Нора Робъртс
Сърцето на океана (6)

Глава 6

— Не изглеждаш особено добре тази сутрин.

Тревър отпи поредната глътка от кафето, което донесе на строежа, и хвърли убийствен поглед на Брена.

— Млъквай.

Тя изсумтя развеселена. Вече бе свикнала е шефа и не се стряскаше от резкия му тон. Ако ще хапе, такива като него го правят без предупреждение. Ръмженето е само за сплашване.

— На всичкото отгоре си кисел. Искаш ли да ти осигуря един хубав люлеещ се стол, та да поспиш малко под някои чадър?

Той отново надигна чашата.

— Виждала ли си някога бетонобъркачка от вътрешната страна?

— Колкото и да се правиш на свиреп тази сутрин, ще се справя с теб с една ръка. Сериозно — иди в кухнята и си изпий кафето на спокойствие.

— Строителните площадки ме разведряват.

— И мен. — Погледна машините и съоръженията наоколо, работниците, полагащи водопроводните тръби, докато дружелюбно се ругаеха един друг. — Странни същества сме, не смяташ ли? Татко не е на работа днес. Отиде да оправи това-онова из селото. Доволна съм от присъствието ти и от готовността ти да разкараш лошото си настроение чрез здрава работа.

— Не съм в лошо настроение.

— Е, добре — да кажем, че си замислен за нещо. И на мен ми се случва, тогава предпочитам да халосам нещо — така се оправям.

— Животът на Шон вероятно е доста интересен.

— Той не само е много мил мъж, но и любовта на живота ми, така че се старая да го държа настрана от еднообразието.

— Еднообразието — промърмори Тревър — убива.

Тя кимна. Тази сутрин му липсваше характерната овладяност и резервираност. Явно ги използваше като бариера срещу хората, докато не се окажат достойни за доверието му.

Беше доволна, че е преодоляла този стадий.

— За няколко часа ще проверим новите септични тръби и ако всичко е наред, до довечера ще ги покрием.

Тръгна, за да покаже на Тревър докъде са стигнали. Земята бе кална от нощния дъжд, а и в момента продължаваше да вали. Капеше по кепето на Брена и когато тя се наведе до изкопа, започна да се стича по малката сребърна брошка във формата на фея, прикрепена към шапката.

Миризмата на кал, мъже и бензин й доставяше огромна наслада.

— Използваме тръбите, които ти препоръча — добре се получава. По време на наводнение миналата година с татко оправях една септична тръба; нямам желание да го правя отново в близко бъдеще.

— Тези ще издържат.

Той също приклекна и огледа терена. Виждаше всичко съвсем ясно: дългата фасада на залата, облицована с камък — така щеше да се слее естествено с кръчмата, — и дървен обков. Очарователно и семпло, но вътре щеше да е оборудвана с най-модерна технология.

Това беше мечтата му — да се възползва от наличните условия, да прояви уважение към традициите, но същевременно да внедри и последните изобретения на човечеството. Именно затова бе тук — да постави отпечатъка на Магий на мястото, откъдето произхожда родът. Няма нищо общо с древни легенди и красиви призраци.

Връщайки се към действителността, се огледа и забеляза, че Брена го наблюдава.

— Извинявай, разсеях се за миг.

Изглеждаше объркан и малко ядосан. Тя се поколеба. Все пак твърде отскоро се познаваха.

— Ако нещо във връзка със строежа те тревожи, бих искала да ми кажеш, за да го отстраня. Нали за това ми плащаш. А ако е лично — с радост ще те изслушам, стига да желаеш да го споделиш.

— Май е комбинация. Благодаря ти, но ще премисля малко.

— Открила съм, че обмислям най-добре, когато ръцете ми са заети.

— Много си права. — Изправи се. — Хайде да се захващаме за работа.

 

 

Работата беше тежка и груба. На мнозина не би била приятна, ала Тревър я харесваше. Върху калта бяха нахвърляни големи плоскости талашит, за да могат да се прекарват количките с бетон и материали. Пренася дървен материал, прегледа работата на водопроводчиците, а когато застана за миг под навеса, се заслуша в трополенето на дъжда по брезента. Изпи почти галон кафе и започна отново да се чувства донякъде човешко същество.

Брена има право, рече си той. Заети ли са ръцете, умът не блуждае. Ще прецени какво става и какво да предприеме, докато отмята работата, с която се е захванал.

