Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Утрото се оказа мъгливо. Дарси се събуди в празното легло сред сива светлина. В това нямаше нищо ново. Мъглата щеше да се разсее не след дълго, а доколкото го познаваше, Тревър винаги ставаше преди зазоряване.

В това отношение той беше истински робот.

Претърколи се и й се прииска да е до нея, за да се сгуши в него. Знаеше, че тъкмо защото го няма, сънят ще избяга от клепачите й, ще се чуди какво ли прави в момента. Прецени, че откакто станаха любовници, нито едни от двамата не се бе наспивал достатъчно. Но преживяваха, заредени със сексуална енергия.

Чувстваше се фантастично.

Стана и взе робата си от закачалката в дрешника. Държеше някои дрехи тук заедно е други вещи, нужни й за удобство в къщурката. Те всъщност живееха заедно, осъзна тя. Бяха го правили цяло лято, макар нито едни от двамата да го споменаваше. Дори полагаха усилия да избягват темата, сякаш е политика или религии.

И той държеше някои свои вещи в жилището й над кръчмата за случаите, когато оставаше да спи при нея. За пръв път нейни вещи стояха на полицата на мъж, а негови по нейните. Въпреки това всичко бе привидно случайно, прехвърлянето на вещи от едното в другото жилище стана някак неусетно, както и сливането на домовете и начина им на живот. Небрежно, мина и през ума, защото така гледаха на цялата връзка помежду им.

Същевременно нямаше нищо небрежно в случилото се снощи. Обхватът му засягаше… Стъпи под струята, затвори очи и отпусна глава назад. Не приличаше на нищо преживяно дотогава. Не бе подозирала, че двама души са способни да изградят подобно нещо помежду си.

Няма начин и той да не изпитва същото. Не е възможно да я докосва по този начин, да позволява тя да го докосва, освен ако не изпитва нещо дълбоко и истинско.

Те правиха любов. Замечтано прокара сапуна по мократа си кожа, докато парата се надигаше и я обгръщаше. Не разбираше какво точно означава преди появата на Тревър. Нито какво съдържа. Уязвимост. Никога не си бе давала сметка, че да си уязвим спрямо някого е толкова красиво. Чувстваш се в безопасност, топло и прелестно. И осъзнаваш, че за този промеждутък от време, в този безопасен свят, и другият е така уязвим като теб.

Ето най-после мъж, пред когото е в състояние да се разкрие напълно, комуто да се обещае. И на когото да има доверие, да го обича и цени. Ще прекарат живота си заедно, ще отидат, където ги отведе съдбата, ще гребат с две ръце предлаганото от живота. Ще има забързани дни и спокойни нощи, ще прекарват насаме или сред тълпи. Ще родят деца. Ще изградят дом.

Ще бъде до него и ще отвори всички врати, през които в мечтите си е копняла да мине.

В края на краищата е възможно, помисли си тя, да получиш всичко. Преди всичко обаче ти е необходима любов.

Той влезе в спалнята и я чу да пее за любов, за любов и копнеж. Изпита болка. Застина на място — гласът й се чуваше през открехнатата врата и го обгръщаше. Изчака песента да свърши и през тесния процеп я видя да се движи.

Прекара част от безсънната си нощ да решава какво точно да прави с нея.

Потропа отривисто по вратата и я отвори. Обвила кърпа около себе си, нанасяше крема, който държеше в малко бяло бурканче. Помисли си, че му ухае на зрели кайсии, а това винаги изостряше апетита му.

Влажните й, накъдрени и разбъркани коси му напомниха картината в стаята й и за съня му. Почувства се неудобно.

— Донесох ти чай.

— Прекрасно. Благодаря. — Пое чашата и му се усмихна. Очите й все още бяха замечтани. — Помислих, че вече си отишъл на работа. Радвам се да те видя тук.

Приближи се да докосне устните му със своите. Цялата се чувстваше размекната от желание той да я отведе в леглото и да я люби отново, както през нощта.

— Точно щях да се кача да те събудя. — От копнеж по нея мозъкът му се замъгли точно както парата замъгляваше банята. Пристъпи вътре, но остави вратата отворена. — Оказа се, че си ме изпреварила.

Тя отпи от горещия чай, докато въздухът от спалнята проникваше и я накара да изпита лек хлад.

— И какво беше намислил да ми предложиш, след като ме събудиш?

