Нора Робъртс
Сърцето на океана (12)

Глава 12

— Дарси, момичето ми, дошла си да ме измъкнеш от това място, нали?

Двадесет и четири часа след като се стовари здравата от скелето, приземявайки се основно на главата си, Майк О’Тул изглеждаше жизнен, макар и понатъртен, насинен и съвсем мъничко отчаян. Дарси се наведе през рамката на леглото и гальовно го целуна по челото.

— Нищо подобно. Остава ти още един ден, ако всичко е както трябва с онзи камък, който наричаш мозък. Затова ти донесох цветя.

Едното му око бе насинено, на бузата му имаше рана, хваната с три шева, а по челото, което целуна, се виждаше мозайка от охлузени и ожулени места.

Като цяло, помисли си, прилича на побойник, загубил поредната схватка.

Широката му, пълна с надежда усмивка изчезна, изместена от дълбока въздишка. Дарси изпита желание да го притисне в обятията си.

— Нищо ми няма на главата или където и да е, като се изключи прекършеното ми крило тук, а то едва ли е причина да държат човек прикован в болница, нали?

— Лекарите не са на това мнение. Но ти донесох нещо да те развеселя.

— Цветята наистина са много хубави.

Каза го обаче леко нацупен — сякаш дванадесетгодишно момче негодуваше, че не е получило желания подарък.

— Такива са, разбира се, защото са направо от градината на Джуд. Другото е от съвършено различно място. — Като измъкна цветята от торбата, която носеше, Дарси извади и пластмасова чаша със запечатан капак. — „Гинес“ е, но е малка; само такава успях да набавя. Трябва да се задоволиш с нея.

— Ти си истинска принцеса!

— Така е и очаквам да се отнасят с мен като е такава. — Отвори капака и му подаде контрабандата, а после се настани до леглото му. — Чувстваш ли се толкова добре, колкото изглеждаш?

— Нищо ми няма, честна дума. Ръката малко ме боли, ни не си струва да говорим. — Отпи първата глътка и въздъхна отново, но този път от удоволствие. — Жалко, че се наложи ти и Трев да се върнете така светкавично от Лондон. Не беше нищо по-страшно от стъпване накриво и падане.

— И ни изплаши до смърт. — С обич отметна кичур коса от челото му. — А сега, предполагам, всичките ти жени ще се суетят около теб.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Нямам нищо против, защото са такива хубавици, макар да не спират да влизат и излизат оттук, откакто се свестих. Готов съм да се върна на работа, но Трев не ще да чуе. Минимум седмица — така отсече — преди да си покажа носа там, и то само ако лекарят разреши. — Тонът на Майк стана умолителен. — Ще поговориш ли е него, скъпа? Обясни му колко по-добре ще се чувствам, ако работя, а не се излежавам. Няма начин един мъж да не се вслуша в думите на красавица като теб.

— Няма да ме склониш, господин Майкъл О’Тул. И без това една седмица е много кратко време. Сега си почивай и престани да се тревожиш за работата. Няма да завършат залата без теб.

— Не ми харесва да получавам надница, докато си лежа по гръб.

— Съвсем справедливо е да ти плаща, защото пострада на негов строеж, пък и той спокойно може да си го позволи. Като постъпва по този начин, показва, че има характер, точно както твоето притеснение показва, че и ти имаш.

— Сигурно си права. Да си призная, това ще поуспокои Моли, макар и да си мълчи. — Въпреки това пръстите му започнаха малко нервно да мачкат края на чаршафа. — Той е добър човек и справедлив шеф, но ми е необходимо да знам, че за парите си е получил каквото трябва.

— Че кога не си давал всичко от себе си? Колкото по-рано оздравееш, толкова по-рано отново ще работиш. А, да ти кажа — пак се налага да погледнеш водомера ми.

Последното го съчини, но видя, че го ободри.

— Ще го погледна в минутата, щом ме оставят да се изправя на крака. Ако ти е спешно, нека Брена го види.

— Може да те изчака, както и аз.

— Чудесно. — Настани се удобно върху възглавницата и проблясването на нещо по китката й улови погледа му. — Ха, какво е това? — Взе ръката й и така я обърна, че гривната заблестя. Хубава дрънкулка.

