Серия
Кралското семейство на Кордина (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cordina’s Crown Jewel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 99 гласа)
Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?
Сканиране
Ralna (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Диамантът в короната

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-111-9


Тя бе принцеса. Родена, отгледана и най-грижливо възпитана като принцеса. Поведението й беше безупречно, говорът й — съвършен, обноските й — изрядни. Образът, който създаваше, бе на младост, самоувереност и грация, всичко съчетано в прелестна и старателно отработена комбинация.

Знаеше, че това се очакваше от един член на кралското семейство на Кордина — поне на обществено място. Благотворителният прием във Вашингтон бе много обществено място. Затова Камила изпълняваше своите задължения, поздравяваше гостите, които хубаво си бяха платили за възможността да общуват с кралски особи.

Гледаше как майка й, Нейна Светлост Габриела Кординска, се справя без никакво усилие с всичко това. Или поне майка й създаваше впечатлението, че се справя без никакво усилие, макар че бе положила не по-малко старания за подготовката на събитието от дъщеря си.

Виждаше как баща й, толкова красив и спокоен, и най-големият й брат, който тази вечер бе нейният кавалер, непринудено се смесват с тълпата. Тълпа, която включваше политици, знаменитости и най-богатите хора.

Когато дойде моментът, Нейно Кралско Височество Камила Кординска зае мястото си за първата част от вечерното представление. Косите й бяха подредени в сложна плитка, оставяща открита изящната й шия, върху която светеха само изумрудите. Роклята й бе елегантно черна, създадена да подчертае крехката й фигура — фигура, която и тя, и нейната шивачка знаеха, че заплашва да стане направо мършава.

Апетитът й не бе както преди време.

Изражението й бе овладяно, държанието й безукорно. Главоболието бушуваше като горски пожар зад очите й.

Бе принцеса, ала освен това бе жена на ръба на издръжливостта си.

Камила ръкопляскаше. Усмихваше се. Смееше се.

Бе почти полунощ и вече бяха изминали осемнадесет часа от официалния й работен ден, когато майка й успя да размени две думи насаме с нея, като обви ръка около кръста й и наклони глава към нея:

— Миличка, не изглеждаш добре. — Само едно остро майчино око би забелязало изтощението, а очите на Габриела наистина бяха остри.

— Просто съм малко уморена.

— Върви. Върни се в хотела. Недей да спориш — прошепна тя. — Работиш много, прекалено много. Трябваше да настоявам да останеш за няколко седмици на село.

— Имаше толкова много неща, които трябваше да се свършат.

— И ти свърши достатъчно. Вече казах на Мериън да предупреди охраната и да се погрижи за колата ти. Ние с баща ти също до един час си тръгваме. — Габриела погледна през рамо и видя, че синът й забавлява и се забавлява с една популярна американска певица. — Искаш ли Кристиян да дойде с теб?

— Не. — Умората й си пролича от това, че тя не се и опита да спори. — На него му е приятно. А и без това е по-разумно да се измъкнем един по един. — И безшумно, надяваше се Камила.

— Американците те обичат, може би малко прекалено. — Габриела с усмивка целуна дъщеря си по бузата. — Върви, почини си. Ще говорим сутринта.

 

 

Но Камила не успя да се измъкне безшумно. Въпреки колата примамка, предпазните мерки на охраната и скучните обиколки из сградата, за да излезе през една странична врата, пресата я бе надушила.

Едва направи една крачка в нощта, и бе ослепена от светкавици. Виковете се стоварваха върху нея, отекваха в главата й. Тя почувства движението, усети как безброй ръце я дърпат и докато телохранителите, притиснали я от двете страни, я вкарваха в чакащата лимузина, с ужас осъзна, че краката й треперят.

Не можеше да вижда, не можеше да мисли, ала се мъчеше да запази самообладание по време на това паническо бягство.

Бе толкова ужасно горещо, толкова ужасно тясно. Сигурно затова й стана лошо. Беше й лошо, нямаше сили и се чувстваше глупаво уплашена. Не бе сигурна дали падна, дали я блъснаха вътре или просто се хвърли в колата.

Когато вратата се затръшна зад гърба й и виковете останаха отвън като ревящо море зад преграда от стомана и стъкло, Камила потрепери и зъбите й почти започнаха да тракат от студ под внезапно облялата я ледена вълна от климатичната инсталация. Затвори очи. Като през мъгла чу загрижения глас на един от телохранителите си:

— Добре ли сте, Ваше Височество?

— Да. Да, благодаря. Много съм добре.

Но знаеше, че не е.