Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Решението на Тревър да прекара вечерта в кръчмата беше съвсем логично. Делово. Предпочиташе да го формулира така, защото егото му се бунтуваше да признае, че е там главно, за да наблюдава Дарси. Не е някакъв превъзбуден хлапак, а бизнесмен. Кръчмата на Галахър сега беше от огромно значение за него.

И беше процъфтяваща.

Повечето от масите бяха заети: семейства, двойки, туристи, приведени над халби или чаши, потънали в разговори. Момче на не повече от петнадесет години седеше в ъгъла и свиреше тъжна мелодия на малък акордеон. В камината гореше огън. С настъпването на вечерта времето стана хладно и влажно. Около разпаления торф седяха трима старци с обрулени от ветровете лица, пушеха с наслада и потрепваха с крак в такт с музиката.

Наблизо дете — едва ли бе празнувало първия си рожден ден — подскачаше и се смееше на коленете на майка си.

На майка му, помисли си Тревър, тази картина би харесала неимоверно. Каролин Райън Магий — четвърто поколение ирландка — бе дъщеря на родители, които никога не бяха стъпвали на ирландска земя, както и техните родители. Но беше откровено сантиментална към всичко, което имаше връзка с Ирландия.

Тревър добре съзнаваше, че именно майка му беше причината той да знае нещо за историята на рода Магий. Семейството, независимо дали членовете му бяха умрели преди няколко години, или погребани преди поколения, означаваше много за нея. А когато нещо имаше значение за майка му, тя се грижеше то да придобие стойност и за мъжете й. И двамата — баща и син — помисли си Тревър, нямаха силата да й се противопоставят.

Тя свиреше ирландска музика в дома им и независимо, че баща му вдигаше безпомощно към небето очи, я търпеше. Именно тя разказваше преди заспиване на сина си приказки, населени с Добрите хора, с русалки и вълшебници.

И тъкмо тя — Тревър го знаеше — бе отстранила по своя решителен начин всички огорчения и болки, които баща му бе получил от родителите си. Въпреки уменията си тя не успя да стопли отношенията им, но поне прокара нестабилен мост на учтивост и уважение между двете страни.

Тревър се запита дали всъщност би забелязал дистанцията между баща си и родителите му, ако в собствения му дом не съществуваха любов и откритост.

От всички познати му двойки не знаеше друга така весело посветена на себе си, като майка му и баща му. Това бе наистина едно интимно чудо и той винаги бе изпитвал дълбока благодарност.

Представяше си как майка му би седяла тук и би попивала всичко наоколо, би се включила в песните, би бъбрила с непознати. Отдаден на такива мисли, плъзна поглед из помещението; навсякъде се стелеше тънък синкав дим. Мина му през ума, че е добре да се постави вентилационна система. Но поклати глава и тръгна към бара. Каквито и да са последствията за здравето, положително онези, които идваха тук, търсеха точно такава атмосфера.

Зърна Брена в далечния край на бара — наливаше халби бира, което не й пречеше да е потънала в съвсем сериозно обсъждане на нещо с мъж, не по-млад от сто и шест години.

Намери свободен стол чак в другия край. Настани се и изчака Ейдан да изпълни поръчката и да върне рестото.

— Е, как вървят нещата? — попита Ейдан и допълни халбата с „Гинес“.

— Добре. Доста сте заети тази вечер.

— До зимата би трябвало да сме заети през повечето вечери. Да утоля ли жаждата ти с нещо?

— Да. С удоволствие ще изпия халба „Гинес“.

— Точно така се постъпва. Джуд каза, че днес си я навестил. Имал си известни притеснения за местния колорит.

— Не притеснения. Любопитство.

— Да, да… Любопитство. — Ейдан започна да налива халбата за Тревър, докато приключваше с пълненето на предишните две. — Няма начин човек да не прояви любопитство към въпросите, окаже ли се в центъра им. Според издателката на Джуд, когато книгата излезе, хората ще проявят интерес към нашата част на света. Ще бъде добре и за двама ни.

— Тогава трябва да сме готови. — Огледа се и забеляза, че тази вечер Синед се движи доста по-енергично. Но от Дарси нямаше и следа. — Ще са ти нужни още помощници тук, Ейдан.

— Мислих по въпроса. — Напълни купичка с чипс и я постави на плота. — Дарси ще поговори с някои хора, когато му дойде времето.

