Нора Робъртс
Сърцето на океана (7)

Глава 7

Отново настъпи топло, сухо време и небето и морето се обагриха в наситено синьо, подсказващо за настъпващото лято. Вече се появяваха бели, пухкави и безобидни облаци, а цветята из Ардмор поемаха слънчевата светлина, както преди попиваха дъжда. Кръглата кула хвърляше дълга стройна сянка над гробовете, над които бдеше. А високо горе на скалите вятърът диплеше на нежни вълни водата в кладенеца на свети Деклан.

Кучета преследваха зайци из полята, а птиците не преставаха да пеят в хор ден след ден.

В селцето мъжете работеха по ризи с навити ръкави и ръцете им почервеняваха от слънцето. Тревър наблюдаваше как се оформя конструкцията на сградата му: гредите и тухлите изграждаха здравото скеле на мечтата му.

С напредването на строежа нарастваше и публиката. Старият господин Рейли се отбиваше на обекта всеки ден в десет, човек направо можеше да си сверява часовника по него. Донасяше сгъваем стол, а козирката на шапката пазеше очите му от слънцето. Носеше си и термос с чай за компания. Седеше и наблюдаваше или подремваше, но точно в един ставаше, сгъваше стола и се отправяше към къщата на правнучката си да обядва.

Доста често го придружаваше някой от приятелите му и двамата наблюдаваха хода на строителните работи, докато играеха шах или карти.

Тревър започна да го възприема като талисман на строежа.

От време на време се появяваха и деца и сядаха в полукръг около стола на господин Рейли. Широко отворените им очи проследяваха как някоя стоманена греда се люлее във въздуха, преди да легне на мястото си. Понякога одобрително ръкопляскане приветстваше събитието.

— Това са праправнуците на господин Рейли и техни приятели — обясни Брена на Тревър, когато той сподели опасенията си, че децата стоят толкова близо до строежа. — Няма да се отдалечат от стола му.

— Праправнуци ли? Значи наистина е толкова стар, колкото изглежда.

— Миналата зима навърши сто и две. Родът Рейли са дълголетници, макар баща му да почина на деветдесет и шест, мир на праха му.

— Невероятно. И колко праправнуци има?

— Ами, чакай да помисля. Петнадесет, не… шестнадесет. Ако не ме лъже паметта, миналата зима се роди още едно бебе. Не всичките живеят тук.

— Шестнадесет! Милостиви Боже!

— Е, все пак имаше осем деца и шест са още живи. Дариха го, струва ми се, с тридесетина внуци, но не съм броила по колко деца имат те. Двама от правнуците му и мъжът на една от внучките му работят за теб на строежа.

— Не е имало начин да не наема някой от тази многобройна фамилия.

— Всяка неделя след църква ходи на гроба на съпругата си Лизи Рейли. Били са женени петдесет години. Носи същия разкривен сгъваем стол, сяда и стои при нея два часа — разказва й всички клюки от селото и новини в семейството.

— Кога е починала?

— Има вече двадесет години.

Седемдесет години, посветени на една жена! Поразително, помисли си Тревър. И насърчаващо. За някои.

— Господин Рейли е много мил човек — добави Брена. — Ей, Деклан Фицджералд, внимавай с дъската да не вземеш да цапардосаш някого по главата — подвикна тя и тръгна да помага при пренасянето.

Тревър за малко да я последва. Смяташе да прекара по-голямата част от деня на строежа: да пренася, да кове, да сглобява. Шумът от пневматичните чукове и компресорите се смесваше с постоянното боботене на бетонобъркачката и опияняваше младата публика. На стола си господин Рейли пиеше чай. Импулсивно Тревър се насочи към него.

— Как ти се струва?

Старецът се загледа как Брена поставя дъската на място.

— Според мен строиш здраво и знаеш кого да наемеш. Майк О’Тул и хубавата му щерка си разбират от работата. — Рейли насочи избелелите си очи към лицето на Тревър. — Както и ти, млади Магий.

— Ако времето се задържи, ще приключим с покрива по-рано от предвиденото.

