Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Тревър сънува цяла нощ. Винаги го спохождаха ярки, живи сънища, но откакто дойде в къщурката на Хълма на феите сънищата му придобиха по-определени, кристално ясни образи. Все едно някой бе нагласил фокуса на фотографски обектив.

Странният мъж от гробището яздеше крилат бял кон над широката синя морска шир. И Тревър направо усещаше широкия гръб и потреперващите мускули на митичното същество под себе си. В далечината небето и водата се отделяха едно от друго, все едно някой бе теглил с линия и молив тънка черта.

Водата имаше цвят на сапфир, небето — на сив дим.

Конят се устреми надолу, мощните му предни крака се забиха в морската повърхност и разплискаха вода, която Тревър видя съвсем ясно, усети пръските й. Вкуси солта й върху устните си.

После попаднаха във водовъртежа на подводния свят. Беше студено — изключително студено — в тъмнината, където само от време на време се забелязваха призрачни проблясвания. Приличаха на размахвани от феи криле, а музиката, долитаща сред водата, бе сякаш от гайди.

Все по-дълбоко и по-дълбоко се спускаха в тази среда, но така плавно, както бяха летели във въздуха. Вълнението от преживяното пулсираше във вените му като кръв.

Там, на гладкото морско дъно, имаше по-тъмна могила, някак още по-наситено синя и пулсираща като сърце. Именно в нея мъжът, който се представи за принц, пъхна ръка до рамото. И Тревър усети лепкавата консистенция върху собствената си плът — тръпки преминаха по ръката му. Ръката му се напрегна, сви се и изтръгна сърцето на океана.

За нея, помисли си той, като го стискаше здраво. Това е моето постоянство. Единствено за нея.

Когато се събуди, ръката му все още бе стисната в юмрук, но единственото сърце, което биеше учестено, бе неговото.

Толкова озадачен, колкото и потресен, Тревър разтвори ръка. Дланта му бе празна. Разбира се, че ще е празна. Ала усети все едно някаква мощ изтлява в дланта му.

Сърцето на океана.

Пълни глупости. Нямаше нужда да е морски биолог, за да знае, че не съществува такова нещо като сияеща синя маса или някакъв органичен живот, който да пулсира на дъното на Ирландско море. Всичко това е само забавна сцена, разиграна от подсъзнанието, каза си той. Пълна със символика в това бе убеден, която може да разгадава до смъртта си, ако е склонен към подобни занимания.

А не беше.

Стана от леглото и тръгна към банята. Разсеяно прокара ръка през косата си. И откри, че е влажна.

Спря на място, бавно отпусна ръка и се загледа в нея. Предпазливо я вдигна към лицето си и я помириса. Морска вода ли беше това?

Така както беше гол, приседна на ръба на леглото. Никога не се бе смятал за човек с прекалено силно въображение. Дори предпочиташе да мисли, че стои на земята по-здраво, отколкото повечето хора. Но не можеше да отрече, че току-що сънува как лети през морето на крилат кон и се събуди с влажна от морската вода коса.

Как да си обясни това един рационален мъж?

Обясненията изискват информация. Крайно време е да започне да я събира.

Прекалено рано бе да звъни в Ню Йорк, но никога не бе прекалено рано да се изпрати факс. Тревър се облече и се настани в малкия кабинет от другата страна на коридора, срещу спалнята. Състави първото съобщение, предназначено за родителите му.

Мамо и татко,

Надявам се и двамата да сте добре. Проектът върви по график, а и е в рамките на предвидения бюджет. След като наблюдавах О’Тулови два дни, съм убеден, че биха се справили с работата и без мен, но предпочитам да остана, поне засега, да надзиравам строежа. Стои въпросът и за връзките с местните хора. Повечето жители на селцето и от околността одобряват идеята за залата. Строежът като цяло обаче нарушава спокойствието в района. Според мен е по-разумно да остана — като ме виждат, ще са убедени, че съм ангажиран.

Възнамерявам също оттук да проведа предварителната реклама.

Междувременно се наслаждавам на околността. Толкова е красива, както ти ми разправяше, татко. И те помнят с много мили чувства тук. Вие двамата трябва да отделите малко време и да прескочите насам.