— Да. Тревър ми я подари.

Видя как веждите на Майк се стрелнаха нагоре и се извиха.

— Така ли?

— Да, и не биваше да я приемам, но реших да не отказвам такъв щедър жест.

— Че защо да го отказваш? Той ти е хвърлил око, откакто те видя за пръв път. Този мъж има отличен вкус, ако питаш мен, а ти, моето момиче, едва ли ще намериш по-добър от Тревър Магий.

— Не се увличай във фантазии, господин О’Тул. Не е нищо повече от закачка между нас. Нито той, нито аз искаме връзката да се задълбочава.

— Така ли? — Веждите на Майк отново се стрелнаха нагоре, но когато видя Дарси да вирва брадичка както я бе виждал да го прави цял живот реши да не настоява повече. — Е, предстои ни да видим, нали?

 

 

За огромно удоволствие на Майк не бе минал и час откакто Дарси си тръгна, когато се появи Тревър. Носеше половинка „Гинес“. Майк оцени куража му да не си дава труда да я крие, точно както се възхити от досетливостта на Дарси тайно да внесе своята.

— Ето, такива хора обичам.

— О, и ти ли искаш малко? — С непринудена усмивка Тревър му подаде чашата и седна. — Предположих, че вече се чувстваш неспокоен.

— Така си е. Ако ми намериш панталони, ще си тръгна оттук заедно с теб.

— Утре. Току-що говорих с лекаря. Ще те изпишат сутринта.

— Е, това е по-добре отколкото да ти набодат окото с остра пръчка. Мислех си да се явя веднага на работа и да надзиравам как вървят нещата. Никакви вдигания и пренасяния — продължи той забързано, докато Тревър продължаваше да го гледа с безизразен поглед. — Никакъв истински труд, а, така да се каже, да хвърлям по едно око.

— След седмица.

— По дяволите, човече, ще полудея до седмица. Знаеш ли какво е да си обездвижен така и цяло ято кокошки да се суети около теб?

— Представял съм си го само в най-съкровените си мечти.

Майк се засмя и отпи от бирата.

— Дарси си тръгна преди по-малко от час.

— Тя много те обича.

— Чувството е взаимно. Забелязах дрънкулката, дето си й дал. Носи я на ръката си.

— Отива й.

— Така е. Защото е ярка, скъпа и лъскава. Някои, като погледнат това момиче, го вземат за вятърничаво, мислят, че търси само развлечения и лесното в живота. Но не е така.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Понеже баща й — моят добър приятел — Патрик Галахър, е от другата страна на големия гьол, се нагърбвам да ти кажа следното с прости думи: не си играй с нея, Тревър. Тя не е дрънкулка като красивата гривна, която си избрал от някаква лъскава витрина. Тя има огромно, търсещо сърце, дори да не обича да го показва. И макар пред теб или дори пред себе си да твърди, че всичко е забавление и игра, може да бъде наранена, подобно на всяка друга жена, ако се отнасят грубо с нея.

— Нямам никакво намерение да се отнасям грубо с мен.

Сега гласът му прозвуча хладно, леко отчуждено.

Не е свикнал да приема наставления, прецени Майк, нито му се слушат съвети или предупреждения за поведението му.

— Вероятно е по-подходящо да кажа „небрежно“. А един мъж може да е небрежен към дадена жена дори без да възнамерява да го прави.

— Ще се погрижа да съм внимателен и да й дам всичко, което очаква.

Майк кимна и реши да не настоява повече. Но се запита какво ли очаква самият Тревър.

 

 

Майк имаше право поне за едно. Тревър не приемате съвети, особено ставаше ли въпрос за жени. Знаеше какво прави с Дарси. И двамата бяха възрастни хора с ясна мисъл, които изпитваха привличане един към друг. То се примесваше с известна привързаност и уважение. Какво повече да желае човек от една връзка, при това временна?

