Нора Робъртс
Сърцето на океана (10)

Глава 10

След продължително размишление, претегляйки всички за и против, Дарси реши да се яви навреме. Наруши стила си по чисто егоистични причини и не би възразила да го признае. Искаше да се наслади на всяка минута от двата си свободни дни.

Другото й решение беше да не взема много багаж — доста трудна задача за нея и й отне часове. Планираше, обмисляше, отхвърляше. Изпразни бурканчето със спестените нари. Правеше го само в изключително важни случаи. Но пък нали трябваше да си купи нещо неотразимо, за да запомни пътуването?

Цели два дни работи като вол — искаше да е сигурна, че оставя всичко в кръчмата наред. Спести от съня и си направи маникюр, педикюр и маска на лицето — как за подобен случай да не покаже възможно най-лъскавия си вид!

Внимателно подбра бельото — като истински генерал обмисляше детайлите на предстоящата битка.

Тревър Магий няма да е наясно какво го е зашеметило, след като му позволи да я прелъсти.

От тази мисъл стомахът й леко се свиваше в нервни спазми. А искаше, трябваше да е овладяна, сдържана, опитна. Нямаше никакво намерение да я оценят като провинциалистка — нито в Лондон, нито в леглото. Част от проблема бе, че Тревър бе точно такъв, какъвто Ейдан го описа.

Хитър.

Нямаше значение дали е облечен в работни дрехи и се поти наред със строителите. Дори когато крачеше сред калта и пренасяше греди, под потта и мръсотията прозираше изтънченост, плод на привилегии, образование и богатство.

И преди бе срещала богати мъже. Имаше способността да разпознава сред пътуващите туристи, отдали се на ваканционно разточителство, разполагащите с пари под попечителство.

Но парите на Тревър не бяха под попечителство, беше си ги спечелил. Сам бе работил за богатството си, а то му придаваше мощ, която му отиваше. Това именно предизвикваше уважението й, а тя не го даваше лесно.

Не познаваше друг като него. Той я интригуваше и същевременно я държеше нащрек.

Нещо повече — докато го бе наблюдавала и изучавала, възникна един смущаващ факт: тя го желаеше. Никога не бе желала толкова силно конкретен мъж. Искаше ръцете му да я галят, устните му да я целуват, да усеща тялото му до своето.

През броените часове сън последната нощ, го сънува. Странен, объркан сън. Пристигна при нея на крилат бял кон и двамата полетяха над сапфирено синьо море, над тучни зелени ниви в родината й. Обгърнати от перлена светлина, се отправиха към сребърен дворец, край който растяха дървета със златни ябълки и сребърни круши. Наоколо звучеше музика, която сякаш късаше сърцето.

През краткото, мъгляво време на съня, тя беше влюбена. Никога не си бе представяла, че е възможно да я обземат точно такива чувства, пък и никак не бе сигурна доколко ги иска. Сляпо, всеотдайно влюбена само миговете, прекарани с него, имаха значение.

Докато двамата летяха през слънчевата светлина, през лунната светлина, през тайнствената вълшебна светлина той й каза едно-единствено нещо.

Всичко. И завинаги.

А когато тя опря буза до неговата, не успя да отрони повече от ти. Ти си всичко и завинаги.

Вярваше го с цялото си същество, с всичко, което представляваше и щеше да бъде. Събуди се, обзета от едно желание: повторно да изпита силата на това чувство. Но то се стопи в сънищата и Дарси се усмихна на фантазиите си.

Нито тя, нито Тревър искаха фантазии.

Точно в шест свали сака си долу. Сърцето й биеше в радостно очакване. Какво щеше да види, да направи, да вкуси през следващите четиридесет и осем часа?

Всичко, засмя се тя.

Хвърли последен поглед към чистата спретната кръчма. Синед, Бетси и Алис Мей със сигурност ще се справят с онова, което тя често вършеше сама. Наби им в главите какво да правят, дори за всеки случай остави списък. Излезе доволна и си обеща да не помисли нито веднъж за кръчмата, преди да се върне.

Беше точно шест.

