Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Heart of the Sea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 121 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ellia (2010)
Корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Сърцето на океана

ИК „Бард“, София, 2000

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954–585–160–9

История

  1. — Добавяне

Глава 16

Дарси възнамеряваше да мине за по-пряко през кръчмата и да се качи горе, за да се приведе в приличен вид. Но Ейдан се оказа вече там — преглеждаше наличните продукти в склада. Хвърли й бърз поглед и мигом изостави работата си.

— Какво е станало?

— Нищо. Наистина нищо. Поплаках си малко, това е.

Понечи да продължи, но той препречи пътя й, прегърна я и докосна косите й с устни.

— Хайде, скъпа, кажи ми какво има.

Опасяваше се, че Тревър я е наранил по някакъв начин и ще се наложи да убие мъж, който му бе станал приятел.

— О, Ейдан, ще ме разплачеш отново. — Но остана здраво вкопчена в него. — Приеми го като моментно настроение.

— Ти често изпадаш в разни настроения, спор няма. Но определено не си ревла, Дарси. Кой те разплака?

— Никой. — Чувстваше се така добре в прегръдките на човек, на когото винаги можеше да разчита. — Толкова много неща ми се струпаха. Стори ми се, че ще се пооблекча, като пророня няколко сълзи.

Той се приготви за най-лошото.

— Магий да не е направил нещо?…

— Не, не е. — И точно това, мина й през ума, е част от проблема. Магий си е Магий и тя го желаеше такъв, какъвто е. — Ейдан, кажи ми, беше ли чудесно, когато замина да пътуваш преди години, за да видиш всичките онези места?

— Да. Някои бяха величествени, други направо отвратителни, но като цяло беше чудесно. — Прокара ръка през косите й, осенен от спомени. — Би могло да се каже, че и на мен тогава ми се бяха струпали много неща, а пътуването се оказа начин да се съвзема.

— Но все пак се върна. — Едва тогава се поотдръпна, за да изучи лицето му. — Пътува и видя толкова много места, а се върна.

— Тук съм у дома. Истината е, че… — Избърса сълза от бузата й с палец. — Не очаквах да го направя. Не и когато тръгвах. По-скоро си представях — ето, Ейдан Галахър тръгва да опознае света и да намери своето място в него. А през цялото време мястото ми е било тук. Но трябваше да замина, за да се върна.

— Мама и татко няма да се върнат тук. — Очите й отново се насълзиха, макар да бе готова да се закълне, че няма повече сълзи за проливане. — Понякога страшно ми липсват, едва го понасям. Не става всеки ден, не е и толкова тежко, но от време на време ми е тъжно, че са на хиляди километри далеч и живеят в Бостън. — В изблик на внезапна раздразнителност към себе си отривисто избърса сълзите си. — Вярно, идваха за сватбите и ще дойдат да видят бебето ти, когато се роди, но не е същото.

— Права си. И на мен ми липсват.

Тя кимна. Почувства облекчение да го чуе и от неговата уста.

— Знам, че са щастливи и това ми е утеха. При всяко обаждане, във всяко писмо споделят новини и вълнения за кръчмата „Галахър“, която са отворили в Бостън.

— Сега вече сме международна верига — обади се Ейдан и я разсмя.

— Сигурно в най-скоро време ще започнем да планираме как да отворим заведение и в Турция или Бог знае къде. — Въздъхна леко. — Те са щастливи там и един ден ще ги посетя. Но ме е страх, че ако замина нанякъде, и аз може да не се върна. Колкото и да искам да пътувам и да видя всевъзможни места, Ейдан, не желая да загубя онова, което е тук.

— Не става въпрос за загуба, а за промяна. Няма да разбереш какво се е променило, ако не тръгнеш. Изпитваш потребност да пътуваш откакто стъпи на крака. И с мен беше същото. Само Шон е пуснал корени тук и никога не го е подлагал на съмнение.

— Понякога ми се ще да приличам на него. — Погледна го остро. — Но само да посмееш да му го споменеш, ще отрека и ще заявя, че си лъжец.

Той се засмя и я дръпна за косата.

— Ето, нещата се оправят.

— Има и още. — Пъхна ръка в джоба и напипа камъка вътре. — Трябва да реша дали Тревър е преценил правилно и дали да подпиша договор с него, за да ме направи певица.

