Бренда Джойс
Похитена (4)

4.

Алекс чу отнякъде да долита протяжен вик. Тя стоеше на стъпалата пред магазина с Джоузеф и се чувстваше въодушевена и едновременно изплашена и усещаше странна неохота да си тръгне. Усмихна се леко на младежа, който я наблюдаваше, и каза.

— Смятам утре да посетя музея.

Той изведнъж се оживи.

— Познавам този музей като дланта на ръката си. Искаш ли да те разведа из него? Обещавам, че няма да останеш разочарована. — За момент млъкна. — Даже ще ти покажа един таен ходник.

Алекс кимна доволно.

— Лека вечер, Джоузеф. Радвам се, че се срещнахме. Ще се видим утре.

Той я наблюдаваше, докато тя си взе чантата и си тръгна, понесла лампата в една ръка. Алекс усещаше погледа му, докато не зави зад ъгъла. Наистина странно, все още се опитваше да си спомни къде и кога се бяха срещнали за пръв път, защото беше сигурна, че не са непознати. Слънцето залязваше и от високоговорители се чу силен арабски глас. Алекс спря за момент и осъзна, че гласът призоваваше мюсюлманите на молитва в близката джамия. Няколко араби, които вървяха пред нея по улицата, се хвърлиха на земята с лице към изток. Алекс стисна по-здраво лампата, която сега й се струваше по-топла отпреди. Беше много уморена, а в главата й все още се въртеше образът на Джоузеф, както и споменът за присъствието на Блекуел. Този път беше сигурна, че не си го е въобразила, защото, освен че й бе проговорил лично, беше изрекъл и думи на глас. И Джоузеф, и баща му се бяха стреснали, чувайки мъжкия глас, но никой от тях не го спомена.

В крайна сметка беше права, като дойде в Триполи, защото духът на Блекуел витаеше тук, въпреки изминалите два века. Дали това, че чу гласа му, не означаваше, че той се опитва да преодолее границата, която ги отделяше? При тази мисъл Алекс потрепери. Но защо? Какво искаше той?

Вече се беше смрачило и тя не помръдна, защото се страхуваше да не обезпокои молещите се мъже. Отново се почувства замаяна, но ако припаднеше пак, щеше да е по нейна вина — бе се натоварила прекалено много след тежкото и изморително пътуване. Осъзна, че е била толкова потресена, когато напусна магазинчето, че вместо да вземе такси, е тръгнала пеша. Мъжете свършиха своята молитва и продължиха надолу по тъмната, почти безлюдна, улица. Алекс тръгна след тях. Лампата стана още по-топла и вече пареше на дланите й. Тя забеляза, че предметът беше придобил слаб метален отблясък и колкото и да изглеждаше безумно, вече изгаряше ръцете й. Искаше да го хвърли, защото изпитваше болка, но не можеше да разтвори пръсти. Какво ставаше? Чувстваше се много замаяна и едва успяваше да фокусира улицата, но може би това беше така заради мрака? Примигна и усети, че краката й са вкочанени и я облада паника. Държеше се като пълна глупачка! Защо се бе преуморила толкова? Ако припаднеше тук, на главната улица, кой би й помогнал? Ръцете й горяха и Алекс извика, неспособна да се помръдне. Не можеше нито да хвърли лампата, нито да раздвижи краката си, сякаш тялото отказваше да се подчинява на ума й. Всъщност тя вече не усещаше ходилата, глезените и прасците си!

Алекс наистина се изплаши. Лампата жигосваше дланите й, погледът й се замъгли и угасна, и нощта се завъртя около нея. Все по-тъмно, и по-тъмно. Вече не усещаше бедрата и ръцете си.

Докато се опитваше да накара краката си да се подчинят на мозъка й и да пристъпят, й хрумна една ужасна мисъл. Тя не бе изтощена, а по някакъв начин беше прихванала някакъв рядък вирус, който парализираше тялото й и дори можеше да я убие. Опита се да извика, но устата й или не можеше да се отвори, или от нея не излизаше никакъв звук. Искаше да хвърли лампата, но ръцете й не помръдваха. Дланите й горяха и нощта лудо се завъртя около нея. Алекс изведнъж се почувства сграбчена от бесен водовъртеж, всмукана и понесена от циклон.