Приятно й стана да види как Тревър се приближава към бордюра в момента на появата й. На едно мнение са, помисли си тя. Така нещата ще вървят по-гладко.

Изненада се, че е облечен в костюм. Италиански, предположи, когато излезе да вземе багажа й. И невероятно скъп — оцени го веднага, — но в никакъв случай крещящ. Сивото подхождаше добре на очите му, а тоновете на ризата и вратовръзката му придаваха елегантен европейски вид.

Мощ, повтори си тя. Да, доста му отива.

— О, как само изглеждаш! — Не се стърпя да опипа плата на ръкава му, докато той прибираше багажа й в колата. — Много сме издокарани тази сутрин.

— Имам делова среща. — Затвори багажника и отиде да й отвори вратата. — Програмата е малко претоварена.

Долови парфюма й, когато тя се плъзна край него, и му се прииска срещата и всички участници в нея да вървят по дяволите.

Изчака го да се настани зад кормилото.

— Смятах, че мъж с твоето положение командва времето.

— Ако постъпиш така, тутакси набъркваш нещо, което обърква всичко — егото.

— Но ти имаш доста голямо его.

Той се отдалечи от бордюра.

— Трябва да го владееш. Уредих на Хийтроу да ни чака кола с шофьор. Ще те отведе до къщата. Така ще имаш време да се настаниш. Ще бъде на твое разположение цял ден, ако искаш да разглеждаш забележителности или да пазаруваш.

— Нима? — Колко хубаво. — Е, много мило от твоя страна.

— Утре ще имам повече свободно време, но днес съм доста зает. — Погледна я. — Очаквам да приключа към шест вечерта. Резервацията ни за вечеря е в осем. Удобно ли ти е?

— Отлично.

— Добре. Асистентката ми изпрати списък на интересни места. В дипломатическото ми куфарче е. Можеш да го разгледаш по време на полета — ще ти помогна да планираш какво да правиш днес.

— Чудесна идея. Точно така ще постъпя. Но ти не бива да се притесняваш, че не мога да се забавлявам сама.

Отново я погледна; елегантното й сако се връзваше добре със сините панталони и блузата с цвят на рози, потопени в сметана. Стилен избор. Беше умно и много женствено.

— Не, не се съмнявам в способността ти да го сториш. — Необяснимо потиснат, че няма да се шляе без посока, няма да й липсва и няма да го чака, той замълча.

По-скоро като делово споразумение, отколкото… За какво, по дяволите стана въпрос всъщност? За уговорена среща? Думата не му допадаше. Но се съмняваше доколко и романтиката бе подходяща за случая. Нито той, нито тя имат звезди в очите. Искат каквото са си намислили. Най-добре е да се подходи прагматично към въпроса.

И все пак изпитваше раздразнение.

Пристигнаха на летището в Уотърфорд навреме. И именно тук за пръв път Дарси с очите си видя как един богат мъж командва положението. Бързо отнесоха багажа им и минаха през проверките с много „Насам, господин Магий“ и „Приятен път, господин Магий“.

Спомняйки си изпитанията по време на неотдавнашното си пътуване до Париж, Дарси затвърди решението си или да пътува само в първа класа, или въобще да не пътува. Но дори най-смелите й фантазии за удобство се сринаха, когато Тревър я изведе от терминала и я насочи към елегантен малък самолет.

— Твой ли е?

— На компанията — отвърна той, помагайки й да се качи по подвижната стълба. — Доста пътувам, затова е по-удобно да имам собствен транспорт.

Тя влезе и с усилие си наложи да сподави удивеното си възклицание.

— Не се и съмнявам, че е така.

Погледът й се плъзна по просторните седалки, тапицирани с тъмносиня кожа, по свежите жълти рози в кристални вази върху сребърни поставки. Краката й потънаха в дебел килим.

Стюардеса в униформа, с безупречна кожа и учтива усмивка, я поздрави по име и я попита би ли искала шампанско, преди да излетят.

Шампанско за закуска, мина й през ума. Какъв лукс!

— Би било чудесно, благодаря.

— За мен кафе, Моника. Да те разведа ли из самолета? — обърна се той към Дарси.

— Да.

