттенъци по краищата на облаците? Бяха ли вдишвали подобен остър въздух?

Ще се развихри, предсказваха те, и то безмилостно.

Онези, които и преди бяха преживявали бури, проверяваха запасите си от свещи, спирт за горене и батерии. Трупаха храни и предупреждаваха децата да не се отдалечават от вкъщи, здраво завързваха лодките за кея. Ардмор се подготвяше за предстоящата битка.

Но когато вратата на кръчмата се отвори със замах, лицето на Джуд сияеше като слънце.

— Пристигна.

От вълнение гласът й бе пресекнал, така че шепотът й не стигна до Ейдан зад бара, зает да точи бира. Дарси я видя как стои на прага със завързани назад коси, влажни от дъжда и с порозовели страни. Притискаше книгата към гърдите си все едно е любимо дете.

Дарси остави безцеремонно подноса на маса, където четирима френски студенти се загледаха смаяни в печените сандвичи, камарата зелева салата и пържените картофи — въобще не бяха поръчвали подобно нещо — и започнаха трескаво да се консултират с разговорниците си.

— Книгата нали? Твоята?

Радостно възбудена, Дарси се опита да я изтръгне от ръцете й.

— Не. Първо ще я покажа на Ейдан. Той трябва да я види пръв.

— Да, разбира се, разбира се. Хайде тогава. Направи ни път, Джак, като мечка на пътя си. Помести се, Шарон, имаме жизненоважна задача.

Проправяйки си път, Дарси стигна до подвижния капак на плота, вдигна го и пусна Джуд да влезе преди нея зад бара.

— Побързай — подкани. — Нямам търпение да я видя.

— Добре, добре. — Джуд си пое дълбоко дъх, като през цялото време така силно притискаше книгата към гърдите си, че усещаше как сърцето й се удря в корицата. — Ейдан.

Поднесе халба бира, прибра подадената монета.

— Джуд. Здравей, скъпа. Не успя ли да си намериш свободно място?

— Не, аз…

— Ще те настаним удобно в задната стаичка, но предпочитам да си на закътано вкъщи, преди бурята да се развихри. Ето още две халби. Сметката е три и двадесет.

— Ейдан, искам да ти покажа нещо.

— Една минута и ще ти обърна внимание, скъпа. Ето, осемдесет пенита ресто.

— Минута ли? — Загубила търпение, Дарси сграбчи Ейдан за ръката. — Погледни я, слабоумнико.

— Какво правиш? Не виждаш ли, че ме чакат клиенти, които… — Замълча и се усмихна широко видя какво стиска съпругата му в обятията си. — Книгата ти!

— Току-що пристигна. Направо от печатницата. Истинска е. И е толкова красива.

— Разбира се, че е красива. Ще ми позволиш ли да я видя?

— Да. Но… не съм в състояние да се помръдна.

— Джуд Франсис. — Нежността в тона му накара гърлото на Дарси да се стегне. — Обичам те. Хайде, дай да я видя.

Внимателно измъкна книгата от ръцете й и първо разгледа задната корица, където бе отпечатана снимката й.

— Не е ли красива, моята Джуд? Такива сериозни очи и толкова прелестна.

— О, обърни я, Ейдан. — Джуд бе готова да затанцува, но бебето й тежеше. — Тази част не е важната.

— За мен е. Всеки ще погледне и ще види какъв добър вкус имам за съпруга.

Но все пак я обърна и от гърдите му се изтръгна едно радостно „А!“

Заглавието бе изписано в горния край, а името й — в долния на оцветената в ярки тонове корица, където се различаваха силуетите на мъж, облечен в сребърни дрехи, и жена със светли коси, препускащи на крилат бял кон на фона на дръзко синьо небе.

— Страшно е красиво — промълви той. — Джуд Франсис, невероятно е красиво.

— Нали? — Нямаше нищо против сълзите, които се стичаха по бузите й. Бяха й приятни и й се струваха напълно заслужени. — Не мога да престана да я гледам, да я докосвам. Смятах, че знам колко много ще означава за мен, а излиза, че съм нямала и представа.

— Толкова се гордея с теб. — Сведе глава, за да докосне челото й с устни. — Трябва да ми дадеш този екземпляр. Искам да седна и да прочета всяка дума.

— Започни с посвещението.

