Нора Робъртс
Сърцето на океана (14)

Глава 14

За Дарси настоящето вече бе започнало и тя нямате намерение да го остани да й се изплъзне. Щом пристигна в кръчмата, отиде право в кухнята. Раздразнена от отсъствието на Шон, защото той правеше по-хубаво кафе, започна да приготвя сместа. Остави водата да заври. В огледалото, което бе закачила до вратата, провери как изглежда.

Леко влажни, поразчорлени от вятъра коси. Идеално.

Наля чаша кафе, потупа се леко по бузите, за да им придаде цвят и излезе под слабия дъжд.

Внимателно запристъпва между купчините строителни материали и боклуци, насипани край дебелата каменна стена. Тревър не бе на скелето, което я зарадва. Едва ли би успяла да се изкатери чак там, за да му поднесе кафето. Спря за миг и се загледа в сновящите напред-назад мъже. Сега носеха предимно дъски вероятно за покрива. Съсредоточи се и почти си представи как се спуска под лек наклон сякаш е продължение, а не нескопосно прибавен към покрива на Галахъровата кръчма.

Проектът беше хубав. Тревър постъпи умно, прецени тя, като схвана цялостния ефект в скиците на Брена. Той е човек с поглед, улавя потенциала в нещата и притежава таланта да превърне хрумването в реалност.

О, колко се възхищаваше тя от тази му черта. Беше още нещо в характера му, което откри, че обича.

Налице бяха и привързаността към семейството му, и нескритата обич към родителите му. А също огорчението и болката — не така очевидни, — защото му липсваше обичта на дядо му. Откри, че се трогва и от неговата привързаност, и от неговата уязвимост. Двете само го правеха повече мъж.

Негодникът ще я превърне в пълна глупачка, ако не е нащрек.

В грубите отвори, сега зеещи към прихлупеното сиво небе, различи бъдещите прозорци и врати. Фасадата, както знаеше, щеше да бъде облицована с камък, а вятърът и дъждовете щяха да го брулят, докато стане невъзможно да се различи къде свършва старата постройка и къде започва новата.

Сливане, помисли си тя, като се раздвижи, между традицията и промяната. На Галахър и Магий. Е, този мъж наистина е прозорлив, но тя определено не е готова да му покаже колко цялостно възнамерява да стане това сливане.

Прекрачи през един отвор. Вътре, зад стените, също цареше оживление. Над бетонната плоча, която бе наблюдавала как изливат първия ден, сега вече имаше дъски. Тръби, жици и груб дървен материал стърчаха от стените и пода. А шумът от рязането на дъски за конструкцията бе смайващ.

Сега вече го видя: приклекнал до един работник, оглеждаше щръкнала от стената тръба. Беше покрит с фин сив прах, вероятно резултат от пробиването на дупки в бетона. Защо тази гледка, ведно с препасания през кръста му колан за инструменти, накара устата й да пресъхне?

Все пак не бе дотам зашеметена, че да не внимава с времето — изчака го да се надигне, докато мърмореше нещо в отговор на мъжа до него, и да се обърне. Видя я.

Забеляза как очите му се промениха и прецени, че всичко върви идеално. Щом я разпозна, щом установиха контакт с очи, прелетя опасно възпламенителна искра. Въобще не би се изненадала, ако я видеше да пада в краката й и да изгаря дървения под. Очарована, тя пристъпи към него.

— Преди да започна работа, исках да видя как вървят нещата. — Усмихна се и му подаде чашата. — И си помислих, че това би ти помогнало да се спасиш от влагата.

Остана още по-доволна, защото видя как по лицето му се изписва по-скоро подозрение, отколкото изненада.

— Благодаря.

— Наистина няма защо. Е, сигурно преча тук. — Все пак леко се завъртя и се огледа. — Но всичко изглежда така интересно, а и бързо напредва.

— Екипът е добър.

Още от първата глътка разбра, че тя е правила кафето. Беше хубаво и силно, но се различаваше от кафето на Шон. Подозрението му се засили. Какво ли, зачуди се той, всъщност търси тя тук?

— Някой ден, когато не си така зает, вероятно ще ми разкажеш как точно ще изглежда завършената сграда?