Но думите на Майк го обезпокоиха и докато шофираше към Ардмор, продължиха да се въртят в главата му. Вместо да отиде на строежа, както възнамеряваше, той отби към хълма с кулата. Време бе да посети отново гроба на прачичо си и да поразгледа пак руините. Защо да не отдели сега половин час?

Кръглата кула се извисяваше над селцето и отдолу се виждаше почти отвсякъде. Достатъчно често бе минавал край нея на път за и от къщурката, но никога не бе се поддавал на порива си да отдели повече време и да я изучи внимателно. Този път спря съвсем близо до тесния път и слезе от колата. Усети вятъра.

Мина през малката порта и видя група туристи — катереха се сред древните камъни и кръстовете към останалата без покрив каменна постройка, която някога е била черквата, построена в чест на светеца. Изненада се от първата си реакция, защото изпита леко недоволство от присъствието и на други хора тук, въоръжени с фотоапарати, камери, раници и туристически справочници.

Глупава реакция, помисли си той и почти се присмя на себе си. Точно такива хора се надяваше да привлече със залата си. Щяха да идват заради плажовете, когато топлината се разлее по брега.

Присъедини се към тях и се отправи по склона към черквата. По пътя разгледа останалата от римско време аркада, чиито стълбове бяха обрулени от времето и ветровете.

Насред руините и гробовете се извисяваха два каменни къса. Как, запита се той, са разчели тези издълбани в тях линии като думи? Нещо като морзов код, изобретен от древните жители и оставен за бъдещите пътешественици.

Чу жена да подвиква на децата си — равната интонация подсказваше за северната част на източното американско крайбрежие. Толкова не на място звучеше тук. И неговият глас ли имаше същите непривични за мястото интонации? Ирландските гласове се кършеха и лееха сякаш зад всяка дума напира древна музика.

Излезе от черквата и погледна нагоре към кулата. Старото отбранително съоръжение все още беше с покрив и дори сега изглеждаше годно да устои на всяка атака.

Защо са идвали всичките тези нападатели? Римляни, викинги, саксонци, нормани, брити? Каква привлекателност е криел за тях малкият остров, та са водели войни за него, били са готови да умрат, но да го завладеят?

Извърна се, огледа се и му се стори, че намери част от отговора.

Селцето в подножието бе спретнато и красиво като картинка, а опасващият го в единия край плаж блестеше като злато под слънчевата светлина. Морето се ширеше и искреше в синьо, в по гребена на вълните се мяркаше бяла пяна.

Хълмовете се диплеха тучно зелени, изпъстрени тук-там с кафяво, а зад тях се издигаха силуетите на величествени планини.

Докато наблюдаваше, светлината се промени, измести се и сенките на облаците плъзнаха по земята, от време на време разкъсвани от слънчевите лъчи.

Въздухът ухаеше на трева, поувехнали цветя и море.

Съмняваше се обаче, че красотата на тази страна е привличала онези, които са искали да я завладеят. Но бе сигурен, че е била една от причините, поради които са се биели, за да останат.

— Ние сме земя, която поглъща нападателите и ги превръща в част от нас.

Тревър се огледа, очаквайки да види зад гърба си ирландски турист или местен жител. Вместо това потъна в дълбоките сини очи на Карик.

— Доста ненадейно се появяваш.

С известна изненада Тревър установи, че са сами, а само преди секунди тук имаше доста хора, разглеждащи забележителностите наоколо.

— Предпочитам да е по-уединено. — Карик му намигни. — А ти?

— Трудно е човек да бъде сам — ти се появяваш непрекъснато.

— Щеше ми се да поговоря с теб. Как върви работата по залата?

— В график сме.

— О, вас, американците ви бива по графиците. Не мога да ти кажа колко много са минали оттук: гледат си часовниците, изучават картите и се питат как да направят и това, и това, без да изостават от графика. Човек си мисли, че ще захвърлят тези неща поне през ваканцията, но някои навици трудно се преодоляват.

Вятърът рошеше косите на Тревър, той бръкна в джобовете си и кимна:

— Значи искаш да поговориш с мен за навика на американците да си гледат часовниците, така ли?

— Не. Казах го само колкото да завържа приказка. Ако си тръгнал да видиш пак гроба на прачичо ти, той е насам.