Той отгърна корицата и започна да чете бележката на издателството, но тя прелисти няколко страници.

— Не. Това ще го прочетеш по-късно. Сега прочети това.

За да й достави удоволствие, хвърли поглед върху отворената страница. Очите му се промениха, потъмняха и той ги вдигна към нея. Разменяха изпълнен с чувства, трепетен поглед. Този път я целуна по устните.

После вдигна глава и допря буза до косите й. Изрече една-единствена дума: a ghra. Моя любов.

— Заведи Джуд в задната стаичка — обади се Дарси. — Не бива да стои толкова дълго права. Остани малко при нея. Аз ще се погрижа за бара.

— Благодаря ти. Дай ми възможност само да я настаня, да й налея чай. — Очите му продължаваха да преливат от вълнение, докато подаваше книгата на Дарси. — Пази я.

Без да обръща внимание на клиентите, Дарси разтвори книгата и прочете:

На Ейдан, който разкри сърцето ми и ми даде своето.

С него научих, че няма по-силна магия от любовта.

— Мога ли да я видя?

С влажни очи Дарси погледна към другия край на бара и видя Тревър. Неспособна да говори, само му подаде книгата и веднага започна да налива халби „Гинес“.

— Разкошна е.

— Разбира се. Нали е на Джуд.

Без да промълви дума, той мина зад бара, постави книгата върху полицата, за да не пострада, и извади носната си кърпа.

— Благодаря — подсмръкна тя и подсуши очите си.

— Вълнението страшно ти отива.

— Но с това не се върши работа. Сега е моментът Ейдан да е развълнуван. Аз ще се разчувствам по-късно.

Нормализира дишането си, пъхна носната кърпа в джоба си за всеки случай.

— Не е ли чудесно! — Направи няколко танцови стъпки и се усмихна сияйно на поредния клиент. — Снаха ми е прочута писателка, а това е нейната книга. — Грабна я от полицата. — Само след две седмици ще бъде по книжарниците. Непременно си я купете при първа възможност. Какво обичате?

— Дарси, възнамеряваш ли да разнесеш поръчките, или очакваш не само да готвя, но и да сервирам? — попита Шон, появил се на кухненския праг с пълен поднос.

— Погледни, слабоумнико.

Извърна се и натика книгата под носа му.

— На Джуд е!

С трясък остави подноса върху плота и посегна да я вземе.

— Само една капчица олио върху това и си мъртъв.

— Мога да бъда и внимателен. — Пое книгата все едно е крехък порцелан. — Брена трябва да я види — обяви той и се стрелна обратно.

— Ще се сдърпат кой пръв да я прелисти, само почакай. — Изсумтя и се извърна. Остана с отворена уста — Тревър наливаше, подаваше халбите и прибираше пари. — О, как само се справяме зад бара.

— Ще остана тук, докато Ейдан се върне. Ще е добре да разнесеш поръчките за обяд, преди да изстинат.

— Знаеш ли как се налива „Гинес“?

— Наблюдавал съм достатъчно дълго как се прави.

— Някои хора наблюдават мозъчни операции, но не следва, че биха могли да ги извършат. — Взе подноса. — Все пак благодарности за помощта.

— Никакъв проблем.

Така му се откриваше възможност да я наблюдава как работи. И да помисли.

През последните няколко дни го караше да балансира върху остро, но прекрасно острие: в леглото бе същинска сирена, а извън него не преставаше да го провокира. Беше неуморна, енергична, капризна и възхитителна.

И заедно с всичко това — някак безсърдечна.

От нощта, когато се любиха бавно и нежно, нещо между двамата се бе… променило, прецени той. Не успяваше да назове точно какво, но съзнаваше, че е така. Забелязваше го, когато улавяше хладното пресмятане в очите й.

Но от друга страна тя не бе жена, която крие пресметливостта си. Приемаше го и в много отношения се възхищаваше от липсата на преструвки. Ала тази Дарси, която видя сега, не бе нито пресметлива, нито капризна. И не се интересуваше единствено от себе си. Бе обзета от възхищение, вълнение и гордост заради постигнатото от Джуд, та чак се разплака.

Странно — рече си той, вече я познава от толкова седмици, а я бе виждал да рони сълзи единствено заради радостта на друг.