Кръчмата на Галахър е каквато я помниш и, както докладва Финкъл, е добре стопанисвано и популярно заведение. Да се свърже залата с нея бе брилянтна идея, татко.

Мамо, на теб особено ще ти допадне къщурката, където съм отседнал. Прилича на рисунка от пощенска картичка, но е още по-омайваща, защото се говори, че я обитава призрак. Знам колко забавно ще ти се стори на теб и на леля Маги. Засега не твърдя, че съм имал наемни посещения, но понеже се опитвам да се потопя в местната атмосфера, се чудя дали вие двете не бихте ми дали някаква информация за легендата, свързана с къщурката. Става въпрос за нещо като предопределени от звездите любовници. Девойка и Принц на духовете.

Ще ви звънна при първа възможност.

С обич. Трев.

Прочете го отново, за да е сигурен, че искането му е поднесено небрежно, после го изпрати на частната линия на родителите си.

Следващият факс бе до помощничката му и звучеше много по-делово.

Анджели, направи проучвания и ми набави разнообразна и цялостна информация за легенда, свързана с Ардмор. Справки за Карик, Принц на феите; Гуен Фицджералд; къщурката на Хълма на феите; Олд Париш; Уотърфорд, шестнадесети век.

Тревър Магий.

След като го изпрати, погледна часовника. Макар да минаваше осем, бе прекалено рано да се насочи към поредния източник. Ще изчака час, преди да посети Джуд Галахър.

След като привърши с деловите задачи, внезапно го обзе неудържимо желание за кафе. Бе толкова силно, че го накара да зареже всичко. Невъобразимо му липсваше автоматичната кафе машина с вграден часовник. Възнамеряваше да си купи такава при първа възможност.

Според Тревър най-прекрасното нещо на този свят бе да се събудиш от аромата на току-що сварено кафе.

Точно стъпи в подножието ма стълбите, когато на вратата се почука. С мисъл, вече отправена към кухнята, и тяло, жадуващо за първата живителна глътка, отвори вратата.

И стигна до заключението, че има нещо още по-прекрасно от това да се събудиш от аромата на кафе. Тя стоеше на малката площадка пред къщурката.

Умен мъж, мъдър мъж, би заменил цял един живот, пълен с кафе, за красива, синеока жена, облечена в мек пуловер, и с подканваща усмивка на устните. А той бе изключително умен мъж.

— Добро утро. Така ли изглеждаш, когато се събудиш?

— Ще трябва да ми предложиш нещо повече от закуска, преди да имаш възможността да откриеш отговора за себе си.

— Закуска ли?

— Мисля, че такова бе естеството на поканата.

— Точно така. — Умът му не работеше достатъчно бързо без дневната си доза кофеин. — Изненадваш ме, Дарси.

Точно това бе възнамерявала да постигне.

— Ще ме нахраниш ли или не?

— Влизай. — Отвори вратата по-широко. — Ще види какво мога да предложа.

Тя влезе вътре, като леко отърка тялото си в неговото. Ухаеше на обвит с глазура грях.

Пристъпи напред и хвърли поглед към всекидневната. Не бе променена особено от времето на Мод: красиви джунджурийки тук-там, полица е книги и меката стара кувертюра, метната върху избелялата тапицерия на дивана.

— Доста си прибран. — Извърна се към него. — Подредените мъже ми допадат. Или според теб това е продуктивност?

— Продуктивността включва и подреденост… А това е животът ми. — С очи, приковани в нейните, постави ръка на рамото й и остана доволен, когато тя не отклони поглед, а запази леко веселото си изражение. — Чудя се защо не си студена.

Веждите и се вдигнаха многозначително.

— Студените рамене са предвидима реакция, а предвидимостта е досадна.

— Обзалагам се, че ти никога не си досадна.

— Е, може би от време на време. Малко съм ти сърдита, но все пак си искам закуската. — Заобиколи го и му хвърли поглед през рамо. — Ти ли ще сготвиш, или ще излезем?

— Ще сготвя.

