Нора Робъртс
Сърцето на океана (11)

Глава 11

Не бе съвсем сигурна как да го изиграе, макар да й се струваше, че е на сцена. Дали да изчака Тревър сред разкоша на гостната, като пие чай или коктейл, или би било по-естествено и изтънчено, да чете книга във всекидневната?

А защо не излезе да се поразходи и той въобще да не и завари в къщата?

Накрая, все още колебаеща се относно мотивите на героинята, която искаше да пресъздаде, Дарси реши да се приготви за вечерята. Посвети доста часове и това само по себе си бе истински лукс. Разполагаше с предостатъчно време да се излежава във ваната, да използва прекрасните ароматизирани балсами, поставени наоколо в антични флакончета.

Най-добре да е готова, реши тя, докато нанасяше омекотяващия лосион по краката си. Така ще избегнат всякаква неловкост от това как и къде двамата ще се обличат за вечерта. Сексът, както тя го виждаше, представляваше последното действие в днешната пиеса. Трябваше да признае, че беше хем нетърпелива, хем нервна от перспективата.

Да, много по-мъдро е да го посрещне готова, облечена в късата си черна рокля. Ще слезе долу, ще си на прави коктейл и когато той влезе, ще я намери в ужасно официалната гостна като господарка на имение.

Уинтроп вероятно ще поднесе малки хапки. Дали пък това не е работа на иконома? Е, няма значение. Ще му предложи една, сякаш го прави всеки ден.

Точно така трябва да изиграе ролята си.

Напарфюмирана и издокарана, излезе от банята, за да отиде в спалнята. Точно тогава Тревър влезе от коридора и стомахът й неволно се сви. Е, време е да действа. Усмихна се с най-ослепителната си усмивка.

— О, здравей. Очаквах да се забавиш поне още час.

— Днес приключих рано. — Не откъсваше очи от нейните, затваряйки вратата зад себе си. — А как мина твоят ден?

— Прекрасно, благодаря. — Защо краката й отказват да й се подчинят? Би било много по-добре да прекоси небрежно стаята. — Надявам се твоят да е бил успешен.

— Струваше си пътуването.

Той пристъпи, а тя най-после успя да прекрачи до масичката, където бе оставила гривната.

— Искам да ти благодаря за подаръка. Много е красива и екстравагантна, което е не по-малко важно. И двамата сме наясно, че не е редно да я приема.

Той скъси разстоянието помежду им и като взе гривната, я обви около китката й.

— Както и двамата знаем, че ще я приемеш.

Затвори я с изщракване, което отекна в главата й.

— Прав си, предполагам. Много ми е трудно да устоявам на красивото и екстравагантното.

— Защо тогава да му устояваш? — Настоятелно, собственически, положи ръце върху раменете й и ги плъзна по ръкавите на робата. — Аз нямам никакво намерение да устоявам на нищо.

Не бе го планирал така. Представяше си всичко много цивилизовано. Коктейл, елегантна вечеря, която ще й направи впечатление и ще й достави радост, спокойно прибиране с колата вкъщи, после умело, отработено прелъстяване, което ще бъде удоволствие и за двамата.

Но ето че тя стои пред него в дългата роба, с топла и ароматна от банята кожа и е нащрек.

Защо да устоява?

Очите му не се откъсваха от нейните, докато развързваше колана на робата. Забеляза как в дълбоките сини очи изплува плам, дочу бързото й, сепнато поемане на въздух. Приближи устни към нейните и улови дъха й. Ръцете му се плъзнаха нагоре-надолу по тънката материя, за да усети извивките на тялото й.

— Сега — промърмори той, изненадан, че се наложи да потисне неволната тръпка, пробягала само от лекия допир на пръстите му до плътта й.

— Добре.

Тя остави да й диктува тялото. Вдигна ръце и обгърна врата му.

Възнамеряваше да действа бавно, да се наслаждава на вкуса й, да преодоляват заедно етап след етап. Ала щом устните й откликнаха, а тялото й се прилепи към неговото, усети как го обзе алчност. Все едно цял живот бе чакал да я вкуси, да я има точно нея.

С рязко движение разтвори робата и впи зъби в рамото й.