Когато се любеха, бе и уязвима, и щедра. Той искаше и тази уязвимост, и тази щедрост. Искаше такава любов. Съзнаваше, че не е редно, но жадуваше тя да пророни сълзи и за него.

Време е, реши, да я тласне в тази посока.

Изчака смяната да свърши и Ейдан да отведе Джуд у дома.

— Изтощена е. — Дарси стоеше на прага и ги наблюдаваше как поемат с колата по краткия път към къщата. — Толкова вълнения. Но той ще я убеди да си легне. О, вятърът се усилва. — Затвори очи и го остави да я обгърне. — Бурята ще се развихри, преди да настъпи вечерта. И тогава ще бъде страшно. Най-добре да затвориш прозорците и кепенците, Магий, защото няма да е леко.

— И без това след малко отивам до къщурката. Имам да свърша някои неща там. Мокриш се.

— Но така се чувствам добре, след като обслужих цялата тълпа тук по обед. — Все пак затвори вратата и като я заключи, остави вятъра и дъжда отвън. — Обзалагам се на десет лири, срещу твои пет, че довечера ще работиш на светлината на свещи.

— Това не е равностоен облог. Не го приемам.

— Жалко. Една петачка винаги би ми дошла добре. — Започна да раздига неприбраните празни съдове. — Довечера ще бъде претъпкано. Хората обичат да са в компания, когато вилнеят природни стихии. Ела, ако имаш възможност — ще има и музика, за да поуспокоим нервите.

— Ще дойда. Би ли спряла за минута? Искам да поговоря с теб.

— Добре. — Настани се до една маса и с удоволствие вдигна крака върху стола до нея. — В дни като днешния ти се иска да имаш три ръце и два пъти повече крака.

— Да не би да чакаш с нетърпение да сервираш последната си халба?

Не толкова, колкото си мислеше преди, мина и през ума, но все пак кимна.

— Кой не би го очаквал е нетърпение!? Ще смятам за лично тържество всяка поръчка по телефона за обслужване в стаята.

— Разчитай на много тържества. — Седна срещу нея. Време бе, помисли си, да изиграе следващата карта. — Днес по факса ще ми пратят проектодоговора ти. Вероятно ще го получа, когато се върна в къщурката.

Стомахът й се сви — от вълнение, радостно предчувствие, нерви.

— Бърза работа.

— По-голямата част е стандартна. Ще трябва да го прегледаш, да го покажеш на адвоката си. Готови сме да обсъдим всякакви въпроси или промени.

— Звучи справедливо.

— Налага ми се да отскоча до Ню Йорк за два-три дни.

Беше щастлива, че седи и краката й са вдигнати на стола, защото коленете й омекнаха.

— Така ли? Не си го споменавал.

— Е, сега го споменавам. — Всъщност току-що го реши. — Ела с мен.

Да, наистина бе цяло щастие, че е седнала. Но усети как всички мускули в тялото й се напрягат.

— Да дойда с теб в Ню Йорк?

— Можеш да подпишеш окончателния вариант на договора и там. — На негова територия. — Ще отпразнуваме събитието. — Искаше да я запознае с родителите си, да види дома му, начина му на живот. — Деловата работа няма да отнеме много време. Ще те разведа из града.

И ще й даде възможност да вкуси какво е в състояние да й предложи.

Тревър и Ню Йорк. Тръпката да е с него на място, което е виждала в сънищата си. И илюзиите.

— Не си представям нищо, което би ми доставяло по-огромно удоволствие. Наистина.

— Тогава ще организирам пътуването.

— Не мога, Тревър. Не мога да дойда с теб сега.

— Защо?

— В разгара на сезона сме. Видя какво е в кръчмата, работни ръце почти не достигат. Не съм в състояние да остави Ейдан и Шон през летния сезон. Не е редно.

По дяволите, не искаше в момента тя да проявява отговорност и здрав разум.

— Защо не намериш някой да те замества? Става въпрос за два-три дни.

— Бих могла, но това ще разреши само част от проблема. Не, няма да тръгна сега, колкото и да е примамливо. Джуд ще роди всеки момент. Трябва да съм при семейството см. И на Ейдан му е необходимо. Каква сестра ще бъда, ако замина в такъв момент?

— Мислех, че й остава поне още седмица.

