Серия
Ключове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Key of Light, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 129 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Ключът на светлината

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Стилов редактор и коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-260-130-1


Първа глава

Бурята безмилостно брулеше планинските възвишения, а плющенето на дъждовните струи отекваше като звън на метални късове върху камък. Светкавиците наподобяваха ожесточен артилерийски огън, съпроводен с оглушителен тътен.

Във въздуха витаеше необузданата ярост на зла сила, която сякаш се наслаждаваше на могъществото си.

Това бе напълно в унисон с настроението на Малъри Прайс.

Беше се запитала какво още би могло да я сполети. Сега, сякаш в отговор на този вял риторичен въпрос, природата, с целия си майчински гняв, й показваше колко неприятности могат да й се струпат наведнъж.

Калникът на любимата й малка мазда застрашително тракаше, а все още не бе погасила деветнадесет вноски за нея. За да ги плати, трябваше да запази работата си, която мразеше.

Тя нямаше нищо общо с великия план, който Малъри Прайс бе започнала да съставя за живота си още когато бе осемгодишна. Двадесет години по-късно този план вече бе ясно оформен, с точки, подточки и забележки. Старателно го преглеждаше в първия ден на всяка година.

Трябваше да има работа, която обича. Това гласеше първата точка от раздел „Кариера“.

Бе работила в галерията седем години, през последните три като управител, което бе в съответствие с плана. Приятно й бе да бъде заобиколена от творби на изкуството и да има почти пълна свобода на действие при организирането на изложби и промоции при закупуването на произведения.

Бе започнала да смята галерията за своя и знаеше, че подчинените й, клиентите и художниците гледат на нея като на собственик.

Джеймс П. Хоръс притежаваше малката красива сграда, но никога не оспорваше решенията на Малъри и при редките си посещения я обсипваше с хвалби за закупените творби, атмосферата и продажбите.

Всичко вървеше идеално, както Малъри се бе надявала да бъде в живота й. Какъв смисъл би имало да се занимава с нещо, от което не се чувства напълно удовлетворена?

Всичко се бе променило, когато Джеймс бе решил да скъса с петдесет и три годишния си спокоен ергенски живот и се бе сдобил с млада, сексапилна съпруга. Бледосините очи на Малъри гневно се присвиха при мисълта за тази жена, която си бе наумила лично да се заеме с галерията.

Въпреки че новата госпожа Хоръс не знаеше почти нищо за изкуството, бизнеса, връзките с обществеността и ръководенето на персонала, Джеймс угаждаше на капризите на своята Памела и работата, която по-рано бе представлявала сбъдната мечта за Малъри, се бе превърнала в безкраен кошмар.

„Досега се справях“, каза си тя, докато се взираше през мокрото предно стъкло на колата си. Бе избрала стратегията просто да изчака Памела да се разкара от пътя й. Щеше да запази спокойствие и самообладание, докато малката празноглава хубавица престане да й пречи.

Но тази гениална стратегия бе отишла по дяволите. Не бе сдържала гнева си, когато Памела бе отменила разпорежданията й за изложба на скулптури от стъкло и бе превърнала съвършено подредената галерия в склад за дрънкулки и грозни тъкани. Имаше неща, които би могла да понесе, но не и да й бъде зашлевена плесница, когато се намира в своя територия. Едва ли можеше да се надява да запази работата си, след като бе нахокала съпругата на собственика и особено след като бе употребила думите „глупава, ограничена кукла“.

Нова светкавица раздра небето над нея и Малъри потръпна — и от уплаха, и от нестихващия гняв. Изключително погрешен ход бе да се подаде на емоциите си. Като капак на всичко, бе разляла капучино върху марковия тоалет на Памела. Но това наистина бе станало случайно.

Почти…

Колкото и привързан да бе Джеймс към нея, тя знаеше, че животът й виси на косъм. Когато и той се скъса, с нея щеше да бъде свършено. Художествените галерии в живописното градче Плезънт Вали се брояха на пръсти. Щеше да се наложи или да си намери друго поприще, или да се премести.

Никоя от двете възможности не й допадаше.

Обичаше Плезънт Вали, заобиколен от планините на Западна Пенсилвания. Обичаше атмосферата на малкия град и смесицата от кич и изисканост, която привлича туристи и тълпи от жители на близкия Питсбърг през уикенда.