— И сега мога да те разведа.

— Наистина ли? Би било чудесно.

— Ще се минава през кръчмата. — Посочи задната стена на заведението, вече представляваща част от новите бетонни стени. — Засега няма да пробиваме отвора. Както виждаш — нивата са различни. Но в бъдеще ще направим наклон. Така ще създадем по-голяма височина и ще запазим пропорционалния вид на покрива. Постепенно топлата връзка ще се разширява.

— Като разперено ветрило. Това го помня.

— Точно така. И ще преминава във фоайе, вместо да го градим отделно.

— Какви са тези тръби, които стърчат наоколо?

— Тоалетни — и от двете страни на фоайето. Брена настоява да използваме келтските названия за мъже и жени, както сте направили в кръчмата. За вратите искам тъмно лакирано дърво. — Присви очи. — А отвъд тях всичко ще бъде модерно, лъскаво. Но онова, което хората ще виждат, ще бъде старинно. — В момента сред грубия строеж и машинарии той си представяше сградата завършена — лъскава и цялостна. — Подовете ще са голи — продължи Тревър. — Ще ги направим същите като онези, които вече имате. Меки, поизбелели цветове. Нищо ярко. Във фоайето ще има места за сядане, но няма да са много, за да бъде всичко по-интимно. Май ще се спра на пейки. Ще набавим и картини за стените, но само няколко и всичките ще пресъздават района наоколо. — Погледна я и вдигна вежди, когато забеляза, че го е зяпнала. — Какво има?

— Очаквах да направиш нещо модерно и лъскаво не само отвътре, но и отвън.

— Така ли?

Тя щеше да продължи, но само поклати глава.

— Но не си го намислил така — отбеляза тя. — Не и за тук. Искаш всичко да е duachais.

— Добре. Щом смяташ, че го искам, защо не ми кажеш какво значи?

— Ами това е келтската дума за… — махна с ръка, опитвайки се да намери точния превод — … за традиция. Не, не само това. По-скоро е свързано с определено място, с корените и същността му. С онова, което представлява и поради което съществува.

Очите му се присвиха, вгледаха се в лицето й.

— Кажи я отново.

— Duachais.

— Да, така е. Точно така е.

— Много си прав, че желаеш такова нещо тук и аз съм изключително доволна.

— Но и значително изненадана.

— Е, донякъде. А не би трябвало. — Погледът му я смущаваше и тя пристъпи напред. — А самата зала?

— И към нея ще има врати. Две отсреща.

Улови я за ръката. Разсеян жест, който никой от двамата не забеляза. Но други го видяха. Размърдаха се вежди, пробягаха усмивки.

— Мястото за публиката ще бъде на три сектора, с две алеи. Капацитет двеста и четиридесет души — тоест отново малко и интимно. Сцената ще господства. Направо те виждам на нея.

Тя не каза нищо, но внимателно изучи празното пространство пред себе си.

Той изчака за миг, преди да попита:

— Страх ли те е от изпълнения?

— Цял живот съм изнасяла представления. — По един или друг ничии, добиви тя наум. — Едва ли ще страдам от сценична треска, ако това имаш предвид. Просто ми е необходимо да си го представя в съзнанието, както ти правиш със залата си. Гордееш се е направеното от теб и с онова, което градиш тук. Аз възнамерявам да постигна същото.

Не затова бе излязла. Представяше си как ще пофлиртува с него, за да е сигурна, че ще мисли за нея през останалата част от деня. Че ще я желае.

— Залата ми харесва, Тревър, с удоволствие ще пея тук с братята ми, както говорихме. Колкото до останалото… — Сви рамене и взе празната чаша. — Нужно ми е да бъде убеждавана още известно време. Вероятно ще попеем довечера. — Щеше да се погрижи да го направят. — Защо не вечеряш в кръчмата и не ни послушаш? А после можеш да се качиш горе при мен. Този път аз ще налея виното.

Вместо да изчака отговора, прокара свободната си ръка през косите му и поднесе устните си към неговите. После, с изкусителен поглед, се извърна и се отдалечи.