— О, вие, мъжете. — Успя да се усмихне присмехулно. — Бебетата се появяват, когато решат, а за първородните съм чувала, че са най-своенравни. Прекрасно би било да замина с теб сега, но после няма да понеса чувството си за вина.

— Ще летим с „Конкорд“. Ще отнеме малко врем за път.

„Конкорд“. Стана и отиде зад бара да си вземе джинджифилова бира. Като филмова звезда, мина й през ума. Да лети накъдето й хрумне, когато е в настроение, и да пристига почти, преди да е поела.

Господи, как само ще й хареса. И той го знаеше.

— Не мога. Съжалявам.

Беше права, и той го съзнаваше. Но въпреки това прояви настойчивост. Нещо у него силно се стремеше да постави нещата помежду им на равна нога. Не. Лъжеше. Правеше опит, помисли си той, отвратен от себе си, да са в негова полза.

— Права си. Моментът не е подходящ.

— Признавам, че ми се иска да не е така. Пътуване с „Конкорд“ и обиколка на Ню Йорк. По всяко друго време вече щях да опаковам багажа си. — Независимо какво ще й струва, щеше да остане весела, небрежна, да бъде изтънчената жена, която той би разбрал. — А ти кога тръгваш?

Да тръгва ли? За миг съзнанието му се изпразни от всякакви мисли. Въобще не възнамеряваше да замине без нея. Падна в капан, Магий, помисли си той и отпи от бирата й.

— Първо ще ти покажа проектодоговора. Ако възникнат възражения, моите хора ще ги отразят. Два дни. Така ще свърша каквото трябва там и ще върна окончателния вариант с мен.

— Много ефективно.

— Да. — Остави бутилката. Питието му горчеше. — Това е другото ми име.

— Кажи ми, когато си готов с плановете си. — Прокара пръст по ръката му. — Ще ти организирам такова сбогуване, че да ти държи влага, докато отново те посрещна с радост.

 

 

Тя просто не иска да сътрудничи, реши Тревър. Тази жена не спазва правилата. Седеше замислен пред бюрото в кабинета си, загледан в развихрилата се навън буря. А трябваше да работи.

Защо не го помоли да отложи пътуването с няколко дни? Дори с две седмици? Така щеше да разполага с отличната възможност да й покаже, че е готов на отстъпки, за да е щастлива тя.

А и защо, по дяволите, не помисли, преди да отправи предложението? Всеки глупак би се досетил, че тя няма как да напусне дома си в момента. Поредното доказателство в какви идиоти превръща мъжете любовта. Колко патетично.

Светкавицата, която раздра небето, напълно съответстваше на настроението му — силна, наелектризирана и отвратителна.

А и защо не бе по-откровен с нея? Е, не откровен, но прям? Би било по-простичко — и много по-резултатно, ако й бе казал, че иска да я вземе със себе си в Ню Йорк. Да, безспорно щяха да свършат и делова работа, но така щеше да придаде различен нюанс на предложението. Като подхвана разговора оттам, че заминава, сам попадна в капана.

Сега или трябва да тръгне без нея, или да измисли оправдание защо не заминава.

А той ненавиждаше да търси оправдания.

Гръмотевичният тътен прозвуча като кикот. Насочвани от виещия вятър, тежките дъждовни капки се удряха в прозореца, сякаш танцуваха див танц.

Проблемът бе, че той не знаеше как точно се танцува този танц, а досега винаги бе знаел какво да прави, кой е най-конструктивният път към решението на възникнал проблем. Но в любовта има повече препятствия, повече погрешни завои, отколкото си представяше. Ала въпреки това никога не се бе изправял пред стена, която да не е в състояние да преодолее, да разруши или да прокара тунел отдолу.

Не възнамеряваше тази да бъде първата.

Ще остави проблемът да узрее, а междувременно ще му хрумне решение. Най-добрият начин да го постигне е да се съсредоточи върху нещо друго.

Започна с факсовете, пристигнали през деня. Вече бе изчел проектодоговора на Дарси и го постави в папка. Това поне, помисли си, е нещо ясно. Дарси представлява страхотно откритие за „Келтик рекърдс“. И компанията добре ще се грижи за нея. Никой от двамата не бива да се притеснява за тази част от взаимоотношенията им.

Искаше родителите му да чуят гласа й. Магнетофонен запис. Защо не се сети за това досега? Ще запише гласа й на лента, преди да тръгне за Ню Йорк. Все пак ще е начин да представи на семейството си жената, която обича.