Обветреното лице на Рейли се набръчка от появилата се на устните му усмивка. Сякаш тънка бяла хартия се разтегли върху камък.

— Ще го направиш, когато му дойде времето, момко. Така стават нещата. Приличаш на прачичо си.

Веднъж същото му каза — макар и предпазливо — баба му. Тревър се замисли и се наведе, та да не се налага Рейли да извива врат.

— Много приличаш на Джон, Тревър. На брата на дядо ти, които умря съвсем млад. Затова е трудно на дядо ти да… Трудно му е.

— Наистина ли?

— О, да, познавах Джони Магий, както и дядо ти. Красавец беше Джони със сиви очи и чаровна усмивка. И строен — същинска тръстика. Какъвто си и ти.

— Какъв беше?

— Тих и дълбок. Все мислеше за нещо, а чувствата му бяха отдадени на Мод Фицджералд. Искаше само нея и почти нищо друго.

— А намери смъртта си на война.

— Да, така беше. Много млади мъже загинаха през 1916 година из полята на Франция. А и тук също, по време на нашата война за независимост. А и къде ли още не, ако се замисли човек. Мъжете влизат в битки, а жените чакат и плачат. — Положи костеливата си ръка върху главата на едно от децата, седнало до него. — Ирландците знаят, че такъв е кръговратът. Както го знаят и възрастните. А аз съм и възрастен и ирландец.

— Познавал си дядо ми, казваш.

— Да. — Рейли се облегна назад с чашата чай в ръка и изпружил мършавите си крака, ги кръстоса при глезените. — Денис бе по-як тип от брат си и много по-склонен да погледне на километър напред по пътя, по който е поел. Вечно недоволен бе Денис Магий, ако не възразяваш да се изразя така. Ардмор не бе място за него и той отърси прахта на селцето от краката си при първа възможност. Чудя се дали е намерил каквото търсеше, пък и удовлетворение най-после.

— Не знам — отговори Тревър искрено. — Не бих казал, че беше особено щастлив човек.

— Съжалявам. Онези, които са около нещастните, обикновено трудно успяват да бъдат щастливи. Булката му, доколкото си спомням, беше тиха и скромна. Мери Клуни — бяха десет деца, ако може да се вярва на паметта ми. Семейството им обработваше земя в Олд Париш.

— Струва ми се, че доста добре си спомняш.

Рейли се засмя.

— О, умът не ми изневерява. Само тялото ми малко трудно се надига напоследък. — Това момче, прецени Рейли, иска да разбере откъде произхожда. И защо да не го иска? — Ще ти кажа още, че детето, което порасна и стана твой баща, беше красиво. Много пъти съм го виждал да върви по пътя, хванал ръката на майка си.

— А ръката на баща си?

— Е, не чак толкова често, но от време на време. Денис здравата се бе захванал да си изкарва прехраната и да отдели пари за пътуването до Америка. Надявам се да са имали добър живот там.

— Имаха. Дядо ми искаше да строи и се занимаваше със строителство.

— Било му е достатъчно. Помня баща ти, младия Денис, когато се върна по тези места, пораснал — вече му бяха поникнали мустаци. — Рейли замълча да си налее още чай от термоса. — Добре изглеждаше, имаше приятни маниери сърцата на доста от местните моми трепнаха. — Намигна. — Както стана и с твоята поява. Но поне по онова време не пожела да остави нищо след себе си. Твоят избор е друг. — С чаша в ръка Рейли описа широк кръг към сградата. — Чудесно е, че си решил да изградиш нещо тук, нали?

— Да.

— А Джони искаше само къщурка и момичето си, но войната го погуби. След пет години майка му се спомина с разбито сърце. Трудно е, не мислиш ли, човек постоянно да живее в сянката на умрелия си брат?

Тревър погледна отново избелелите проницателни очи. Мъдър стар мъж, но след като е живял над век, няма начин да не е помъдрял, помисли си той.

— Вероятно. Неслучайно е избягал на пет хиляди километра, за да се избави.

— Вярно. Много по-добре е сам да изградиш нещо. — Кимна, този път някак одобрително. — Както казах — приличаш на него, на отдавна починалия Джон Магий. Същите скули, същите очи. А когато зърна Мод Фицджералд, тя се настани направо и сърцето му. Вярваш ли в романтиката и във вечната любов, млади Магий?