Дори мъж с нулев коефициент на интелигентност и без никакво либидо щеше да долови поканата. Дръж се, предупреди се Тревър.

— Разходка.

— Разходка ли?

— Да. — Прекоси стаята и седна на леглото. Не възнамеряваше да я докосва и да загуби концентрацията си, но какво лошо имаше да я наблюдава как се облича, нищо че си е живо самоизтезание. — И без това обикновено ходиш пеш до селцето. Затова ще се поразходим, а после ще те закарам с колата.

Беше розова, топла и уханна от къпането, гола, ако се изключи пешкира, а този мъж предлага да трамбоват из мъглата. Жена с по-малко самоувереност, помисли си Дарси, би се запитала дали не е загубила привлекателността си през нощта.

Това не означава обаче, че няма да се начумери.

— Не трябва ли да си на работа?

Готова да се нацупи, тя се извърна към дрешника.

— Мога да си позволя свободна сутрин. Майк ще намине да държи нещата под око. Разчитам на него и на Брена — така разполагам с два свободни часа.

Истината бе, че можеше да си позволи колкото иска свободни дни. Дори седмици. Много по-разумно би било да се върне в Ню Йорк и да се оправя с деловите си въпроси на място, вместо по телефона. Но загледан как Дарси облича бельото си, знаеше, че в близко бъдеще няма да ходи никъде. Поне не сам.

— Редно е господин О’Тул да постои още вкъщи. Да се възстановява.

— „До гуша ми дойде ден и нощ около мен да се въртят жени“ — изимитира Тревър така успешно възмущението на Майк, че Дарси неволно се усмихна.

— Въпреки това.

— Ти би ли се опитала да го задържиш в леглото? Опитай. На мен сърце не ми дава.

— Е… — Зачуди се коя риза да избере. — Стига да не се преуморява. Не че е стар, но не е и толкова млад. А тъй като е мъж, непременно ще иска да свърши повече, отколкото е редно.

— Искаш да кажеш, че мъжете се фукат.

— Разбира се. — Хвърли му весел женствен поглед през рамо. Снизходителен и нахален. — Ти не го ли правиш?

— Вероятно. Но Брена едва ли ще го остави да се престарава. Не че се суети около него, но го гледа както вълчица гледа малкото си. Според мен на него му харесва. И мъжете обичат да ги глезят не по-малко от жените, нищо че се правят на ядосани от подобно поведение.

— Сякаш не го знам, след като имам двама братя. Ще го придумам да дойде в кухнята да хапне нещо топло и ще го поглезя, без да забравя да му кажа колко е силен и привлекателен. — Закопча ризата. — Той обича и да го ласкаят. — Хванала панталоните си с два пръста, тя се извърна. — И понеже съм готова да свидетелствам, че и ти си мъж, не искаш ли същото? Мога да ти приготвя нещо за ядене долу в уютната кухня и да ти кажа, че си силен и привлекателен.

Изкушаването на Адам с ябълката бе нищо в сравнение с усмивката на Дарси. Но имаше приоритети.

— Изядох една солена кифла. — Ухили й се. — Беше великолепна.

— Доволна съм тогава. — Леко озадачена, тя нахлузи панталона и обу обувките си. — Само да си оправя косата и лицето и идвам.

— Какво й е на косата ти?

— Ами като начало е мокра.

— Навън е влажно, така че няма никакво значение. — Вече нетърпелив, той стана и посегна да я улови за ръка. — Ако те пусна да влезеш в банята, ще се бавиш още час.

— Тревър. — Изсумтя недоволно и се опита да се освободи, докато той я теглеше надолу по стълбите. — Въобще не съм готова.

— Изглеждаш страшно красива. — Движейки се бързо, сграбчи сакото й. — Както обикновено.

Без да обръща внимание на протестите й, я загърна с дрехата.

— Защо си се разбързал така?

Омилостивена обаче от комплимента му, го остави да прави каквото е намислил.

В една връзка, мислеше тя, това е чудесен начин да даваш и получаваш. Винаги оставяй един мъж да направи каквото е намислил, ако не е от особено значение.

Навън не бе кой знае колко влажно, поне по нейна преценка. Рядката мъгла придаваше фантастичен вид на обикновените форми. Ярките цветове в градината на къщурката бяха омекотени, а хълмовете отвъд изглеждаха тайнствени. Вече виждаше как облаците се разсейват и сред сивотата се появяват сини петна.