Тя нададе сподавен вик — смесица от удоволствие и изненада. Плътта й така гореше, че Дарси забрави за всякакво изпълнение на роли, мотивации, последствия. Отприщила копнежа си, тя задърпа сакото му и то се озова на пода. Устните му завладяваха нейните, докато ръцете й дърпаха вратовръзката му. Със залитащи крачки двамата се насочиха към леглото.

Вечерта настъпваше и светлината притъмняваше, отвън долитаха шумовете от натовареното лондонско движение. Стенният часовник в антрето удари пет. После в стаята се възцариха единствено стонове и шепот.

Въобще не стигнаха до леглото. Двамата се претърколиха върху луксозния диван и тя се озова сред меките му възглавници. Пръстите й се бореха с копчетата на ризата, а неговите свалиха робата. Тежестта му я притискаше към възглавниците сякаш потъваше в копринени облаци, мина й през ума, но после устните му се плъзнаха по зърното на гърдата й и тя престана да мисли.

Пламък, светлина и силно желание се примесваха с чиста похот. Тя я изпълваше, нажежаваше кръвта й и я накара да издаде сладостен гърлен звук.

— Побързай… — Едва успя да го изрече. — Побързай…

Опасяваше се, че ще умре, ако той не проникне в нея. Едва поемайки си дъх, тя се захвана с колана на панталоните.

Пръстите му трепереха. Бученото в главата му съперничеше със силата на хиляди вълни, разбиващи се едновременно в скалите на брега. Всяка глътка въздух причиняваше болка, стягаше гърдите, драскаше гърлото, разкъсваше сърцето. Съзнаваше единствено, че само един миг забавяне ще доведе до унищожението му.

Бедрата й се надигнаха да го посрещнат и той проникна в нея с мощен тласък.

Стенанията им се сляха. В следващия миг очите им се срещнаха, останаха за миг вгледани един в друг.

После всичко се превърна в движение. Диво съвкупление, диктувано от разгорещена кръв. Плът прилепваше към плът, дишането се учестяваше. Чу се вик на жена, достигнала върха. Но телата им продължаваха да се движат в забързан, потен танц.

Тя свърши отново и остана смаяна, че е възможно. Когато ръцете й се отпуснаха върху възглавниците, усети как той потъва в нея. Стори й се, че произнесе името й.

Лежеше неподвижна, изцедена, а лицето му бе заровено в косите й, прекрасното му стройно тяло притискаше нейното. Сега, помисли си тя, знае какво става, когато той загуби контрол. Беше диво и възхитително.

Сърцето му продължаваше да бие лудо, тя го усещаше как се блъска в нейното. Понесла се върху облака на задоволството, извърна глава и докосна рамото му с устни.

Този простичък жест го накара да отвори очи, да направи опит да избистри глава. Усещаше я мека като вода под себе си, като разтопен восък. Нямаше нищо общо с обезумялата жена, умоляваща го да побърза. Знаеше, че при всички случаи ще я обладае бързо и грубо. Никога не бе изпитвал нужда от нещо, от някого така, както от Дарси в момента. От това сякаш зависеше оцеляването му.

Опасна жена, констатира той. И установи, че фактът ни най-малко не го тревожи. Искаше я отново. И отново.

— Не заспивай — промълви.

— Няма. — Гласът й прозвуча дълбоко и гърлено и отново сгорещи кръвта му. — Просто съм отпусната. — Отвори очи и ги обърна към гипсовите арабески по тавана. — И се наслаждавам на гледката.

— Късен осемнадесети век.

— Колко интересно. — Развеселена, тя се протегна под него като котка и прокара ръце по гърба му повече за свое удоволствие, отколкото за негово. — Тогава на престола е крал Джордж III, нали? Непрекъснато обърквам историческите факти.

Развеселен от откровението, вдигна глава да я погледне.

— По-късно ще те разведа навсякъде и ще ти изнеса лекция, ако искаш. Но в момента…

Отново се раздвижи вътре в нея.

— Е, добре. — Дишането й се учести. — Много си здрав и як, а?

— Ако нямаш здраве, нямаш нищо — отвърна той и се наведе да я ухапе леко по устната.

 

 

Като човек, който спазва дадената дума, я заведе на вечеря. Елегантно поднесените френски блюда ги поотпуснаха, а натруфените гарнитури ги развеселиха, виното бе същински еликсир за езика. Позлатените огледала, меките тонове, светлината от свещи, отразявана върху кристални повърхности, й отиваха, призна Тревър. Никой, който видеше зашеметяващата жена в елегантна черна рокля, не би допуснал, че обслужва маси в ирландска кръчма.