— Сега вече ме изненада. — Бе направо заинтригувана. — Мъж с твоето положение да се оправя в кухнята?

— Умея да приготвя невероятен омлет с чедър и гъби.

— Аз ще бъда съдник… Да знаеш много съм придирчива във вкусовете си. — Тръгна към кухнята и го остави да си поеме дълбоко дъх, преди да я последва.

Седна до малката маса в средата на помещението и преметна ръка през гърба на стола; приличаше много на жена, свикнала да я обслужват. Макар да не се нуждаеше вече от тонизиращ тласък, Тревър се захвана първо с кафето.

— Докато седя тук и те наблюдавам как се справяш с някои домашни задължения — подхвана Дарси, — би ли ми казал защо ме остави вчера да бъбря за семейството и предците ти? При това изглеждаше така заинтересуван от информацията, която и без това вече ти е била известна.

— Всъщност не ми беше известна.

Беше стигнала до подобен извод, след като се поуспокои. Не й приличаше на мъж, който ще си губи времето да задава въпроси, щом вече знае отговорите.

— А защо е така, ако нямаш нищо против да попитам?

Би имал нещо против. Обикновено. Но сега изпитваше чувството, че й е длъжник.

— Дядо ми много рядко говореше за семейството си или за Ардмор. Както и за Ирландия, ако трябва да съм точен.

Докато чакаше кафето да стане — Господи, накарай го да кипне по-бързо — извади продуктите за омлета.

— Имаше тежък характер, беше и доста непроницаем. Моето впечатление е, че каквото и да е оставил тук, го е свързвал с горчиви спомени. Затова никога не го обсъждаше.

— Разбирам. — Не отговаря напълно на истината, помисли си Дарси, защото трудно си представяше семейство, което да не обсъжда всичко. И то често разпалено и на висок глас. — Баба ти също е родом от тези места.

— Да. Но баба ми се подчиняваше на желанията му. — Погледна Дарси с овладян и донякъде отчужден поглед. — На всичките.

— Бил е силен мъж, предполагам, а силните мъже обикновено са с трудни характери и малко плашещи.

— Баща ми минава за силен мъж, но не бих казал, че е с тежък характер или внушава страх.

— Значи отчасти си се върнал, за да видиш с очите си къде за пръв път са били посети семената на рода Магий?

— Отчасти.

Веждите й се стрелнаха нагоре при леко суховатия му тон. Явно болезнена тема за него, и макар страшно много да й се искаше да продължи да разпитва, реши да остави нещата такива каквито са. Засега.

— Е, след като си тук, защо не ми кажеш какво мислиш за къщурката?

Напрежението — напрежение, което го дразнеше — малко го отпусна. Грабна първата чаша кафе, докато се занимаваше с яйцата.

— Току-що изпратих на майка си факс, в който й пиша, че прилича на пощенска картичка.

— Факс ли? Така ли общуват майка и син?

— Майка и син използват технологиите, когато е по-удобно. — Като се сети за приличието, наля и на нея чаша кафе и я отнесе до масата. — Най-доброто от двата свята, не смяташ ли? Къщурка със сламен покрив в ирландската провинция и удобствата на модерните времена.

— Забрави да споменеш призрака си.

Ръцете му обикновено не трепереха, но сега за малко да изпуснат купата с яйцата.

— Не съм казал, че е мой призрак.

— Докато живееш тук, тя е твоя. Лейди Гуен е трагична фигура и макар да й съчувствам и да оценявам цялата романтика, ми е трудно да разбера някой, който линее от любов векове наред, дори след смъртта си. Животът е по-важен, нали, и човек трябва да си го направи хубав.

— Колко още знаеш за нея?

— Колкото всеки друг по тези места, предполагам. — Доставяше и удоволствие да наблюдава как изящните му, вещи ръце, си вършат работата. — Макар че Джуд се е запознала по-подробно с въпроса заради книгата си. Неколцина мои познати са я виждали.

Хвърли й поглед през рамо. В очите му не се четеше изненада, а предпазливост.

— А ти виждала ли си я?

— Не мисля, че съм типът, с който един призрак прекарва известно време. Но ти вероятно ще я видиш, защото тя броди наоколо.