Макар и да бе израснала в предградията на Питсбърг, Плезънт Вали бе типът градче, в което винаги бе искала да живее. Копнееше за сенките на хълмовете и красивите улички в подножието им, простотата на живота и гостоприемството на местните хора. Решението някой ден да се установи точно на това място бе взела, когато на четиринадесет години бе прекарала един уикенд тук с родителите си.

В онази есен се бе разходила из галерията и се бе зарекла да намери своето място в нея. Естествено, тогава мислеше, че ще бъдат изложени нейни картини, но вместо да сложи отметка на тази точка от списъка си, когато я постигне, бе принудена да я задраска.

От нея нямаше да излезе художник, но чувстваше нужда да бъде свързана с изкуството и да бъде заобиколена от него.

Все пак нямаше желание да се връща в големия град. Предпочиташе да запази прекрасния си, просторен апартамент с изглед към Апалачите на две преки от галерията, със скърцащи дъски на пода и стени, отрупани с внимателно подбрани художествени творби.

Но изгледите за бъдещето й се струваха мрачни като бурното небе.

С въздишка призна пред себе си, че досега не бе постъпвала разумно с парите си. Не виждаше смисъл да ги влага в банка, вместо да ги похарчи за някой елегантен тоалет. Ако човек не ги използва, парите са просто хартийки. Малъри не пропускаше случай да ги оползотвори.

Бе превишила лимита на кредитната си карта. За пореден път. Но си напомни, че има чудесен гардероб. Както и впечатляваща колекция от произведения на изкуството, които щеше да бъде принудена да продаде едно по едно, за да запази покрива над главата си, ако Памела наложеше волята си.

Но може би тази вечер щеше да спечели малко време и благоразположение. Не искаше да присъства на коктейла в „Уориърс Пийк“[1]. „Мрачна дупка“, помисли си тя. При други обстоятелства би се зарадвала на възможността да разгледа старото здание на върха на едно от възвишенията и да се срещне със заможни ценители на изкуството.

Но поканата изглеждаше доста странна. Бе написана с красив почерк върху плътна хартия с шарки на каменен зид и лого с изящен златен ключ. Малъри я бе пъхнала в дамската си чанта при пудриерата, червилото, мобилния телефон и очилата си, при новата химикалка, визитки и десетте долара, но все още помнеше думите:

„За нас би било огромна чест да присъствате на коктейл и беседа от двадесет часа на четвърти септември в «Уориърс Пийк». Вие сте ключът. Ключалката ви очаква.“

„Що за чудатост?“, запита се Малъри и стисна зъби, когато колата й се разклати при внезапен порив на вятъра. Както й вървеше напоследък, възможно бе това да се окаже някакъв зловещ заговор.

Къщата бе стояла необитавана години наред. Знаеше, че наскоро е била закупена, но подробностите бяха оскъдни. Сдружение, наречено „Триад“, спомни си тя. Предполагаше, че е компания, която възнамерява да превърне сградата в хотел или малък курорт.

Решението им да поканят управителя на галерията вместо собственика и досадната му съпруга бе необяснимо. Памела бе позеленяла от завист, когато бе разбрала.

И все пак Малъри не бе имала намерение да приема. Нямаше приятел, което бе още едно лошо стечение на обстоятелствата в живота й напоследък, а да шофира сама по планински път до здание, което изглежда като замък от филм на ужасите, за да се отзове на една смущаваща покана, не бе нейната представа за приятно прекарване на свободното време.

Дори не бе написан номер за обратна връзка, което й се струваше нагло и неучтиво. Също толкова неучтиво би било да не отиде, но би постъпила именно така, ако Джеймс не бе видял плика на бюрото й.

Бе толкова въодушевен, че настойчиво я бе помолил да му опише с подробности интериора на къщата. Освен това й бе напомнил, че ако дискретно спомене за галерията няколко пъти, би било от полза за бизнеса. Ако успееше да привлече нови клиенти, може би щеше да й бъде простено за обидните думи и разлятото капучино.

Колата й се изкачваше по стесняващия се път през гъстата, тъмна гора. Винаги бе гледала на това възвишение като на приказно място. Но точно сега, в мрака и проливния дъжд, си припомни само поредица страховити старинни легенди.