Александра усети няколко неща наведнъж. Слънцето грееше върху лицето й, а тя лежеше просната върху каменен под, който нараняваше гърба й. Главата й пулсираше и се маеше. Отвори очи и ярката светлина я заслепи, затова бързо ги затвори и болка прониза слепоочията й. Какво се е случило? Къде се намираше?

Отново отвори очи и погледна право в бялата каменна стена на къща, след което проследи с поглед покрива от оранжеви керемиди, отворения прозорец под него, на който липсваше едната рамка, и затворената сводеста врата. Някой в тази къща готвеше нещо, което миришеше много пикантно и вкусно, може би печено агне. Тя дочу тихи женски гласове, които весело разговаряха на арабски и от време на време оживеният им разговор бе прекъсван от смях. Алекс се надигна, успя да седне и се огледа. В главата й сякаш удряха чукове. Тясната мръсна уличка и скупчените къщи не й изглеждаха познати, но близо до обутите си в сандали крака забеляза синята газена лампа.

Мили Боже, какво се бе случило? Тя си спомняше магазина, Джоузеф, лампата и гласа на Блекуел, но не и как се е озовала на тази малка мръсна уличка. Припаднала ли беше или бе дошла до тук? Изглеждаше, че е обяд — нима е била в безсъзнание цяла нощ? И къде се намираше? Не беше в квартала, откъдето купи лампата, в това беше убедена. Намираше се в някаква бедна махала, построена в старовремски стил. До къщата имаше кладенец и едно ведро, завързано на въже, доказваше, че той наистина се използва. Нещо меко и топло я докосна по гърба. Алекс извика и се изправи толкова бързо, че се олюля от замайването. Срещу нея стоеше едно магаре, което наведе глава и започна да души чантата й. Тя се засмя облекчено, издърпа чантата си от животното и взе лампата. Световъртежът беше изчезнал и Алекс усети, че умира от глад и жажда. Извади една дъвка от чантата и прибра вътре лампата, след което се огледа, питайки се в коя ли посока се намира хотелът й. Явно се бе изгубила, защото оттук не можеше да види пристанището. Поколеба се само за миг и после отиде до вратата на малка едноетажна каменна къща, от която все още долитаха гласовете на жените. Къщата бе боядисана в безупречно бяло и от единия й прозорец висяха мокри дрехи. Алекс почука на боядисаната врата и тя се отвори почти веднага, а на нея се показа една почти изцяло забулена жена, която бе обвита в толкова пластове плат, че бе невъзможно да се определи възрастта й. Единствено очите й бяха напълно непокрити и ако дрехата не разкриваше пола й, Алекс не би могла да се досети за него.

Алекс се усмихна и каза на френски:

— Bonjour. S’il vous plait, pouvez-vouz m’aider?

Очите на жената се разшириха, докато я оглеждаше, и секунда по-късно тя хлопна вратата пред лицето й.

Алекс неловко отстъпи. Какво бе сгрешила? Погледна измачкания си и изцапан костюм, който бе и изпокъсан. Е, щеше да попита някой друг за посоката, някой, който няма да се шокира от външния й вид. Тя зави зад ъгъла и спря рязко. Четирима мъже вървяха по съседната мръсна улица към нея, но все още не я бяха забелязали. Тя ги наблюдаваше, без да посмее да помръдне, защото мъжете очевидно бяха моряци и още по-очевидно пияни. Говореха на странна смесица от френски, италиански и вероятно малко немски. Облеклото им също беше странно — безцветни ризи с дълги ръкави, които наподобяваха старовремско вълнено бельо, и размъкнати тъмни панталони, чиито крачоли бяха пъхнати във високи ботуши, навити до средата на прасеца. Истинската причина обаче, поради която не смееше да помръдне, беше, че всички носеха затъкнати ножове. Много опасни на вид ножове. Алекс бързо дойде на себе си и се върна назад с разтуптяно сърце, след което зави зад друг ъгъл. Ама че е глупачка! Беше американка в град, пълен с мъже, които не притежаваха и капка уважение към християнките. Трябваше веднага да намери такси и да се прибере в хотела. Поне отново да можеше да почувства присъствието на Блекуел, което би било успокояващо в сегашното й душевно състояние. Тя се опита да го усети, ала не се получи нищо. Беше съвсем сама. Алекс уплашено се огледа около себе си, но не забеляза и следа от моряците, затова въздъхна облекчено и продължи пътя си. Пред нея вървеше едно малко момче, облечено в бяла роба, което водеше коза, вързана на въже. Алекс не се замисли, че то носи дреха на бедуин, защото вчера бе забелязала няколко араби, които също бяха с типично национални дрехи, въпреки че не водеха кози.