С отварянето на кухненската врата надуши печеното. Ябълки, канела, кафява захар. Шон вероятно е пристигнал веднага след нея и мигом се е захванал за работа. На печката вече вреше тенджера, а върху дебелата дъска за рязане той кълцаше всичко, което възнамерява да пусне вътре.

Хвърли й разсеян поглед.

— Сложи малко галета върху сладкиша и поръси печеното с мексиканско чили. Пристигна нова риба за пържене.

Вместо да се впусне да действа, тя бавно се отправи към хладилника и извади шише джинджифилова бира. Пред нея, прецени тя, докато отпиваше и наблюдаваше брат си, стои брутално честен критик, комуто вярваше безрезервно.

— Какво мислиш за гласа ми? — попита тя.

— С удоволствие ще преживявам, като го чувам по-рядко.

— Говоря за пеенето ми, слабоумнико.

— Е, досега от него не са се спрасквали стъклени чаши, доколкото ми е известно.

Зачуди се дали да не запрати бутилката по него, но още не я бе пресушила.

— Задавам ти сериозен въпрос и би могъл да ми отвърнеш любезно по същия начин.

По-скоро леко сухият й, вместо обичайния за нея тон, го накара да спре да действа с ножа и да й посвети цялото си внимание. Отдавна бе свикнал със замечтаното й изражение, но истинската угриженост бе нещо ново в очите й.

— Притежаваш изключително красив глас. Силен и ведър. Знаеш го така добре, както и аз.

— Никой не се чува така, както другите го чуват.

— Харесва ми да слушам как пееш песните ми.

Това, помисли си тя, е най-простичкият, но и най-хубавият отговор. Очите й се стоплиха. Забрави да го замери с бутилката, остави я и отиде да го прегърне.

— Какво точно става? — смая се той, но прокара ръка по гърба й, а когато тя въздъхна и отпусна глава на рамото му, я потупа.

— Какво изпитваш, Шон, след като си продал музиката си? След като знаеш, че ще я слушат непознати хора? Величествено ли е?

— Отчасти е едно от най-величествените усещания. Но е същевременно ужасяващо.

— И въпреки това е нещо, което винаги си желал дълбоко в душата си.

— Така е. Но като я държиш само в душата си, няма от какво да се плашиш или ужасяваш.

— Обичам да пея, но не това е животът ми. Ние просто го правим, когато сме в настроение. Както само Галахърови умеят. — Отдръпна се от него. — Кажи ми тогава: сега, когато продаваш музиката си, част от радостта ти изчезва ли, или гледаш на това като на работа?

— Опасявах се да не се окаже така, но не бях прав. Когато някоя мелодия се завърти в главата ми, остава само тя, както винаги е било. — Улови брадичката й. — Какво има, мила? Кажи ми какво те тревожи.

— Тревър иска да ме запише. С договор. Да го превърне в моя кариера. Според него гласът ми ще се продава.

Можеше да й каже поне десетина неща — шеги, към които всеки брат прибягва по силата на навика и странната привързаност. Вместо това, понеже схвана каква нужда има тя от думите му, посегна към най-лесното: истината.

— Ще бъдеш великолепна и ще ни побъркаш от гордост.

Тя издаде странен звук, който завърши с колеблив смях.

— Няма да бъде като пеене в кръчмата или на ceili. Ще бъде истинско изпълнение.

— Ще пътуваш, ще станеш богата, а ти винаги си мечтала за такива неща. И всичко ще идва от душата ти — единственият начин човек да е щастлив.

Тя отново взе джинджифиловата си бира.

— Изведнъж стана страшен умник.

— Винаги съм бил умник. Но ти го признаваш само ако съм съгласен с теб.

— Хммм… — Отпи отново, но сега вече умът й работеше трескаво: обмисляше предстоящите препятствия и капани. — Ти и Брена работите някак си заедно. Искам да кажа, че ти пишеш музиката, но тя те ръчка. Тя уреди Тревър да чуе песните ти. Тя е нещо като твой агент или импресарио, или както там искаш го наречи.

В отговор Шон само изсумтя, взе ножа и продължи да кълца зеленчука.

— Сериозно, може да те командва, когато реши. Това ще ти кажа.

Дарси притеснено прехапа устни.

— Това създава ли проблеми помежду ви?