— Ти си певица.

— По-различно е. Знаеш го.

— Питаш за мнението ми ли?

— Бих желала да го чуя.

— Ти си брилянтна. Не го казвам, защото съм ти брат. Пътувал съм и през това време имах възможност да чуя доста гласове. Твоят се откроява, Дарси, винаги е било така.

— Според мен ще се справя — промълви тя. — Вярвам, че ще успея и няма да объркам нещата. И, което е по-важно — мисля, че ще ми допадне. Вниманието — заяви тя с блясък в очите — е като храна и вода за мен.

— Е, така ще си устроиш истински банкет, не намираш ли?

— Да. Сутринта Тревър ме заведе да говоря с онзи мъж от Лондон. Найджъл. Той не ми нарисува розова картина. Оцених откровеността му. Ще падне доста усилена работа.

— Ти си научена да се трудиш усилено.

Още една от грижите й се свлече от раменете.

— Нямаше да знам как да се справям, ако ти не изискваше толкова много. Изглежда и Тревър е скроен като теб. Ще ме пришпорва, а това невинаги ще ми допада.

— Говориш като човек, взел решение.

— Май си прав. — Изчака миг и откри, че изпитва облекчение, а не вълнение. Вълнението, помисли си тя, предстои да се появи. — Засега не съм наместила всичко в главата си и не съм готова да го съобщя на Тревър. Предпочитам да го държа в напрежение още известно време и, ако успея, да го накарам да ми предложи още по-примамливи условия.

— Това е моето момиче.

— Щом ще правя сделка, нека бъде такава, каквато Галахърови умеят да сключват.

Затаи дъх, извади камъка от джоба и го показа. Не толкова изненада се мерна в очите му, колкото разбиране и примирение със съдбата.

— Знаех, че ти си третата. Просто не ми се мислеше за това.

— Защо?

Погледна я право в очите.

— За да не загубя момичето си — промърмори той.

Любовта му така силно личеше, че на Дарси й се подкосиха краката.

— О, Ейдан, пак ще ме разплачеш.

— Не, няма да го допуснем. — За да даде време и на двамата да се посъвземат, той извади две бутилки вода изпод тезгяха. — Значи си ходила на гроба на Старата Мод?

— Не. На хълма с кулата. — Взе водата и отпи здравата, защото усещаше гърлото си пресъхнало. — Сега на гроба на Джон Магий има цъфнали цветя. Почти не се изненадах да го видя. Карик, имам предвид. И въпреки това сърцето ми се сви. — Притисна го с юмрук, а в юмрука стискаше здраво камъка. — Чудо е, нали? Карик изглежда дързък и смел, но в очите му има тъга. Любовта е толкова объркано нещо.

— Обичаш ли Тревър?

Стори й се, че камъкът пари сърцето й и свали ръка.

— Да. Не е както си го представях — лесно и непринудено. И определено не се чувствам като кралица. В мен настъпи промяна от секундата, когато погледнах навън и го видях. За известно време там просто нямаше никой друг. Още тогава трябваше да се досетя, че е прекалено късно, за да се спра.

Чувството му бе познато.

— И щеше ли да го направиш, ако можеше?

— Струва ми се — да. Щях да го спра или да го забавя, или нещо друго, докато успея да си поема дъх и да овладея положението. Или да оставя този мъж да ме догони. Той съзнателно стои на крачка зад мен. И тази крачка е премислена, осъзната. Усещам го, защото много пъти самата аз съм постъпвала така. Той определено ме желае — добави тя замечтано. Видя как Ейдан трепна. — О, не започвай да ме поучаваш като мъж и брат, досега се държа съвсем добре.

— Аз съм и мъж, и твой брат. — Размърда се и отпи голяма глътка вода. — Но нищо. Продължавай.

— Налице е и страст, а любовта би била непълноценна без нея. И проявява загриженост, при това твърде подчертана. Но това разстояние между нас… пречи да се породи взаимно… доверие. И взаимно приемане.

— Един от вас двамата трябва да предприеме крачка напред, а не назад.

— Искам той да го направи.

В тона й се долови следа от типичната за нея самоувереност. Ейдан се разтревожи, но и развесели. Дарси разтвори юмрук и загледа как камъкът лежи в дланта й, където, подобно на сърце, пулсираше със синята си светлина.