Светът бе така притихнал, сякаш в него съществуваха само двамата. Цялата топлина и интимност от предишната нощ отново я завладяха, когато той хвана ръката й, докато вървяха.

Прекосиха една ливада. Известно време Дарси бе прекалено замаяна от романтиката, за да следи накъде се отправят. Изкачваха се сред обвити в мъгла дървета, които вятърът поклащаше. Влажни стръкчета трева близваха с тесни хладни езичета глезените й. Нямаше нищо против да скита в това утро, хванала любовника си за ръка. Поне не, докато той не зави към скалите.

— Къде отиваме? — сепна се тя.

— При кладенеца на свети Деклан.

По гърба й полазиха трънки. От нерви, суеверие, предчувствия? Не бе сигурна от какво точно.

— Ако знаех, че ще ходим на гроба на Старата Мод, щях да взема цветя.

— На гроба й винаги има цветя.

Вълшебни цветя, помисли си тя, растат там по волята на сили, каквито смъртните не притежават. В далечината, през разсейващата се мъгла, се виждаха руините, сякаш ги чакаха. Неволно потрепери.

— Студено ли ти е?

— Не. Аз… — Не възрази обаче, когато той пусна ръката й, за да я прегърне през раменете. — Просто е странно място за посещение в мъгливо утро.

— Още е прекалено рано за туристи. Мястото е фантастично. А и гледката е страхотна, когато няма мъгла.

— Прекалено рано е за туристи — съгласи се тя, — но не и за духове. — Кой знаеше какво се гуши на такова място под туфа трева или в сянката на камък. — Карик ли търсиш?

— Не. — Но се зачуди дали тя не е права. — Исках да дойда тук с теб. — Минаха край кладенеца и кръстовете и влязоха в древната, останала без покрив черква, където лежеше Мод. Грубите камъни, които бележеха местата на гробовете, стояха наклонени сред мъглата. В пълен контраст по гроба на Мод избуяваха цветя.

— Не берат цветята й.

— Моля?

— Хората, които идват тук — поясни Тревър, — туристите, студентите и местните хора. Не берат от нейните цветя.

— Би било проява на неуважение.

— Хората невинаги са склонни да проявяват уважение, но тук го правят.

— Това е свята земя.

— Така е.

Продължавайки да я държи през раменете, сведе глава да целуне влажните й коси.

Полазиха я радостни тръпки — бързи и силни. Сами в целия свят, помисли си тя, стоят на свята земя, и то в утрото, след като се бяха любили по начин, по който взаимно се откриха. И именно той я доведе тук, на скалите над морето и селцето, сред мъглата и вълшебството.

За да й каже, че я обича. Затвори очи и отново потрепери от радостно вълнение. Нямаше нищо по-прекрасно. Избираше място, за да й разкрие сърцето си, да я поиска за съпруга.

Нима можеше да бъде по-романтично, по-драматично? По-подходящо?

— Мъглата се вдига — отбеляза той тихо.

Стъпили на ветровития хълм, се загледаха как воалът се разкъсва и слънчевите лъчи започват да проблясват, да обагрят облаците в сребристо, да изпъстрят въздуха с перлена светлина. Далеч долу се намираше селцето и нейният дом, а сините вълни на морето, което го бранеше, се носеха бавно към сушата.

Разкрилата се пред нея красота, която тя възприемаше с поглед и сърце, накара очите й да овлажнеят. У дома, помисли си тя. Да, Ейдан е прав. Тук винаги ще бъде нейният дом, независимо къде ще пътува с мъжа, застанал сега до нея. Сърцето й се изпълни с любов така нежно, както слънчевата светлина разсейваше мъглата наоколо.

— Оттук селцето изглежда прекрасно — прошепна тя. — Все едно е приказка. Когато съм долу и съм заета с всекидневната си работа, понякога го забравям. — Развълнувана, положи глава върху рамото на Тревър. — Някога се чудех защо Мод избра да бъде погребана тук, далеч от семейството и приятелите си, и най-вече — далеч от Джони. Но сега разбирам защо. Тук й е мястото и въобще не е далеч от своя Джони. Никога не е била.

— Такава любов е чудо.

И той искаше такава любов и възнамеряваше да я получи.

— Любовта винаги е чудо.

Кажи ми го, кажи ми го бързо — помоли се тя наум, — за да ти отвърна със същото.