Тревър хвърли поглед нагоре към прозорците на Дар си, после отново го насочи към Рейли.

— На някои се случва.

— Трябва да вярваш, за да ги получиш. — Рейли намигна и подаде чашата си на Тревър. — Онова, което се изгражда, невинаги е от дърво или камък, но пак издържа на времето. — Пресегна се и пак положи ръка върху главата на седналото близо до него дете. — И остава дори след това.

— Някой се справят по-добре с дървото и камъка — подхвърли Тревър и разсеяно отпи от чашата. Дъхът му секна, а зрението му се замъгли. — Господи — успя да промълви той, докато щедрата глътка уиски изгаряше гърлото му.

Рейли се засмя гръмко и чистосърдечно, а сбръчканото му лице порозовя от удоволствие.

— Какво е чаша чай, момко, ако в нея няма и нещо ирландско? Да не би там в Америка така да си разредил кръвта си, че да не можеш да се справиш с едно питие?

— Обикновено не пия в единадесет сутринта.

— Какво общо има часовникът?

Този човек, рече си Тревър, изглежда стар, колкото Мойсей, а вече час се налива с чай, обилно смесен с алкохол. За да не се изложи, Тревър допи чашата. За награда получи широка, одобрителна усмивка.

— Бива те, млади Магий. Бива те. И защото е така, ще ти кажа следното: прекрасната мома Галахър не би се задоволила с нищо по-малко от решителен и умен мъж с гореща кръв. Според мен ти отговаряш на всички условия.

Тревър подаде обратно чашата на Рейли.

— Тук съм само за да построя залата.

— Щом е така, ще добавя още нещо: твърдят, че младите не оценяват младостта. Ако ме питаш, те направо я пропиляват. — Наля си още чай. — И ще се наложи аз да се оженя за нея. — Докато отпиваше, в очите му заиграха весели пламъчета. — Действай живо, момко. Имам голям опит с жените.

— Ще го имам предвид. — Тревър се изправи. — А с какво се е занимавал Джон Магий, преди да отиде на война?

— За прехраната ли имаш предвид? — Рейли се изненада от неведението на Тревър, но не го коментира. — Падаше си по морето. Бе отдал сърцето си на водната шир, на Мод и на нищо друго.

— Благодаря за чая — кимна Тревър и тръгна към работниците.

 

 

Прескочи обяда. Предстояха му прекалено много телефонни разговори, очакваше и факсове. Един час, прекаран в кръчмата, за да се любува на Дарси, беше доста време. Пък и се надяваше тя да се озърта за него, да се чуди дали ще дойде. Ако я разбираше, както му се струваше, тя ще очаква той да се появи, ще смята, че му е необходимо да отиде там. И ще се раздразни от отсъствието му.

Така е добре, прецени Тревър, влизайки в къщурката. Искаше да я извади от релсите. Небрежната й самоувереност представлява страховито оръжие. А и арогантността й не е малка. Но, по дяволите, и двете му се струваха невероятно привлекателни.

Развеселен от себе си, се отправи направо към кабинета. Прекара тридесет минути в разрешаването на делови въпроси. Славеше се с умението си да изключва всякакви други мисли и да се съсредоточи върху работата в момента. Тъй като спомените на Рейли все още витаеха в съзнанието му, а мисълта за Дарси не го напускаше, тази му способност му бе по-необходима от всякога.

Справи се с текущите проблеми, изпрати факсовете и приключи с електронната поща; после се съсредоточи върху новия проект, който се оформяше.

Време е, прецени той, да положи основите. Вдигна телефона и звънна в кръчмата. Остана доволен, че чу гласа на Ейдан. Тревър винаги предпочиташе да работи с шефа на компанията. Или — в конкретния случай — с главата на семейството.

— Трев е.

— Ха, очаквах по това време да седиш на някоя от масите ми.

Ейдан говореше високо, за да надвие обичайната обедна глъчка. Тревър си представи как с едната ръка продължава да налива халбите, докато разговарят. Дочу далечния дрезгав смях на Дарси.