Сякаш усетила, че се споменава името й, Дарси извиси глас в кухнята — разнесоха се сърцати и цветисти ругатни.

— Ти си жалък магарешки задник. Защо ти е глава, твърда като скала, щом в нея нямаш нищо годно за пазене? Държа да ти кажа, че си безмозъчен като ряпа и два пъти по-неприятен!

Тревър наклони въпросително глава, но Ейдан спокойно продължи работата си.

— Сестра ни малко бързо се пали, а самото съществувание на Шон е достатъчно да предизвика гневът й.

— Опърничава съм, така ли? Ще ти дам аз една опърничавост, плиткоумна беззъба жаба такава.

Последва силен трясък, вик и нови ругатни. После Дарси се измъкна през вратата с голям, претоварен поднос, опрян на хълбок. Лицето й бе зачервено, очите й пламтяха.

— Брена, халосах съпруга ти с тенджерата за яхнии. Не разбирам как жена като теб избра да се омъжи за такова тъпоглаво магаре.

— Не е била пълна, надявам се, защото той прави чудесни яхнии.

— Празна беше. Така се получава по-голям трясък.

Отметна глава, пое дълбоко въздух, издиша и доволно изсумтя. Намести подноса и се насочи към подвижната част на барплота. Тогава видя Тревър.

Гневното й изражение изчезна сякаш с магическа пръчка. Очите й продължаваха да проблясват, но определено придобиха и сексуална съблазън.

— Виж ти кой е дошъл в дъждовната вечер. — Тонът й приличаше на котешко мъркане. — Имаш ли нещо против да вдигнеш плота, скъпи? В момента ръцете ми са заети.

Повече от половината си живот бе носила подноси само с една ръка, но й доставяше удоволствие да го наблюдава как се движи. Доволно измърка, когато той слезе от стола и тръгна да изпълнява молбата й.

— Много е приятно да те спаси силен, привлекателен мъж.

— Внимавай, Трев. Зад привидно симпатичното й лице се крие истинска усойница.

Това мнение изказа малко суховато Шон, излязъл от кухнята, за да остави на плота няколко чинии с ядене.

— Не обръщай внимание на брътвежите на маймунката, наш домашен любимец. — Хвърли през рамо леден поглед на брат си. — Родителите ни, хора с добро сърце, го купили от пътуващо семейство… Цигани, струва ми се. Напразно са пропилени десет лири, ако питаш мен. — Поклащайки бедра, се отправи да разнесе поръчките.

— Това си го биваше — промърмори Шон. — Добър вечер, Трев. Искаш ли нещо за хапване?

— Ами бих опитал яхнията. Чувам, че била хубава.

— Добре. — С тъжна усмивка Шон разтърка цицината на главата си. Погледът му се насочи към момчето, което сега свиреше по-весела мелодия. — В добра вечер си дошъл. Конър свири като ангел или като демон, според настроението си.

— Тепърва ми предстои да чуя ти как свириш. — Тревър отново се настани на стола. — Разправят, че подобно на яхниите, го правиш добре.

— Е, бива ме отчасти. Все някога ще чуеш. Музиката е в кръвта на Галахърови.

— Само един съвет относно музиката ти: намери си агент.

— Ами… — Шон погледна Тревър в очите. — Засега ми плащаш добре за песните, които купи. Разчитам на честността ти. Имаш открито лице.

— Добър агент ще измъкне повече пари.

— Нямам нужда от повече. — Хвърли поглед към Брена. — Вече си имам всичко.

Озадачен, Тревър поклати глава и вдигна халбата, която Ейдан бе поставил пред него.

— Финкъл спомена за липсата ти на интерес към деловите въпроси. Но трябва да призная, че съвсем не си толкова глупав, колкото той те представи. Не го казвам да те обидя.

— Не се и обиждам.

Тревър гледаше Шон през ръба на халбата.

— На Финкъл му направило впечатление как непрекъснато си го бъркал с някакъв инвеститор от Лондон, който се интересувал от терена… Занимавал се с ресторанти.

— Нима? — В очите на Шон се появиха весели пламъчета. — Представи си! Ейдан, знаеш ли нещо за ресторантьор от Лондон, дето искал да се свърже с кръчмата?

Ейдан си придаде хрисимо изражение.