Ако причината за тракането на калника бе нещо сериозно, би могла да прекара часове сгушена в колата си край шосето, да слуша бурята навън и да си представя конници без глави, докато чака да я изтеглят, за което не можеше да си плати. Крайно нежелателно бе повредата да се окаже сериозна.

Стори й се, че вижда светлина, проблясваща сред дъжда и клоните, но чистачките се плъзгаха по стъклото с максимална скорост и все пак едва успяваха да се преборят с водните струи.

Когато отново отекна гръм, Малъри стисна здраво волана. Макар и да не обичаше бурите, с удоволствие би наблюдавала тази през прозореца на някоя топла стая, с чаша вино в ръка.

Сигурно вече бе близо. Колко дълго можеше да се изкачва по този път, докато започне да се спуска от другата страна на възвишението? Знаеше, че „Уориърс Пийк“ се извисява на върха като закрилник на долината, или като неин властелин. От километри не бе задминала друга кола. Това само потвърждаваше, че всеки, който поне наполовина е запазил здравия си разум, би се отказал да шофира в подобно време.

Стигна до разклон и пое по десния път между огромни каменни колони. Забави и зяпна от изненада, когато видя статуите на воини в естествен ръст до всяка колона. Може би заради бурята или заради гневното си настроение, но за миг си помисли, че приличат по-скоро на живи хора, отколкото на фигури, изсечени от камък. Стори й се, че косите им се развяват, а пръстите им стискат дръжките на мечовете. Бе почти убедена, че на светлината на светкавиците видя как мускулите на ръцете и под широките им голи гърди се издуват.

Едва устоя на изкушението да слезе от колата и да ги разгледа отблизо. Но когато премина през отворения железен портал, усети хладна тръпка и извърна глава назад, изпълнена с толкова уплаха, колкото и възхищение към скулптора.

Рязко натисна спирачките и маздата се закова на чакълената алея. С разтуптяно сърце се загледа във великолепния елен, който стоеше точно пред бронята на колата на фона на внушителния силует на къщата.

За миг взе и него за скулптура, въпреки че никой разумен човек не би я поставил в средата на алеята. Но едва ли онзи, който бе избрал да живее в къщата на върха, можеше да се нарече „разумен“.

Очите на елена светнаха със сапфирен блясък, когато фаровете го озариха и той леко извърна глава. „Възхитително“, помисли си Малъри и продължи да се взира в него като хипнотизирана. От козината му се стичаше вода, а при следващата светкавица цветът й се стори ослепителнобял.

Гледаше я, но в святкащите му очи не се четеше нито страх, нито изненада. Макар да бе невъзможно, в тях сякаш се долавяше злорадство. След миг той просто изчезна в мъглата през завесата от водни капки.

„Невероятно.“ Малъри въздъхна дълбоко и отново я побиха хладни тръпки, въпреки че в колата й бе топло. Внимателно огледа къщата.

Беше я виждала на картини и снимки. Познаваше силуета й, извисяващ се на хълма над долината. Но бе съвсем различно да я зърне отблизо в бурята.

„Нещо средно между замък, крепост и къща на ужасите“, каза си тя.

Каменните стени бяха катраненочерни, а върховете на кулите и бойниците стърчаха, сякаш някое хитро хлапе ги е подредило по свой вкус. През всеки от мокрите дълги и тесни прозорци, навярно стотици, струеше златиста светлина. Явно собственикът не се тревожеше колко ще плати за електричество.

Около приземния етаж се стелеше мъгла. Следващата светкавица огря бяло знаме със златен ключ, което се вееше над най-високата кула.

Тя се приближи с колата си. Край зидовете и по ръба на покрива се открояваха множество шадравани с фигурки на джуджета, от чиито ухилени уста и шепи се стичаха струи вода.

Спря пред издигната каменна площадка и сериозно се замисли дали да не потегли обратно през бурята. Нарече се „страхливка“ и „глупачка“. Запита се къде бе изчезнала жаждата й за приключения.

Обидните думи се оказаха въздействащи и след няколко мига вече барабанеше с пръсти по дръжката на вратата. Внезапно почукване на стъклото я накара да изпищи. Видя пред себе си лицето на смъртта, което надничаше изпод черна качулка, и изведнъж писъкът й секна.