— Спри, моля те — извика почти отчаяно тя.

Момчето я погледна и се стресна. Погледът му се плъзна по изрязаните й черни сандали, панталона й и очите му се разшириха, когато се спряха върху ципа. Алекс се ядоса, че то стои и я зяпа така шокирано. Явно беше от някое малко примитивно селце и никога преди не беше виждало жена с панталон. Отново почувства главоболие, но се приближи до него.

— Нужна ми е помощ.

Момчето я погледна снизходително, след което се обърна и си тръгна, подкарвайки козата с пръчка.

— Колко невъзпитано! — възкликна Алекс и осъзна, че докато не открие друг минувач, когото да помоли за помощ, няма друг избор, освен да продължи напред. А ако имаше късмет, можеше да се появи някое такси и дори в него да се возеха пътници, тя смяташе да го спре.

Алекс зави зад ъгъла, приглаждайки с ръце косата си, и ги видя в същия момент, в който и те я видяха. Двама мъже с чалми на главата, пъстри везани елеци и широки панталони, на които висяха ятагани и пищови. И двамата изглеждаха точно така, както си представяше турските войници, за които бе чела в историческите книги в университета. За една кратка секунда Алекс ги зяпна и те нея, след което мъжете нададоха викове, а тя не се поколеба нито за миг и хукна да бяга. Тичаше с всички сили, сърцето й биеше силно, а краката й се движеха толкова бързо, колкото никога преди. Мъжете я гонеха. Нямаше време да асимилира това, което бе видяла, нито да си обясни какви бяха тези хора. Знаеше само едно — беше в ужасна беда и не можеше да им позволи да я настигнат.

Бягаше надолу по една улица, после по друга, завиваше бясно по ъглите и се спускаше между къщи и градинки. Хвърли поглед назад и забеляза, че мъжете вече не се виждат — очевидно бе в по-добра форма от тях — но не спря да бяга, въпреки че дробовете й сигурно скоро щяха да се пръснат. Зави зад поредния ъгъл и пред нея изникна отворената врата на малка каменна къща, в която се виждаше тъмнокож мъж, облечен в цветна роба. С дрезгав вик тя връхлетя в къщата.

Алекс седеше на пода с подвити крака върху тъмночервена кадифена възглавничка и трепереше. Старецът бе залостил вратата и сега й наливаше чай. Тя не можеше да осмисли това, което й се бе случило, и се чувстваше, че всеки момент ще ревне. Събу черните си сандали и започна да разтрива краката си, опитвайки се да прогони напиращите сълзи. Още щом се завърнеше в хотела, щеше да се обади на Джоузеф, реши тя. Може би щеше да му разкаже истинската причина да дойде в Триполи и беше странно убедена, че тя няма да го учуди особено. Но кои бяха тези мъже и защо бяха облечени като турски заптиета от деветнадесети век? Да не би да участваха в някакъв маскарад или да бяха персонал на някой музей? И въпреки това изглаждаха толкова истински — войници от друга епоха.

Старецът с широките роби се приближи към нея и промърмори нещо тихо и успокоително, докато й подаваше топлия чай. Алекс благодарно пое порцелановата чашка и отпи от ароматната сладка напитка.

— Шукран — хрипливо промълви тя. — Мерси много. Съжалявам, но не говоря вашия език.

Когато той й се усмихна, тя забеляза топлите му кафяви очи и обруленото лице.

— Трябва да използвам телефона ви — каза Алекс, оглеждайки стаята, в която не забеляза такъв апарат.