— Нещо ми се върти в главата. Въпросът не повдигна ли господин Финкъл? Аз, впрочем, го информирах, че такъв човек не съществува. Истината е — продължи Ейдан след подходяща пауза, — че всички положихме големи усилия да го убедим в това.

— Така си и мислех. — Впечатлен, Тревър отпи голяма глътка от бирата. — Много хитро.

В следващия миг чу Дарси да се смее — високо и чистосърдечно. Обърна се и я видя да гали момчето Конър по главата. Без да свали ръка, го погледна с грейнали очи и започна да пее.

Мелодията бе бърза, а думите се застъпваха. Беше я чувал и преди — из кръчмите в Ню Йорк или когато майка му бе в настроение да слуша ирландска музика, ала не бе допускал, че има и такова изпълнение. Нито пък глас, напомнящ гъсто вино със златисти отблясъци.

В един от докладите на Финкъл се споменаваше, че Дарси пее. По-точно Финкъл направо се прехласваше от тази й способност, но Тревър не бе обърнал особено внимание. Понеже звукозаписната компания бе любимият му бизнес, добре знаеше колко често се възхваляват определени гласове, които всъщност не заслужават повече от куртоазни ръкопляскания.

Сега Тревър слушаше, наблюдаваше и трябваше да признае, че лекомислено е пренебрегнал информацията на агента си.

Когато започна припевът, Шон се облегна на бара и се включи в изпълнението. В музиката сега звучеше закачлива игривост. Връщайки се към бара, Дарси постави небрежно ръка върху рамото на Тревър и запя на брат си.

Щом се прибера, ще кажа на мама, че момчетата не оставят момите на мира.

Не, помисли си Тревър, момчетата никога не са я оставяли на мира. Изпитваше желание и той да дръпне косите й, но не по игривия начин, по който се пееше в песента. Не. Искаше да усети косите й в ръцете си, да им се наслади напълно.

Хиляди мъже, представи си той, биха реагирали по същия начин. В делови план идеята му хареса, ала в личен го раздразни. Ревността го караше да се чувства глупаво, затова се насили да се съсредоточи върху деловата страна.

Песента свърши; тя се пресегна през бара, хвана Шон за яката и придърпвайки го напред, обсипа лицето му с шумни целувки.

— Слабоумник!

Гласът й прозвуча топло и гальовно.

— Кавгаджийка такава.

— Три пъти риба с пържени картофи, два пъти яхния и две парчета пай с месо. Хайде, изчезвай обратно в кухнята, където ти е мястото. — Прокара разсеяно ръка по рамото на Тревър, докато се обръщаше към Ейдан. — Три халби „Гинес“, една светла бира и две коли. Едната кола е за Конър — няма да му взема пари. Имаш ли нещо против? — обърна се тя към Тревър, взе халбата му и отпи малка глътка.

— Приемаш ли всякакви поръчки?

— Хммм… Тук съм, за да изпълнявам почти всичко.

— Изпей още една песен.

— О, сигурно ще го направя, преди да затворим.

Подреди питиетата върху подноса.

— Не. Сега. — Измъкна банкнота от двадесет лири и я задържа между два пръста. — Нека този път е балада.

Погледът й се премести от лицето му към банкнотата, после отново към лицето му.

— Това е голям бакшиш за една песен.

— Богат съм, нали помниш?

— Нито за минута не го забравям.

Посегна да прибере двадесетачката и присви очи, когато той я отдръпна.

— Първо попей.

Мина й през ум дали да не му обърне гръб — просто по принцип, а може би и малко от яд. Но ставаше въпрос за двадесет лири, а пеенето никога не я бе затруднявало. Усмихна му се и извиси глас, докато вдигаше подноса.

Елате, моми млади, красиви;

всички, дето цъфтите сега.

За своите градинки добре се грижете —

никому не позволявайте да краде оттам цветя.

Конър поде мелодията, а когато тя му намигна, поднасяйки му колата, леко се изчерви. Разнесе и другите поръчки, а песента за загубата на невинността огласяше кръчмата. Разговорите секнаха, неколцина посетители въздъхнаха. Понеже плащаше Тревър, на връщане към бара Дарси изпя последните строфи, загледана в него.

Когато избухнаха аплодисменти, очите й засияха. Не отмести очи и докато поемаше банкнотата.

— За по двадесет на парче съм готова да ти пея колкото искаш.

Взе приготвените от Ейдан халби и тръгна да ги разнася.