— Карик ми показа разни неща. Зашеметяващи неща. Мога да ги притежавам, увери ме той. Трябва само да си ги пожелая. Богатство, вълнения, слава, любов, красота. Да си пожелая, но само едно. Имам право на един избор.

— А ти кое желаеш?

— Всичките. — Засмя се, но гласът й прозвуча някак тъжно и сърцето му се сви. — Егоист съм. И алчна. Не съм готова да се откажа от нищо. Искам всичко, което мога да грабна и да задържа, а после да се върна и да взема още. Защо не съм в състояние да копнея за прости, обикновени и непретенциозни неща, Ейдан? Защо мечтите ми не са изпълними?

— Прекалено строга си към себе си, mavourneen. Много по-строга отколкото би бил всеки друг. Някои искат обикновени, простички, непретенциозни неща. Но това не означава, че онези, които желаят необичайни неща са алчни егоисти. Да желаеш, значи силно да искаш да се сбъдне мечтата ти.

Поразена, тя го погледна.

— Как само го каза — успя ти да промълви накрая. — Никога не съм гледала на нещата по този начин.

— Поизучавай ги известно време. — Погали с палец камъка, после сви пръстите й около него. — И не бързай с желанието си.

— Вече сама стигнах до това заключение. — Пъхна го обратно в джоба, за да не я изкушава. — Карик се е разбързал трескаво, но аз възнамерявам да си дам време. — Целуна Ейдан по двете бузи. — Точно от теб имах нужда в този момент.

 

 

Тя наистина си даде време. Разговорът с Ейдан я успокои и й предостави възможност да се наслади на отсрочката. Дните станаха седмица и тя дори осъзна колко е забавно, че нито тя, нито Тревър повдигат въпроса за евентуалния делови характер на връзката им.

По нейна преценка той беше точно толкова умел в преговорите, колкото и тя. Но един от двамата ще се предаде пръв. Не възнамеряваше да е тя.

Работата по залата напредваше на етапи, неочаквано интересни за Дарси. Промяната ставаше пред прозорците й. Монументална промяна, чиито семена се криеха в една мечта, а не бе плод само на тухли и хоросан.

Тя искаше мечтата му да се осъществи. В това виждаше природата на любовта: от все сърце да желаеш да се сбъдне мечтата на любимия ти.

В по-голямата си част покривът вече бе изграден и затова по-рядко виждаше Тревър през прозореца си. А и той повече стоеше вътре в сградата. Поради силния шум пък, тя рядко държеше прозорците отворени с надеждата да чуе гласа му.

Каквото и да ставаше вътре, външността също се променяше — в момента облицоваха фасадата със сиви каменни блокове.

През лятото плажовете привличаха хора в Ардмор и кръчмата работеше на пълни обороти. Задълженията запълваха съзнанието й и за пръв път тя започна да разбира какво ще означава залата за родното й място.

Сега за нея вече не приказваха само съседите и местните жители, но и посетителите.

В разгара на обедната смяна спираше от време на време да погледне препълнените маси и всички заети столове до бара, чуваше гласовете на присъстващите и си представяше какво ще бъде следващото лято. И се питаше къде ли ще бъде тя.

И Дарси, и Тревър предпочитаха да са по-далеч от работните си места, затова повечето нощи тя прекарваше в къщурката. Стана й навик да върви пеша дотам, стига времето да позволяваше, макар той никога да не пропускаше да й предложи колата си. Харесваше й настъпващата наоколо тишина след полунощ, хладния бриз и проблясващите в небето звезди.

Странно, но се колебаеше доколко истински е оценявала всичко това, преди да си даде сметка, че няма да бъде тук завинаги. Улавяше мекотата на морето, морето, с постоянното си боботене и припляскване на вълните.

Най-много й харесваше, когато луната грееше с целия си блясък и на светлината й виждаше как скалите хвърлят сенки.

Стигнеше ли хълма с кулата, всеки път спираше. Ако вятърът гонеше облаците по небето, върхът на кулата сякаш залиташе, а под него камъните — и стари и нови лежаха мълчаливи и неподвижни.

Върху гроба на Джони Магий все така цъфтяха цветя. Но Карик, ако беше там, предпочиташе да не се показва.