Това, помисли си той развеселен, е доста по-продуктивно, отколкото да седи и мислите му да се въртят в омагьосан кръг.

Измокрен до кости, кален, но много по-щастлив, нарами една греда. Внезапно стомахът му се сви, по гърба му пробягаха тръпки и точно както предишната вечер изпита желание да погледне нагоре.

Дарси стоеше на прозореца и го наблюдаваше през тънката пелена дъжд.

Тя не се усмихна, нито пък той. При кръстосването на погледите им и двамата усетиха нещо примитивно, еротично, сякаш гола плът се докосва до гола плът. По нищо не приличаше на небрежния флирт от първата сутрин. Липсваше и преднамерената, целяща да съблазни игра, която играеха оттогава насам.

Пламък и изпепеляване. Да, напълно разбираше смисъла на тези думи, докато стоеше под хладния дъжд и наблюдаваше жената, която едва познаваше.

Едва я познавам, помисли си той, но жадувам да я притежавам. И пет пари не даваше колко бързо ще угасне огънят. Ядосан, че е толкова лесна плячка на собствените си желания, намести гредата на рамо и я отнесе при дърводелците.

Когато, неспособен да се въздържи, погледна повторно нагоре, тя бе изчезнала.

 

 

Държеше се, сякаш нищо не се е случило, сякаш помежду им не бе преминала тръпка. Когато Тревър влезе за обяд, тя му хвърли небрежен поглед и продължи да взима поръчки от своя сектор, без ни най-малко да наруши ритъма.

Беше възхитително и влудяващо. Никога досега жена не бе събуждала с такава лекота толкова емоции у него.

Днес клиентите, дошли да обядват, бяха по-малко. Вероятно дъждът е задържал повечето туристи в хотела. С пълното съзнание, че ще я предизвика, избра маса в сектора на Синед. Интересно му бе да види какъв ход ще предприеме Дарси в този подобен шахмат двубой, който очевидно водеха.

Хитро, оцени Дарси тактиката му. Щеше да му струва бавно обслужване, но пък даде да се разбере какво цели. Неин ред бе да предприеме крачка напред или назад. Но, помисли си тя, докато прибираше бакшиша от току-що освободила се маса, винаги има и обходни пътища.

— Днес навън е малко мокро, а, Тревър? — провикна се тя през помещението, докато раздигаше мръсните чинии.

— Не малко.

— Е, така е при нас. В ден като днешния сигурно предпочиташ да седиш в луксозния си кабинет в Ню Йорк.

Забавлявайки се неимоверно, той кръстоса крак върху крак.

— Харесва ми, където съм. А на теб?

— О, когато съм тук, ми се иска да съм на друго място и обратното. Непостоянно същество съм аз. — Извади бележника и пристъпи към близката до нея маса, усмихната сияйно. — Какво ще обичате?

После прие поръчките от още една маса, предаде ги на Шон и разнесе напитки, преди Синед да стигне до Тревър. С крайчето на окото си видя как Дарси се подхилва.

Поръча си само супа и зачака Дарси да разнесе следващата поръчка.

— Днес искам да направя някои проучвания наоколо. Защо не ме разведеш?

— Много мило от твоя страна да се спреш на мен, но не разполагам с достатъчно време, за да го направя както трябва.

— И аз не съм в състояние да отделя повече от два часа. Какво ще кажеш, Ейдан? Мога ли да заема сестра ти между двете смени?

— До пет времето е нейно.

— Да ме заемеш ли? — Дарси се засмя леко. — Едва ли ще се съглася. Но ако решиш да ме наемеш, бихме се споразумели за разумно възнаграждение.

— Пет лири на час.

Очите й станаха остри, но и някак подкупващи.

— Казах разумно възнаграждение. По десет лири и ще ти отделя време.

— Алчна си.

— А ти стиснат — не му остана длъжна тя и няколко клиенти се засмяха.

— Добре, десет. Но се надявам да си добра.

— Скъпи — запремига усилено с мигли, — не съм чула мъж да ме определя по друг начин.

Тръгна към кухнята, а Тревър гребна от супата, поднесена му от Синед. И двамата останаха доволни от постигнатото споразумение.