— Ей, готов съм да ти попея и за половината от тази цена — провикна се някой и мнозина избухнаха в смях, когато подхвана „Биди Мълиган“.

— През уикендите каним професионални музиканти — обясни Ейдан на Тревър. — Галахър плаща на оркестъра.

— С удоволствие ще надникна. — Загледа се как Дарси минава зад бара и влиза в кухнята. — Вие тримата свирите ли някога заедно?

— Шон, Дарси и аз ли? От време на време на събирания из околността — ceilis — или тук за развлечение. По време на пътуванията си съм пял, за да си изкарам вечерята. Понякога животът е тежък.

Тревър остана още час — бавно отпиваше от халбата и се наслаждаваше на яхнията, като през цялото време слуша мелодиите на очевидно неуморимия Копър.

Веднъж стана да отвори вратата за мъж и жена, всеки с по едно заспало дете в ръцете. Семействата, отбеляза той, първи поемат към вкъщи; последваха ги неколцина мъже с обветрени лица. Вероятно рибари, на които предстои да излязат в морето преди зазоряване.

След девет часа поръчките за храна намаляха, ала когато стана да си върви, бирата се лееше с пълна сила.

— Отиваш да си лягаш ли, шефе? — провикна се Брена.

— Да. Докато не открия какви витамини гълташ, за да работиш неуморно по петнадесет часа на ден.

— О, не е до витамини. — Наведе се да потупа сбръчканата ръка на стария мъж, който от часове не бе помръднал от стола. — Просто съм до истинската си любов — господин Рейли. Това ме зарежда с енергия.

Рейли се засмя.

— Тогава дай ми една последна халба, мила, и я подслади с целувка.

— За халбата ще ти взема пари, но целувката е безплатна. — Хвърли поглед към Тревър, докато наливаше бирата. — Ще се видим сутринта.

— Ще отвлека сестра ти за малко — подхвърли Тревър на Ейдан и хвана ръката на Дарси, преди да успее да се измъкне. — Твой ред е да ме изпратиш.

— Е, предполагам, че мога да отделя минутка. — Остави подноса и като се направи, че не забелязва свъсеното изражение на Ейдан, се отправи към вратата.

Валеше слаб дъжд, който изпълваше въздуха с влажна мъгла. Мъгливи талази прииждаха и от морето и се стелеха по брега. Чуваше се постоянният грохот на разбиващите се в сушата вълни. Отекна далечната сирена на кораб, плаващ в нощта.

— О, хладно е. — Дарси затвори очи и вдигна лице, та ситните капки дъжд да го облеят. По това време на нощта вътре става доста задушно.

— Краката сигурно ужасно те болят.

— Няма да отрека, че един хубав масаж ще им се отрази добре.

— Ела с мен и ще им обърна внимание.

При тези думи тя отвори очи.

— Предложението е изкусително, но имам още работа, а после искам да се наспя.

Вдигна ръката й към устните си, както вече направи веднъж.

— Покажи се на прозореца сутринта.

Нямаше нищо против начина, по който сърцето й подскочи, нито как стомахът й се присви. Обичаше да се наслаждава на приятните усещания, да ги вкусва едно по едно. Трябваше обаче да мисли отвъд тях и да не забравя как се играе играта.

— Може и да го сторя. — Бавно прокара пръст по брадичката му. — Ако се сетя за теб.

— Хайде да се подсигурим, че непременно ще се сетиш.

Обгърна я с ръце, но не успя да я притегли към себе си, защото тя положи длан върху гърдите му.

Пулсът й биеше учестено — вълнуващо, трепетно чувство. Допадаше й мирисът на дъжда, на мократа плът, на примката на ръцете му около тялото й. Беше минало доста време, откакто бе позволявала на мъж да я прегръща.

В това се състоеше ключът, в края на краищата: в позволението. По неин избор, покана, настроение. Беше важно винаги да контролира тези неща, както и мъжа, комуто позволява да я докосва. Предадеш ли веднъж юздите, забрави за усещанията, защото независимо колко са прекрасни, се оказват преходни.

Моментът обаче е безопасен и може да го вкуси, прецени тя. Пък и ще се убеди дали наистина желае още. Плъзна ръка нагоре по гърдите му, обгърна врата му и с отворени очи притисна устните му към своите.