С надеждата, че не гледа като шашардисана, Дарси остави чантата си.

— Бордната кухня е тук.

Надникна — Моника вече бе сложила кафето и отваряше бутилка шампанско. Всеки сантиметър в малкото помещение бе оползотворен; сребърните му повърхности блестяха.

— Пилотската кабина. — Тревър посочи отворена врата. Мъжът, седнал пред таблото с многобройни уреди, се завъртя на стола.

— Готов съм, щом кажете, господин Магий. Добро утро, госпожице Галахър. Може да разчитате на кратко и плавно пътуване до Хийтроу.

— Благодаря. Сам ли управлявате самолета? Няма ли помощник-пилот?

— Достатъчен е и един човек — усмихна се той. — Нямам нужда от втори пилот, когато господин Магий е на борда.

— Невероятно! Умееш да караш самолет, така ли, Тревър?

— Да. И го правя от време на време. Дай ни десет минути, Доналд. После поискай от кулата разрешение за излитане.

— Да, сър.

— Имаме много интереси в Европа — подхвана Тревър, докато отвеждаше Дарси обратно по коридора. — Използваме тази машина предимно за къси полети из континента.

— А за по-дългите?

— Разполагаме с по-големи машини.

Отвори някаква врата. Откри се напълно оборудван кабинет с елегантно старинно бюро, компютър, стенен екран за видеозаписи и легло. Зърна баня през страничната врата. Всичко блестеше от чистота.

— Всички удобства за тялото и бизнеса — отбеляза тя.

— Човек се справя по-добре с второто, ако разполага с първото. „Келтик“ е сравнително млада компания — на шест години, — но се разраства успешно и носи приходи.

— О, значи сегашният ти ангажимент в Лондон е във връзка с „Келтик рекърдс“.

— Предимно. Ако имаш нужда от нещо и не го виждаш, попитай.

Тя се обърна към него и заяви:

— Виждам всичко, от което имам нужда.

Вдигна ръка, за да докосне един от кичурите й.

— Добре. Да поемаме!

— Не го ли направихме? — учуди се тя, докато се връщаха към големия салон.

Дарси се настани, пое подадената й кристална чаша шампанско и се приготви да прекара чудесно.

Пилотът се оказа човек на думата си. Полетът беше кратък и гладък. Дарси изпитваше чувството, че може да лети часове и да се наслаждава на всеки миг. Няколко пъти се опита да подхване незначителни разговори, но накрая си даде сметка, че Тревър е разсеян. Вероятно мисли за предстоящата среща, предположи тя и го остави да планира, докато се запознае със списъка от предложения на асистентката му.

Господи, да. Искаше да види всичко. И Хайд парк, и магазина „Хародс“, и Бъкингамския дворец, и квартала Челси. Искаше да усети дивото движение на колите по улиците, да мине под величествените сенки на дърветата в парковете.

Излизането от Хийтроу не се оказа по-сложно от преминаването през летището у дома. Парите трасират пътя, помисли си тя, докато се сбогуваха с митничарите. И все пак не бе очаквала поръчаната кола да е лимузина. Всевъзможни възклицания напираха в гърлото й, но тя безмилостно ги преглътна и едва когато се овладя, се обърна усмихната към Тревър:

— Ще те оставим ли на мястото на срещата ти?

— Не. В противоположни посоки сме. Ще се видим довечера.

— Успех в работата ти.

Леко се опря на протегнатата десница на шофьора, готов да я настани в лимузината, както бе репетирала хиляди пъти наум. Плавно, грациозно, сякаш го е правила цял живот.

Тревър обаче я хвана за ръка, произнесе името й и я накара да го погледне отново, с вдигнати вежди и леко извити устни.

В следващия миг се видя изправена, ръцете й се опряха в раменете му, за да запази равновесие, а устните й бяха незабавно нападнати. Промяната от хладнокръвен бизнесмен в темпераментен любовник настъпи светкавично бързо и цялостно. И се оказа еротична, като посред нощ.

Главата й се изпразни от всякакви мисли, усещаше блажена безпомощност, тялото й пулсираше като един-единствен, оголен нерв.