— Не и такива, които да имат значение. — Но когато вдигна очи отново и видя изражението на сестра си, той се засмя. — Хайде, за Бога, защо са тези притеснения? Просто те навивам. Тя обича малко да командва, вярно е, но аз успявам да се противопоставя, ако прекалява или е твърде настойчива. И все пак знам, че вярва в мен. А то има почти толкова голямо значение, колкото да знам, че ме обича.

Сърцето й се сви силно и неочаквано.

— За някои сигурно е важно да вярват. Поне като начало. Като начало — повтори тя тихо. — Е, как ще стигнеш до края, ако не си започнал?

Твърдо решена да се позовава на току-що изреченото, Дарси свали престилката от кукичката и отиде в салона на кръчмата, като остави Шон загледан със свъсени вежди зад нея.

 

 

Никак не бе трудно да се организира пеене в кръчмата на Галахър. Една думичка тук, друга — там. Какъв по-добър начин в крайна сметка да прекараш дъждовна пролетна вечер, ако не с музика и питие, с приятели или непознати?

Към осем в претъпканата кръчма халбите се поръчваха едва след друга. Брена вече стоеше зад бара, за да помага, а Дарси имаше чувството, че е разнесла достатъчно питиета, за да се напълни цял океан.

А Тревър Магий все още не се бе появил.

Дяволите да го вземат, реши тя, и накара група туристи да се почувстват малко неспокойни, докато им поднасяше питиетата със сияйна усмивка, но остра и пронизваща като нож.

След като не си дава труда да приеме поканата й за вечеря, музика и секс, що за човек е той? От камък ли е? От лед? От стомана? Стовари с трясък празните чаши върху барплота и накара Ейдан да вдигне вежди.

— Внимавай със стъкларията, Дарси. Тазвечерната тълпа ни остави почти без чаши.

— Да вървят по дяволите — промърмори тя под нос. — Две халби „Гинес“, един джин, една малка светла, две джинджифилови и два пъти бренди.

— Докато налея питиетата, занеси, ако обичаш, вода на Джуд и виж дали ще я склониш да хапне малко задушено. От един-два дни нещо няма апетит.

Понечи да му отвърне рязко — по-скоро по принцип, — но как да скастриш мъж, така загрижен за съпругата си. Вместо това отиде до кухнята, сипа задушено, прибави кошничка хляб и масло. Отнесе ги с чаша вода и купичка лед до масата на Джуд.

— Сега ще ядеш — нареди Дарси, докато поднасяше вечерята. — Иначе Ейдан ще се тревожи, Шон ще се обиди, а аз ще се разгневя.

— Но…

— Сериозно ти говоря, Джуд Франсис. Трябва да се грижиш за племенницата или племенника ми. Няма да позволя той или тя — каквото се окаже — да умре от глад.

— Но… — Огледа се, направи знак и Дарси се наведе. — От два-три дни, че и повече, изпитвам страшно желание да ям сладолед. Въобще не мога да се преборя с него, нито да се спра. Сладолед — прошепна тя. — Шоколадов сладолед. Тази седмица, кълна ти се, изядох два килограма. Сигурно съм изкупила всичкия от пазара.

Дарси се засмя.

— Какво лошо има? Полага ти се.

— Ами странно е. Е, вярно, не ми се прияждат кисели краставички, но все пак… Така глупаво се чувствам, че дори не намирам сили да призная на Ейдан.

— Извършила си престъпление, сега си понеси последствията. — Дарси подбутна чинията по-близо. — Но така не се храни бебе. Хапни малко от задушеното на Шон. А понеже си сговорчива и ще запазиш това място за онзи мерзавец Магий, утре ще ти купя сладолед.

Насилвайки се да не се нацупи, Джуд вдигна вилицата.

— Шоколадов. И държа да ти съобщя, че мерзавецът току-що влезе.

— Нима? — От гордост, но и от яд, тя не се извърна. — Крайно време беше. Какво прави?

Вдигна небрежно каната и наля вода на Джуд.