— Но тук сякаш постоянно се случва.

Сега! — повтори си тя, питайки се дали е възможно да умре от пълно щастие.

— Красиво е, пълно е с очарование и драматизъм. Но на света има и други места, Дарси.

Озадачена, леко се намръщи, но почти веднага се усмихна отново. Той, разбира се, смята, че трябва да я подготви, да й обясни как работата му го отвежда къде ли не, преди да я помоли да тръгне с него.

— Винаги съм мечтала да видя и други места. — Ще облекчи пътеката за него. Отново даване и получаване във връзката им, хрумна й в този момент и почти й прималя от радост. — Да отида, да видя. Съвсем наскоро си дадох сметка, че желанието ми да пътувам съвсем не поставя на по-заден план онова, с което разполагам тук. Желанието ми да пътувам означава само, че винаги ще се връщам.

— Можеш да видиш всички други места.

Отдалечи я от себе си, но ръцете му останаха върху раменете й, и я изгледа изпитателно.

Тя си помисли, че тук, сега, най-после, той ще й предложи онова, за което сърцето й най-силно копнееше. Единственият мъж, когото някога е обичала, ще й направи предложение за женитба, и то ей така, както косите й са влажни, а лицето — без грим.

По дяволите.

Глупостта на тази мисъл я накара да се разсмее и тя посегна да го погали. Той я обичаше такава, каквато е и това само по себе си бе чудо.

— О, Тревър…

— Ще има и работа, но тя е вълнуваща. Удовлетворителна, задоволяваща. Доходна.

— Разбира се, но… — Романтичното усещане се разнесе, подобно мъглата над морето. Последната дума съвсем ясно отекна в съзнанието й. — Доходна ли?

— Изключително. Колкото по-бързо подпишеш, толкова по-бързо ще започнем кампанията. Но ти трябва да предприемеш стъпката, Дарси, да вземеш решение.

— Стъпката…

Докосна слепоочието си, сякаш й се зави свят и се извърна. Как да предприеме каквато и да е стъпка, когато е изгубила всякакво равновесие. Абсолютно всякакво! А и кой би го имал след такъв удар?

Той говореше за договора. Не за любов, не за женитба, а за бизнес. Милостиви Боже, каква глупачка се оказа, какви романтични фантазии градеше и как изцяло се оголи и свали всички защити.

А най-лошото е, че той дори не го подозира.

— Дойдохме тук, за да говорим за договори ли?

Първата стъпка, помисли си той. Трябва да я накара да подпише и така здравата да я обвърже със себе си. Ще й покаже света и всички неща, за които някога е мечтала.

— Искам да получиш каквото търсиш. И искам да допринеса за това. „Келтик рекърдс“ ще те вземе под закрилата си, ще изгради кариерата ти. Възнамерявам лично да се погрижа. И да се грижа за теб.

— Целият пакет, значи.

Поглеждайки го отново, се опита да преглътне горчивината, но тя само заседна в гърлото й. Всичко, което никога бе искала, бе да стои тук, а вятърът да вее косата му. Но сега очите му бяха прекалено хладни, за да посегне да го докосне.

— Така каза и Найджъл. Значи лично ти ще се погрижиш за… пакета?

— И за това да си щастлива. Обещавам ти.

Усети как й става студено. Наклони глава и попита:

— И колко според теб е необходимо, за да съм щастлива?

— В началото при подписването ли?

Назова цифра, от която дъхът й щеше да секне, ако не й бе така студено, така дяволски студено. Вместо това прие предложението с цинично вдигане на веждите.

— И колко от тази сума, ако мога да попитам, е за таланта, и колко затова, че спя с теб?

Очите му припламнаха, но после станаха непроницаеми.

— Не плащам на жени, за да спят с мен. Думите ти са обидни и за двама ни.

— Прав си. — Най-после болката си проби път през леда, оковал сърцето й, и тя изпита немощ. — Извинявам се, не го казах добре. Но хората ще си помислят точно това. Найджъл ме предупреди.

Не бе се замислял за това. Още едно доказателство колко е увлечен по нея, за да не го предвиди.

— Знаеш, че не трябва да има значение. Какво друго те притеснява?

Тя пристъпи към гроба на Мод, но не намери утеха нито в цветята, нито във вълшебството, нито сред мъртвите.

— За теб е по-лесно, Тревър. Разполагаш с бронята на положението си, с мощта си и името, което си изградил. А аз се появявам без никое от тези неща.