Трябваше да признае, че не се нахвърли върху нея, не се опита да изтръгне сливиците й. Приятен стил, наистина — твърдо, уверено целуване, с едва загатната готовност да я ухапе. Не бе чак толкова опасен, колкото си бе представяла. Жалко.

Постепенно той промени наклона на тялото си, ръцете му се плъзнаха по гърба й, без устните му да се откъсват от нейните.

Съзнанието й се замъгли и тя си рече: „Господи!“ А после в главата й не остана никаква мисъл.

Искаше му се да я изяде жива с бързи, алчни хапки. И си представяше, че тя очаква точно това нещо от един мъж: алчност, разпаленост и отчаяние. Бе породила бурната поява на всичко това у него. Усети го, долавяйки слабото презрение в очите й, когато й посегна.

Затова напредваше бавно — вкусваше я, но и зорко я наблюдаваше. Забеляза как тя се изпълни с одобрение, а после — с удоволствие. И все пак не преставаше да го преценява — това го дразнеше дори докато сладостта й се вливаше в него. В следващия миг почувства необходимост да я притисне по-силно и го стори.

Настъпилата промяна у нея стигна до периферията на съзнанието му. Сега тя излъчваше напрежение, примесено с лека, едва доловима — като дъжда наоколо — готовност да се поддаде.

Очите им се затвориха едновременно — всякакво дебнене между тях изчезна.

Ръката върху врата му се зарови в косите му. Тялото й се повдигна, притисна се към неговото; сякаш се сляха. Той опря гърба й в каменната стена на кръчмата. Сърце пулсираше до сърце.

Той се отдръпна с надеждата да проясни главата си, да възстанови дишането си. Да помисли. Тя остана прилепнала към стената, въздъхна дълбоко и доволно отвори очи.

— Хареса ми. — Малко повече, добави тя наум, отколкото бе полезно за нея. Въпреки това прехапа долната си уста в опит да се наслади още малко на вкуса му. Неприкритата й спонтанност накара кръвта му отново да закипи. — Защо не го направиш отново?

— Наистина — защо не?

Този път обрамчи лицето й с ръце, зарови пръсти в косите й. Поколеба се, изчака, въпреки че това му причиняваше страдание — устните му се намираха на милиметри от нейните; дишането й — в синхрон с неговото — се учестяваше.

— Ще се подлудим взаимно.

Тя издаде звук, напомнящ по-скоро сепнато поемане на въздух, отколкото смях.

— И аз стигнах до същото заключение. Хайде да започнем още сега.

Скъси разстоянието, захапвайки долната му устна със зъби. Леко я дръпна, после — още веднъж, този път по-силно и прокара език по ухапаното място.

— Добро начало — едва промълви той и впи устни в нейните.

Главата й се замая, бързи, танцуващи кръгове се завъртяха пред очите й и тя се почувства зашеметена и изпълнена с наслада. В тялото й избухваха всевъзможни усещания — усещаше и него, и влажните камъни зад гърба си, и лекия дъжд по кожата си.

Изпитваше желание да го тласне към още по-силно нетърпение, да го накара да изпита слабост, да я умолява… преди да й се случи на нея. Впусна се в целувката и в резултат даде повече, отколкото бе възнамерявала.

И отново той се отдръпна. Нямаше друг изход. Иначе трябваше да я завлече до колата си и изгубил контрол, настървен, да я събори на задната седалка като ученик по време на първа среща. Докара го до ръба само с една целувка, разменена на влажния тротоар пред претъпкана кръчма.

— Ще ни е нужно по-голямо уединение — прецени той.

— Определено. — Изпитваше потребност да усети краката си отново стъпили здраво на земята. — Но за момента достатъчно се възбудихме един друг. Едва ли ще спим спокойно тази нощ, но нямам нищо против. — Почувствала се малко по-стабилна, прокара ръка през косите си и избърса фините капки дъжд от челото си. — Знаеш ли, след последната ми целувка с американец, спах като къпана.

— Приемам го като комплимент.

— О, да. Точно така исках да прозвучи. Ще ми е приятно да си мисля как отново ще те целуна при следваща възможност, но сега трябва да се върна обратно вътре, а за теб е най-добре да се прибираш.

Понечи да тръгне, но спря, защото той я хвана за ръката. Съмняваше се, че ще му се възпротиви, ако Тревър се досети за преимуществото си и стане по-настоятелен. Затова му хвърли предизвикателен, дързък поглед.