— Ти си достатъчна наслада на очите ми. А какво ще кажеш за втория герой от легендата? За Карик.

— О, той е умен и подвеждащ. Упорит, горд, бързо пламва. Така се е докарал до това положение и не би се спрял да прибегне до хитрините си, само и само да оправи нещата сега, когато времето изтича. Вероятно не си забелязал, но когато работи, Брена носи пръстените си — годежния и венчалния — на верижка около врата.

— Видях веднъж един работник как едва не загуби пръста си, когато халката му се заклещи в електрически трион. Брена постъпва много умно, за да го избегне. — Извади чинни и обърна яйцата умело. — Но какво общо имат пръстените на Брена с легендата?

— Годежният й пръстен е с перла — вторият вид скъпоценен камък, който Карик предложил на Гуен. Това са лунни сълзи, които той събрал във вълшебната си торба. Карик дал перлата на Шон.

Веждите на Тровър се вдигнаха в недоумение нагоре, но гласът му прозвуча овладяно:

— Много щедър тип.

— Не знам дали е такъв, но Шон получил перлата от Карик при гроба на Старата Мод, а сега камъкът принадлежи на Брена. Първия път предложил на Гуен диаманти — скъпоценни камъни от слънцето. Попитай Джуд за тях, ако ти е интересно. А третия и последен път поставил в краката й сапфири. От сърцето на океана.

— Сърцето на океана?

Припомни си съня съвсем ясно и отново се взря в ръката си.

— Хубава история — продължи тя. — Вероятно и аз щях да я намирам за такава, ако не познавах онези, които са част от нея. Предстои да се направи още една крачка — да се слеят още две сърца, след като се срещнат и се врекат едно на друго. — Отпи от кафето, наблюдавайки го през ръба на чашата. — Обитателите на тази къщурка след смъртта на Старата Мод представляват първата и втората крачка.

За миг остана смълчан, но изхвръкналите от тостера препечени филийки го извадиха от вцепенението му.

— Да не би да ме предупреждаваш, че съм избран да направя третата крачка?

— Идва си съвсем на мястото, нали? Колкото и рационално да е настроен умът ти, Магий, във вените ти има достатъчно ирландска кръв и тя е същата като на мъжа, обичал жената, живяла тук. Ако обмисляме кандидатите, които биха развалили магията, бих се спряла на теб.

Замислен, той извади маслото и конфитюра.

— И жена с практичен ум като твоя вярва в магии, така ли?

— Да вярвам в тях? — Наведе се към него, докато той сядаше. — Скъпи, аз ги правя.

Начинът, по който изглеждаше в момента — грейнали, сияещи очи и леко злорада усмивка — го накара да си помисли, че наистина е възможно да е вещица.

— Като оставим настрана необичайните ти умения, да не искаш да кажеш, че приемаш цялата тази история и всичките й подробности за част от действителността?

— О, да. — Взе вилицата. — И ако бях на твое място и живеех тук, щях много да внимавам за сърцето си. — Вдигна пухкаво парченце яйце със сирене и го пъхна между устните си. — Все още се намират хора, които вярват, че ако човек загуби сърцето си тук, то е обречено завинаги.

— Като това на Мод. — Идеята го тревожеше повече, отколкото бе готов да признае. — Защо ми разказваш всичко това?

— Чудех се дали ще ме попиташ. Привлекателен мъж си и ми харесваш. И нека добавя — не ме е срам да го кажа, защото държа на това — ти си богат. А и мисля, че има голяма вероятност да поискам да се наслаждавам на компанията ти.

— Да не ми правиш предложение за брак?

Тя му се усмихна широко и подкупващо.

— Още не. Казвам ти го, защото създаваш впечатлението за мъж, който би забелязал преструвките така лесно, както нож разрязва масло. — Взе ножа и илюстрира думите си върху парчето масло, което той бе извадил от хладилника. — Не съм жена, която се влюбва. Опитвала съм… — За миг блясъкът в очите й изчезна. После сви рамене и намаза с маслото филийка препечен хляб. — Просто го няма у мен. Все пак не е изключено да стигнем до споразумение, задоволително и за двама ни.

