Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9

История

  1. — Добавяне

Глава 3

— А сега, Синед, да си повторим какво си говорихме, когато те наех.

Кръчмата бе празна между двете смени и след като нареди на братята си да излязат, Дарси седна срещу новата сервитьорка. Вярно, че Ейдан ръководеше заведението, а Шон се разпореждаше в кухнята, но се подразбираше, че Дарси контролира всичко, свързано със сервирането.

Синед се размърда на стола и свъси вежди, за да си придаде дълбоко съсредоточен вид.

— Ами… каза ми да приемам поръчките ведро и усмихнато.

— Да, така е. — Дарси отпи от оранжадата и зачака. За малко да въздъхне, докато Синед седеше и хвърляше нервни погледи напред-назад, сякаш се е озовала пред грубо беззаконие. — И какво още си спомняш?

— Ами…

Господи, помисли си Дарси, дали това момиче е в състояние да направи бързо каквото и да било.

Синед хапеше устни и чертаеше с пръсти невидими фигури по покривката.

— И да внимавам да поднасям поръчките на клиентите с дружелюбен вид.

— А спомняш ли си, Синед, нещо за вземането и изпълняването на тези поръчки навреме?

— Да, да… — Синед сведе, поглед и впи очи в своята чаша с оранжада. — Но е толкова объркващо, Дарси. Всеки иска различно нещо, и то в едно и също време.

— Така е, но хората идват в заведение, за да си поръчат нещо, а нашата работа е да им го осигурим. Как ще си свършиш работата, ако прокарваш половината смяна в тоалетната.

— Джуд каза, че се справям.

Синед вдигна очи, сега вече пълни със сълзи.

— Този номер няма да мине пред мен. — Дарси се наведе напред. — Да оставяш сълзите да се стичат по бузите ти, може да трогне само мъжете и жените с меки сърца, а аз не съм такава. Затова се избърши и ме слушай, момиче.

Синед подсмръкна и Дарси кимна.

— Дойде при мен и поиска да те наема, като обеща здравата да се трудиш. Минали са само три седмици, а вече кръшкаш. Ще те попитам направо и искам да ми отговориш по същия начин: Искаш ли да останеш на работа?

Синед избърса очи. Новият туш за мигли, който купи от първата си заплата, се размаза. На някой гледката би се сторила затрогваща. Дарси обаче си помисли, че момичето трябва да се научи да рони сълзи по-елегантно.

— Искам. Работата ми е нужна.

— Да имаш нужда от работа и да я вършиш са две различни неща. — „Както си на път да узнаеш“ — добави Дарси наум. — Да си тук след два часа за вечерната смяна.

От смайване сълзите пресъхнаха бързо.

— Но днес имам свободна вечер.

— Вече не. Ще дойдеш готова да свършиш работата, за която ти плащат, ако искаш да се задържиш тук. Искам да обхождаш масите пъргаво и бързо да се придвижваш от салона до кухнята и обратно. Ако се объркаш или не си спомняш нещо, или не го разбираш, кажи ми и ще ти помогна. Но… — Направи пауза и изчака Синед отново да я погледне в очите. — Няма да допусна да зарязваш секторите си. Ходи ти се до тоалетната? Добре. Но всеки път, когато те видя да стоиш там повече от пет минути, ще ти удържам по една лира.

— Имам проблем… с бъбреците.

Дарси щеше да се изсмее, ако всичко не бе така жалко.

— Това са глупости. И двете го знаем. Ако имаше някакво заболяване, щях да съм чула, защото майка ти щеше да каже на майката на Брена и така щеше да стигне до моите уши.

Попаднала в капан, Синед смени тактиката и реши, вместо да се извинява, да се нацупи.

— Една лира е много, Дарси.

— Точно така — една лира. Затова, преди да се покриеш, помисли добре какво ще ти струва. — Лирата, вече бе решила Дарси, щеше да отива в нейното бурканче със спестявания, понеже тя щеше да върши работата на Синед. — Кръчмата на Галахър има репутация, изграждана от години — продължи тя. — Щом работиш за нас, ще се съобразяваш със стандартите ни. Ако не можеш или не искаш ще те уволним. Давам ти втори шанс, Синед. Трети няма да има.

— Ейдан не е толкова строг.

Дарси вдигна вежди, а долната устна на Синед затрепери.