Карик се обърна и тръгна пъргаво по неравния терен.

— Джон Магий — подхвана Карик, когато Тревър застана до него пред гроба. — Обичан син и брат. Умря като войник, далеч от дома.

Тревър усети как сърцето му се сви от мъка.

— Обичан син — без съмнение. Дали е бил обичан брат е под въпрос.

— Мислиш за дядо си. Той рядко идваше тук, но идваше.

— Така ли?

— Да. За да застане като теб сега. Лицето му по-често бе свъсено, а мислите мрачни и объркани. Понеже го тревожеха, затваряше сърцето си. Нарочно пускаше резето.

— Да — промърмори Тревър. — В състояние съм да си го представя. Той не правеше нищо, което не бе обмислено предварително.

— В някои отношения и ти си такъв. — Карик изчака Тревър да вдигне глава и очите им отново се срещнаха. — Но не е ли интересно, че мъжът, от чието семе се е захванал баща ти, е стоял на този хълм и е гледал към своя дом, но не е виждал онова, което виждаш ти? За него това не е било прекрасно място, изпълнено с вълшебство и гостоприемство. Той е виждал единствено капан и е бил готов да прегризе крака си, но да се освободи. — Карик се обърна да погледне Ардмор отново. Черните му коси се вееха от вятъра. — И вероятно в известен смисъл е постъпил точно така и е закуцукал към Америка, загубил част от себе си. Ако не бе го сторил, днес ти нямаше да стоиш тук, да гледаш надолу и да виждаш онова, което той не успя да види.

— Което не е искал — поправи го Тревър. — Но си прав. Нямаше да съм тук, ако не беше той. Кажи ми, след толкова много години кой поставя цветя върху гроба на Джон Магий?

— Аз. — Карик посочи с ръка малката саксия с диви цветя. — Мод вече не можеше да го прави и ме помоли само за това. Никога не го забрави и през всичките години между неговата и нейната смърт любовта й така и не замря. Постоянството е най-хубавата добродетел на вас, смъртните.

— Но не всеки го притежава.

— Така е, но онези, които го имат, знаят и каква радост носи. Твоето сърце от постоянните ли е, Тревър Магий?

Младият мъж отново погледна нагоре.

— Не съм се замислял особено.

— Прикриваш се, а то е все едно да лъжеш. Но ще поставя по друг начин въпроса за теб. Вече опита от красивата Дарси. Мислиш ли, че можеш да се отделиш и да си отидеш?

— Нещата, които стават между нас, са лични.

— Ха! Твоите лични неща не означават нищо за мен. Три пъти по век те чаках — именно теб и никой друг, в това вече съм сигурен. Ти си последният. Стоиш тук, притесняваш се да не те вземат за глупак, което отново е продиктувано от гордост — от онази, характерната за дядо ти, — а от теб се иска да вземеш само онова, което вече е дадено. Кръвта ти кипи, съзнанието ти е обсебено, но не смееш да погледнеш какво таи сърцето ти за нея.

— Горещата кръв и обсебеното съзнание нямат много общо със сърцето.

— Глупости. Първата стъпка към любовта не е ли страстта, а втората — копнежът? Ти направи първата стъпка, вече си на втората, но си прекалено упорит да го признаеш. Аз ще почакам. — В очите му обаче блесна нетърпение. — Но и аз имам свой проклет график, така че раздвижи се, американецо.

Щракна с пръсти, проблесна светкавица и в следващия миг изчезна.

 

 

Срещата го остави в лошо настроение. Лошо и свирепо. Сякаш не му стигаше да получава съвети за личния си живот от Майк О’Тул, а и някой, който дори не би трябвало да съществува, му изсипа още куп. И смъртни, и видения го подтикваха да предприеме решителна стъпка по отношение на Дарси, но, по дяволите, няма да позволи да го притискат.

Той разполагаше с живота си, както и тя със своя.

За да го докаже, не обърна внимание на хората от строежа, които го викнаха, когато мина оттам, и се отправи решително към вратата на кухнята в кръчмата.

Шон вдигна глава от тенджерата, която миеше.