„Фигурките от фонтаните не оживяват“, каза си уверено и многократно преповтори думите в ума си, докато предпазливо спускаше стъклото.

— Добре дошли в „Уориърс Пийк“ — приветства я нечий глас сред дъжда и усмивката на страховитото лице разкри множество зъби. — Ако оставите ключовете си в колата, госпожице, аз ще се погрижа за нея.

Преди да се опомни и отново да затвори отвътре, костелива ръка дръпна вратата. Посрещачът спря пътя на вятъра и дъжда с едрото си тяло и най-големия чадър, който Малъри бе виждала.

— Ще ви помогна да стигнете суха до вратата.

Какъв беше акцентът? Английски? Ирландски? Шотландски?

— Благодаря.

Когато понечи да слезе, нещо я притегли обратно към седалката. Обзе я паника, но след миг осъзна, че просто е забравила да откопчае предпазния си колан.

Щом се освободи, закрачи под чадъра и се опита да успокои учестеното си дишане, докато вървяха към двойната входна врата. Бе достатъчно широка, за да премине кола, а потъмнелите сребърни хлопки бяха огромни, с форма на драконови глави.

„Страхотно посрещане“, помисли си Малъри миг преди едната врата да се отвори и да я лъхне топлина и светлина.

Пред нея застана жена с буйни, огненочервени коси, които обграждаха прелестно лице с бледа кожа. В зелените й очи проблясваха дяволити пламъчета, сякаш се смееше на нещо. Бе висока, стройна и облечена с ефирна черна рокля. На гърдите й висеше медальон с огромен прозрачен камък. Крайчецът на устните й, червени като косите, леко се повдигна, когато протегна ръка и пръстените й заблестяха.

„Прилича на много секси фея“, помисли си Малъри.

— Добре дошли, госпожице Прайс. Не е приятно човек да бъде навън в такава буря, убедена съм. Заповядайте. — Ръката й бе топла и силна и пусна десницата на Малъри едва когато влязоха в антрето.

Светлината идваше от кристален полилей, така изящно изработен, сякаш сребърните обръчи и спирали са посипани със захар. Мозайката на пода изобразяваше воини като онези до колоните и безброй митични същества. Малъри изпита желание да коленичи, за да я разгледа внимателно, и затаи дъх при вида на картините, които висяха по стените с цвят на разтопено масло.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете при нас тази вечер — продължи жената. — Аз съм Роуина. Ще ви поканя в приемната. Има прекрасна камина. Рано е да я палим, но в тази буря се наложи. Трудно ли се придвижихте до тук?

— Доста. Госпожице…

— Роуина. Просто Роуина.

— Роуина. Нали мога да се поосвежа, преди да се присъединя към компанията?

— Разбира се. В тоалетната. — Посочи към една врата под главното стълбище. — Приемната се намира точно вдясно. Не бързайте.

— Благодаря.

Веднага щом влезе, Малъри се убеди, че думата „тоалетна“ едва ли подхожда на разкошното помещение.

Върху мраморен плот горяха шест свещи, които излъчваха ярка светлина и аромат. До голямата мивка висяха тъмночервени кърпи, поръбени с дантела, а позлатената батерия имаше съвършената форма на лебед.

Тук мозайката на пода представляваше русалка, седнала върху скала, която се усмихва на синьото море, докато разресва огненочервените си коси.

Този път, след като се увери, че е заключила вратата, Малъри застана на колене, за да прецени изработката. „Прелестна е“, помисли си тя и прокара пръсти по плочките. Определено бе стара и бе истински шедьовър. Нима има нещо по-велико от дарбата да твориш красота?

Изправи се и изми ръцете си със сапун с лек аромат на розмарин. Посъзерцава картините на нимфи и русалки на Уотърхаус по стените, преди да извади пудриерата си.

Не можеше да направи почти нищо с косите си. Беше ги прихванала на тила с шнола, но вятърът бе разрошил тъмнорусите й къдрици. „Ефектно“, помисли си тя, докато слагаше пудра на носа си. „Небрежно и стилно.“ Не притежаваше съвършената елегантност на червенокосата, но все пак изглеждаше добре. Сложи нов пласт бледорозово червило, което се бе оказало сполучлива инвестиция. Светлият неутрален цвят подхождаше на червендалестото й лице.