Тя продължи да върви. Пътят се стесняваше, а разпръснатите светлини на Ардмор останаха зад гърба й. Във въздуха се носеше ароматът на ливади, на всевъзможни треви и цветя. Сред сенките избликнаха светлините от къщурката върху Хълма на феите.

Чакаше я. Точно това й се искаше, помисли си тя, обзета от радостна тръпка.

Както обикновено сърцето й затанцува и тя с усилие се възпря да не се затича към портата. Той й извика в мига, когато тя влезе вътре.

— В кухнята съм.

Колко домашно и уютно, рече си, развеселена от обстановката. Жената се прибира у дома след работа, а мъжът е в кухнята. Все едно си играят „на къща“. Опита се да не мисли, че нито къщата, нито играта са подходящи за него или за нея в бъдеще.

Завари го при печката, което я накара да вдигне вежди. Той умееше да готви — демонстрира го при първата им закуска, — но не му беше навик.

— Искаш ли супа? — Разбърка нещо в малката тенджера и помириса. — От консерва е, но все пак става. Цяла вечер ме държаха на телефона и пропуснах вечерята.

— Благодаря, не. Хапнах от лазанята на Шон. Гарантирам ти, че беше по-вкусна от това, което готвиш в момента. Ако ми беше звъннал, щях да ти донеса.

— Не се сетих. — Извърна се да извади купичка от шкафа. Един поглед към нея и моментално му се прииска да я сграбчи. — Идваш по-късно от обикновено — отбеляза той, стараейки се тонът му да е небрежен, докато тя оставяше чантата си на плота. — Не бях сигурен дали ще се появиш.

— Бяхме доста по-заети от обикновено. Не, не бива да казвам „от обикновено“ — поправи се тя и разкърши рамене, за да премахне болката. — От седмица е претъпкано всяка вечер. Ейдан предложи на Шон да си вземе помощник за кухнята. Шон се разсърди, сякаш Ейдан поставя под съмнение мъжествеността му. Голяма врява се вдигна. Още се разправяха, когато тръгнах.

— Ще имате нужда от втори човек за бара.

— Не възнамерявам аз да повдигам въпроса, защото ще реагира точно като Шон. Не желая да ми късат главата.

Извади чайника да го напълни, а Тревър се облегна на плота и започна да яде супата.

— Ще изпия един чай за компания. И понеже и без това се храниш, може би със супата ти от консерва ще ти се услади онова, което е в чантата ми.

— Какво е?

Тя само се усмихна и завъртя кранчето на чешмата. Тревър остави купичката и надзърна в чантата. После стрелна вътре ръка като нетърпеливо момче, настървено да залови зърнатата в езерото жаба. Дарси се разсмя.

— Солени кифли?!

— Е, не можехме да те оставим само с копнежа ти по тях, нали? — Очарована от реакцията му, тя отнесе чайника до печката. — Шон ги направи. Добре е да не изпадаш в заблуждение, че са мое дело. А и повярвай ми имаш късмет, че е така. Не остана доволен от първия опит, иначе щеше да ги получиш още преди няколко дни. Но тези го удовлетвориха. Надявам се да ти харесат.

Тревър стоеше вцепенен със загърнатите в найлон кифлички в ръка и я зяпаше, докато тя включваше котлона. Беше глупаво, налудничаво, но нещо се раздвижи у него: топло, мило, прекрасно. За да се защити, се пошегува.

— Цяла дузина са при това. Излиза, че ти дължа хиляда и двеста долара.

Тя го погледна. За миг лицето й остана безизразно, но после грейна.

— По сто долара на парче. Бях забравила. По дяволите, налага се да ги деля с Шон. — Погали го по бузата и посегна към чая. — Е, този път са безплатни. Хрумна ми, че ще ти бъде приятно да вкусиш нещо родно.

— Благодаря.

Гласът му прозвуча така сериозно, че тя хвърли поглед през рамо. Видя лицето му — и устните му бяха сериозни, а очите — тъмни и приковани в нея. Сърцето й заби учестено, но тя го прикри с небрежно свиване на раменете.

— Няма защо. В края на краищата е само парче тесто.

Не, не беше. Тя си бе мислила за него. Дори без да си дава сметка колко много означава този малък жест, тя си бе мисли за него.

Остави пакета, пристъпи към нея и я обърна към себе си. После положи устни върху нейните.