— Дръж се прилично, Тревър. Ако се забавя, Ейдан ще ми държи лекции и ще развали доброто ми настроение.

— Искам да съм с теб през първата ти свободна вечер.

— Не е чудно и да се съглася.

Потупа го приятелски по ръката и бързо се прибра.

 

 

Беше и изненадан, и раздразнен от откритието до каква степен е изваден от равновесие. Наложи се да поседи в колата, да послуша дъжда и да изчака кръвта му да се охлади, а ръцете — да престанат да треперят. Знаеше какво е да желаеш една жена, да копнееш да усетиш извивките на тялото й под пръстите си, до разгорещената си кожа. Точно както знаеше — и приемаше, — че тази потребност влече със себе си известна уязвимост и рискове.

Но от каквото и да имаше потребност, за каквото и да копнееше, каквото и да искаше от Дарси Галахър, то нямаше нищо общо с досегашните му емоции и вълнения.

Да, различна е, призна той, поглеждайки навъсено към кръчмата, преди да запали колата. Сексапилна, егоистична, съблазнителна. Познаваше и други такива жени, но никоя не беше така безцеремонно честна, за да си го признае.

Тя си играеше с него и не си даваше труда да го крие. И, Господи, как само й се възхищаваше за това. Точно както й се възхищаваше за ясното й съзнание, че и той играе същата игра.

Зашеметяващо е да се проследи кой ще победи и след колко рунда ще стане това.

Поотпусна се, убеден, че ще се справи с нея, и пое по неравния път към вкъщи. За своя изненада откри, че се усмихва. Господи, харесваше я. Не помнеше друга жена така да е сгорещявала кръвта му, да е ангажирала мисълта или провокирала чувството му за хумор, както тя го правеше. И то най-често — едновременно.

Дори да нямаше физическото припламване помежду им, пак би му било приятно да е с нея, да наблюдава как работи острият й ум, да слуша великолепно поднесените й откровения. А по всичко личеше, че има желание да изследва не само мисълта й, а и тялото. И какво облекчение е да се впуснеш в интимна връзка, знаейки, че и двете страни са съгласни да се ограничат само с взаимно удовлетворение и интересна компания.

Деловата страна на взаимоотношенията им бе сравнително проста. Кръчмата бе нейна и на братята й, макар Тревър да преговаряше с Ейдан и щеше да продължи усилията си в тази посока, защото ставаше въпрос за работа.

А гласът й — той бе съвсем отделно и много интригуващо нещо. Хрумнаха му няколко идеи, но искаше да узреят, преди да ги обсъди с нея. В тази сфера не се съмняваше, че тя ще се остави да я води неговият опит. А ще я склони, защото може и има какво да й предложи.

Тя ценеше парите и се стремеше към тях, за да живее луксозно. Е, той несъмнено разполага с достатъчно, за да й го осигури.

Най-важното е печалбата, заяви му тя онзи ден на плажа. Е, той има идеи как това най-важно да бъде постигнато и от двамата. Срещу една песен.

Сви по пътя към къщурката. Изпитваше върховно задоволство от прекарването на времето си в Ирландия и от успешните резултати, постигнати досега.

Слезе от колата, заключи я по навик и се насочи към светлината, която остави да свети, за да го води през мъглата и да го улесни да стигне до градинската порта.

Представа нямаше защо погледна нагоре, защо изпита необходимост да вдигне очи към прозореца. Тръпка премина през тялото му и го разтърси от глава до пети.

Първо си помисли за Дарси и за начина, по който се бе появила на прозореца на спалнята си, когато я видя за първи път. И тогава тръпка премина през тялото му — но от желание.

Сега тази жена също стоеше в рамката на прозореца и бе не по-малко прекрасна. Ала косите й бяха бледи като мъглата наоколо. Очите й — знаеше, макар да бе прекалено тъмно, за да ги види — бяха зелени като морето.

Тази жена бе мъртва от три века.

Докато отваряше портата, не откъсваше очи от лицето й. Видя как по бузата й бавно се стича една-единствена сълза. Той пое бързо по пътеката покрай окъпаните от дъжда цветя, а сърцето му биеше лудо. Наоколо звучеше музиката на камбанките, разлюлени от бриза, въздухът ухаеше.

Отключи вратата и рязко я отвори.