— Здравей, Трев. Закъсня за обяд, но ще те уредя с нещо, ако си гладен.

— Не, благодаря. Дарси отпред ли е?

— Току-що се качи в малкия си палат. Рибената чорба още е на печката… — Шон се спря, понеже Тревър вече се качваше по стълбите. — Е, явно не е гладен за нещо, което аз съм в състояние да му предложа.

Не почука. Съзнаваше, че е невъзпитано и изпита злорадо удоволствие. Същото чувство го облада и при вида на Дарси, излизаща от спалнята с малка торбичка в ръка; по лицето й се четеше изненада.

— О, чувстваш се у дома си, така ли? — Колкото и меко да говореше, той долови раздразнението. Хареса му. — Жалко, но не мога да те забавлявам в момента. Отивам да занеса на Джуд плюшеното агънце, което купих за бебето.

В отговор той приближи, сграбчи косите й в юмрук, дръпна главата й назад, свеждайки своята, и впи устни в нейните. През тялото й премина тръпка и отприщи неудържимата страст.

Първоначално понечи да го отблъсне, и то искрено. Ала в следващия миг се вкопчи в него, и в този си порив бе съвсем искрена. Не обърна внимание нито на едното, нито на другото й действие, докато не се насити и не спря да я целува. Отдръпна се с блеснали като стомана очи.

— Достатъчно ли ти е?

Тя се постара да си възвърни равновесието, да събере мислите си.

— По отношение на целувката…

— Не това имам предвид, по дяволите! — В тона му се долавяше раздразнение, което я накара да присвие очи. — Онова, което става в теб, онова, което знаеш, че става в мен, достатъчно ли ти е?

— Казала ли съм нещо?

— Не. — Все още се бореше да потисне раздразнението и гнева си, но независимо от това я улови за брадичката. — А ще го сториш ли?

Колкото и да не бе на себе си, бе убедена, че той я преценява съвсем хладнокръвно, пресметливо и цялостно. Мъж с подобен самоконтрол може страшно да те дразни, помисли си тя. Но същевременно й действаше като предизвикателство.

— Бъди уверен, че първи ще узнаеш, ако не съм удовлетворена.

— Добре.

— И бих искала да те осведомя, че не ми е приятно да нахлуваш в дома ми неканен и да ми се нахвърляш, само защото някакви бръмбари са се появили в главата ти.

Той леко се засмя, поклати глава и отстъпи.

— Разбрано. Извинявай. — Наведе се и вдигна изпуснатата торба, за да й я подаде. — Току-що бях на хълма с кулата, при гроба на прачичо ми.

Тя леко наклони глава.

— Тревър, нима тъгуваш за човек, починал много преди ти да се родиш?

Той отвори уста, за да възрази, но истината сама се изплъзна.

— Да.

Чертите на лицето й се смекчиха. Пресегна се и го докосна.

— Ела да поседнеш, ще ти направя чай.

— Не, благодаря.

Взе ръката й и с разсеян жест я поднесе към устните си. Нещо у нея трепна и я изпълни с копнеж. После той се извърна, отиде нервно до прозореца и се загледа как напредва работата по строежа.

Нима е нашественикът тук, запита се той, и се бори да завладее територия. Или е син, върнал се по тези места, за да открие корените си?

— Дядо ми не говореше за Ирландия, а понеже баба бе робски подчинена съпруга, и тя правеше същото. В резултат на това…

— Любопитството ти е разпалено.

— Да, точно така. Дълго мислих, преди да дойда тук. На няколко пъти започвах да кроя планове. Но никога не се заех сериозно. После в главата ми се роди идеята за залата, оформи се, сякаш я строях от години, етап по етап.

— Така става понякога с идеите. — Прекоси стаята и застана до него. — Зреят без истински да си даваме сметка за тях, и накрая се явяват напълно оформени.

— Предполагам. — Несъзнателно взе ръката й. Задържа я. — Сделката вече е сключена и няма нищо лошо да ти призная, че бях готов да платя и по-висок наем, да ви отпусна повече проценти. Просто трябваше да получа този терен.

Тя си пое дъх, замисли се и издиша.