Нежна, топла, дълга и дълбока целувка. Онова, което се бе размърдало у него, набъбваше.

Отдръпна се почти уплашен, че по лицето му ще види какво е, ще разбере какво означава. Ала очите й бяха замъглени — гъст син дим криеше онова, което е в тях.

— О… — Дарси имаше чувството, че потъва, потъва, а не бе възнамерявала да затъне така. — Нямам търпение да види какво ще стане като ги опиташ…

Но той я накара да млъкне. Последва нова дълга и нежна целувка. Тя трепери, забеляза той. И друг път бе треперила в ръцете му. Но сега бе различно; и за двамата бе някак различно. Борбата за надмощие, неизменно появяваща се помежду им, сега бе приглушена. Кръвта, която обикновено кипеше, сега течеше лениво.

— Тревър… — Името му се въртеше в главата й и изскоча през устните й. — Тревър…

Той се пресегна, изключи котлона и я взе на ръце.

— Искам да те любя.

Изричайки тези думи, си даде сметка, че ще е за първи път.

Докато той я отнасяше, тя прилепи устни към врата му. Все едно потъваше в някакъв сън, помисли си. Такъв, какъвто не бе подозирала, че съществува. Сбъдваше се едно нейно желание, за което не знаеше, че е дремело и сърцето й.

Чувстваше се… като съкровище за него.

От романтичната му постъпка да я отнесе нагоре по стълбите сърцето й се сви. В главата й се разнесе музика. Гайди и флейти издаваха тихи сладки звуци. Той спри и я погледна. Хрумна й, че той също вероятно я чува. Такива мигове са изпълнени с вълшебство.

Прозорците на спалнята бяха отворени и дивият вятър танцуваше с пердетата, носейки със себе си влажните тайнствени аромати на нощта. Луната сияеше в сребърно великолепие.

Остави я да седне върху леглото и тръгна да пали многобройните свещите из стаята. Пламъчетата им хвърлиха меки сенки и се разнесе аромат на восък. От високото шише до нощната масичка извади едно от цветята, които тя бе набрала от градината на къщурката. Поднесе й го.

Седна до нея, настани я в скута си и я прегърна. Тя въздъхна и се сгуши в него, сякаш бе чакала точно това. Непринудената й реакция го накара да се запита как са пропуснали тази стъпка. Защо и двамата се стремяха устремно към върха — отново и отново, нощ след нощ — без да се позабавят малко по пътя?

Сега няма да е така, обеща си той. Няма.

Докосна бузата й с ръка, а Дарси вдигна лице и поднесе устните си към неговите. При тази нова, разкошна среща на устните, времето загуби значение. Любовта, скрита в сърцето й, се изля без свян и страх и продължи да извира, сякаш идваше от неизчерпаем кладенец.

Ето го съпричастието, а и двамата мислеха, че нямат нужда от него; нежността, която всеки криеше у себе си; търпението, сякаш забравено и от единия, и от другия.

Притисна устни към средата на дланта й. Какви елегантни ръце, констатира наум, копринени при допир. Можеха да бъдат на принцеса. Не, прекалено са силни за принцеса. На кралица, реши той, докато целуваше пръстите й един по един. Която знае как да управлява.

Прокара устни по вътрешната страна на китката й и усети пулсирането на кръвта.

Докато я полагаше да легне, във въздуха се носеше музика. Ръцете й се вдигнаха, пръстите й пробягваха по лицето му, заровиха се в косата. Съперничеха по нежност на неговите преди малко. Сега очите й не биха замъглени, а бистри.

— Тази вечер има вълшебство — промълви тя и го притегли към себе си.

Докосваха се все едно за първи път; сякаш не го бяха правили преди, нито щяха да го правят отново. Интимността им бе съвършено невинна. Поне за тази нощ беше така. И тя се потопи в усещането. Отдаде се на Тревър.

Сред светлината на свещите и луната се отдадоха един на друг.

Той я вкусваше, а тя въздишаше. Тя го галеше, а той стенеше от наслада. И двамата показваха удовлетворението си чрез звуци, които се преплитаха. Без да бързат, се разсъблякоха взаимно и се потопиха във вълшебството.

Кожата му бе няколко нюанса по-тъмна от нейната. Беше ли го забелязвал преди? Беше ли обърнал достатъчно внимание, че нейната е копринена, а постепенно натрупващата се страст й придава розов цвят?