— Това ли те спира? — Отиде при нея и я обърна към себе си. — Да не би да се страхуваш от сплетните на завистливи идиоти? Ти си по-силна от тези неща, Дарси.

— Не, не се страхувам, но не мога да се правя, че не са изречени.

— Бизнесът и личният ни живот са две отделни неща. — Той обаче съзнаваше, че ги слива. — Разполагаш с дарба, а аз ще ти помогна да я използваш. Какво има помежду ни, си е единствено наша работа.

— А ако онова помежду ни започне да избледнява, ако единият или другият реши, че е време да се оттегли, да си върви, тогава какво?

Такова нещо със сигурност щеше да го убие. Сърцето му се сви само при мисълта.

— Няма да засегне деловата страна на взаимоотношенията ни.

— Не е ли най-добре да има отделен договор, където това да е уточнено?

Изрече го преднамерено саркастично, дори жестоко, и остана потресена, когато той само кимна.

— Добре.

— Е…

Издиша и пристъпи да погледне надолу към Ардмор. Значи така се правят нещата по света. Договори, споразумения и разумни преговори. Чудесно. Може и ще се справи с тях.

Но само той да посмее да се опита да се откъсне от нея по пътя. Само да се опита. Нямаше представа какво означава истински гняв.

— Добре, Магий. Съставяй договорите си, звънни на адвокатите си, предприемай каквото е нужно. — Тя не се извърна към него, направо се завъртя. Усмивката й бе ослепителна, решителна и прелестна. — Ще се подпиша. Ще получиш гласа, който желаеш, ще получиш целия пакет. Господ да ти е на помощ.

Господ да е на помощ и на двама ни — добави тя наум.

Облекчението го заля като вълна. Беше я получил и бе на път да я задържи.

— Няма да съжаляваш.

— И не възнамерявам. — Когато той отново взе ръцете й, очите й бяха достатъчно остри, за да прережат стъкло. — Не. Не увенчавам делови споразумения с целувки.

— Разбирам. — Със сериозно изражение стисна ръката й. — Деловата част приключи ли?

— За момента.

Значи сега иска жена, любовница. Добре. Желае я и като такава.

Тенденциозно прокара ръце по тялото си — от бедрата, към ребрата, по гърдите, раменете — и прилепи тяло към неговото. Провокативно, леко насмешливо го целуваше, отдръпваше се, пак го целуваше, докато не вкуси появилото се желание у него, докато не видя как топлината прониква в очите му и те придобиха замечтан израз.

Тогава — едва тогава — наклони назад глава и го остави да вземе онова, което желае.

Наслаждаваха се един на друг без капчица от нежното търпение предишната нощ. Господстваше само и единствено страст — алчна, пламенна и настойчива. Душата й стенеше за загубеното, ала Дарси тържествуваше.

Той я искаше. Щеше да я иска отново и отново. Смяташе да се погрижи да продължи да бъде така. Докато държи тази сила в ръце, държи и него. И с нея, също като вещица, ще го обвърже.

— Докосни ме. — Откъсна устни от неговите, за да захапе леко врата му. — Постави ръцете си върху мен.

Не бе възнамерявал да постъпи така. Нито мястото, нито времето бяха подходящи. Но от нея се излъчваше топлина, преминаваше в него, обезсилваше контрола му, притъпяваше здравия разум. Ръцете му — груби и собственически — я обхождаха цялата.

Но когато бе на път да загуби целия си разсъдък и да я повали на тревата, тя се отдръпна. Вятърът се заигра с косата й, завъртя я сякаш е във вода, а слънцето проблесна в очите й и остана там. За миг красотата й изглеждаше жестока.

— По-късно — пророни тя и гальовно го погали по бузата. — Ще ме имаш. По-късно, когато и аз ще те имам.

Гняв стегна гърлото му, но не бе наясно дали е насочен към нея или към самия него.

— Тази игра е опасна, Дарси.

— Нима игрите биха били забавни, ако не са опасни? Ще получиш от мен и едното, и другото. Бъди доволен, че ти дадох дума за първото и възможност да вкусиш второто.

Достатъчно раздразнен, той попита:

— А ти какво искаш от мен?

Сведе мигли, за да прикрие тъгата си.

— Не ме ли доведе тук, защото вече си разбрал какво е?

— Май да — промърмори той.