Бе платила значителна сума за тоалета си. Разбира се. „Но една жена може да си позволи някои малки слабости“, напомни си тя и приглади тънките сатенени ревери. Освен това, бледосиньото чудесно се съчетаваше с очите й, а елегантната кройка бе подходяща и за бизнес костюм, и за вечерно облекло. Затвори чантата си и повдигна брадичка.

— Добре, Мал, действай.

Излезе и едва се сдържа да не се върне на пръсти в преддверието, за да разгледа отново картините. Токчетата й затракаха по пода. Този звук винаги й се струваше приятен. Бе въздействащ. Женствен. Когато премина през първата сводеста врата вдясно, неволно издаде въздишка.

Не бе виждала нищо подобно, дори в музей. Антиките бяха така старателно поддържани, че повърхностите им блестяха като огледала, а наситените, ярки цветове издаваха темперамента на художника. Килимите, възглавниците и драпериите бяха толкова ценни произведения на изкуството, колкото картините и статуите. На отдалечената стена имаше камина, в която Малъри бе готова да влезе с разперени ръце. Бе изработена от малахит и бе пълна с огромни цепеници, обгърнати от червеникавозлатисти пламъци.

Обстановката я накара да се почувства като героиня от приказка. Би стояла тук с часове, наслаждавайки се на великолепните цветове и светлината. Напълно забрави за смутената жена, която бе треперила навън в колата си.

— През първите пет минути, които прекарах тук, очите ми щяха да изскочат.

Малъри потръпна, обърна се и погледна жената, застанала до страничния прозорец.

Беше брюнетка, с гъсти коси, подвити под брадичката. Вероятно бе с цели двадесет сантиметра по-висока от нейните сто и шестдесет, с пищни форми, подобаващи на ръста й. Бе облечена с прилепнал черен панталон в съчетание с дълго сако върху бяло стегнато бюстие.

Държеше висока чаша с шампанско в едната си ръка и й подаде другата, когато Малъри се приближи. Очите й бяха тъмнокафяви и съсредоточени. Имаше малък правилен нос и издължени устни без червило. Когато се усмихна, на бузата й се появи лека трапчинка.

— Аз съм Дейна. Дейна Стийл.

— Малъри Прайс. Приятно ми е. Хубаво сако.

— Благодаря. Изпитах голямо облекчение, когато ви видях да идвате по алеята. Тук е чудесно, но ми се струваше малко страшничко да се разхождам сама из къщата. Вече е и петнадесет. — Докосна циферблата на часовника си. — Би трябвало повечето гости да са пристигнали.

— Къде е жената, която ме посрещна на входа? Роуина?

Дейна нацупи устни и хвърли поглед назад към вратата.

— Непрекъснато се носи насам-натам, ослепителна и загадъчна. Каза ми, че домакинът ще дойде при нас след малко.

— Кой е домакинът?

— Зная не повече от вас. Не сме ли се виждали някъде? — попита Дейна. — Във Вали?

— Възможно е. Аз съм управител на галерията. — „Все още“, добави мислено.

— Точно там. Посетих няколко изложби. Понякога просто влизам и ненаситно разглеждам. Работя в библиотеката. Като консултант.

И двете се обърнаха, когато влезе Роуина. Сякаш наистина „се носеше“, без да докосва земята.

— Виждам, че вече сте се запознали. Чудесно. Какво да ви донеса за пиене, госпожице Прайс?

— Същото, което пие тя.

— Добър избор. — Още докато изричаше тези думи, в стаята влезе униформена прислужница и внесе сребърна табла с две високи чаши. — Вземайте си от хапките и се чувствайте като у дома си.

— Дано другите ви гости не се разколебаят заради лошото време — намеси се Дейна.

Роуина леко се усмихна.

— Сигурна съм, че всички, които очакваме, ще дойдат. Извинете ме отново за момент.

— Хм, странно. — Дейна си взе една хапка и установи, че е с паста от омари. — Вкусно, но странно.

— Превъзходно е.

Малъри отпи глътка шампанско и прокара пръсти по бронзова статуетка на фея.