— Озърта се — както го правят мъжете. Бих казала, че те търси с очи. О, напипа те. Господи, как само те гледа. Чудесно е. Разгорещено и собственически, но се старае да изглежда небрежно. С него има някакъв мъж, добре облечен, градски тип, привлекателен. Изглежда развеселен и не на място тук. — Несъзнателно Джуд взе от задушеното. — Приличат на приятели — продължи тя. — Онзи сложи свойски ръка върху рамото на Тревър и го побутна към бара. Но Трев клати глава и кима в тази посока. Приятелят му току-що те видя и веждите му се вдигнаха, почти до косата. Изненадана съм, че ченето му не падна.

Впечатлена, Дарси наклони глава.

— Страшно си добра в тази работа, не намираш ли?

— Психолог съм, а и писател. И двете изискват наблюдателност. Е, с нетърпение очаквам да чуя как ще попеете тази вечер — продължи тя, преднамерено повишила глас, за да даде сигнал на Дарси, че може и иска да бъде чута. — Радвам се, че ми намери маса, преди съвсем да се препълни.

— Е, тогава щяхме да ти сложим стол зад бара. Хайде, яж си задушеното, да не изстине.

— Наистина не… О, здравей, Тревър.

Подготвена, Дарси се извърна и му се усмихна приятелски.

— Какъв късметлия си. Джуд има маса и не се съмнявам, че е удоволствие ще я сподели с теб. Тази вечер е претъпкано. — После се обърна със същата усмивка към мъжа, придружаващ Тревър, и със задоволство видя чисто мъжко възхищение в очите му. — Е, добра ви вечер и на вас.

— Дарси Галахър, Джуд Галахър, Найджъл Келси мой приятел.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Тревър не ме предупреди, че ще бъда в компанията на такива красавици.

Пое първо ръката на Джуд, целуна я, после повтори същото с Дарси.

— Довел си ни истински чаровник, Тревър. Седнете тук и ми кажете какво бихте искали да пийнете. Но сега определено трябва да бягам, защото ме чака отдавна изпълнената ми поръчка на бара.

— Джин с тоник за мен — поръча Найджъл.

— С лимон и лед ли?

— Да, ако обичате.

— Халба светла бира — додаде Тревър.

— Ей сега ги нося. Тази вечер и задушеното е добро, ако желаете да хапнете.

— А дори и да не желаете — промърмори Джуд.

— Значи вие сте американската писателка, омъжила се за кръчмар — подхвана Найджъл, настанявайки се на стола. Беше облечен в черен пуловер, яке и панталони.

И прилича, помисли си Джуд, на бохем, попаднал на танци в плевня.

— Дойдох от Америка и открих, че съм писателка. Вие англичанин ли сте? — попита тя, доловила акцента му.

— Роден и израснал в Лондон. Трев се оказа прав за това място — добави той, оглеждайки наоколо. — Автентично е, а прилича на декор за кино. Почти идеално.

— И ние обичаме да мислим така.

— Найджъл не говори нарочно така покровителствено. — Тревър се настани до Джуд в тясното сепаре. — Просто си е едно магаре.

— Приемам го като комплимент. В английските кръчми, особено в градските, цари повече сдържаност, отколкото в ирландските. И рядко имат барманки с лица като на филмова звезда. — Извърна се, за да погледне отново Дарси. — Мисля, че се влюбих.

— Абсолютно магаре. Нищо не ядеш — обърна се Тревър към Джуд. — Да не би Дарси да не е права за задушеното тази вечер?

— Напротив. — Джуд гузно взе още един залък. — Чудесно е. Но аз не съм гладна. Късно…

— Изпитваш желание за нещо определено ли? — Тя се изчерви, а Тревър се засмя. — По време и на трите си бременности сестра ми непрекъснато искаше смокини. Изяде тонове.

— Шоколадов сладолед с чая. По възможност килограми. — Джуд хвърли предпазлив поглед към Ейдан. — Още не съм направила пълни самопризнания. Ейдан се опасява, че ще умра от глад. — Постави ръка върху корема си. — Сякаш някой ще ми позволи.

— Ето — джин е тоник и бира. — Дарси сервира поръчката. — Ще вечеряте ли при нас?

— Ще вземем от задушеното — отвърна Тревър, преди Найджъл да успее да си отвори устата. — Ще попееш ли по-късно?

— Нищо чудно.