— Наложи се да свърша това-онова. Бих искал да се срещна с теб и семейството ти, когато ви е удобно.

— Среща ли? За залата?

— Отчасти. Ще ми отделите ли час между двете смени?

— О, не виждам защо не. Днес ли?

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Чудесно. Ела у дома тогава. Свикнали сме да провеждаме семейните срещи около кухненската маса.

— Много съм ти благодарен. Ще помолиш ли и Брена да дойде?

— Да. — Отклонява я от работата й, помисли си Ейдан, но не го коментира. — Ще се видим по-късно.

Около кухненската маса. Тревър си припомни някои срещи на неговото семейство, проведени по същия начин: преди първия му учебен ден, когато замина за летен лагер, в навечерието на изпита му по кормуване и така нататък. Всички етапи, свързани с израстването му, както и на сестра му се обсъждаха там. Около кухненската маса се налагаха сериозни наказания и се раздаваха щедри похвали.

Странно, сети се той сега, но когато развали годежа си, го съобщи на родителите си, докато седяха в кухнята. Пак там им каза какви планове крои за залата в Ардмор, за намерението си да замине за Ирландия.

И, даде си сметка той, докато пресмяташе колко е часът в Ню Йорк, най-вероятно родителите му да се намираха там и в момента. Вдигна телефона и звънна.

— Добро утро, домът на семейство Магий.

— Здравей, Ронда. Трев се обажда.

— Господин Тревър. — Икономката на семейството никога не го бе наричала по друг начин, дори когато заплашваше, че ще го пребие от бой. — Добре ли се чувствате в Ирландия?

— Много добре. Получи ли картичката ми?

— Да. Знаете колко обичам да получавам картички от вас. Точно вчера казвах на готвачката как господин Тревър никога не забравя колко се радвам на нови картички за албума си. Наистина ли всичко е толкова зелено?

— Още по-зелено. Трябва да дойдеш и да видиш с очите си, Ронда.

— О, знаете, че няма да се кача на самолет, освен ако някой не опре пистолет в главата ми. Родителите ви закусват в момента. Страшно ще се зарадват да ви чуят. Изчакайте за момент. И се грижете за себе си, господин Тревър, по-скоро се връщайте.

— Непременно. Благодаря.

Изчака, представяйки си как стройната черна жена в безупречно колосана престилка крачи бързо по белия мраморен под, минава край картините, антиките и цветята и отива в задната част на елегантния апартамент. Никога не би използвала вътрешния телефон, за да съобщи, че той се обажда. Такива семейни новини се съобщават лично.

Кухнята ухае на кафе, пресен хляб и виолетки любимото цвете на майка му. Баща му е разтворил вестника на финансовия раздел. Майка му чете редакционните статии и се ядосва за състоянието на света и налагащото се тесногръдие.

— Трев! Детето ми, как си?

— Добре съм. Почти толкова добре, колкото звучиш и ти. Надявах се да ви хвана, докато закусвате с татко.

— Ние сме хора с изградени навици. Но твоето обаждане е още по-прекрасен начин да се започне денят. Кажи ми какво виждаш.

Това бе стара, привична игра. Той се изправи и отиде до прозореца.

— Къщурката има предна градина. Невероятна е за такова малко място. Който я е оформил, е знаел точно какво иска. Прилича на… градина на магьосница. От онези — добрите, които помагат на девойките да развалят лошите магии. Цветята са скупчени едно до друго, с различни цветове, форми и аромати. Зад тях се издига жив плет, по-висок от мен. Отвъд него е пътят — тесен и целия на бабуни. Зъбите ти започват да тракат, ако караш с повече от петдесет километра в час. После са хълмовете — невероятно зелени; спускат се към селцето. Пълно е със сламени покриви, бели къщи и спретнати улици. Виждам камбанарията на черквата, а в далечината — кръгла кула. Скоро ще я посетя. Всичко е заобиколено от морето. Днес е слънчево и светлината се отразява в синята вода. Наистина е страшно красиво.

— Очевидно. Изглежда си щастлив.

— Защо да не съм?