— Добре тогава. — Когато протегна ръка, отново се усмихваше. — Най-добре да си вървим, утрото вече отминава. Пък и аз така и не си допих чая. — Тръгвайки, весело стисна ръката му. Да видим дали ще се справиш с мен, сляп, дебелоглав глупако. — А и се питам няма ли да споделиш една от солените си кифли с мен?

Той си наложи да възприеме нейния тон и поведение.

— Вероятно има начин да ме склониш да го направя.

Нито тя, нито той се извърнаха назад. И двамата не видяха как въздухът се раздвижва.

— Глупаци — промълви сърдито Карик, стъпил върху каменния кладенец. — Инатливи, слабоумни глупаци. И съвсем в стила на моя късмет ми се падат те. На една крачка от щастието са, а се дърпат, сякаш са пред зинала паст.

Скочи от кладенеца. В следващия миг седеше с кръстосани крака до гроба на Мод.

— Казвам ти, стара приятелко, никак не разбирам смъртните. Или изпитват само страст един към друг, а аз греша?

Замисли се и хвана брадичка с ръка.

— По дяволите, как ли пък не! — прецени той накрая, но настроението му не се разведри. — Влюбени са един в друг до уши и именно в това, според мен, е проблемът. Никой от двамата не знае как да се справи с това положение. Направо се страхуват от него. Страхуват се да оставят чувствата си да ги ръководят и любовта да господства.

Въздъхна леко, направи рязко движение с китката и отхапа от появилата се в ръката му златна ябълка.

— Вероятно ще кажеш, че и аз съм същият. И ще бъдеш напълно права. Магий поема по моя някогашен път. Обещава й това, предлага й онова, кълне се да й даде света, защото светът е безопасно нещо, когато разполага с достатъчно от него. Но човек има само едно сърце и да го дадеш, е по-трудно. Аз не погледнах в душата на моята Гуен, както той не поглежда в душата на Дарси. Намира го за проява на здрав разум, но всъщност е само страх.

Държейки ябълката в ръка, направи жест към надгробния камък, все едно старата жена седеше там и го слушаше. А може да беше и точно така.

— А и тя не се справя по-добре от него. Толкова различна е от спокойната ми, скромна Гуен, колкото слънцето от луната, но в едно отношение е същата. Иска от него да й предложи сърцето си, но дали е готова да го изрече? В името на Фин, не! Жени! Кой е в състояние да ги разгадае?

Въздъхна, отхапа от златната си ябълка и се замисли. За малко да загуби търпение, да се появи пред тях и да им заповяда да продължават напред. Влюбени са. Да си го признаят и да се приключи.

Но това е отвъд позволеното. Трябва да са налице изборът, времето, стъпките на съвместния им танц. Неговият… принос, реши Карик, защото думата намеса не му допадаше, трябва да е незабележим.

Направи каквото можа. Сега остана да чака, както чака вече три века. Съдбата му, щастието, а понякога си мислеше, че и самият му живот, зависеха от сърцата на тези двама смъртни.

Справи се с другите двойки. Предполагаше се, че е научил достатъчно, за да знае как да накара и тези последните двама, да побързат. Ала всъщност единствено бе научил, че любовта е скъпоценен камък с прекалено много страни. Сила и слабост се преплитаха в нея. Човек не може да го даде или вземе, ако ръката не се разтвори.

Излегна се на тревата и мислено нарисува любимото лице на Гуен сред облаците.

— До болка копнея за теб. Сърцето, тялото, умът ми… Готов съм да дам всичко по силите си, за да те докосна отново, да дишам въздуха, който дишаш и ти, да чуя гласа ти. Кълна ти се, че когато най-после дойдеш при мен, ще разпилея в краката ти цялата си любов. С подобаваща величественост и смиреност. А цветята, които разцъфнат от нея, никога няма да повехнат.

Затвори уморените си от чакане очи и потъна в сън.

 

 

Усилието да се прави на весела, предизвикателна и остроумна почти изчерпа силите на Дарси, когато Тревър най-после я откара до кръчмата. Но твърдо решила да изиграе всичко до край, първо отиде с него на обекта, за да изрази възхищението си от напредъка на строежа.

Тревър я погледна с присвити очи и тя си даде сметка, че малко преиграва. Затова реши бързо да се оттегли — целуна го сърдечно, но бегло — знаеше, че такива целувки карат мъжете да се връщат за още.