При създалите се обстоятелства реши, че още едно кафе няма да му навреди. Стана да напълни чашите.

— При деловите си контакти съм срещал доста хора, докосвал съм се до различни култури, но ще ти призная, че никога не съм водил по-странен разговор по време на закуска.

— Вярвам в съдбата, Тревър. В срещата на еднакво мислещи хора, в удобството и честността, когато си заслужават. Преглътна поредната хапка омлет. А ти?

— И аз вярвам в еднаквото мислене, в удобството и честността… когато си заслужават. Що се отнася до съдбата тя е друг въпрос.

— Прекалено много ирландска кръв има във вените ти, за да не си фаталист — отбеляза тя.

— Такава ли е природата на звяра?

— Разбира се. А същевременно успяваме да сме оптимисти и сантиментални, да сме пълни с тъмни, но вълнуващи суеверия. Колкото до честността… — Грейналите й очи се взираха в неговите, докато се хранеха. — Това е въпрос на степени и на гледна точка: има ли нещо по-привлекателно от добре разказана история, украсена с цветисти преувеличения? Но според мен ти държиш на честността. Затова не виждам нищо лошо да те предупредя, че ако се влюбиш в мен, най-вероятно ще те оставя да го сториш.

С удоволствие допи втората чаша кафе. Заедно с това се наслаждаваше да я наблюдава. После отбеляза:

— И аз съм се опитвал да се влюбя. И при мен не се получи.

За пръв път по лицето й пробяга съчувствие и тя се пресегна да го хване за ръка.

— Според мен да не успееш да го сториш е толкова болезнено, колкото би било и самото влюбване.

Погледни към преплетените им пръсти.

— Каква тъжна двойка сме, Дарси.

— Най-добре е да се познаваш. Да знаеш какво не ти се удава. Възможно е да срещнеш хубава млада жена, която да привлече вниманието ти и сърцето ти да изскочи от гърдите, и да тупне в краката й. — Разкърши рамене. — Но междувременно нямам нищо против да прекарам известно време с теб, а ти да харчиш неограничените си средства за мен.

— Меркантилни сме значи?

— Да. — Потупа го приятелски по ръката и продължи да се храни. — Но пък и на теб никога не ти се е налагало да си броиш грошовете, нали?

— Така е.

— Все пак при нужда можеш да си докараш допълнително пари, защото наистина правиш великолепен омлет. — Стана и отнесе чиниите и на двамата до мивката. — Винаги оценявам високо добрите готвачи, понеже не владея добре това умение, а и нямам намерение да го усъвършенствам.

Пристъпи зад нея и положи ръце върху раменете й, плъзна ги към лактите, после отново нагоре.

— Ще измиеш ли чиниите?

— Не. — Искаше й се да се протегне като доволна котка, но прецени, че е по-умно да не го прави. — Но ще се оставя да ме склониш да ги избърша.

Позволи му да я завърти и не откъсна очи от неговите, докато той свеждаше глава. После, не без известно съжаление, постави пръст върху устните му, преди да докоснат нейните.

— Чуй какво си мисля. Всеки от нас може да съблазни другия доста стилно и без особено усилие.

— Съгласен съм. Остави ме да опитам пръв.

Тя се засмя гърлено и непринудено.

— И колкото и да ни е добре след това, засега все още е рано. Хайде да оставим приключението за друг път.

Той я притисна малко по-плътно към себе си.

— Защо да чакаме? Нали си фаталистка?

— Добре казано. Но ще изчакаме, защото така съм си наумила. А винаги постигам каквото съм си наумила.

Потупа устните му с пръст още веднъж, после се отдръпна.

— И аз също.

Вдигна ръката й до устните си и ги прокара по дланта й, после по кокалчетата.

— Така ми харесва. Не е изключено да дойда пак още някой и друг път. И както вървят нещата, май ще те оставя не само да измиеш чиниите, но и да ги избършеш. Е, сега ще ме изпратиш ли като един истински джентълмен?

— Кажи ми — подхвана той, докато излизаха от кухнята, — колко мъже си завъртяла на пръста си досега?