— Ами не съм те чувала да говориш така отдавна. Сега ще ти дам да поговориш с баща ти, вече ми прави знаци. Сигурно искаш да обсъдиш нещо делово с него.

— Мамо… — В главата му се въртяха толкова много неща от сутрешния разговор с възрастния мъж, заобиколен от потомците си. Изрече онова, което най-силно напираше в него. — Липсваш ми.

— О… Виж какво направи! — тя подсмръкна. — Поговори с баща си, докато си поплача малко.

— Е, поне за малко я отвлече от статията за оръжията, която четеше — избумтя напористият глас на Денис Магий в слушалката. — Как върви бизнесът?

— По график, в бюджета.

— Радвам се да го чуя. Ще удържиш ли така нещата?

— Най-вероятно. Ти, мама, Доро и семейството й си оставете една свободна седмица следващото лято. Хубаво е всички Магий да бъдат тук за първото представление.

— Обратно в Ардмор… Никога не съм си представял отново да отскоча до там, признавам. От докладите съдя, че не се е променило особено.

— Така и трябва да бъде. Ще ти изпратя нови сведения за проекта, но не се обаждам за това. Татко, посещавал ли си някога къщурката на Хълма на феите?

Настъпи пауза, после се чу въздишка.

— Да.

— Любопитно ми беше да узная нещо за жената, сгодена за чичо. Вероятно защото баща ми така рядко говореше за него.

— И какво откри?

— Че Джон Магий е умрял като герой, преди да има възможност да поживее и на дядо това му е било много неприятно.

— Тежки думи, Трев.

— И той бе тежък човек.

— Не споделяше какво изпитва към брат си, към семейството си. Никога не съм го разпитвал. Какъв смисъл имаше? И без това рядко споделяше чувствата си за нещата тук, а още по-малко за онова, което е оставил зад гърба си в Ирландия.

— Извинявай. — В тона на баща си долавяше умора, леко раздразнение. — Не биваше да повдигам въпроса.

— Глупаво е да си мълчиш. Така или иначе ще стои в съзнанието ти. А сега ти си в Ирландия. Като се връщам назад, виждам твърдата му решимост да стане американец и мен да възпита като американец. Тук искаше да направи кариера. В Ню Йорк имаше тази възможност. Всичко зависеше единствено от него.

Студен мъж, с твърд характер, който обръщаше повече внимание на главната си счетоводна книга, отколкото на семейството си. Но Тревър не виждаше смисъл да го сподели на глас, та нали баща му го знаеше по-добре от всеки друг.

Вместо това попита:

— Ти какво откри за себе си, когато отново посети тези места?

— Очарование, известна сантименталност, по-силна връзка, отколкото очаквах.

— Да, точно така е. Точно.

— Исках отново да се върна, но все възникваше нещо. Истината е, че съм градско чедо. Седмица, прекарана в провинцията, и ставам неспокоен. Ти и майка ти нямате нищо против да сте във вилата ни „Хамптън“ по-дълго, но аз не издържам. Не се подсмихвай, Каролин — обърна се Денис към съпругата си. — Не е възпитано.

Тревър отново се загледа през прозореца.

— Тук провинцията е доста по-различна.

— Определено. Две седмици в къщурката, която си наел, и ще откача. Не си падам по спокойната обстановка.

— Но все пак си гостувал и си видял Мод Фицджералд, нали?

— Да. Господи. Сигурно е било преди тридесет и пет години. Не ми се стори възрастна, но вероятно е била над седемдесетте. Помня, че се движете изящно, а не като възрастна жена. Предложи ми чай и кейк. Показа ми стара снимка на чичо. Държеше я в кафява кожена рамка. После ме придружи до гроба му. Той е погребан на хълма при руините и кръглата кула.

— Още не съм ходил натам. Но ще отида.

— Не помня точно за какво говорихме. Всичко бе толкова отдавна. Но си спомням нещо, защото ми се стори странно тогава. Стояхме над гроба му и тя хвана ръката ми. Каза, че онова, което излезе от мен, ще се върне обратно и ще промени нещата. Че трябвало да се гордея. Сигурно е имала предвид теб. По думите на хората била малко ясновидка… ако вярваш в такива неща.