 

 

Наложи й се малко да се посуети. Би било против природата и навиците й да не отдели време да си сложи ново червило, парфюм, да пооправи косите си и да се запита дали да не се преоблече. Накрая реши, че сивкаво зеленикавата риза, черното елече и панталоните са подходящи за разходка с кола в дъжда.

Американците, доколкото имаше впечатления, бяха направо пристрастени да карат по ирландските пътища, независимо дали вали или не, все едно никога през живота си не са виждали обрасли с трева ливади.

Като имаше предвид времето, завърза косите си с черна панделка и метна яке през рамо, преди с плавна крачка да се спусне долу.

Беше свикнала мъжете да я чакат.

Шон си подсвиркваше и доизмиваше последните чинии от обяда. Изненада се, че Тревър, противно на очакванията й, не си отморяваше краката в кухнята и не пиеше от кафето, с което сякаш живееше.

— Тревър излезе ли от кръчмата?

— Не мога да ти кажа. Чух го да споменава на Брена, че трябва да завърти няколко телефона. Това беше, преди да се качиш, за да смениш бойната си украса.

Тъй като на забележката му не си струваше да отговаря, тя влезе в салона, но завари Ейдан сам, готов да заключи.

— Да не си го изритал и да си го накарал да чака в колата?

— А? О, Тревър ли? Не. Май спомена нещо, че трябва да се обади на някого.

Тръпка премина през цялото й тяло, чак до красиво лакираните й нокти на краката.

— Тръгнал е?

— Предполагам, че веднага ще се върне. Понеже и без това чакаш, заключи ти. Погрижи се да си навреме тук, Дарси.

— Но…

Тя едва успя да произнесе само тази сричка, което нямаше особено значение, защото Ейдан вече бе излязъл.

Тя никога не чакаше. Имаше нещо направо нередно тя да е готова, а мъжът да не крачи напред-назад и да не поглежда постоянно часовника. Това установяваше напълно погрешен тон.

По-скоро озадачена, отколкото раздразнена, понечи да се качи в жилището си и да забрави уговорката. В този момент вратата се отвори и вътре влязоха множество капки дъжд и Тревър.

— А, добре — готова си. Извинявай, забавих се.

Стоеше, придържаше вратата и се усмихваше нехайно. Смаяното, леко гневно изражение на лицето й бе доста близо до онова, което очакваше. Беше сигурен, че всички мъже, с които е имала работа, чакаха, въздишайки, тя да се появи.

Твой ред е да предприемеш крачка, прекрасна — помисли си той.

— Държа на времето си, ако ти не държиш на твоето.

Мина край него, погледна го остро и пристъпи навън в дъжда.

— Времето е голям проблем. — Стоеше и я предпазваше, доколкото бе възможно, от дъжда, докато тя заключваше вратите на кръчмата. — Всеки иска част от него. Ето, аз например искам сега два часа да съм далеч от телефони и всевъзможни въпроси, които чакат отговор.

— Тогава няма да задавам никакви въпроси.

Отведе я до колата и изчака да се настани. Чудейки се колко още ще се гневи, заобиколи и седна зад кормилото.

— Дали да не тръгнем на север? Оттам да хванем пътя край морето, а после… Ще видим.

— Воланът, а и портфейлът, са твои.

Той се отдели от бордюра.

— Всички твърдят, че да се загубиш из Ирландия е част от престоя тук.

— Не допускам, че на човек, тръгнал към определена цел, ще му се стори очарователно.

— За щастие нямам такава в момента.

Дарси се настани по-удобно. Хубавата, просторна кола миришеше приятно, независимо че бе взета под наем. Е, няма да е тежко изпитание, предположи тя, да се повози из дъжда в луксозна кола с привлекателен мъж. Който, освен това, плащаше за привилегията.

— Вероятно винаги определяш крайната си цел, преди да предприемеш първата крачка.

— Намерението — поправи я той. — А това е различно.

— И намерението ти днес е да огледаш близката околност и да добиеш впечатление що за хора биха идвали в залата ти и как точно ще стигнат до нея.

— Да, това е едно от намеренията ми. Другото е да прекарам два часа с теб.

— Много умно намери начин да постигнеш и двете наведнъж. Като пътуваш нататък — продължи тя, — ще стигнеш до Дънгарван. Ако хванеш пътя покрай морето, ще стигнеш Уотърфорд, а ако поемеш на север, ще стигнеш до планините.