Едва стигна до кухненската врата и Брена нахълта след нея.

— Какво става? — попита я без заобикалки.

Познаваха се от деца, всяка разгадаваше настроенията на приятелката си по-добре, отколкото своите собствени.

— Ще дойдеш ли горе? — Дарси се качи бързо, губейки веселото си излъчване и усмивките, пръскани допреди малко. — Имам главоболие.

Наистина главата й така пулсираше, че отиде направо в банята за аспирин. Изпи го с цяла чаша вода.

Очите им се срещнаха в огледалото. Брена познаваше този лукав, блеснал като на пантера поглед, призван да прикрие някаква болка.

— Какво е направил?

Дарси се засмя, макар и малко пресилено. Колко прекрасно е да имаш приятелка, която отлично знае кого да обвини, и то преди да й кажеш как си наскърбена.

— Предложи ми състояние. Според неговите стандарти малко, предполагам, но достатъчно голямо за мен. Ще ми стигне да живея както искам — луксозно и стилно.

— И?

— Приемам го. — Отметна глава. Леко напрегнатият отбранителен тон разтревожи приятелката й. — Ще подпиша договор със звукозаписната му компания.

— Чудесно е, Дарси, наистина. Стига истински да го желаеш.

— Винаги съм искала повече отколкото имам и сега съм на път да го получа. Нямаше да се съглася, ако не ме устройваше. Честна дума. Правя го преди всичко за себе си. Не съм си загубила ума дотам, че да постъпя по друг начин.

— Тогава се радвам за теб и вече се гордея. — Сложи ръка върху рамото на Дарси и го разтърка, за да премахне част от напрежението. — А сега ми кажи как те е наранил.

— Очаквах да поиска ръката ми, да ми каже, че ме обича и иска да му принадлежа. Представяш ли си?

— Да. — Сега и Брена се почувства наранена. — Напълно.

— Ето. А неговият поглед е къде-къде по-непроницателен от твоя. Той няма и понятие какво изпитвам. — Вкопчи се в мивката, задиша бавно и дълбоко. — Няма да плача! Няма да ме накара да роня сълзи!

— Ела, седни и ми разкажи.

Дарси се подчини и Брена улови ръката й. С истинско съчувствие промълви: „Негодник!“ и неволно разсмя Дарси.

— Благодаря ти. Но ще ти призная, че отчасти вината е и моя. Това е горчивият хап. Настроих се да получа предложение, няма лъжа. Кроях романтични илюзии под душа като някакво празноглаво момиче.

— Защо да не го правиш? Нали го обичаш?

— Да. И ще накарам негодника да ми плати, преди да приключим.

— Какво се готвиш да правиш?

— Да го хвана в капан, разбира се. Ще го побъркам от похот, ще го съсипя с многообразните си настроения, ще си играя с него. Ще приложа всичко, в което най-много ме бива, когато си имам работа е мъже.

— Надарена си в тази насока, не отричам — подхвана Брена предпазливо, — но ако действаш така и победиш, няма да ти е достатъчно.

— Ще се постарая да ми бъде достатъчно. Много връзки се градят върху секса. Любовта и страстта не са толкова различни.

— В речника на пламтящите страсти може и да не са. Но, Дарси, ако единият изпитва само сексуално привличане, а другият е влюбен, двамата се намират на светлинни години разстояние. И в цялото това пространство съществуват много възможности човек да бъде наранен.

— Не бих могла да бъда по-наранена, отколкото тази сутрин при кладенеца на свети Деклан. А както виждаш, оцелях.

Пристъпи към прозореца. Там, навън, помисли си тя, Тревър гради своята мечта, но ще му е нужно нещо, което тя притежава, за да я осъществи напълно. Е, и тя ще постигне своята мечта. С негова помощ.

— Готова съм да рискувам. Ще го накарам да изпитва потребност от мен, Брена. Потребността е крачката между копнежа и любовта. За мен ще бъде достатъчно. — Поклати глава, преди Брена да проговори. — Трябва да опитам.

— Разбира се.

Нали и тя постъпи така, помисли си Брена. А и всеки, който знае какво е копнеж и любов, прави същото.

— Но в момента се налага да разкарам лошото си настроение. Шон скоро ще се появи. Просто ще сляза долу и ще го тормозя, докато се почувствам по-добре.

— Ако следва това, аз се връщам на работа. Не искам да се навирам между шамарите.