— Може, но си нямаш работа е Ейдан, нали? Разполагаш с два часа. Бъди тук навреме, иначе ще предположа, че не намираш работата подходяща за теб.

— Ще дойда. — Очевидно смутена, Синед се изправи. — В състояние съм да се справя. Става въпрос само да се разнасят подноси напред-назад. Не е нужна кой знае каква мисъл.

Дарси я дари с една от най-приятните си усмивки.

— Точно така.

— Когато събера достатъчно пари, ще се омъжа за Били и ще оставя всичко това зад гърба си.

— Похвална амбиция. Но говорим за днес. Хайде, върви и разкарай гнева си, преди да кажеш нещо, за което по-късно ще съжаляваш.

Дарси остана седнала, докато Синед прекосяваше помещението. Очакваше момичето да затръшне вратата, затова само забели очи, като се чу трясък.

— Ако използва половината от тази енергия в работата си, нямаше да проведем този приятен разговор.

Разкърши рамене — така отпускаше част от напрежението — размърда пръсти в обувките, за да премахне част от болката, и стана. Взе чашите и тръгна да ги занесе на бара. В този момент Тревър влезе през кухненската врата.

Той, мина й през ума, е чудесен пример за добронамереното желание на Господ да създаде мъжа. Макар и мръсен от работата, не бе загубил ни най-малко от привлекателността си.

— Затворено е в момента — обясни тя.

— Задната врата беше отворена.

— Много сме гостоприемни. — Отнесе чашите до бара. — Но се опасявам, че не мога да ви предложа халба в момента.

— Не съм дошъл за халба.

— Нима? — Знаеше какво цели един мъж, когато я гледа по този начин, но играта трябваше да се играе. — А какво търсите тогава?

— Нямаше и да търся нищо, но днес сутринта те видях. — Облегна се на барплота. И двамата съзнаваха какво искат, прецени той. Танцът ставаше по-лесен, когато и двамата спазват стъпките.

— Доста сте наперен, не смятате ли, господин Ню Йорк?

— Трев, ако обичаш. Разполагаш с два свободни часа. Защо не ги прекараш с мен?

— И откъде знаеш, че разполагам със свободно време?

— Влязох към края на конското, което прочете на сервитьорката. Момичето обаче не е право.

— За кое?

— Нужна е мисъл и да знаеш как да използваш акъла си. Ти го правиш.

Изненада я. Мъжете рядко забелязваха, че е интелигентна, а още по-рядко го казваха.

— Значи те привлича акълът ми, така ли?

— Не. — Закачливостта в очите му и бързата му усмивка предизвикаха приятна тръпка в тялото й. — Привлича ме целият пакет, но съм заинтригуван и от ума ти.

— Прямите мъже ми допадат повече.

Изгледа го изучаващо. Няма да стане нищо друго, разбира се, освен приятен флирт. Не, няма, повтори си тя наум и се изненада от искреното съжаление, което изпита.

Но е прав по отношение на едно. Тя наистина разполага със свободно време.

— Нямам нищо против да се поразходим по плажа. Но не трябва ли да си на работа?

— Работното ми време е плаващо.

— Това е добре за теб. — Тръгна към подвижната част на бара и вдигна плота. — А и за мен, вероятно.

Той също мина през процепа, после спря, така че застанаха лице в лице.

— Един въпрос.

— Ще се опитам да ти дам отговор.

— Защо няма някой, когото да се наложи да убия, преди да направя това? — попита той и навеждайки се напред, леко докосна устните й със своите.

Тя спусна подвижната част от плота.

— Придирчива съм. — Отиде до вратата, хвърли му спокоен, развеселен поглед през рамо. — Ще ти кажа дали ще ти позволя да опиташ да го направиш отново… Трев от Ню Йорк. Вторият път може да бъде с малко повече ентусиазъм.

— Звучи ми справедливо.

Излезе навън заедно с нея и я изчака да заключи вратата.

Въздухът ухаеше на море и цветя. Именно това обожаваше в Ардмор. Ароматите, звуците и ширналото се море. То даваше толкова много възможности. Сега или след време вълните отново щяха да се разбиват в брега, макар и на друго място, при други хора. Струваше й се истинско чудо.

А и носеше утеха, предположи тя, докато вдигаше ръка да махне на Кати Дъфи, която, застанала на портата на къщата си, я поздрави.

— За пръв път ли си в Ирландия? — попита Дарси, докато се отправяха към плажа.