Още едно нейно умение, прецени той. Успяваше да промени вида си като хамелеон: ту дръзка барманка, ту разбиваща сърцето певица, ту носеща сексуална наслада жена, ту изтънчена фина дама.

А коя, запита се той, е Дарси Галахър по сърце.

Изчака да поднесат шампанско и десерт за нея, преди да пристъпи към деловия въпрос.

— Едната ми среща днес се отнасяше за теб.

Тя го погледна за миг отвлечена от дилемата: да изяде ли до последна хапка вкусния мус в чинията пред нея, или да остави малко.

— Мен ли? А, имаш предвид залата.

— Не, макар да имах среща и за нея.

Прецени, че е безопасно да изяде половината, без да прилича на пълна глупачка и загреба от божествената комбинация от сметана и шоколад.

— И в какво друго делово начинание участвам?

— „Келтик рекърдс“.

Внимателно налагаше темпото. Освен всичко друго тя бе и делова жена и той не подценяваше ни най-малко тази част от личността й.

Тя свъси леко вежди, вдигна чашата.

— За записването на музиката на Шон и за изпълнението при откриването ли говориш? Това е семейно решение и начинанието е семейно. Сигурно ще се споразумеем с теб.

— Надявам се. — Небрежно опита десерта й. — Но не това имах предвид. Говоря за теб, Дарси. Предимно и изключително.

Пулсът й се учести, затова остави чашата с шампанско.

— В какъв смисъл изключително?

— Искам гласа ти.

— О-о-о-о… — Потисна обзелото я разочарование. Няма място за него тук, напомни си тя. — Затова ли ме доведе в Лондон, Тревър?

— Отчасти. И е напълно отделно от случилото се тази вечер.

Сложи ръка върху нейната, тя се загледа как добре прилягат една към друга. Но гледката бе прекалено романтична, за да й донесе утеха, и отново насочи поглед към очите му.

— Такива неща, естествено, трябва да останат отделно едно от друго. Иначе ще настъпи голямо объркване. Нали не си мъж, който убеждава, как да кажа… клиентите си, по този начин?

Отдръпна се, а очите му бяха станали стоманени.

— Не използвам секса като лост, ако това имаш предвид. Това, че сме любовници, няма нищо общо с никоя от деловите ни сделки.

— Не, разбира се. Но ако трябва да избираме между едното и другото, кое ще бъде?

— Зависи изцяло от теб — заяви той сковано.

— Разбирам. — Успя да се насили да се усмихне бегло. — Добре е да го знам. Извини ме за момент.

Нужно й бе да се съвземе, да даде възможност на мислите и на сърцето си да се успокоят. Остави го свъсил вежди и отиде до дамската тоалетна. Облегната на красивия, покрит с плочки плот, възстанови дишането си.

Какво не е наред с нея, питаше се тя. Този мъж й предлага уникална възможност, от нея зависи да я приеме или да я отхвърли. Какво ще й навреди? И защо се чувства не само объркана, но и нещастна?

Без дори да си дава сметка, бе започнала да вае романтични мечти, свързани с Тревър Магий. И в тези представи, в тези фантазии, той държеше на нея. Ценеше я, независимо от многото й недостатъци. Искаше да бъде с нея без намесата на външни интереси. Просто да я обича, помисли си тя и затваряйки очи, седна на тапицираното столче пред огледалото.

Сама си е виновна, разбира се. Той раздвижваше у нея нещо, което никой друг не бе успявал. И бе стигнал близо, опасно близо, до това да докосне нещо дълбоко в сърцето й, за което й бе трудно да определи какво е точно.

Сигурно ще се влюби в него с много малко усилие. И вероятно без никакво насърчаване. А после какво?

Овладя се и се погледна в огледалото. Виж фактите в лицето — каза си тя. Мъж като Тревър не би се обвързал трайно с жена с нейното потекло и ограничения. Да, тя можеше да се представя добре, умело да играе играта, но под всичко това е и завинаги ще бъде Дарси Галахър от Ардмор, която работи в семейната кръчма.