Отправи му жизнерадостна усмивка и се отдалечи.

— Исках да погледна менюто — оплака се Найджъл.

— В случая оказваш помощ на нашата дама. Ще ядем същото и като вземем и от нейното задушено, ще я спасим.

— Господ да те благослови — обади се Джуд истински трогната и подаде на Тревър кошничката с хляб.

Поднесоха им яденето и почти веднага след това музиката започна. Отначало засвириха само цигулка и флейта. Музикантите седяха на маса в салона. Самата маса бе отрупана с халби, чаши, пепелници и пакети цигари.

При първите звуци разговорите не секнаха, но станаха по-тихи. Дарси, забеляза Тревър, обслужваше масата. Отнесе празните чаши, препълнените пепелници и донесе нови. Възрастен мъж с малък акордеон в ръце приятелски я тупна отзад, после затактува с крак, подхвана мелодията и се включи.

— Брайън Фицджералд свири на цигулката — обясни им Джуд. — Падаме се далечни братовчеди. Младият Конър е с флейтата, а Мат Магий — сигурно твой братовчед, Тревър — е на акордеона. Младата жена с китарата е Пати Рейли, а другата втората цигуларка не я познавам. Сигурно не е местна, иначе щях да я знам.

Найджъл кимна и опита от месото.

— Много ли музиканти, които не са местни жители, идват на такива неофициални импровизации?

— През цялото време. Кръчмата на Галахър е прочута с музикалните си изяви — било то официални или не. — Погледна Тревър ласкаво, когато той небрежно пресипа част от задушеното й в своята чиния и в тази на Найджъл. — Готова съм да кръстя бебето на твое име заради жеста ти, но Ейдан може да стане подозрителен.

— Никак не ми е трудно да го направя. Шон е гений.

— Мислех, че Трев преувеличава кулинарните способности на най-новия ни творец. — Вече много по-щастлив, Найджъл си взе още едно парче. — Трябваше да се досетя. Той никога не греши.

Смехът бе първото, което привлече вниманието на Найджъл. Топъл, женствен, изкусителен. Хвърли поглед да види откъде идва и видя как Дарси слага ръка върху рамото на възрастния мъж, изчаква да хване ритъма и подхвана песента.

Както прекосявах славните, прочути планини Кери,

срещнах капитан Фарел, който броеше пари.

Остави вилицата, съсредоточи се и изключи заобикалящия го шум.

Първо извадих пистолет, после и кама.

Поисках да ми даде парите, защото ме беше измамил.

За веселата, жива песен с игриви стихове не се изискваше кой знае какъв глас, за да я изпълни, като се изключи бързината. Още от първия куплет разбра какво всъщност чува.

Погледна към Тревър и кимна.

— Не. Наистина никога не грешиш.

Последваха още песни, валсове, балади. Ту се присъединяваха нови гласове, ту замлъкваха. Най-после Шон излезе от кухнята. Найджъл за пръв път видя тримата Галахър заедно.

— Отлични гени — промърмори той, а Джуд засия.

— Нали са много красиви? О, чуйте това — добави тя, когато те подхванаха песен за храбрите бойци на Фениан.

Независимо от насладата, която й носеше изпълнението на семейството й, тя улови как Найджъл и Тревър си размениха поглед. Двамата, съобрази тя, имаха нещо да си кажат, но нямаше да го направят в нейно присъствие. Е, длъжница им е. Затова, когато песента свърши, потупа Тревър по рамото.

— Отивам да изпия чаша чай на спокойствие в кухнята. — А после ще се измъкна през задната врата и ще се прибера вкъщи, довърши тя наум. — Благодаря за компанията и спасителната акция. Беше ми приятно да се запознаем, Найджъл. Приятно прекарване в Ирландия.

Надигна се да стане, но не успя. И отново изпита благодарност, когато Тревър някак неусетно й помогна да се изправи на крака. Сега вече, следвайки импулса си, тя го целуна по бузата.

— Лека нощ.

Цигуларите вече свиреха с пълна сила и Найджъл едва се стърпя Джуд да се отдалечи само на две крачки, за да заяви:

— Те са истинска златна мина.