— Не. Ходил съм в Дъблин няколко пъти.

— Един от любимите ми градове. — Огледа плажа, забеляза групите туристи. По навик зави и пое към скалите. — Магазините и ресторантите са прекрасни. В Ардмор няма такива.

— Защо не си отишла да живееш в Дъблин?

— Семейството ми е тук… Е, поне част от него. Родителите ни вече се установиха в Бостън. А и не изгарям от желание да живея в Дъблин, когато по света има толкова много места, а аз не съм видяла почти никое засега.

— Кое си видяла?

Погледна го. Наистина е рядък екземпляр, помисли си тя. Повечето от познатите й мъже искаха да говорят за себе си. Добре. Засега ще играят играта както той иска.

— Париж, и то съвсем наскоро. Дъблин, разбира се, и доста от Ирландия. Но кръчмата пречи на пътуванията.

Извърна се, отстъпи няколко крачки и вдигна ръка да предпази очите си.

— Чудя се как ли ще изглежда, когато той приключи с нея.

Тревър също спря и се загледа в посоката, накъдето гледаше тя.

— Залата ли имаш предвид?

— Да. Видях чертежите, но не разбирам от такива неща. — Вдигна лице, за да я погали бризът, пълен със солена влага. — Семейството ми е доволно, а те са доста капризни.

— Такава е и компанията „Магий“.

— Предполагам, макар че ми е трудно да си представя защо този мъж избира за начинанието си малко село в южната част на Ирландия, Според Джуд това отчасти се дължи на неговата сантименталност.

Той се изненада и почти се разстрои да чуе истината, изречена така небрежно.

— Така ли твърди тя?

— Знаеш ли историята на Джони Магий и Мод Фицджералд?

— Чувал съм я. Били сгодени и щели да се женят, но той отишъл на война и бил убит във Франция.

— А тя никога не се омъжила. Останала да живее сама в къщурката на Хълма на феите до края на дните си. Дълъг живот — Старата Мод почина почти на сто години. Майката на момчето майката на Джони Магий се споминала от мъка след няколко години. Разправят, че той й бил любимецът и не могла да намери утеха нито в съпруга си, нито в другите си деца или във вярата си.

Беше така странно да се разхождат по тези места и да обсъждат епизоди от живота на семейството му — хора, които никога не бе срещал — с жена, която едва познаваше. Още по-странно бе, че научаваше от нея повече за семейството си, отколкото някога бе чувал от друг.

— Според мен да загубиш детето си е едно от най-големите страдания.

— Така е, но какво да кажем за все още живите, които са имали нужда от нея? Не е редно да забравяш онова, което имаш, заради нещо, което си загубил. Тогава мъката се превръща в кошмар.

— Права си. А какво станало с другите?

— Говори се, че съпругът й накрая се пропил здравата. Да се потопиш в уискито не е по-добре, отколкото да се потопиш в мъката си, предполагам. А дъщерите й май са били три — се омъжили при първа възможност и се разпръснали. Другият й син, по-малък от Джони поне с десет години, след време отвел съпругата и момченцето им от Ирландия в Америка, където натрупал състояние. Никога не се върнал отново, нито — така разправят — се свързал с онези от семейството, останали тук, или с приятелите си. — Извърна се и отново погледна към кръчмата. Трябва да си доста коравосърдечен, за да не се обърнеш назад нито веднъж.

— Да промърмори Тревър. — Така е.

— Но по този начин семената на компанията „Магий“ били посети за пръв път в Ардмор. И изглежда онзи Магий, който върти бизнеса сега, е готов да вложи пари и време, за да види как те разцъфват тук.

— Това някакъв проблем ли е?

— Не, разбира се. За всички ни е добре, а вероятно и за него. Бизнесът си е бизнес, но има място и за малко сантименталност, стига да не се засенчва основното.

— Е какво е то?

— Печалбата.

— Само печалбата?

Тя се обърна и посочи към залива.

— Ето, Тим Рейли прибира лодката. Излязъл е с хората си преди зазоряване. Труден е животът на рибарите. Тим и онези като него излизат ден след ден, хвърлят мрежите, борят се с времето и превиват гръб. Защо, мислиш, го правят?

— Ти ми кажи.