— Е, няма нищо лошо и аз да ти призная, че от самото начало бяхме готови да получим по-малко. Но страшно ни забавляваше да се пазарим с твоя Финкъл.

Този път той се засмя сърдечно и по-голямата част от напрежението се стопи.

— Прачичо ми, а и дядо ми сигурно са щели да посещават кръчмата „Галахър“.

— О, със сигурност. Да не би да се притесняваш какво биха си помислили за сегашния ти строеж?

— Не се тревожа какво би мислил дядо ми. Вече не.

Ето, прецени тя, отново болното място. Продължи да разпитва, но по-внимателно.

— С тежък характер ли беше?

Поколеба се, но се оказа, че е в настроение да говори за това.

— Как ти се стори къщата в Лондон?

Озадачена, тя отвърна:

— Ами, много е елегантна.

— Нищо подобно. Прилича на музей.

Тя премигна, защото долови в думите му неприкрит гняв.

— Е, и на мен ми напомни за музей, но все пак къщата е прекрасна.

— След смъртта му родителите ми разрешиха да направя никои промени. Неща, непокътнати тридесет години. Поотворих я, смекчих някои ръбове, но тя продължава да носи неговия отпечатък. Скована и официална, точно какъвто беше той. Така е бил възпитан и баща ми. Строго, без никаква обич.

— Съжалявам. — Започна да гали с кръгови движения гърба му. — Сигурно е тъжно и болезнено да имаш баща, който никога не показва, че те обича.

— Никога не съм имал този проблем. Някак… Като по чудо баща ми се оказа грижовен, открит и с чувство за хумор. Всичко, което неговият баща не е бил. Но не говори много за ранните си години, освен с мама.

— А тя с теб — промълви Дарси, — защото знае, че ти е необходимо да го разбереш.

— Искаше да създаде семейство, живот, коренно различни от неговите в бащиния му дом. И го постигна. Държаха се привидно строго с мен и сестра ми, но винаги сме знаели, че ни обичат.

— Според мен така са искали да видите красотата на онова, което ви дават, а не да го приемате за даденост.

— Така е. — Обърна се към нея. Странно, но не бе очаквал тя истински да го разбере. — Затова не ме интересува какво би помислил дядо за работата ми тук. Но се вълнувам какво ще изпитат родителите ми, когато залата бъде готова.

— Аз ще ти кажа — ще се гордеят. Не накърняваш изкуството на Ирландия, напротив, помагаш и други да го видят. А заедно с това, от практична гледна точка, осигуряваш работни места и доходи за местните жители. Хубаво постъпваш, а това прави чест на баща ти, майка ти и наследниците им.

Измъчващата го от известно време тежест се свлече от плещите му.

— Благодаря ти. За мен това има по-голямо значение, отколкото подозираш. Осени ме, докато стоях на хълма. Наистина е важно какво ще направя тук и какво ще оставя. И докато стигах до това заключение, си поговорих с Карик.

Пръстите й, преплетени е неговите, трепнаха. Погледна я и видя ясно изписаната изненада по лицето й, преди тя да затвори уста и да издаде неопределен звук.

— Мислиш ли, че халюцинирам?

— Не. — Мълчаливо поклати глава. — Не, не мисля. Други, в чийто здрав разсъдък не се съмнявам, твърдят, че са го виждали също. Ние тук не сме тесногръди.

Но тя добре знаеше легендата и се разтревожи достатъчно, за да отстъпи и да седне върху облегалката на фотьойла.

— И за какво говорихте?

— За редица неща. За дядо ми. За Старата Мод и Джони Магий. За графици и добродетели, за залата. За теб.

— За мен ли? — Сега вече се наложи да избърше внезапно овлажнелите си длани в панталоните. — И за какво по-точно?

— Вероятно знаеш легендата по-добре от мен. Доколкото разбрах, трябва три двойки да се влюбят, да се приемат един друг, да изрекат обети.

— Така твърдят.

— И през последната година двамата ти братя са се влюбили, приели са това положение и са се врекли на съпругите си.

— И това го знам. Присъствах на сватбите им.