— Ти къде би искала да отидем?

— О, аз само те придружавам по време на разходката, нали? Туристите често обичат да се отбиват в Ан Рин — между нашето селце и Дънгарван. То е малко рибарско селище, където продължават да говорят келтски. Не е нещо особено, но има чудесен изглед към скалите и планините, а туристите често го посещават, защото намират за очарователно да слушат как непринудено се говори древният език.

— А ти говориш ли келтски?

— Малко, но не достатъчно, за да проведа истински разговор.

— Жалко, че такива неща се губят.

— Разсъждаваш така, защото гледаш на нещата от сантименталната им страна. С английския е много по-лесно. Докато бях в Париж, винаги се намираше някой, който знае достатъчно английски, за да ме разбере. Едва ли бих намерила някой, който да знае келтски.

— Не си сантиментална относно ирландските неща, а, Дарси?

— Ти сантиментален ли си за американските?

— Не — отвърна той след известна пауза. — Приемам ги за даденост.

— Точно за това говоря. — Загледа се как се лее дъждът и как променящата се светлина започва да оцветява краищата на сивите облаци в светли тонове. Скоро ще престане да вали. Може да видиш дъга, ако обичаш такива неща.

— Обичам ги. Какво ти доставя най-голямо удоволствие в Ардмор? В мястото, където се намираш.

— Мястото ли? — Не си спомняше някога да са й задавали подобен въпрос и се изненада, че е готова с отговора. — Морето. Настроенията му, миризмата му, усещането за него във въздуха. Сутрин то излъчва мекота. А е стихия по време на буря.

— Пък и шумът му — промърмори Тревър. — Все едно тупти сърце.

— Звучи поетично. По-скоро бих очаквала Шон да го каже, а не ти.

— Третата част от легендата… Скъпоценни камъни от дълбините на морето.

— А, да. — Стана й приятно, че спомена легендата. Напоследък доста мислеше за нея. — А тя ги оставила да се превърнат в цветя, с които не можела да купи дори вечеря за семейството си. Изпитвам огромно уважение към гордостта, но не и когато е на такава висока цена.

— Ти би заменила гордостта си срещу хубави камъчета, така ли?

— Не. — Дари го с лукава и уверена усмивка. — Ще намеря начин да запазя и двете.

Ако някой успее, мина му през ума, това би била Дарси. Зачуди се защо изпита раздразнение.

През облаците си пробиха път слънчеви лъчи и капките от все още сипещия се дъжд засияха, пречупвайки светлината в нежните, преливащи тонове на блестящата вътрешност на раковина. По небето се разляха искрящи, вълшебни цветове и оформиха три дъги. На Тревър му се стори, че въздухът направо разцъфтява като красиво, изящно цвете, лист по лист.

Впечатлен, спря колата насред пътя и се загледа в трите цветни арки, очертани на фона на синьото небе.

На Дарси й бе по-интересно да наблюдава него. Все едно виждаше как постепенно се сваля щит. А под него, скрити зад външната строгост, се показаха финес и доброта, за които не бе подозирала, че съществуват. Трогна се от изражението, с което наблюдаваше красивата игра на светлината, неподправеното удоволствие в сияещите му очи направо я заплени.

Извърна се към нея и й се усмихна ослепително — тя се поддаде на порива си. Наведе се към него, обви лицето му с ръце и го целуна бързо и леко, приятелски, точно каквато бе усмивката му.

— За късмет — обяви тя и се облегна назад. — Сигурно има някакво суеверие, свързано с дъги, целувки и късмет.

— Да, би трябвало да има. Хайде да видим къде ще ни отведат. Имам предвид дъгите — обясни той в отговор на въпросително вдигнатите й нагоре вежди. — Знам накъде водят целувките, а късметът ми е доста добър напоследък.

Зави по тесен черен път. Далеч от брега, но далеч и от планините; нивите пред тях се стелеха мокри и зелени. Тук-там се забелязваха сиви каменни стени, групички дървета в по-тъмнозелен цвят. Мерна му се къщурка с кремави стени и сламен покрив, почти като онази на Хълма на феите. Стадо овце, като разпръснати бели петна, довършваше впечатлението, че гледа картичка.

И над всичко това, високо горе в бледото небе, три цветни арки.

Прибра гюрука и се засмя, когато Дарси изруга заради водата, стекла се вътре. Въздухът ухаеше на свежо и чисто и сякаш допълваше аромата на кожата й.