— Обожават този начин на живот. — Отметна коси и продължи да гледа прибиращата се лодка. — Независимо колко ругаят и се оплакват, страшно им допада. Тим се грижи за лодката си както майка се грижи за първородното си чедо. Продава улова си на разумна цена и никой не казва, че на Рейли не може да се има доверие. В тази работа има любов, традиции, репутация, но в дъното на всичко е печалбата. Ако не си изкарваше прехраната по този начин, щеше да е просто хоби, нали?

Той улови кичур от косата й, развян от вятъра.

— Май все пак ме привлича умът ти.

Тя се засмя и отново закрачи.

— Обичаш ли работата си?

— Да. Определено — да.

— Кое ти допада най-много?

— Какво видя, като погледна през прозореца си днес сутринта?

— Ами, видях теб. — Бе възнаградена с весела усмивка, появила се върху лицето му. — Освен това видях единствено хаос.

— Точно така. Най-много ми допада празен терен или стара порутена сграда. И възможностите, които те предоставят.

— Възможностите — повтори тя и отново се загледа в морето. — Разбирам го. Значи ти харесва да изградиш нещо от нищо или от нещо занемарено.

— Да. Обичам да го променям, без да го увреждам. Ако отсечеш дърво и на негово място засадиш ново — то ще заслужава ли жертвоприношението? Ще има ли стойност във времето, или е просто за момента?

— У теб пак заговори философът. — Лицето му подхождаше на този образ, макар разветите от вятъра коси и малките белези по брадичката да говореха за по-буйна страна на характери му. — Ти нещо като съвестта на Магий ли си?

— Обичам да си мисля, че е така.

Странни чувства за работник, помнели си тя, но й допадаха. Всъщност в момента не успяваше да открие у него нещо, което да не й допада.

— Там, на скалите отвъд големия хотел, някога са строили грандиозни неща. Сега са развалини, но сърцата на онези мъже сякаш са останали и мнозина, които ходят там, го усещат. Ирландците разбират жертвоприношението, знаят защо и кога има значение. Трябва да намериш време да се поразходиш там.

— Имам го предвид. Но ще ми е по-приятно, ако ти ме заведеш.

— Това също е една възможност. — Преценявайки, че времето е напреднало, тя се обърна, за да тръгнат обратно.

— Не бива да я пропускаме. Хвана ръката й, за да я спре, и се наслади на раздразнението, появило се в очите й. — Искам да го видя.

— Знам. — Понеже й бе най-лесно, а и никога не я проваляше, наклони глава и позволи на една лукава усмивка да се плъзне по устните й. — Засега не съм решила нищо за теб. Една жена трябва да е предпазлива, когато си има работа с непознати привлекателни мъже.

— Скъпа, жена с твоя арсенал използва мъжете за мишени.

Леко разгневена, тя освободи ръката си.

— Само ако си го изпросят. Това, че имам приятно лице, не значи, че съм безсърдечна.

— Не… Но приятното ти лице и острият ум са могъща комбинация. Би било много жалко, ако не знаеш как да използваш и двете.

Замисли се дали да не се фръцне и да го изостави, но, по дяволите, той наистина я заинтригува.

— Трябва да отбележа, че разговорът е доста странен. Не знам дали те харесвам или не, но може би съм достатъчно заинтригувана, за да отделя малко време да разбера. В момента обаче трябва да се връщам на работа. След лекцията, която изнесох на Синед, не върви да закъснявам.

— Тя те подценява.

— Моля?

— Подценява те — повтори Тревър, докато крачеха по пясъка. — Вижда само повърхността: красива жена с остър усет за мода, която си губи времето, като работи в семейното заведение, ръководено от брат й. Жена, която според нея, заема най-долното стъпало и само приема поръчки.

Очите на Дарси се присвиха, но не за да ги предпази от слънцето.

— Така ли виждаш нещата?

— Не. Но Синед ги вижда така. Ала тя е млада, без опит. Затова не оценява, че си толкова обвързана с ръководенето на кръчмата, колкото и братята ти. Външният ти вид само допринася за атмосферата, но днес те наблюдавах. — Погледна я право в очите. — Не смени темпото нито за миг. Дори когато се ядоса, не наруши ритъма.

— Ако се опитваш да ме омилостивиш с комплименти… май успяваш. И все пак ще ти призная, че досега не съм получавала точно такива от мъже.

— Сигурно. Те ти казват, че си най-красивата жена, която са виждали. Загуба на време е да се твърди очевидното и на теб сигурно ти е писнало.