И само какъв вкус има тук, под гърдата. Нищо не можеше да се сравни с този вкус. Струваше му се, че до край на живота си е в състояние да се храни единствено с него.

А когато езикът му се плъзна по нея и тя потрепери, вече бе сигурен, че е така.

Дори когато топлината премина в горещина, а въздишките прераснаха в стенания, не бързаха. Дарси изпитваше чувството, че се носи на гребена на висока нежна вълна и тялото й се слива е неговото. Чувстваше се златна, изпълнена с усещания; всяко бе само за себе си, дори когато се преплиташе с останалите.

Любовта я правеше щедра, караше я да отвръща на онова, което получава. Притискаше се към него, плъзгаше топли нежни устни по тялото му. Докосваше потреперващите му мускули с плавни движения и се изпълваше с наслада.

Сега, помисли си тя, сега, преди алчността отново да се промъкне и да открадне този миг. Обгърна го и го пое в себе си.

Бавно и гладко той проникна и я изпълни, а тя се предаде.

Играта на светлината по кожата й, по косата, в очите й го омайваше. Сети се за картината на русалката с нейното лице, с великолепните извивки на тялото й, с разкошните разпилени коси. Сега тя му принадлежеше. Готов бе да я последва в дълбините на океана, ако тя поиска. До самото му сърце.

Очите й се затвориха, главата й се отметна назад, тялото й се изви. Никога не бе виждал по-красиво нещо от мига, когато тя се освободи. Тръпките, пробягали по тялото й, преминаха и по неговото. Готов бе да се закълне, че я усеща напълно, усеща всяка нейна клетка.

Притисна се, за да я посрещне, обгърна я с ръце, прилепи устни към шията й. И тогава, вкопчени един в друг, забравиха за всичко: гмурнаха се под повърхността и се отправиха към дълбините заедно.

 

В тъмнината, преплела крайници с неговите, на ръба на съня, Дарси сви пръсти около сребърния диск, който лежеше върху сърцето му. Вероятно майка му, която обича всичко ирландско, му го е дала, и фактът, че той го носи, я трогна.

— Какво пише? — промълви тя, защото думите бяха избледнели и неясни.

Но когато той й отговори, тя вече се унасяше и гласът му долетя като от сън.

Любов завинаги.

По-късно, когато заспаха, той сънува сън за сини води, прорязани от слънчева светлина и искрящи като скъпоценни камъни, а над тях белите върхове на вълните хвърляха пръски все едно са сълзи. Под повърхността, където трябваше да цари тишина, се носеше музика. Тържество на звуци, което ускоряваше пулса и изпълваше духа.

Той затърси източника сред сенките. Златният пясък под краката му бе осеян със скъпоценни камъни, сякаш някоя небрежна щедра ръка ги е нахвърляла като трохи.

На фона на синята светлина се издигаше сребърен дворец. Кулите му блестяха, а в краката му сега вече имаше цветя. Музиката се усили, стана съблазнителна като жена. Женски глас подхвана песен. Песен на сирена, на която не можеше да се устои.

Намери я до сребърния дворец, седнала върху нещо синьо, което пулсираше като сърце. Там седеше тя, пееше, усмихваше му се и го приканваше да я приближи.

Косата й, тъмна като непрогледна нощ, се пилееше по раменете, спускаше се до нежната кожа на гърдите. Очите й, сини като водата наоколо, се смееха.

Желаеше я по-силно от собствения си живот. Това желание го караше да се чувства немощен и слабостта го вбесяваше. Но не бе в състояние да се спре и да не отиде при нея.

— Дарси.

— За мен ли си дошъл, Тревър? — Гласът й се извиваше божествено, докато говореше. — Какво ще ми дадеш?

— Какво желаеш?

Тя само се разсмя и поклати глава.

— Сам трябва да разбереш. — Протегна ръка и го покани до себе си. По китката й, като малки ярки пламъчета заблестяха скъпоценни камъни. — Какво ще ми дадеш?

Раздразнение запулсира в кръвта му.

— Още от тези — и той докосна камъчетата около китката й. — Колкото искаш, стига да желаеш това.

Тя протегна ръка и я завърти така, че камъчетата заблестяха като пламъчета.