— Тогава, като разчитам на бързия ти ум, предполагам, известен ти е фактът колко деца имат Галахърови. — Пристъпи крачка към нея. — Нещо пребледня.

— Ще ти бъда благодарна, ако се изясниш. Стига увъртания.

— Добре — направо. Той определи нас двамата като трета и последна стъпка.

Гърдите й изведнъж се изпълниха с топлина и напрежение. Изпитваше желание да ги удари с юмрук, за да се отпуснат. Ала не мръдна, очите й останаха спокойни.

— А подобно нещо май не ти допада особено.

— А на теб?

Беше прекалено развълнувана, за да обърне внимание как избягва отговора.

— Не аз съм разговаряла с Принца на феите, нали? Но ще ти отговоря: Няма да ми е особено приятно желанията и потребностите на друг да диктуват съдбата и бъдещето ми.

— Нито пък на мен. И — добави той — няма да го допусна.

Вече разбираше защо й разказа за дядо си: за да й покаже, че във вените му тече студена кръв.

Бавно се направи.

— Давам си сметка защо си в такова необичайно настроение. Самата идея аз да съм твоя съдба, независимо колко малко вероятна е перспективата, те е потресла, нали? Самата мисъл, че мъж с твоето образование и положение ще отдаде сърцето си на барманка, те е потресла.

Искрената му изненада му попречи да отговори веднага.

— Това пък откъде го измисли?

— Кой би те обвинил, че си сърдит и раздразнен от подобно предложение? За нас двамата е щастливо обстоятелство, че любовта няма нищо общо е връзката ни.

И преди бе виждал разгневени жени, но не си спомняше да се е озовавал пред някоя така готова истински да го нарани физически. За да се предпази, вдигна ръце с отворени към нея длани.

— На първо място: как си изкарваш прехраната няма нищо общо с… каквото и да било. На второ: едва ли можеш да бъдеш наречена барманка, но дори и да беше такава, пак нямаше да има значение.

— Разнасям питиета в кръчма. Какво съм тогава, ако не барманка?

— Ейдан ръководи бара, Шон кухнята, а ти отговаряш за обслужването — обясни Тревър търпеливо. — А си представям, че при желание би въртяла цялото заведение или което и да било друго в твоята или моята родина. Но не в това е въпросът.

— Въпросът обаче не е маловажен за мен!

Все пак успя отчасти да усмири гнева си.

— Дарси, казах ти всичко това, защото засяга и двама ни, защото сме любовници и според мен е правилно да знаем на какво стъпваме. Вече си изяснихме, че и двамата не сме съгласни да бъдем оплетени в някаква древна легенда. — Отново взе ръката й и прокара палец по кокалчетата й, за да я поуспокои. — Отделно от това — съвсем отделно — аз те харесвам, приятно ми е да съм с теб и те желая по начин… по който никога никоя не съм желал — завърши той.

Тя си заповяда да се успокои, да приеме думите му, дори да се покаже доволна. Но някъде дълбоко в себе си усещаше празнота, която нямаше да бъде запълнена.

— Добре. И аз се чувствам по същия начин. Така че няма никакъв проблем.

Усмихна му се лъчезарно, стана, надигна се на пръсти и го целуна ласкаво, после го обърна към вратата.

— Хайде, сега върви, защото и аз трябва да излизам.

— Ще дойдеш ли довечера в къщурката?

Погледна го изпод гъстите си мигли.

— С удоволствие. Очаквай ме около полунощ и няма да имам нищо против, ако си ми налял чаша вино.

— До по-късно тогава.

Щеше да я целуне отново, но тя вече бе затворила вратата под носа му.

От вътрешната страна тя преброи три пъти до десет. Дишаше учестено, а очите й блестяха. Значи трябва да проявят здрав разум, да се владеят и да го правят както Магий иска, така ли? Той е прекалено отчужден, за да потъне в една легенда или да се влюби.

Е, за Бога, тя щеше да го постави на колене, да умолява да я има, преди да приключи с него. Ще й обещае целия свят и всичко останало.

И когато го стори, тя може и да приеме. Това ще научи този мъж да не бяга от факта, че би могъл да обича Дарси Галахър.