Пътят пое нагоре и тогава той го видя. Тъмно, сиво и малко плашещо на фона на морето. Само три от стените на постройката стърчаха, четвъртата се бе срутила отдавна. Ала дори руините бяха предизвикателни и сред спокойната околност напомняха паметник на пролятата кръв, на мощта, на бляновете.

Сви от пътя и спря колата.

— Хайде да отидем да го видим.

— Кое? О, Тревър, това е само една развалина. На такива ще се натъкнеш зад всеки завой в Ирландия. Има далеч по-хубави, ако те интересуват подобни неща. Например параклисът или катедралата в Ардмор.

— Но тази сега е тук, а и ние също. — Пресегна се да отвори вратата. — Точно такива неща привличат хората насам.

— Само лишените от здрав разум да прекарат ваканцията си на място с приличен плувен басейн в петзвезден хотел. — Мърморейки тихо, слезе, въздъхна и го последва. — Поредната руина от замък или крепост, вероятно съборена от хората на Кромуел, защото очевидно много им е допадало да рушат или горят.

Тревата бе влажна и тя се зарадва, че се бе сетила да обуе ботуши и понеже знаеше какво оставят из нивите овцете и кравите, внимаваше къде стъпва.

— Няма никакъв знак, никаква табела, нищо. Просто се издига тук.

Дарси наклони глава, но прецени, че е по-добре да се пошегува, отколкото да прояви раздразнение.

— А според теб какво трябва да прави, освен да стърчи?

Той положи ръка на камъните и погледна нагоре.

— Колко ли мъже, питам се, са били нужни, за да се построи това? И за колко време? Кой е заповядал да се изгради и защо? Служило е и за подслон, и за убежище. — Пристъпи навътре и за да му угоди, Дарси го последва.

Сред изпопадалите камъни бе израсла буйна и жилава трева. Останалите отдавна без покрив стени, изложени на природните стихии, бяха мокри от скорошните бури. Окото му на строител различаваше къде са били етажите; дивеше се на големината на вече изпочупените греди.

— Сигурно е имало постоянно течение, а е и миришело — обади се Дарси.

Светлината отново се промени: стана по-силна, но той продължаваше да вижда дъгите в небето.

— Къде отиде романтиката ти?

— Ха! Съмнявам се доколко романтично са го намирали жените, които е трябвало да готвят, да чистят и да раждат деца тук. По-вероятно са се чудели как да оцелеят.

— И са успели. И не само те. Целият народ, страната. Това е магията, която привлича хората насам. Магията, която не долавяш, защото те заобикаля отвсякъде.

— Това е история, не магия.

— То е и история, и магия. Именно затова строя тук, затова дойдох.

— Голяма амбиция.

— А защо да бъде малка?

— Виж, с това съм напълно съгласна. И понеже такава амбиция включва и кръчмата на Галахър, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна да я осъществиш.

— Искам да поговоря с теб по въпроса. Но ще стане друг път.

— Защо не сега?

— Защото сега ми е нужен малко повече късмет.

Все ръцете й и сплете пръсти с нейните. Този път не я притегли към себе си, а пристъпи към нея.

— Когато се намираш сред древен замък, с три дъги над главата, според мен това е на голям късмет.

— Според мен оплиташ митовете. Късметът е в края на дъгата.

— Ще рискувам тук.

Докосна устните й със своите — леко и дружелюбно — както тя постъпи преди малко. Хареса му веселото пламъче, появило се в очите й, и отново я целуна — малко по-настойчиво и по-топло.

— Винаги съм чувал да се казва, че вълшебството задейства след третия път — промърмори той и отново впи устни в нейните.

По-бързо, по-дълбоко и по-разпалено. Нарочно направи промяната: поставяше на изпитание и двамата.

Тя откликна, сякаш бе знаела и само бе изчаквала. Устните й се отвориха под неговите. Не се предаваха, а изискваха. Срещаха се равен с равен, жажда с жажда. Пръстите им се преплетоха здраво и образуваха стегнати юмруци, които крепко се стискаха; подразбираше се никак си, че пусне ли се един от двамата, ще се устремят слепешком към следващата крачка.

Сърцето й биеше до неговото, това го изпълни с вълнение и кръвта му закипя.