Като нищо би завъртяла главата на друг тип мъж и би го накарала да забрави подобни дреболии. Нали винаги е планирала точно това? Нали се надяваше един ден да намери симпатичен богаташ, който ще попадне под чара й и ще й предложи луксозен живот? Беше дори склонна да се влюби в него или поне да изпитва привързаност. Щеше да го уважава и да му се наслаждава, беше готова да му отвърне с преданост.

Нищо срамно нямаше.

Но Тревър не е мъж, който вижда само едно приятно лице. Току-що й го доказа. Бизнесът е твърдо голяма част от изискванията му към нея — търси споразумение за взаимна изгода и приходи, което пък е неразделна част от неговата привлекателност.

Страстта, която откриха един към друг, продължаваше да разсъждава тя, ще припламне и ще изгасне. Не е нужно да бъде романтичка като Джуд, за да знае, че страстта без любов е краткотрайна.

Затова… Въздъхна дълбоко. Най-добре да прояви здрав разум и да вземе толкова и от двете му предложения, колкото иска. Изправи се, изпъна рамене и отиде при него.

Беше поръчал кафе и го пиеше замислен. Не знаеше дали да изпитва облекчение или тревога, че тъгата — защото когато тя стана от масата, със сигурност забеляза тъга в очите й — сега, настанявайки се срещу него, бе изчезнала.

— Не знам доколко ясно се изразих — подхвана той, но тя поклати глава и ведро се усмихна.

— Беше съвършено ясен. Просто ми трябваха няколко минути да помисля. — Взе лъжичката и хапна още малко от десерта. — Първо, разкажи ми по-подробно за „Келтик рекърдс“. В самолета спомена, че компанията е на шест години.

— Точно така. Интересувам се от музика. Предимно традиционна. Майка ми я харесва.

— Така ли?

— Тя е четвърто поколение ирландка, но човек би си помислил, че е родена там.

— Значи си основал компанията заради майка си.

— Не. — Хвана се обаче, че свъси вежди. Заради нея го направи, разбира се. За Бога, как не се бе сетил досега? — Е, отчасти, предполагам.

— Според мен е прекрасно. — Идеше и да го погали по косата. — Защо те притеснява?

— Това е делово начинание.

— Същото важи и за кръчмата, което не пречи да олицетворява и семейството ми. Допада ми, че за теб „Келтик рекърдс“ представлява и едното, и другото. Така компанията става по-важна за теб. Ще се грижиш по-добре за нея именно защото те обвързва от две страни. Лично аз предпочитам да преговарям с компания, за която се грижат добре.

— Е, „Келтик рекърдс“ е такава. Грижим се също и за творците, които наемаме. Централата ни е в Ню Йорк, но пробихме на международния пазар и открихме клон тук. А до една година що открием клон и в Дъблин.

Почти винаги говори за компанията в множествено число, направи й впечатление, а не от свое име. Едва ли го прави от скромност. По-скоро загатва за доброто си отношение към колективния труд. Отново се замисли за кръчмата и кимна.

— Какво споразумение търсиш с мен? Делово, имам предвид — добави тя, останала доволна, че очите му се присвиха.

— Стандартният договор за запис.

— Представа нямам какво включва, защото ми липсва опит в тази сфера. — Погледна го изпитателно над ръба на кристалната чаша и продължи импулсивно: — Но ми се струва разумно да наема агент, който да обсъди въпроса с теб, ако реша, че предложението представлява интерес. Но ако трябва да съм откровена, Тревър, не знам дали искам да си изкарвам прехраната с пеене. Ще трябва да помисля.

По-добро да остави нещата дотук. Всички бизнес инстинкти му диктуваха просто да кимне и да премине на друга тема. Той обаче се наведе напред.

— Що те направя богата.

— Това е една от амбициите ми. — Гребна малко от десерта и му го предложи. — Накрая, нищо чудно, да ти позволя да ми помогнеш.

Хвана я за китката.

— Ще имаш всичко, което някога си искала. Много повече от мечтите си.

Усети как пулсът й се учести.

— Господи, знаеш как да накараш лигите на човек да потекат. Но аз не съм от тези, които скачат, без да се огледат.

Успокоен отново, той кимна.

— Не, не си. Това ми харесва у теб. Всъщност у теб харесвам почти всичко.

— На потенциален сътрудник ли говориш, или на любовницата си?