Преди от сърцето й да се изтръгне стон, да излезе през гърлото и устните й да го промълвят, той я пусна. Отправи й поглед, който издаваше тлеещ огън, и кимна видимо удовлетворен.

— Приятен ден — пожела й и я остави почти залитаща на тротоара до дискретния шофьор с пуст поглед и отворената врата на лимузината.

Успя да се плъзне вътре. Усещаше костите си омекнали; сякаш се вля в разредения въздух, пропит с аромат на рози и кожа.

Призова цялата си воля, за да си възвърне самообладанието, да попие и се наслади на първата си разходка в дългата тиха кола. Прокара ръка по седалката. Безупречно гладката кожа имаше цвят на буреносни облаци. Каквито бяха очите му само допреди миг, мина й през ума.

Шофьорът седеше зад опушено стъкло цяла пресечка напред, което й осигуряваше уединение. Твърдо решена да запамети всеки детайл, Дарси забеляза телевизора, кристалните чаши, редичката лампи по тавана и гюрука. Въздъхна под звуците на романтичната музика, която вече се лееше от стереото. Понечи да изпъне краката и да замърка и тогава най-после видя елегантната кутия на седалката до себе си.

Беше обвита в златиста хартия и завързана със сребърна панделка. Сграбчи я, но трепна и погледна към шофьора. Никоя веща в светските дела дама не се нахвърля така на подарък. Тя би трябвало така да е навикнала с тях, че да е направо отегчена.

Засмивайки се на себе си, Дарси развърза панделката. Имаше картичка.

Добре дошла в Лондон.

Трев.

— Не пропуска нито един номер — отбеляза Дарси на глас. — Е, това ми харесва.

Увери се, че шофьорът не й обръща внимание, и разлепи скоча. Не искаше да разкъса хартията. Макар нетърпелива и любопитна, акуратно прибра и панделката, и красивата хартия — и двете старателно сгънати в чантата. Пое дъх.

Сетне отвори продълговатата кадифена кутия.

— О, милостива Света майко. — Направо извика, съвсем забравила за шофьора и за намерението си да се прави на изтънчена. Всъщност забрави за всичко. В момента едно проблясващо бижу заслепяваше очите й.

Зяпнала, вдигна гривната и остави блестящите камъни да се разлеят като вода. Тънката гривна, би минала за семпла, ако не бяха всичките дръзки цветове на безбройните й камъни. Не се съмняваше, че са изумруди, рубини и сапфири, обрамчени с диаманти, сияйни като слънцето.

Никога през живота си не се бе докосвала до нещо по-красиво, по-фино и толкова невероятно скъпо. Не би трябвало да я приеме. Само ще я пробва. Да види как й стои. Как я чувства.

Стоеше й изумително, а усещането бе още по-прекрасно.

Завъртя китка, загледа се как камъните й намигат и усети как златото се плъзга по кожата й. Предпочиташе да й отрежат ръката, но не и да върне гривната.

Ще се наложи съвестта й просто да се приспособи.

Заета да се възхищава на накита, почти пропусна вълнуващата тръпка от прекосяването на Лондон с кола. Когато се върна към действителността, се наложи да се пребори с порива да отвори прозореца и да надникне навън. Да попие всичко изведнъж.

Какво да разгледа най-напред, какво да предприеме. Има толкова много неща! Как да ги смести в два къси дни? Ще разопакова бързо багажа си и ще се потопи във водовъртежа.

Докато Лондон се точеше край нея, започна да набелязва къде да спре. В един момент лимузината паркира пред величествена къща. Дарси свъси вежди и се заоглежда за хотел.

Не, сети се тя сепнато. Тревър спомена къща, не хотел. Този човек живее на пет хиляди километра в Ню Йорк, а притежава къща в Лондон.

Ще се свършат ли някога чудесата?

Овладя се и пое ръката на шофьора, когато той застана до отворената врата.

— Веднага ще внеса багажа ви, госпожице Галахър.

— Много благодаря.

Прекоси и изкачи няколкото стъпала зад безупречно поддържания жив плот. Горещо се молеше да има вид на човек, който знае какво крави.