— Озовеш ли се тук, започваш да вярваш в какво ли не.

— Така е. Една нощ, докато бях там, отидох да се поразходя по плажа. Готов съм да се закълна, че чух свиренето на гайди и видях мъж да прелита в небето на крилат бял кон. Бях изпил, разбира се, няколко халби в кръчмата на Галахър.

Баща му се засмя, но Тревър усети как студени тръпки пробягват по гърба му.

— Как изглеждаше?

— Галахър ли?

— Не, мъжът на коня.

— О, пиянско видение… Ето, майка ти прихна — промърмори Денис и Тревър наистина чу веселия смях на майка си.

— Ще те оставя да приключиш със закуската.

— Отдели малко време да се позабавляваш, докато си там. Изпрати ми сведенията при първа възможност, Трев, и всички ще помислим за следващото лято. Обаждай се.

— Непременно.

Затвори, но продължи да гледа замислено през прозореца. Видения, илюзии, действителност. Изглежда в Ардмор между тях няма голяма разлика.

 

 

Довърши каквото успя, преди Ню Йорк да се е разбудил и тръгна на разходка до гроба на Джон Магий.

Имаше вятър, а гробовете бяха стари. От слягането на почвата много от надгробните камъни се бяха наклонили или бяха паднали. Плочата на Джон Магий стоеше изправена, като войника, какъвто той е бил. Издълбаният дълбоко надпис в обикновения камък, макар и обрулен от ветровете, се четеше ясно.

— Майка му, съкрушена от мъка, пожела да го надпишат така — обясни Карик, като се надигна, за да застане до Тревър. — Според мен човек винаги е прекалено млад, за да умре като войник.

— Откъде знаеш, че е поискала да го надпишат така?

— О, малко са нещата, които не знам, и още по-малко онези, които не успявам да узная. Вие, смъртните, издигате паметници на умрелите. Намирам го за интересен обичай. Доста човечен. Камъните и цветята са символи и на трайното, и на тленното, нали? А ти защо дойде тук, Тревър Магий? Защо посещаваш онези, които никога не си познавал?

— Кръвна връзка, предполагам. Не знам. — Раздразнен, той се обърна към Карик. — Какво, по дяволите, си ти?

— Мен ли имаш предвид? Приличаш повече на майка си, отколкото на дядо си, затова вече си наясно с отговора, дори ако разводнената ти американска кръв не приема очевидното тук. Пътувал си, нали? Бил си на много места и си видял повече от мнозина на твоята възраст. Никога ли досега не си попадал на вълшебство по време на пътуване?

Определено искаше да прилича по-скоро на майка си, отколкото на дядо си. Но все пак заяви:

— Никога не съм разговарял с призраци или духове.

— Говорил си с Гуен, така ли? — Веселите пламъчета в очите на Карик изчезнаха и синевата им притъмня. Сграбчи ръката на Тревър, който усети как го залива топла вълна от енергия. — Какво ти каза тя?

— Мислех, че знаеш. Или можеш да узнаеш.

Карик рязко го пусна и се извърна. С бързи, отривисти крачки започна да се движи напред-назад по тревата край камъните. Въздухът около него направо свистеше от цветни искри.

— Единствено тя има значение за мен, но и е единственото, което не успявам да видя ясно. Знаеш ли ти, Магий, какво е да желаеш някого с цялото си сърце, с всичко в теб, и никога да не се домогнеш до него?

— Не.

— Направих грешка. Това е огромна рана върху гордостта ми, не се подвеждай. Не бе само моя грешка. И тя не постъпи правилно. Но сега няма никакво значение на кого се пада по-голямата вина. — Спря, закрачи обратно. Въздухът някак си застина. — Довери ми какво ти каза.

— Говореше за теб, за любовта, и съжали за страстите, които обземат плътта и я горят. Липсваш й.

Очите на Карик заблестяха от обхваналите го чувства.

— Ако тя… Ако говорите пак, кажи й, че я чакам и откакто се срещнахме за последен път, не съм обичал друга.