Беше невероятно и шеметно, бе така диво, така близо до варварското. У нея започваше да бушува буря, която напираше да бъде освободена и да се развилнее. И, Господи, как искаше тя това да се случи, дори накрая да се озове натъртена и наранена.

Тук и сега. Какво значение имаше къде се намират или кои си?

Когато устните му се откъснаха от нейните, за да плъзнат към слепоочията й, да докоснат косите й, да останат за миг прилепени към тях, сладостта на жеста, след демонстрираната страст, я разтърси и я накара да се почувства слаба. Но и извика предпазливостта й да се върне.

— Ако подобни действия под дъгата носят късмет — обади се Дарси, — двамата сме уредени до края на живота си.

Той нямаше сили да се засмее, нито на отговори с някоя шега. Нещо започваше да се надига у него: нещо сложно, бушуващо от желания.

— Колко пъти си се чувствала по този начин? — Преди да успее да му отговори, той пусна ръцете й и положи длани върху раменете й, за да я отдалечи, така че очите им да се срещнат. — Отговори ми откровено. Колко пъти си се чувствала така, както се чувстваш в момента?

Можеше да го излъже. Знаеше, че я бива да подмята небрежно лъжи. Ала само когато нямаше значение. Сега очите му бяха напрегнати, прями и, както й се стори, малко ядосани. Откри, че не е в състояние да го вини за това.

— Не мога да кажа, че съм изпитвала подобно нещо, ако не броим снощи.

— Нито пък аз. Нито пък аз — повтори той. Пусна я и закрачи напред-назад. — Върху това трябва да се помисли.

— Тревър, и двамата сме наясно, че колкото е по-горещ пламъкът, толкова по-бързо припламва, но и по-бързо угасва.

— Вероятно. — Сети се за Гуен и думите, които изрече пред него. — И двамата вероятно добре го знаем.

— Да. — Точно както и двамата приемаха, че не са в състояние да се влюбят. Прав е, помисли си тя. Представляваха тъжна двойка. — Знаем го — съгласи се. — Както и двамата сме наясно, че ще спим заедно, преди да приключи тази история, но някои неща са малко объркващи. Делови неща.

— Бизнесът няма нищо общо с това.

— Разбира се, и така е редно да бъде. Но понеже имаме и делови взаимоотношения, а и взаимни професионални интереси, които засягат семейството ми, се налага да обсъдим и да постигнем споразумение по някои въпроси, преди да скочим в леглото. Желая те и възнамерявам да те имам, но при известни условия.

— Какво, по дяволите, искаш? Договор ли?

— Нищо чак толкова официално и не ми дръж подобен тон. Просто си раздразнен, че кръвта между краката ти не се е охладила и не ти първи се сети да поставиш условия.

Той понечи да каже нещо, но се отказа и извърна глава. Права беше, да я вземат дяволите.

— Значи ще се разберем какво искаме и какво очакваме от личните си взаимоотношения. Ще ги държим отделно и напълно, независимо от деловите.

— Точно така. И, както отбеляза, това трябва да се обмисли. Вероятно смяташ, че спя с всеки, когото намирам за привлекателен или ми е под ръка. — Тонът й бе хладен. Той се обърна да го погледне. — Но не е така. Внимателна и придирчива съм. И трябва да изпитвам известна симпатия към един мъж, помежду ни да цари определено разбирателство, преди да го отведа в леглото си.

— Дарси, след час, прекаран в твоята компания, вече знам, че и аз съм придирчив. — Върна се при нея. — Харесваш ми и започвам да те разбирам. И когато му дойде времето, взаимно ще се отведем в леглото.

Тя се отпусна и се усмихна.

— Според мен току-що проведохме доста сериозен разговор. Не бива обаче да го превръщаме в навик, за да не се изплашим взаимно. А сега със съжаление трябва да ти напомня, че е време да ме отведеш обратно.

Подаде му ръка.

— Следващия път ще те разходя по крайбрежия път.

— Следващия път ще ме изведеш на вечеря със свещи, ще ме почерпиш с шампанско и ще целуваш ръката ми. — Вдигна поглед нагоре и видя избеляващите дъги, докато крачеха по мократа трева. — Но отивайки към ресторанта, може да минем по крайбрежия път.

— Звучи ми като приемлива сделка. Осигури си свободна вечер.

— Ще се заема със задачата.