Вратата се отвори, преди да прецени дали да почука, или направо да влезе. Висок слаб мъж с оскъдна бяла коса й се поклони.

— Госпожице Галахър, надявам се пътуването да е било приятно. Аз съм Стайлс, икономът. Приятно ни е да ви посрещнем.

— Благодаря.

Тъкмо щеше да му подаде ръка, но се сети, че вероятно не се постъпва така с английски иконом.

— Желаете ли да видите стаята си, или да ви предложим нещо за освежаване?

— Бих искала да видя стаята, ако е удобно.

— Разбира се. Ще се погрижа за багажа. Уинтроп ще ви съпроводи до горе.

Уинтроп се приближи безшумно. Беше дребна жена е прилежно прибрани пепеляви коси и официално черно облекло като на иконома. Очите зад дебелите стъкла на очилата бяха бледи като вода.

— Добро утро, госпожице Галахър. Ако ме последвате, ще ви настаня.

„Не се дръж като провинциалистка, идиотко.“ Стараейки се да изглежда непринудена, Дарси прекоси фоайето със златист, лъскав дървен под, мина под великолепния полилей в средата и заизкачва величественото стълбище.

Не би го оприличила на палат. Излъчваше прекалено много достойнство. По-скоро напомняше музей, мина й през ума. Лъснат, притихнал и малко плашещ.

По стените висяха всевъзможни произведения на изкуството, но тя не посмя да отдели време да ги изучи по-внимателно. Самите стени бяха покрити с гладка коприна. Наложи се да свие пръсти, та да не посегне да ги докосне.

Икономката — защото смяташе, че Уинтроп е икономка — я поведе по коридор с пищна ламперия. Дарси се зачуди колко ли стаи има, как са обзаведени, какво се вижда от прозорците. В следващия миг Уинтроп отвори богато резбована врата, водеща към пълен лукс.

Около огромното като езеро легло четири стълба държаха високо вдигнатият към тавана балдахин. Дарси нямаше представа какъв вид килими са метнати небрежно по лъснатия до блясък под, но си даваше сметка, че са стари и великолепни.

Всичко — скринът с чекмеджета, шкафовете, огледалата, масичките — лъщеше до блясък. Кристална ваза, не по-лека от пет килограма, преливаше от десетки бели рози.

Дебели златисти шнурове прикрепяха масленозелени завеси, които обрамчваха проблясващите стъкла на прозорците.

В двата края на белия мрамор на камината бяха гравирани розови храсти, а на полицата се извисяваха свещници. Още цветя този път ослепително бели лилии украсяваха центъра й.

Уютен ансамбъл от плюшени кресла и масичка подканваше да се разположиш.

— Всекидневната е вдясно, банята — вляво. — Уинтроп скръсти слабите си ръце. — Сега ли да разопаковам багажа ви, или искате първо да си починете?

— Аз… — Дарси се изплаши да не си глътне езика. — Всъщност… Не, нямам нужда от почивка, но благодаря.

— С удоволствие ще ви покажа къщата, ако желаете.

— Възможно ли е да се поразходя сама?

— Разбира се. Господин Магий се надява да се чувствате като у дома си. Трябва само да натиснете деветката на вътрешния телефон, за да се свържете с мен, и осмицата за Стайлс. Не искате ли да се освежите?

— Да, с удоволствие. — С омекнали крака Дарси се отправи към банята. По дяволите, реши тя, и се обърна. — Госпожице Уинтроп, стаята е прекрасна.

Усмивката на Уинтроп бе така тънка, както и всичко друго у нея, но все пак смекчи донякъде чертите на лицето й.

— Да, така е.

Дарси влезе в банята, нарочно затвори очи и се облегна на вратата. Изпитваше чувството, че участва в пиеса или сънува някой от своите фантастични сънища. Но не беше така. Всичко беше истинско. Усещаше как сърцето и бие диво в гърдите и тръпки на истинска наслада пробягват по тялото.

Въздъхна и отвори очи, готова да се усмихне широко на банята.

Вероятно са прибавили някоя стая, за да я направят толкова огромна, помисли си тя. Още цветя украсяваха дългия плот между двата овални умивалника. Мекото морскозелено на плочките по пода и стените създаваше чувството, че се намираш в чудесна подводна пещера.