— Не възразявам да притежавам подобни неща, но не е достатъчно. Какво друго предлагаш?

— Ще те заведа да видиш всички места, които желаеш.

Тя само нацупи устни, взе блестящ гребен и го прокара през разпуснатите си коси.

— Това ли е всичко?

Усети нов прилив на гняв, гърлото му се стегна от напрежение.

— Ще те направя богата, известна. Ще поставя целия свят в краката ти.

Този път тя се прозина.

— Дрехи — просъска той. — Прислужници, къщи. Завистта и възхищението на всеки срещнат. Всичко, което поискаш.

— Не е достатъчно.

Забеляза, че този път очите й не се смееха. Те бяха пълни със сълзи.

— Не виждаш ли, че не е достатъчно?

— Какво тогава?

Посегна към нея. Възнамеряваше да я изправи на крака, да я накара да му отговори, но преди ръцете му да я докоснат, той се подхлъзна, залитна и започна да пада.

Последвалият го глас не принадлежеше на Дарси, а на Гуен.

Докато не узнаеш и не дадеш, няма да получиш. Докато не го направиш, няма да започне.

Събуди се от съня като човек пред удавяне — сърцето му биеше лудо, едва си поемаше дъх. И дори тогава, буден, дочу лек шепот.

Погледни какво притежаваш вече. Дай онова, което е само твое.

— Господи!

Разтърсен, стана от леглото. Дарси въздъхна, премести се по-близо към топлината, която той остави в постелята, и продължи да спи.

Тръгна към банята, после промени решението си — нахлузи джинсите и слезе долу. Три сутринта, отбеляза той, като погледна часовника. Идеално. Взе бутилка уиски и си наля солидна доза.

Какво, но дяволите, става с него? Знаеше обаче. Отпи, потрепери от разлялата се топлина и остави чашата. Влюбен е в нея. Засмя се сподавено и притисна очи с пръсти. Влюби се заради някакви солени кифли. Каква нелепост!

До снощи се справяше отлично, прецени Тревър. Владееше положението. Привличане, привързаност, интерес, секс — всички те бяха безопасни и контролируеми.

А после тя му донася пълна торба кифли и той е пометен. Голям номер ти изиграха, Магий. Но ти бе готов да паднеш в капана от първата минута. Последната крачка просто те изненада.

Каква дяволска крачка.

А смяташе, че никога няма да я предприеме. След Силвия, когато направи всичко по силите си да се влюби, планира нещата, дирижира ги и се провали, остана убеден, че просто не е в състояние да изпита подобно чувство към жена.

Разтревожи се, смая се, ядоса се. После го прие и дори реши, че вероятно така е по-добре. Ако на един мъж му липсва нещо, напълно логично е — и в реда на нещата — да го компенсира с друго. Работата му, родителите му, сестра му. Залата.

Оказа се достатъчно, почти достатъчно. Убеждаваше се, че е така. Както се убеждаваше, че може да желае Дарси, да я има, да му е мила, но без да прераства в нещо по-сериозно.

А сега, без предварителен план, без никакво усилие тя беше… всичко.

Част от него бе възхитена. Значи не е неспособен да обича. Но сред възхищението се прокрадваше и малко страх; толкова, колкото да му напомни да бъде предпазлив. И внимателен.

Отиде при задната врата и я отвори, за да охлади главата си на влажния въздух. Нужна му е бистра глава, за да се справи с Дарси.

Вълшебство, бе казала тя. Тази нощ имало вълшебство. Той го вярваше и започваше да приема, че е имало вълшебство още от самото начало. У нея, на това място. Вероятно беше съдба, а защо не и късмет. Трябва да прецени дали късметът е за добро или за лошо. Няма да е лека задача да обича Дарси. От друга страна не си падаше по леките неща.

Не желаеше да е както при баба му и дядо му — хладен, официален брак без страст, без радост и привързаност. Но с жена като Дарси никога не би имало хладна официалност.

Искаше я и щеше да измисли начин да я задържи. Не се съмняваше. Просто се налагаше да изчисли какво да предложи, как и кога да го предложи и тя няма да бъде в състояние да устои.

Последните думи от съня долетяха до него. „Дай онова, което е само твое.“

Прогони думите и затвори вратата. Стигаше му толкова вълшебство за една вечер.