— О, отдавна не помня бройката, но никой от тях нямаше нищо против. — Погледна назад, защото телефонът иззвъня. — Трябва ли да го вдигнеш?

— Секретарят ще приеме съобщението.

— Телефонни секретари и факсове. Чудя се какво щеше да каже Старата Мод. — Излезе навън и слезе от площадката, където цветята танцуваха на лекия бриз. — Добре се вписваш в това място — обяви тя след изучаващ поглед. — Но положително се вписваш добре и в обширна заседателна зала.

Наведе се, за да откъсне стрък върбинка, и й го подаде.

— Ела пак.

— О, предполагам, че ще намина.

Пъхна цветето в косите си, докато се насочваше към градинската порта. Разбра защо не я бе чул да идва. Караше колело.

— Дарси, ако изчакаш минутка, ще те откарам.

— Няма нужда. Приятен ден, Тревър Магий.

Качи се на колелото и пое по тясната алея, по бабуните и ямите, които местните жители твърдяха, че са път. И, забеляза Тревър, успяваше да изглежда невъобразимо привлекателна, докато го правеше.

 

 

Първо отиде до селото, после се отби на строежа и чак след обяд тръгна към къщата на Галахър. Потропването му бе последвано от лай на куче — гърлен и развълнуван, който го накара предпазливо да отстъпи назад. Като типичен градски жител изпитваше истинско уважение към всичко, способно да нададе подобен звук.

Лаенето спря секунди преди вратата да се отвори, но кучето седеше до Джуд и бясно биеше с опашка по пода. Тревър бе виждал животното един-два пъти, но от разстояние. Не си бе давал сметка, че е чак толкова голямо.

— Здравей, Тревър. Много ми е приятно. Влизай.

— Ами…

Погледна многозначително кучето, а Джуд се разсмя.

— Фин е безобиден, гарантирам ти. Просто обича да вдига врява, та да си мисля, че ме пази. Кажи „Добър ден“ на господин Магий — заповяда Джуд и Фин послушно вдигна огромна лапа.

— Не бих искал да го ядосам.

С надеждата кучето да не отхапе някой от пръстите му, Тревър докосна лапата на Фин.

— Ще го пратя отзад, ако те притеснява.

— Не, не. Всичко е наред. — Поне се надяваше да е така. — Извинявай, ако те прекъсвам. Имаш ли минутка?

— Имам няколко минути. Влизай и сядай. Да ти донеса ли чай? Обядвал ли си? Шон изпрати чудесна яхния.

— Не, нищо, благодаря. Не си прави труда.

— Никакъв труд не е — започна тя, но докато отстъпваше да му направи място, неволно докосна с ръка основата на гърба си, а другата положи върху корема.

— Я най-добре седни. — Тревър я хвана за ръка и я отведе във всекидневната. — Признавам, че големите кучета и бременните жени ме притесняват.

Не беше вярно. Едрите кучета може и да го притесняваха, но бременните жени направо го разтапяха. Все пак изявлението му я накара да седне.

— Обещавам, че нито един от двама ни няма да те ухапе. — Независимо от това седна, изпълнена с благодарност. — Бях се заклела да остана спокойна и грациозна по време на това преживяване. Засега съм доста спокойна, но след шестия месец се простих с грацията.

— Според мен добре се справяш. Знаеш ли дали ще е момче, или момиче?

— Искаме да е изненада. — Отпусна ръка върху главата на Фин, когато дойде да седне до стола й. Тревър отбеляза, че не й се налага да протяга много ръка. — Снощи се разходих и хвърлих поглед на строежа ти. Напредвате.

— Добре върви. По това време догодина сигурно ще гледаш представление.

— Чакам го с нетърпение. Навярно е чудесно да превърнеш виденията си в реалност.

— Не правиш ли и ти същото? С книгите, с бебето?

— Харесва ми. Искаш ли да споделиш какво те тревожи?

Той изчака сърцето му да се успокои.

— Забравих, че си психолог.

— Преподавах психология. — С жест, все едно се извинява, тя вдигна ръце, после отново ги отпусна. — През последната година се излекувах от прекалената си стеснителност и не премълчавам какво мисля. Резултатът има и положителни, и отрицателни страни. Нямам намерение да те насилвам.