Ваната, със саксии папрат по ръбовете, определено би побрала трима. Отделно имаше душ кабина, сама по себе си голяма като стая, прецени тя, приближавайки се, за да я разгледа отблизо. Зад извитата стъклена преграда видя поне половин дузина душове. Сигурно е все едно да се къпеш във водопад. Изпита желание мигом да се съблече и да опита.

Навсякъде имаше кристални купи с ароматни сапуни или цветчета от рози, красиви флакони с благоухания за вана и кремове. Приседна на тапицирана пейка с голямо огледало пред нея, очевидно предназначено за господарката на дома, и зърна собственото си порозовяло и доволно изражение.

— Е, пристигна, нали?

 

 

По време на първото съвещание, а и на второто, Тревър не мислеше за Дарси. Е, почти. Мисълта за нея имаше странния навик да напуска ъгълчето на съзнанието му, където я бе натикал. Да се изплъзва оттам, уточни той. Прокрадваше се в съзнанието му, тъкмо когато му бе необходимо да го насочи другаде.

Погледна часовника за пореден път. Предстояха часове, преди да си позволи лукса да се съсредоточи върху нея. Но когато го стори, за Бога, ще се постарае да си заслужи чакането.

— Трев?

— Хм… — Съобрази, че се е намръщил и промени навъсеното изражение от лицето си, като махна с ръка в знак на извинение. — Съжалявам, Найджъл. Мисълта ми се зарея.

— Не ти се е случвало преди.

Найджъл Келси, ръководител на лондонския клон на „Келтик рекърдс“ притежаваше остро око и още по-остро ухо. Заедно бяха учили в Оксфорд, там се сприятелиха. Когато настъпи моментът да разшири любимия си проект и да го представи на международния пазар, Тревър предостави това в доверените ръце на Найджъл.

— Просто анализирам различни възможности в главата си. Хайде да поставим Шон Галахър на първо място.

— С удоволствие.

Найджъл се настани удобно в креслото. Рядко използваше бюрото си. Гледаше на него като на нещо, което го ограничава.

Беше набелязан да следва стъпките на баща си — и на бащата на баща си — в правото, съдба, която дори и днес го караше да потръпва от ужас. Не ставаше въпрос да отхвърли изцяло семейната традиция, но се чувстваше по-щастлив да прилага образованието си, правейки нещо забавно. „Келтик рекърдс“ бе изключително забавна компания, макар старият му приятел да държеше юздите здраво. Пък и носеше доста приходи, признаваше Найджъл.

Работата му го отвеждаше на изключително приятни места. Част от задълженията му — а той гледаше твърде сериозно на тях — включваше присъствия на приеми, коктейли и всевъзможни светски събирания — трябваше да развлича откритите от компанията таланти. И правеше всичко това за сметка на фирмата.

— Преговарям с него едно към едно — продължи Тревър. — Или две към едно, ако взема предвид съпругата му. А тя не е за подценяване. Посъветвах го да си намери агент. — Найджъл стрелна въпросително нагоре вежди, но Тревър само сви рамене. — Харесвам го. И понеже отказва да си намери представител, възнамерявам да бъда честен с него.

— Ти във всички случаи постъпваш честно, Трев. Аз нямам нищо против от време на време да измъквам допълнителна карта от тестето, за да станат нещата по-интересни.

— С него не е така. Инстинктите ми подсказват, че имаме истинска находка. Нека го оставим той да диктува темпото. Ще ни носи пари години наред.

— Съгласен съм. Работите му са брилянтни и страхотно пазарни.

— Има и още.

— Така ли? — Найджъл отново се озадачи, когато Тревър стана и започна да крачи напред-назад из кабинета. Рядко му се случваше да проявява безпокойство. Дори пред стария си приятел. — Допуснах, защото поиска тази среща, преди да е приключила реализацията на другия ти проект.

— Той има брат и сестра. Искам тримата да запишат песните за първото представление.

Найджъл свъси вежди и забарабани с отрупаните си е бижута пръсти.