В помещението не се чуваше никакъв звук. Самотната лампа, оставена да свети, хвърляше по стария дървен под дълги сенки, устремили се към ъглите. Все още с ключовете в ръка тръгна нагоре. Спря пред вратата на спалнята, пое си дълбоко въздух, задържа го и светна лампата.

Не очакваше да я завари там. На светло илюзиите се стопяват. Ала когато светлината обля стаята, Тревър изпусна въздуха, който бе задържал в гърдите си.

Тя стоеше обърната към него. Златистите й коси покриваха раменете. Семплата й сива рокля стигаше до земята. Сълзата, ярка като сребро, засъхваше на бузата й.

— Защо пропиляваме онова, което е в нас? Защо чакаме толкова дълго, преди да го приемем?

Гласът й прозвуча като ритмите на ирландска песен и го потресе повече, отколкото видът й.

— Коя… — Знаеше, разбира се, коя е и бе загуба на време да пита. — Какво правиш тук?

— Винаги е по-утешително да чакаш у дома. А аз чакам от доста време. Той мисли, че ти си последният. Чудя се дали е прав. Та ти не го желаеш, при това го демонстрираш съвсем открито.

Ситуацията беше невъзможна. Човек не разговаря с призрак. Някой, по някаква причина, си играеше игрички. Беше крайно време да сложи край. Пристъпи напред и протегна ръка. Ръката му премина през нея, както би минала през дим.

Ключовете се изплъзнаха от вдървените му пръсти и издрънчаха на пода до краката му.

— Толкова ли е трудно да се повярва, че съществува нещо повече от онова, което можеш да докоснеш? — Изрече го с мек тон, защото разбираше какво значи да се бориш с вярванията си. Можеше да го остави да докосне илюзията от онова, което някога представляваше, но тя би означавала още по-малко за него. Вече го знаеш със сърцето си, с кръвта си. Въпрос на време е да позволиш на ума ти да го последва.

— Ще седна. — Отпусна се отривисто върху ръба на леглото. — Сънувах те.

За пръв път тя се усмихна. Смесица от леко веселие и съчувствие.

— Знам. Много отдавна бе предопределено да пристигнеш на това място и по това време.

— Съдба ли?

— Тази дума не ти харесва. Настройва те да се бориш. — Поклати глава насреща му. — Съдбата ни отвежда до определени места по пътя. Но какво ще направиш оттук нататък, зависи от теб. Изборът е в края на пътя. Аз направих моя.

— Така ли?

— Да. Направих каквото смятах за правилно. — В мелодичния глас се долови раздразнение. — Не твърдя, че бях права, просто така мислех и чувствата ми диктуваха да постъпя така. Съпругът ми бе добър човек. Имахме деца — те бяха радостта на живота ми и изпълваха дома ни, който ни задоволяваше.

— Обичаше ли го?

— О, да, след известно време между нас се установи топла привързаност, а той не искаше повече от мен. Но плам и изпепеляваща страст изпитвах към друг. Разбираш ли, вярвах, че това изпитвам към Карик. Пламък, който щеше да гори, но и да загасне сред пепел. А в това отношение сгреших. — Извърна се и сякаш се загледа през прозореца отвъд стъклото, отвъд дъжда. — Сгреших — повтори тя. — Прекарах тук дълго. Дълго и в самота, но все още горя от онази любов, а болката и радостта от нея са у мен. Толкова е лесно любовта да се скрие зад страст и да не я разпознаеш.

— Според повечето хора по-скоро страстта се приема за любов.

— И едното, и другото е вярно. Но лично аз се изплаших от пламъка, макар да копнеех за него. И пълна със страх и копнеж, така и не се загледах в огъня, за да видя скъпоценните камъни, които ме очакваха там.

— Знам какво е страст, но не познавам любовта. И въпреки това съм те търсил в други жени.

Отново го погледна.

— Не си даваш сметка какво си търсил, но се надявам някога да го направиш. По един или друг начин наближаваме края. Прецени добре какво искаш да изградиш, а после направи избора си.

— Знам какво… — Образът й обаче започваше да избледнява. Скочи и пак протегна ръка. — Почакай. По дяволите…

Озовал се сам, направи опит да се овладее, но нервите му бяха опънати до скъсване.

Как би трябвало да се справи с подобна ситуация? Сънища, вълшебство и призраци. Сред тях няма нищо солидно, нищо осезаемо. Нищо, в което да вярва.

Но той вярваше и това го притесняваше.