Спря, когато стигнаха улицата, изгледа го за миг и прихна.

— Рядък екземпляр си, Трев от Ню Йорк. Струва ми се, че те харесвам и не бих имала нищо против да прекарвам от време на време в твоята компания. А ако беше богат, на секундата щях да се омъжа за теб, за да ме развличаш и да ми угаждаш до края на живота ми.

— Това ли търсиш, Дарси? Да ти угаждат?

— Защо не? Имам скъпи вкусове, които желая да задоволявам. Докато не намеря мъж, готов да ги посрещне, сама ще се грижа за себе си. — Протегна ръка и го погали по бузата. — Това не значи, че ще откажа да изляза един-два пъти с някого.

— Доста си пряма.

— Когато ме устройва. А и имам чувството, че ще доловиш дори добре обмислена лъжа. Защо тогава да си давам труда?

— Ето пак.

Погледна го озадачено, докато пресичаха улицата.

— Кое?

— Продуктивното. Намирам го за доста възбуждащо у една жена.

— Господи, ти си най-странният тип, когото съм срещала. И понеже ми е забавно да те възбуждам така лесно, приемам поканата ти за закуска.

— Още утре?

Тя разклати връзката ключове и се зачуди защо идеята й се струва толкова привлекателна.

— В осем часа. Ще се срещнем в ресторанта на хотела.

— Не съм отседнал в хотела.

— Е, ако си в пансиона, можем…

— Ето те и теб, Дарси. — Ейдан се появи зад тях с ключове в ръка. — Джуд мислеше, че ще дойдеш в къщата да ни видиш.

— Яви се нещо непредвидено.

— Виждам, че си се запознал със сестра ми — обърна се той към Тревър. — Защо не влезеш? Ще те почерня една бира.

— Всъщност имам малко работа. И за мен се яви нещо непредвидено — отвърна Тревър и погледна към Дарси. — Но по-късно ще се възползвам от поканата ти.

— Винаги си добре дошъл. Твоите хора ни създават доста работа. Сега, когато Дарси се върна, съм готов да се обзаложа, че още по-често ще се отбиват в кръчмата. — Намигна и пъхна ключа в ключалката. — Довечера ще има музиканти. Намини и ще придобиеш, макар и бегла представа какво ще предлагаме на бъдещите посетители на залата ти.

— Непременно.

— Дарси, поговори ли със Синед?

Тя не откъсваше очи от Тревър.

— Справих се с нея. Ще вляза след минута и ще ти разкажа.

— Добре. Приятна вечер, Тревър.

— Ще се видим по-късно.

— Твоите хора — повтори Дарси, след като вратата се затвори. — Залата ти.

— Точно така.

— Излиза, че ти си Магий. — Пое си внимателно въздух, но знаеше, че това ще я успокои само за момент. — Защо не ми каза?

— Не ме попита. А и какво значение има?

— Има значение как ми се представи. Не обичам да ме мамят и да си играят с мен.

Той подпря вратата с ръка, преди тя да успее да я отвори със замах.

— Просто си поговорихме малко — отбеляза той с равен тон. — Нямаше никаква измама.

— Тогава мненията ни по въпроса се разминават.

— Да не би да се притесняваш, че се оказах богат и сега трябва да се омъжиш за мен?

Усмивката му целеше да я очарова, но в отговор получи само изпепеляващ поглед.

— Не намирам шегата ти за уместна. А сега се махни от вратата. Кръчмата още не е отворена.

— Това първата ни караница ли е?

— Не. — Сега вече успя да отвори вратата и едва не одраска лицето му с нея. — Последната.

Не я затръшна, но той определено чу как врътва ключа.

— А според мен не е така — промърмори той далеч по-весело, отколкото би го изрекъл друг мъж при създалите се обстоятелства. — Мисля, че съвсем не е така.

Тръгна към колата си. Моментът му се стори подходящ да отиде до скалите и да разгледа руините, за които всички му разказваха.

 

 

Това бе Ирландия, която дойде да види. Древна и свята, дива и мистична. Изненада се да се озове тук съвсем сам. Не разбираше как това място не привлича всички, как не се струпват тук, високо горе на скалите, където се намират руините.