— Тези брат и сестра трябва наистина да са голяма работа.

— Повярвай ми.

— Добре, Трев, но все пак си наясно колко по-лесно ще пласираме продукцията, ако заложим на известен изпълнител.

— Оставям на теб да измислиш как да се справим. — Тревър се усмихна бегло и продължи: — Аз ги чух. Искам да дойдеш в Ардмор за два-три дни. Послушай ги. Ако греша, пак ще говорим.

— Ардмор? — Найджъл трепна и нервно завъртя тънката златна халка на ухото си. — Господи, Трев, какво ще прави заклето градско чедо като мен в някакво ирландско морско селце? Отбелязано ли е поне на картата?

— Ще слушаш — рече Тревър простичко. — У Галахърови има нещо, но преди да продължа преговорите в тази посока — с тях или с теб — искам сам да дойдеш и да ги видиш и чуеш. Желая обективно мнение.

— А откога твоето не е достатъчно обективно?

— У тези Галахърови има нещо — повтори Тревър. — Явно се дължи на Ардмор, на местността. — Несъзнателно докосна сребърния диск под ризата си. — Може да е от проклетия въздух. Представа нямам. Искам да дойдеш. Да чуя мнението ти.

Найджъл вдигна ръце, после ги отпусна.

— Ти си шефът. Намирам за редно да видя какво толкова има в това място, та му посвещаваш време, пари и усилия, за да реализираш осенилото те хрумване за зала там.

— Не ме е осенило. Това е солидно бизнес начинание. Не се присмивай — предупреди го Тревър, предусетил реакцията му.

— Никога не се присмивам. Е, от време на време те скастрям, но този път ще се въздържа.

— Браво на теб. Имам нова песен от Шон Галахър. — Тревър извади листа от куфарчето си. — Погледни.

Найджъл само се усмихна.

— Предпочитам да слушам — посочи той пианото в другия край на помещението.

— Добре, но го е писал за китара, цигулка и флейта.

— Ще добия впечатление.

Тревър седна пред пианото и Найджъл затвори очи. Той самият не можеше да свири, но независимо от това имаше страхотен усет за музика.

И антената му заигра, когато Тревър докосна клавишите.

Бързо, помисли си Найджъл, живо, загатващо за секс и забавление. Тревър, както винаги, се оказа прав. Разполагаха със златна мина в лицето на Шон Галахър. И няма да му навреди да се срещне лице в лице с него, заключи той, дори това да означава пътуване до Ирландия. Господ да му е на помощ.

Слушаше и кимаше, а когато Тревър запя, се ухили. Приятелят му имаше силен глас. Но думите се нуждаеха от певица. Найджъл веднага се досети за това.

Ще взема ръката ти, ще взема сърцето ти.

Ще взема и двете.

Не мислиш, че ще се задоволя с едното, нали?

Бъди готови за бурни времена.

Да, това бе песен за жена; излъчва увереност, но се усеща предизвикателство и съблазън.

Отвори очи и изчака Тревър да свърши. Не се поддаваше лесно, но кракът му тактуваше, преди песента да е отзвучала.

— Този мъж е направо гений — обяви Найджъл. — Прости, но искрени стихове и сложна мелодия. Не всеки би изпял успешно такова нещо.

— Така е, но имам предвид някого, който ще се справи. Уреди си пътуването до Ардмор, Найджъл.

Найджъл посегна към чашата с вода, която винаги бе близко до него.

— Е, щом трябва — трябва. Това ли е главното от деловата част за днес?

— Главното — да. Защо?

— Защото бих искал да знам — като стар и доверен приятел — какво точно те безпокои. Нервен си, Трев, а това е страшно необичайно за теб.

Не му хареса, че си личи и щеше да се постарае да се овладее, преди отново да види Дарси.

— Намесена е жена.

— Братче, винаги е намесена жена.

— Не и като тази. Доведох я с мен.

— О, така ли? Това е нещо ново. — Произнесе думите протяжно и многозначително. — И кога ще имам възможност да я видя?

Тревър седна и си наложи да се успокои.

— Ела в Ардмор — заяви той и пак насочи разговора към делови проблеми.