Кой знае защо вече не му се струваше странно, че го молят да предаде съобщение на призрак.

— Непременно.

— Красива е, нали?

— О, да, много.

— Човек може да забрави да погледне отвъд красотата и да не вникне в сърцето. Аз постъпих така и ми струваше прескъпо. Ти няма да допуснеш същата грешка. Затова си тук.

— Тук съм, за да построя залата и да опозная корените си.

Възвърнал доброто си настроение, Карик пристъпи по-близо до Тревър.

— Ще постигнеш и двете, а и нещо повече. Прачичо ти беше чудесен млад мъж, малко мечтател си падаше. Имаше прекалено меко сърце за войник. Но замина да изпълни дълга си и остави любимата си.

— Познаваше ли го?

— Да, и двамата, макар само Мод да ме виждаше. Преди да замине, му даде талисман да го пази.

Разпери пръсти и от тях се провеси верижка с малък сребърен диск.

— Сигурен съм, че тя би искала да го притежаваш.

Любопитството на Тревър надделя над предпазливостта и той се пресегна да го поеме. Среброто бе топло, сякаш бе носено до плът; написаното върху него бе избледняло.

— Какво значи?

— На келтски е и значи „Любов завинаги“. Даде му го и той предано го носеше. Ала войната, ако не по-силна от любовта, се оказа по-силна от талисмана. За разлика от брат си, който замина за Америка, той искаше да води простичък живот. Дядо ти искаше нещо повече и работеше енергично, за да го постигне. Достойно е за възхищение. А ти какво желаеш, Тревър Магий?

— Да строя.

— И това е достойно за възхищение. Как ще наречеш залата си?

— Не съм мислил. Защо?

— Нещо ми подсказва, че ще постъпиш правилно. Вземаш решенията си предпазливо. Именно затова продължаваш да живееш сам.

Тревър стисна в длан сребърния диск.

— Харесва ми да живея сам.

— Вероятно е така, но никак не ти харесва да допускаш грешки.

— Вярно е. Предстои ми делова среща.

— Ще повървя с теб донякъде. Очаква ни чудно лято. Ако се заслушаш, ще чуеш как кука кукувицата. Предзнаменованието е добро. Желая ти успех на срещата и при Дарси.

— Благодаря, но и сам знам как да се справя и с двете.

— О, да, не се съмнявам. А и тя знае как да се справи с теб. Много се забавлявам с поведението и на двама ви през сегашния финален стадий на чакане, ако не възразяваш, че се изразявам така.

— Не съм част от твой план.

— Не става въпрос за план. Става въпрос за онова, което е и което ще се случи. Имаш да казваш по въпроса повече от мен, а си по-малък от мен.

Карик спря. Вече виждаше къщурката, кремавите й стени, огрения от слънцето прозорец под сламения покрив, разпилените като дъги цветя.

— Някога тя излизаше да ме посрещне, а сърцето й биеше лудо, очите й сияеха. Страх и любов бяха така смесени, че никой от нас не успяваше да ги раздели. Бях толкова сигурен, че ще я зашеметя с подаръци и обещания, и никога не й поднесох единственото, което имаше значение.

— Не получи ли втори шанс?

По устните на Карик се изписа горчива усмивка.

— Вероятно бих имал, стига да не бях чакал толкова дълго. Няма да предприема нищо повече, докато чакането не свърши. Справи се с Дарси, Магий, преди тя да се справи с теб.

— Говориш за моя живот — прекъсна го Тревър. — Той си е моя работа.

Пое надолу по склона на хълма към къщурката и колата си. Но не успя да се въздържи да не погледне назад.

Почти не се изненада, че Карик е изчезнал. Видя единствено зеления хълм и чу веселия, сладък повик на птица.

Кукувица, помисли си Тревър. Не му хрумваше какво друго да е.

Забрави за него, заповяда си той и продължи да крачи. Забрави за сантименталността към отдавна починали роднини и техните възлюбени, за срещи с Принцове на феи и послания от красиви призраци.

Предстоеше му да разрешава делови въпроси.

Ала постави верижката около врата си и пъхна сребърния диск под ризата — усети колко е топъл и как прилепва към сърцето му.