Заобиколи отвесните каменни стени на параклиса, изграден в чест на светеца. Издигаше се върху грубата неравна земя, пазен от душите на мъртвите, погребани тук, предположи Тревър. Три каменни кръста наподобяваха стража, а водата в кладенеца под тях просветваше спокойна и свежа.

От чутите разкази знаеше колко е приятна разходката до носа, но откри, че му е по-приятно да остане именно тук.

Дарси е права, реши той, основната конструкция се бе сринала, но сърцата на строителите продължаваха да са живи.

Отстъпи крачка назад от уважение или от суеверие, за да не стъпи на нечий гроб. Предполагаше, че малките каменни купчинки са гробове.

И като погледна надолу, забеляза надписа, отбелязващ мястото, където лежи Мод Фицджералд.

МЪДРА ЖЕНА

— Значи си тук — промълви той. — В един от старите албуми, прибран от мама след смъртта на дядо, има твоя снимка и на прачичо ми. Дядо не пазеше много снимки. Не е ли странно, че е съхранил твоята?

Приклекна трогнат и леко развеселен да види, че по гроба й са посадени свежи цветя като същински пъстър килим.

— Вероятно си имала слабост към цветята. Градината ти около къщурката е прекрасна.

— Мод умееше да накара всичко да расте.

При този коментар Тревър погледна към кладенеца и се изправи. Мъжът, застанал там, бе странно облечен: целият в сребро, което блестеше на слънцето. Костюм, предположи Тревър, за някакво празненство в хотела. Дългите, разпилени по раменете тъмни коси, злорадата усмивка и блестящите сини очи придаваха определено артистичен вид на мъжа.

— Не се стряскаш лесно. Е, това е в твоя полза.

— Човек, който лесно се стряска, не би трябвало да се навърта тук. Страхотно е — добави той, като отново се огледа наоколо.

— На мен ми допада. Ти трябва да си Магий от Америка, дошъл да изгради мечти и да намери отговори.

— Горе-долу. А ти кой си?

— Карик, Принцът на феите. Радвам се да се запознаем.

— Аха…

Неприкрито веселият тон на Тревър накара Карик да свъси вежди.

— Чувал си за мен още в Америка, нали?

— Разбира се. — Този мъж или беше лунатик, или не желаеше да се отдели от ролята си. А най-вероятно — и двете, прецени Тревър. — Така стана, че отседнах в къщурката над Хълма на феите.

— Знам, по дяволите, къде си се настанил, и не ми харесва снизходителният ти тон. Не те доведох тук, за да ми се присмиваш.

— Ти ли си ме довел тук?

— О, вие смъртните — промърмори Карик. — Все си мислите, че всичко е ваше дело. Съдбата ти е тук и е обвързана с моята. Кой има по-голямо право от мен да даде лек тласък, за да се задвижат нещата?

— Приятелю, ако си започнал да пиеш от ранна утрин, по-добре не стой на слънце. Да ти помогна ли да се върнеш в хотела?

— Да съм пил ли? Въобразяваш си, че съм пиян?! — Карик отметна глава и прихна. Смя се така дълго и продължително, че накрая се наложи да притисне корема си с ръце. — Малоумник. Пиян, как ли пък не! Ще ти покажа аз. Само ми дай минутка да се съвзема.

Карик си пое дълбоко въздух няколко пъти и въздъхна.

— Чакай да видим… Нещо не си чак толкова фин, струва ми се, защото вече виждам, че си циничен тип. А, измислих!

Очите му бяха тъмни като кобалт и Тревър бе готов да се закълне, че пръстите на мъжа започнаха да блестят като златни, а в следващия миг между дланите му се появи кълбо прозрачно и ясно като вода. Вътре плаваше образът на Тревър, а Дарси бе застанала до него; двамата се намираха на плажа, докато морето се нахвърляше върху брега зад тях.

— Погледни съдбата си. Тя е с красиво лице, силна воля и копнеж в сърцето. Достатъчно ли си умен да спечелиш онова, което съдбата ти предлага?

Направи рязко движение с китката и запрати кълбото към Тревър. Той инстинктивно протегна ръце и усети как пръстите му минават през нещо хладно и меко. В следващия миг сферата се пръсна като сапунен балон.

— Страхотен номер — успя да изрече Тревър, а после погледна към кладенеца. Отново беше сам и само полюляващата се от вятъра трева му правеше компания. — Страхотен номер — повтори той и по-разтърсен, отколкото бе готов да признае, се загледа в празните си ръце.