— И така да е, Ейдан никога няма да се откаже от кръчмата, нито пък Шон. — Тревър отпи от бирата. — Готови са да изнесат представление в залата и да направят записа. Ще го направят за семейството и за рода Галахър, но няма да сменят занаята си. В никакъв случай.

— Не спомена Дарси.

— Обработвам я. И тя е привързана към това място, пък и към братята си. Но страшно й се иска да води богат живот. Просто трябва да я убедя, че е възможно да получи и двете.

Забарабани с пръсти, като забеляза как един от цигуларите й подаде инструмента вместо празната си халба. После мъжът стана сам да си я напълни, а тя подхвана мелодията.

— С лице като нейното и такъв глас, а и, Господи, чуй я как свири, тя може да притежава всичко, за което мечтае.

— Знам. — Фактът, че това не го радваше особено, го накара да остави чашата. — И, повярвай ми, и тя го съзнава.

— Не е наивна ирландска девойка, така ли? Но от друга страна не знам случай да си се провалил, ако си наумил нещо. Ще я привлечеш за звукозаписната компания, Трев. — Найджъл запали цигара и го погледна през дима. — Какво друго искаш да получиш от нея?

Прекалено много — мина му през ума, — за да се чувствам уютно. Наистина прекалено много.

— Не съм решил.

— Ако смяташ да поддържат единствено делови отношения, не бих имал нищо против да… — Замълча, защото очите на Тревър, остри като скалпели, пронизаха неговите. — Предпочитам да оставя изречението недовършено. Отивам на бара да си поръчам още един джин с тоник.

— Много добра идея.

— Да, защото не сме се спречквали за момиче от първия семестър в Оксфорд, а ти и тогава победи. — Найджъл стана и кимна към халбата на Тревър. — Още една бира?

— Не, благодаря. Искам главата ми да е бистра. И, Найджъл, не си поръчвай повече. Сам ще се връщаш с колата до къщурката.

— Разбирам. Винаги си бил късметлия.

Късметът, според Тревър, представляваше само част от нещата, необходими му, за да се справи с Дарси Галахър.

 

 

Чакаше я в онова, което тя обичаше да нарича своя гостна. И я чакаше нетърпеливо сред красивите й вещи. Ароматът й сякаш се бе просмукал навсякъде — едно ненатрапчиво присъствие — и го държеше в леко напрежение.

Той не желаеше това ненатрапчиво присъствие. Желаеше нея.

Всичко в жилището й бе женствено. Не сладникаво, а елегантно. Красиви копринени възглавници — нямаше представа, че са лично нейно дело — бяха нахвърляни артистично по дивана. Във висока стройна ваза имаше цветя с дръзки червени цветове.

На стената висеше картина: русалка победоносно извива тяло и се измъква от синьото море, а дивните й, мокри черни коси са разпилени по гърба и голите гърди.

Впечатляваща, чувствена и някак невинна картина.

Пресъздаваше образа простичко и същевременно доста впечатляващо. Всеки би забелязал приликата — не се съмняваше в овала на лицето, плътните устни и извивката им.

Зачуди се дали Дарси е позирала за картината и мигом изпита желание да удуши художника.

Това, прецени той, е сериозен проблем; точно толкова, колкото и нестихващото му желание да я притежава. В една връзка ненавиждаше и ревността, и притежанието. Те не само бяха смъртоносни, проява на слабост, но и… непродуктивни.

Налагаше се да отстъпи, да се измъкне от сексуалната мъгла, в която плуваше, откакто я зърна на прозореца.

В следващия миг тя отвори вратата и мъглата напълно го погълна.

— Значи изпрати Найджъл сам да се прибира, така ли?

Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея.

— Той е голямо момче.

Посегна надолу и дръпна резето, преди да продължи.

— Надявам се, предупредил си го да не те чака.

Тревър пристъпи към нея.

— Цяла вечер си на крака.

— Да, и сега те определено ми го напомнят.

— Тогава защо не ми позволиш да те разтоваря от задачата да стоиш на тях?

Взе я на ръце и я притисна в обятията си.

Тя се засмя и зарови нос в шията му.

— Господи, да не повярваш, но вече наистина се чувствам по-добре.

— Скъпа, още нищо не си видяла.