— Дойдох да те попитам нещо и да поговорим за него. Карик и Гуен.

— Да? — Отпусна ръце в скута си. Изглеждаше спокойна и се владееше. — Какво за тях?

— Вярваш ли, че съществуват? Че са съществували? — поправи се той.

— Знам, че съществуват. — Забеляза съмнението в очите му и замълча за минутка да събере мислите си. — Ние сме от друго място — ти и аз. Ню Йорк, Чикаго. Градски люде, изтънчени. Животът ни се базира на факти и на плетениците на всекидневието.

Долови как тя започва да набира скорост и кимна, промърморвайки:

— Но сега не сме там.

— Не, сега не сме там. Тук е място, където… избуяваш. Просто така се получава. То се превърна в мой дом, а и теб е привлякло да изградиш една от мечтите си. Тук просто започваш да разбираш неща, които си забравил.

— Действителността си е действителност, независимо къде се намираш.

— Някога и аз мислех така. А ако ти продължаваш да го правиш, защо те притесняват Карик и Гуен?

— По-скоро ме интересуват.

— Виждал ли си я?

— Не.

— А него?

Тревър се поколеба, но се сети за появата на мъжа при кладенеца на свети Деклан.

— Не вярвам в духове.

— Но предполагам, че Карик вярва в теб — промърмори Джуд. — Искам да ти покажа нещо. — Понечи да се надигне, изруга тихо и направи знак с ръка Тревър да не става. — Не, не. Не съм съгласна да ме теглят всеки път, когато седна. Почакай само минутка. — Размърда се и се надигна с корема напред, оттласквайки се с две ръце от облегалките на стола. — Спокойно. Няма да се бавя. Но не съм твърде подвижна.

Докато Джуд излизаше, Тревър се настани по-удобно. Двамата с Фин се гледаха с интерес и подозрение.

— Не се готвя да открадна сребърните прибори, така че нека всеки остане на мястото си.

Все едно изрече покана — Фин го приближи и постави предните си лапи в скута му.

— Господи. — Тревър предпазливо ги вдигна от чатала си. — Идеално попадение. Сега разбирам защо баща ми никога не ми позволи да имам куче. Сядай долу.

При заповедта Фин се отпусна на пода и започна влюбено да лиже ръката на Тревър.

— Ето че станахте приятели.

Тревър вдигна глава и едва се въздържа да не се размърда, за да облекчи болката в тестисите си.

— Май да.

— Иди легни, Фин. — Джуд разсеяно потупа кучето, преди да се настани в шезлонга близо до Тревър. — Знаеш ли какво е това?

Поднесе напред дланта си. Върху нея лежеше прозрачен и блестящ камък.

— На пръв поглед прилича на диамант, но като съдя по големината, бих казал, че по-скоро е добре шлифовано парче стъкло.

— Диамант е. Между осемнадесет и двадесет карата. Четох книга и с помощта на лупа го определих. Не исках да го нося на златар. Хайде — подкани тя, — виж го по-отблизо.

Тревър го взе от ръката й и го вдигна да го разгледа на светлината, струяща през прозорците.

— Защо не искаш да го занесеш на златар?

— Струваше ми се грубо и невъзпитано, защото е подарък. Миналата година посетих гроба на братовчедката Мод и видях как Карик изсипа цял куп такива от сребърната торба, препасана на кръста му. Наблюдавах как се превръщат в цветя. Само този остана да искри сред цветовете.

Тревър завъртя камъка в ръка. Скъпоценни камъни от слънцето.

— Животът ми се промени, след като пристигнах тук. Това е символ. Всъщност няма значение дали е красиво стъкълце или скъпоценност. Въпросът е как гледаш на нещата. Докоснах се до вълшебството и това разтвори моя свят.

— Харесвам моя свят.

— Дали ще го промениш или не, е твой избор. Дошъл си тук, в Ардмор, по някаква причина.

— Да изградя залата.

— Да изградиш — повтори Джуд тихо. — А колко ще е то — зависи от теб.