Ще отнесе документите в кръчмата. Само да разчисти бюрото си. Там ще ги прегледат заедно, ще отговори на въпросите й. Очакваше въпроси от нея. После ще й каже, че му е нужен запис.

Удовлетворен от идеята, Тревър остави папката и насочи вниманието си към другите документи.

Помисли си дали да не слезе долу да си направи още кафе и да потърси нещо за ядене. Не му се ядеше сам и това го подразни. Никога досега не го бе притеснявало. Всъщност, искаше да се откаже дори от мисълта да работи и да отиде в кръчмата, където има хора. Където е Дарси.

Независимо от риска, поради бурята, прегледа електронната си поща. Знаеше, че е редно да изключи компютъра, но трябваше да се занимава с нещо, за да не зареже къщурката и да отиде в кръчмата.

Достави му злорадо удоволствие да си я представя как поглежда към вратата и се пита дали и кога ще се появи.

Не се интересуваше, че подобно поведение е глупаво. Важен бе принципът.

По навик се насочи към деловите писма. Отговори им, принтира някои, а други запази, после погледна личните писма.

Едно от майка му го накара да се усмихне за пръв път от часове.

Не се обаждаш по телефона, не пишеш. Е, поне не достатъчно често. Убедих баща ти, че ни е необходимо едно хубаво пътуване. До Ирландия. Всъщност не се наложи дълго да го убеждавам. Липсваш му така силно, както и на мен, а и май иска да види как върви работата по залата. Надявам се всичко да върви добре. Впрочем, не се съмнявам, щом ти си се заел.

Баща ти вече пренарежда деловите си задачи и графици, макар да си мисли, че не знам. Аз правя същото. Ако всичко е наред, ще дойдем следващия месец. След като уточним плановете си, ще ти ги разкажи най-подробно.

Приемам, че си добре, защото не си дал знак за противното, и сигурно си зает, понеже това е обичайното ти състояние. Надявам се да отделяш малко време и за себе си. Работеше усилено, преди да заминеш, като самонаказание заради Силвия.

Няма да казвам нищо повече — виждам появилото се раздразнение в очите ти. Не, излъгах те. Ще кажа още нещо. Карай я по-леко, Тревър. Никой дори ти — не може да спазва стандартите, които поставяш.

Ето, свърших. Обичам ме. Подготви се за нашествие.

Мама

Дали наистина в погледа му има раздразнение? Загледа се в бледото отражение на лицето си в прозореца и реши, че вероятно е така. Беше и утешително, и смущаващо да те разбират и познават толкова добре.

Моментално отговори.

Вечните ти опявания, опявания, опявания.

Знаеше, че това ще и разсмее.

Побързайте и елате, за да можеш лично да ми опяваш. Липсвате ми.

Да, работата по залата върви добре, макар днес да се наложи да спрем по-рано от обикновено. Задава се страхотна буря. Ще трябва да изключа компютъра след минута.

Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че съм и избрал име. Duachais. На келтски е. Е, знаеш го, нали, но на мен ми се наложи да проверя как се пише. Означава корените на едно място, традициите му. Една изключително умна жена ми каза, че търся именно това за залата. Оказа се напълно права.

Подобно име, разбира се, ще причини адски главоболия на рекламния отдел.

Не се притеснявай отделям време за себе си. Невъзможно е тук да постъпваш по друг начин. Просто се увличаш и жадуваш да видиш още.

На път съм да подпиши договор с Дарси Галахър за записи в „Келтик рекърдс“. Притежава изумителен талант. Чакай само да я чуеш. Дай ми година и гласът й, името й, лицето й ще са навсякъде. А лицето й е страхотно.

Има амбиция, талант, енергия, темперамент, ум и чар. Не е някакво стеснително момиче. Ще ти хареса.

Влюбен съм в нея. Трябва ли от това да се чувствам като идиот?

Спря и се вторачи в последния ред. Не бе възнамерявал да го напише. Поклати глава и понечи да го изтрие. Светкавицата изтрещя като бомба и хвърли ярка синя светлина в стаята. Видя тънката пукнатина в стъклото на прозореца и в следващия миг долетя оглушителният тътен на гръмотевицата.

И светлините угаснаха.

— По дяволите!