Обгърна врата й, приближи устни до нейните и ги задържа там достатъчно дълго, за да даде време на няколко души да извърнат глави към тях.

— Ясен ли съм?

— Бих казала — кристално ясен. Защо не ме прибереш и не ме любиш, докато и двамата не загубим способност да мислим за каквото и да е?

— Защо, наистина? — съгласи се той и направи знак да му донесат сметката.

 

 

Сутринта стана, докато тя още спеше. Искаше да разчисти останалите делови въпроси колкото е възможно по-бързо и да прекара деня с нея.

Да пазаруват, помисли си той, докато се обличаше. Определено ще й бъде приятно. Ще я остави да се развилнее в някой бутик и ще й купи всичко, което привлече вниманието й. После ще я заведе да пият чай в „Риц“, а след това ще я съблазни да приеме интимна вечеря у дома.

Изпита известно неудобство, дори леко се засрами, че се фука, че иска да я заслепи с възможностите си — финансови и всякакви други, но реши просто да се примири с това положение.

По дяволите! Иска да прекара още един ден с нея. Два. Седмица. Да бъдат някъде сами, нищо да не ги разсейва, да не ги прекъсва. И без никакви мисли за бизнес.

Пламъкът им един към друг ще угасне, предположи той, но, Господи, какво изживяване ще бъде, докато стане.

Спонтанно извади бяла роза от вазата, бързо написа бележка и ги положи на възглавницата до нея. После се улови, че седи на ръба на леглото и я наблюдава. Това съвършено лице, така спокойно в съня. И цялата разкошна коса, разрошена през нощта от неговата ръка. Подарената от него гривна проблясваше на китката й и той знаеше, че по Дарси няма нищо друго.

Но кръвта му не пламна от похот. По-скоро стана топла. Привличане, каза си той. Привличане, комбинирано с желанието, което изпитва към нея. Не лъжеше, когато й каза, че харесва почти всичко у нея. Тя бе жена, която привлича, забавлява, предизвиква, дразни и развеселява. Разбираше материалистичната й жилка и не я кореше.

Но за момент, един глупав момент, му се прииска да се бяха срещнали, без тя да знае за тлъстата му банкова сметка.

Каза му към какво се стреми още от самото начало. Искаше пари, лукс. И бе готова да встъпи в съюз с подходящия мъж, стига той да е склонен и в състояние да й ги осигурява.

Не би допуснал някой да го приеме заради парите му. Нито сега, нито когато и да било. Макар да бе склонен да ги използва и двамата да се позабавляват известно време.

Сви рамене и се наведе да я целуне леко по бузата, после я остави да спи.

 

 

Тя не се събуди още цял час. В един момент се претърколи мързеливо по леглото. И отваряйки очи, най-напред зърна розата.

Усмихна се, обзета от копнеж. Въздъхна дълбоко и се пресегна да я вземе; погали листата й, докато четеше бележката.

Ще свърша до два часа и ще дойда да те взема. Надявам се да се оставиш в ръцете ми през останалата част от следобеда.

Трев

Снощи определено се остави в ръцете му, помисли си тя и доволна се облегна на възглавниците. Какъв чудесен, прекрасен начин да се събудиш, мина й през ума и погали буза в розата. Чудеше се дали да слезе долу за закуска, или да се поглези докрай и да поръча да й я донесат в леглото. Така щеше да се почувства като кралица.

Идеята така й допадна, че посегна към телефона. В този момент той иззвъня и тя се сепна, но се засмя на себе си.

Едва ли от нея се очакваше да го вдигне, затова стана и взе робата си. На вратата се почука точно когато връзваше колана.

— Да, влезте.

— Извинявайте, госпожице Галахър, но господин Магий е на телефона и иска да говори с вас.

— Разбира се, благодаря. — Дарси отново взе розата и чувствайки се мързелива, блажена и обгърната от романтика, седна на леглото и вдигна слушалката. — Здравей, Тревър. Току-що прочетох бележката ти и с удоволствие ще се оставя в ръцете ти.

— Ей сега идвам.

— Тази минута? Има време до два.

— Дарси, трябва да се върнем в Ардмор веднага. Майк О’Тул се е наранил на строежа.

— Наранил се е? — Скочи на крака. — Как? Добре ли е? Какво е станало?