— Все още не мога да си обясня защо получих покана. — Хапките бяха съблазнителни и Дейна си взе още една. — Никой друг от библиотеката не е получил, поне доколкото зная. Започвам да съжалявам, че не придумах брат си да дойде с мен. Този негодник притежава страхотна проницателност.

Малъри неволно се усмихна.

— Не говориш като библиотекарките, които познавам. И не изглеждаш като тях.

— Напълно скъсах с образа на Лора Ашли преди десет години. — Дейна сви рамене. Нервно заудря с пръсти по стените на кристалната си чаша. — Ще почакам тук още десет минути и потеглям обратно.

— Ако ти си тръгнеш, ще те последвам. Бих се чувствала по-сигурна, ако карам зад някого надолу в тази буря.

— Аз също. — Дейна се намръщи и се загледа в дъждовните капки, които барабаняха по стъклото на прозореца. — Ужасна вечер. При това след ужасен ден. Пътят до тук в бурята само за чаша шампанско и няколко хапки е капак на всичко.

— Значи и твоят ден е бил ужасен? — Малъри се приближи към прекрасна картина на бал с маски. Напомни й за Париж, въпреки че никога не бе ходила там, освен в сънищата си. — Дойдох само защото се надявах да установя делови контакти. За да запазя работата си — добави тя и повдигна чашата си като за тост. — В момента положението ми не е никак розово.

— И моето. Свиват бюджета, назначават роднини и съкратиха работното ми време на двадесет и пет часа седмично. Как да преживявам с толкова пари? А и хазяинът ми заяви, че увеличава наема от първи следващия месец.

— Калникът ми трака… а похарчих предвидената сума за поддръжка на колата, за да си купя тези обувки.

Дейна сведе поглед и нацупи устни.

— Бива си ги. Компютърът ми се скапа тази сутрин.

Развеселена, Малъри се обърна с гръб към картината и изгледа другата жена изпод вежди.

— Нарекох младата съпруга на шефа си „глупава кукла“ и разлях капучино върху марковия й костюм.

— Добре, печелиш. — Дейна се приближи и приятелски докосна чашата й със своята. — Какво ще кажеш да проследим уелската богиня и да разберем какво става тук?

— Такъв ли е акцентът? Уелски?

— Приятен е, нали? Но си мисля…

Замълча, когато до слуха им достигна отчетливо тракане на токчета.

Първото, което Малъри забеляза, бе прическата на жената. Беше къса, със съвършено равен бретон. Очите под него бяха големи и издължени и отново й напомниха за феите от картините на Уотърхаус. Имаше ъгловато лице с приятна руменина — от вълнение, от напрежение или от качествена козметика. Пръстите й здраво стискаха малката черна чанта и това накара Малъри да заложи на напрежението. Бе облечена с искрящо червена рокля, прилепнала към изваяното й тяло, която разкриваше стройните й крака. Токчетата на обувките й бяха високи най-малко десет сантиметра и невероятно тънки.

— Здравейте — задъхано поздрави новодошлата и трескаво огледа стаята. — Тя ми каза да вляза тук.

— Добре дошли на купона. Дейна Стийл, и също толкова озадачената ми дружка тази вечер Малъри Прайс.

— Аз съм Зоуи Маккорт. — Плахо направи още една крачка навътре в стаята, сякаш очакваше всеки момент някой да й каже, че е станала грешка, и да я изгони. — Господи! Това място е като във филм. Красиво е, но не мога да спра да си представям онзи страховит тип със смокинга.

— Винсънт Прайс? Нямам роднинска връзка с него — увери я Малъри с усмивка. — Явно и ти не знаеш повече от нас за това, което става тук.

— Не. Мисля, че са ме поканили по погрешка, но… — Зоуи замълча, когато отново влезе прислужницата с още една кристална чаша върху поднос. — А… благодаря. — Енергично грабна чашата и се усмихна при вида на пенливата течност. — Шампанско. Вече съм сигурна, че е станала грешка. Но не бих пропуснала шанса си да дойда. Къде са всички други?

— Добър въпрос. — Дейна наклони глава и със съчувствие погледна Зоуи, която отпи малка глътка шампанско. — И ти ли си от Вали?

— Да. Живея там от две години.