Това бе първата му мисъл, когато сърцето му спря да бие диво. Компютърът му сигурно е гръмнал.

Той си е виновен. Не биваше да го включва по време на гръмотевична буря. Знаеше го.

Екранът бе черен като целия околен свят. Проклятие! Потърси фенерчето, което остави наблизо. Щракна го. Нищо. Какво, по дяволите, става, запита се той и нервно го разтърси. Провери го, преди да излезе сутринта имаше силен и ярък лъч.

По-скоро раздразнен, отколкото разтревожен, стана и пипнешком отиде до леглото. Посегна към малката масичка до него — там винаги стояха кибрит и свещи. Следващата светкавица го накара да подскочи, при което разпили половината клечки по пода и се наруга.

— Стегни се — промърмори той и за малко да потрепери от звука на собствения си глас в тъмнината. — Не ти е първата буря, нито първото прекъсване на тока.

Но имаше нещо… различно. Нещо, което ако реши да развихри въображението си, би нарекъл игра и тенденциозност на вятъра и дъжда. Сякаш биха насочили яростта си персонално към него.

Беше толкова глупаво! Засмя се и запали клечка кибрит. Под светлината на малкото пламъче се почувства по-уверен. Докосна го до фитила на свещта. Въздъхна с леко облекчение, когато я вдигна — възнамеряваше да я отнесе, за да запали и други.

И при следващото проблясване на светкавица я видя.

— Карик се е развилнял.

Пламъчето на свещта се разклати, защото ръката му затрепери. Трябваше да е доволен, че не я изпусна и не подпали къщурката.

— Бурите често правят хората неспокойни. — Гуен му се усмихна нежно. — Нима нищо срамно. И той го знае. Приеми, че в момента си позволява внезапно избухване.

Почувствал се малко по-уверен, Тревър остави свещта.

— Според мен малко прекалява.

— Моят Карик е по драматичните ефекти. А и не забравяй, че страда, Тревър. Чакането тормози душата, а най-трудно е, когато почти виждаш края на чакането. Чудя се… разрешаваш ли да ти задам личен въпрос?

Едва не се разсмя отново. Този разговор с призрак в къщурка по време на вилнееща буря беше нещо така странно тайнствено и същевременно естествено.

— Защо не?

— Надявам се да не се засегнеш, но не преставам да се чудя какво те спира да кажеш на жената, която обичаш, какво е на сърцето ти.

— Не е толкова просто.

— Знам какво си мислиш. — Сега в тона й се долавяше леко нетърпение, макар ръцете й да лежаха спокойно скръстени на гърдите. — И съм любопитна да разбера защо не може да е просто.

— Ако не подготвя почвата, има опасност да допусна грешки. А колкото по-важно е нещо, толкова по-недопустимо е да се греши.

— Да подготвиш почвата? — По челото на Гуен се появи лека бръчка. — И в какво точно ще се състои то?

— Трябва да покажа на Дарси какво би могла да има, какъв живот да води.

— Имаш предвид всичко грандиозно, нали? Богатства, чудеса.

— Точно така. След като види…

Замълча, сериозно разтревожен, защото подът под краката му се разклати. Но преди да мръдне, Гуен вдигна ръка.

— Извинявай. Понякога и аз си изпускам нервите. — Все така с вдигната ръка, затвори очи и сякаш си пое няколко пъти дълбоко дъх. Ако призраците изобщо правят подобно нещо. Когато отвори отново очи, те биха потъмнели и пронизващи. — А какво ми предложи Карик, ако не същото, но по негов си начин? Скъпоценни камъни и богатства, дворец за дом и безсмъртие. Не виждаш ли грешката? Грешка, която струва и на двама ни три пъти по сто години.

— Дарси не е като теб.

— О, Тревър, вгледай се по-внимателно. Защо стъпвате на една и съща земя, а не се виждате? — Отпусна ръка. — Е, работата ти за тази нощ не е приключила. Сега ще отидеш в селцето. Там имат нужда от теб.

— Дарси? — Усети как го обзема паника. — Добре ли е?

— О, да. Но там имат нужда от теб. Тази нощ е пълна с чудеса, Тревър Магий. Сега върви и стани част от тях.

Не се поколеба. Видението още не бе избледняло, когато той сграбчи свещта, за да освети пътя му, и излизайки от къщурката, попадна в бурята.