— Паднал е. В болница е. Току-що научих. Не знам никакви подробности.

— Ще бъда готова да тръгна, докато дойдеш. Бързай.

Затвори без дума повече. Измъкна сака и започна да хвърля дрехите си вътре.

 

 

Обратното пътуване изглеждаше мъчително дълго. Дарси делеше времето между молитви към Бога и трепетно вслушване в думите на Тревър, добрал се до нови дребни подробности около злополуката.

— Бил на скелето — съобщи й той. — Доколкото разбрах, един работник се хлъзнал — и бутнал неволно Майк, или самият той се подхлъзнал. Когато дошла линейката, бил в безсъзнание.

— Но е жив, нали?

Така силно стисна пръсти, че кокалчетата й побеляха.

— Да. Дарси… — Взе ръцете й и ги освободи една от друга. — Лекарите смятат, че има сътресение и счупена ръка. Ще трябва да проверят и за вътрешни увреждания.

— Вътрешни увреждания ли? — Стомахът й се сви на топка. — Винаги говорят така страшно, тайнствено. — Гласът й изневери, но тя поклати глава. — Не, няма да загубя самообладание. Не се притеснявай.

— Не знаех, че сте толкова близки.

— Той е като част от семейството ми. — Очите й се напълниха със сълзи, които тя свирепо изтри. — Най-близкият човек след баща ми. Брена… Всички те сигурно са си изкарали акъла. Трябва да съм там.

— Ще бъдеш.

— Искам да отида направо в болницата. Ще уредиш ли кола да ме откара там?

— И двамата ще отидем направо в болницата.

— О, мислех, че трябва да се явиш на строежа. Добре. — Притисна очи с ръце и няколко пъти си пое дълбоко въздух. — Страх ме е. Ужасно ме е страх.

Прегърна я и не я пусна по време на целия полет.

И докато пътуваха с кола от летището, я наблюдаваше как се старае да си възвърне самообладанието, да прикрие напрежението. Очите й бяха сухи, лицето — спокойно, а ръцете лежаха в скута й. Докато пристигнат и тръгнат по коридора, по които ги насочиха, се бе овладяла напълно.

— Госпожо О’Тул.

Моли вдигна глава и стана от мястото, където седеше с петте си дъщери.

— О, Дарси, ти си тук! Прекъснала си прекрасното си пътуване.

— Кажи ми как е, ако обичаш.

Сграбчи ръцете на Моли и докато ги стискаше здраво, се стараеше да не мисли, че и Морийн и Мери Кейт плачат.

— Ами тупнал от скелето. Сега правят някакви изследвания на главата му и така нататък. Знаеш, има доста здрава глава, затова не бива да се притесняваме.

— Разбира се. — Поразтри леко студените пръсти на Моли. — Защо да не отида да донеса чай за всички? Ти седни, мила. Аз ще организирам нещата. Брена, ела да ми помогнеш да донесем по чаша горещ чай за всички.

— Господ да те благослови, Дарси. Чудесно би било. Господин Магий… — Моли се извърна с трепереща усмивка към него. — Много мило от ваша страна, че сте тук.

Тревър срещна погледа на Брена, която точно ставаше, кимна и като хвана Моли за ръката, я отведе обратно до стола.

— Кажи ми какво стана? — настоя Дарси в момента, когато не можеха да ги чуят. — Колко лошо е пострадал?

— Не видях точно как се случи. — Гласът на Брена звучеше дрезгаво и тя се изкашля. — Боби Фицджералд пренасял тухли по скелето и се подхлъзнал. Татко се пресегнал да го задържи, но загубил равновесие и паднал. И една от тухлите, които Боби носел, полетяла и го ударила по главата. Господи. — Спря и притисна ръце към лицето си. — Видях го как пада. Чух вик, извърнах се и го видях как се удари в земята. Лежеше неподвижно. Лежеше долу, Дарси, а от главата му течеше кръв. — Подсмръкна и разтърка очи с пръсти. — Не падна кой знае от колко високо, наистина, но се стовари тежко. Не ми позволиха да го местя. Тогава не мислех, исках да го обърна, но, слава Богу, се намериха по-здравомислещи от мен и ми попречиха… Можеше да има счупване на гръбначния стълб или врата… Горкият Боби. Не е на себе си. Току-що накарах Шон да го изведе и да го поразходи навън.