— Ставаме три — промърмори Малъри. — Познаваш ли още някого, който е получил покана за тази вечер?

— Не. Всъщност, поразпитах и предполагам, че това стана причина за уволнението ми днес. Мога ли да си взема от тези хапки?

— Уволнили са те? — Другите две се спогледаха. — Отново ставаме три.

— Карли… собственичката на салона, в който работя. Работех — поправи се Зоуи и пристъпи към подноса с храната. — Чу ме да разговарям за това с една от клиентките и побесня. Боже, тези неща са страхотни.

Вече изглеждаше по-спокойна и Малъри забеляза, че говори леко провлачено.

— Впрочем, Карли ме беше набелязала от месеци. Мисля, че поканата, каквато тя явно не е получила, разпали злобата й още повече. Обвини ме, че съм взела двадесет долара от касата. Никога в живота си не съм крала. Кучка. — Отпи нова глътка шампанско, с повече ентусиазъм. — Но съм вън. Все едно. Ще си намеря друга работа. Всъщност мразех онзи салон.

„Очевидно не й е все едно“, помисли си Малъри. В очите на Зоуи проблесна уплаха и гняв, който издаде, че работата е означавала нещо за нея.

— Значи си фризьорка.

— Да. По-точно, консултант по прически и грим. Не съм от хората, които получават покани за шикозни приеми, затова мисля, че някой е сбъркал.

Малъри замислено поклати глава.

— Не мисля, че човек като Роуина би допуснал грешка.

— Е, не зная. Нямаше да идвам, но реших, че това би могло да подобри настроението ми. Колата ми отказа да запали и се наложи да взема назаем тази на детегледачката.

— Имаш дете? — попита Дейна.

— Да. Саймън е на девет години. Страхотно хлапе. Не бих се тревожила за работата си, ако не трябваше да се грижа за него. Не съм откраднала проклетите двадесет долара или дори двадесет цента. Не съм крадла. — Усети, че се изчервява. — Извинявайте. Шампанското развърза езика ми.

— Не се тревожи. — Дейна я потупа по рамото. — Искаш ли да чуеш нещо странно? Моето работно време и заплатата ми бяха намалени наполовина. Не зная какво ще правя. А Малъри се бои, че всеки момент ще бъде уволнена.

— Така ли? — Зоуи погледна и двете. — Наистина е странно.

— И ние не познаваме други хора, поканени на този коктейл. — Малъри вяло хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Струва ми се, че поканите са били предназначени именно за нас.

— Аз съм библиотекарка, ти си фризьорка, а тя е управител на художествена галерия. Какво общо има помежду ни?

— И трите сме загубили работата си — намръщи се Малъри. — Или почти. Това е достатъчно странно, като се има предвид, че населението на Вали е едва пет хиляди. Какви са шансовете три жени да стигнат до задънена улица в кариерите си в един и същи ден и в един и същи малък град? Освен това всички сме от Вали и сме на приблизително еднаква възраст, предполагам. Двадесет и осем.

— Двадесет и седем — каза Дейна.

— Двадесет и шест… през декември навършвам двадесет и седем. — Зоуи потръпна. — Твърде много съвпадения. — Ококори очи, когато зърна полупразната си чаша, и припряно я отмести встрани. — Нали не мислите, че са сипали нещо в питиетата ни?

— Няма да бъдем упоени и продадени за бели робини — суховато отвърна Дейна, но също остави чашата си. — Има хора, които знаят къде сме, нали? Казах на брат си и на колегите.

— Шефът ми, съпругата му, твоята бивша шефка — обърна се Малъри към Зоуи, — детегледачката. Освен това, намираме се в Пенсилвания, за бога. Не сме в Зимбабве.

— Предлагам да намерим загадъчната Роуина и да получим някои отговори. С мен сте, нали?

Дейна кимна към Малъри, а след това към Зоуи.

Зоуи преглътна.

— Гледай на мен като на новата си най-добра приятелка.

В потвърждение на думите си подаде ръка на Дейна, а след това и на Малъри.

Все още се държаха за ръце, когато се обърнаха и видяха мъжа, застанал на прага.

Усмихна им се и влезе в стаята.

— Добре дошли в „Уориърс Пийк“.

Бележки

[1] Хълмът на воина (англ.). — Б.пр.