— Всичко ще се оправи. — Разтърси Брена. — Ние ще се погрижим всичко да бъде наред.

— Радвам се, че си тук. Нямаш представа колко съм изплашена. Мери Кейт и без това е склонна към истерии, Морийн е бременна, а Алис Мей е толкова малка. Пати се владее, и слава на Бога, мама — също, но не мога да им кажа какво преживях, когато го видях да пада на земята и колко се страхувам, че няма да дойде в съзнание.

— Разбира се, че ще дойде в съзнание. — Брена се разрева и Дарси я притегли в прегръдките си. — Скоро ще ви позволят да го видите. Обзалагам се. Тогава всички ще се почувствате по-добре.

Над главата на Брена видя как Тревър идва по коридора. Стигна до тях и положи ръка на рамото й.

— Аз ще се погрижа за чая. Иди седни… при семейството.

— Благодаря. Хайде да отидем да си измиеш лицето — обърна се тя към Брена. — После ще пием чай и ще изчакаме лекаря.

— Сама ще се оправя. — Брена прокара ръце по лицето си, докато се измъкваше от прегръдката на приятелката си. — Ти иди при мама. Ще се измия и идвам.

В малката чакалня Дарси седна върху облегалката на стола на Моли.

— Чаят ей сега ще пристигне.

— Добре. — Моли се пресегна и я потупа по коляното, после остави ръката си там и за своя утеха. — Тревър е прекрасен човек. Да зареже работата си и да се върне, защото моят Майк е пострадал.

— Естествено е да се върне.

Моли поклати глава.

— Не всеки би го направил. Постъпката му говори що за човек е. А току-що ми каза да не се притеснявам за нищо, да се съсредоточа да помогна на Майк да се оправи. Той щял да се погрижи за всички сметки за болницата и лекарите. Увери ме, че Майк ще получава пълна надница, макар известно време да отсъства от строежа — добави тя, но спря, защото гласът й затрепери. — Очаква да се върне обратно на работа, защото за да вървят нещата както трябва, са нужни и двамата О’Тул.

— И е прав, разбира се.

Сълзи, този път на благодарност, заседнаха в гърлото на Дарси. Откъде знае какво е най-подходящо да каже на хора, които едва познава?

Тревър се появи на прага и Дарси, водена единствено от сърцето си, се изправи и тръгна към него. Взе лицето му в ръце и го целуна — нежно и топло по устните.

— Ела да поседиш със семейството — покани го тя и го въведе в чакалнята.

Много скоро лекарят се появи.

— Госпожо О’Тул?

— Да? Как е съпругът ми?

Скочила на крака, Моли стискаше ръката на Алис Мей, защото тя бе най-близо.

— Доста е як. — С успокояваща усмивка лекарят продължи точно когато Брена влетя в помещението. — Първо да ви кажа: ще се оправи.

— Слава Богу. — Моли протегна ръка и улови Брена за рамото. — Слава Богу за това.

— Има леко мозъчно сътресение и счупена ръка. Костта е счупена, но не е раздробена. Това е по-добрият вариант. Има натъртени ребра, но не са пукнати. Направихме изследвания и не открихме никакви вътрешни увреждания. Искаме да остане в болницата ден-два, разбира се.

— В съзнание ли е?

— О, да. Поиска да ви види и помоли… за халба бира. Е, истината е, че първо попита за вас.

От Моли се изтръгна нещо средно между смях и изхлипване.

— Значи мога да го видя?

— Ще ви заведа в реанимацията, а после, когато го настаним в самостоятелна стая, и другите могат да го видят за минутка. Изглежда малко страховито с натъртванията и порязванията, но не бива да ви притесняват.

— Не можеш да отгледаш пет деца и да не видиш куп натъртвания и порязвания.

— Така е.

— Вие ме изчакайте тук — обърна се тя към дъщерите си, — докато отида да видя баща ви. А когато дойде вашия ред, не желая никакви плачове и ревове. Затова излейте всичките си сълзи сега. И ако се налага, всички ще си поплачем хубавичко, когато се приберем вкъщи.

Дарси изчака Моли да тръгне с лекаря, преди да се обърне към Брена.

— Какво да направим, за да успеем да му внесем вътре една малка „Гинес“?