Всъщност старецът живееше при много примитивни условия. Когато тя нахълта, той готвеше в метално гърне, провесено над огъня на камината. Нямаше печка, хладилник и течаща юда, но и Алекс знаеше, че много хора от Средния изток живеят при значително по-лоши условия от тези в Западния свят.

— Трябва да се обадя на един човек. — Тя потрепери, защото не се съмняваше, че онези мъже смятаха да я изнасилят. Защо ли не бе взела номера на Джоузеф или поне бележка от покупката си?

Старецът промърмори нещо успокоително.

Алекс отново отпи от чая и усети как изтощението се процежда през всяка нейна пора, въпреки че е била в безсъзнание цяла нощ. Искаше да се върне в хотела или поне да разговаря с Джоузеф, защото той щеше да я успокои и да облекчи страха й. Искаше и да открие отново духа на Блекуел.

— Чували ли сте за хотел „Баб-ел-Медина“? — прошепна тя, но гласът й прозвуча особен и далечен дори за собствените й уши.

Старецът я наблюдаваше, без да се усмихва. Тя се опита да задържи очите си отворени, но клепачите не й се подчиниха и окончателно се спуснаха. Последната й мисъл, преди отново да изпадне в безсъзнание, беше, че този път е упоена.

Алекс се събуди и изпищя.

Мъжът, надвесен над нея, беше черен и висок поне метър и деветдесет, а когато се изправи и отстъпи назад, големите мускули на ръцете му потрепнаха. Алекс видя и нашийника на широкия му силен врат, ала вторият й писък бе заглушен още преди да излезе от гърлото й. Тя лежеше по гръб върху диван в ориенталски стил, който нямаше облегалки за гърба или ръцете, а под нея бяха струпани малки възглавнички. Тогава тя забеляза пред арковидната врата друг мъж и пулсът й се ускори. Той беше нисък, тъмен, облечен в свободна туника и широки панталони, но бе очевидно, че е европеец. Лицето му имаше остри орлови черти и когато влезе в стаята и се усмихна на Алекс, очите му бяха ледено сини.

— Толкова се радвам, че сте будна, мадмоазел — каза той на английски с акцент.

Тя се изправи и отметна косата от лицето си.

— Кой сте вие? Къде се намирам? Какво искате? — Той ли бе наредил да я отвлекат? Нима я грозеше съдбата на бяла робиня?

— Казвам се Гастон Рито — учтиво каза той. — Вие англичанка ли сте?

Тя скръсти ръце.

— Аз съм… французойка и настоявам веднага да ме освободите. Като френска гражданка имам неотменими права и вие сте нарушили всяко едно от тях!

— Хм. Готов бях да се закълна, че сте англичанка или американка. — Той я наблюдаваше с интерес и задоволство. — Каква страст, каква красота! Ще направя голям удар с вас.

Алекс не хареса нито тона му, нито начинът, по който очите му сякаш опипваха тялото й и затова се обгърна плътно с ръце.

— Вие сте различна, уникална. Мога да поискам голяма сума за вас.

Тя го зяпна. Това трябваше да е някакъв кошмар, не можеше да й се случва наистина.

— Не биваше да се разхождате сама по улиците на Триполи в такова състояние — каза меко той, без нотка на извинение в гласа си.

— Не можете да постъпвате така — промълви тихо Алекс, започвайки да се изпотява.

— Разбира се, че мога. Дори вече съм уредил да ви покажа на някои ценители. Голямата красота винаги се продава лесно.

Краката на Алекс сякаш бяха без кости и почувства, че ще припадне. Пот потече между гърдите й и тя се накара да поеме дълбоко въздух.

— Не можете да ме продадете, като че ли съм някакъв… някакъв… някакъв предмет!

— Напротив, мога и ще го направя — доволно се изсмя французинът.

Алекс отстъпи, дишайки тежко.

— Пуснете ме, обещавам, че няма да кажа нищо на никого, нито да отида в полицията.

Той я гледаше развеселено.

— Не мога да ви пусна, но можем да уредим откуп. Имате ли богат съпруг? Или богати роднини, приятели?

Тя щеше да каже „не“, но премисли и си замълча.

— Така си и мислех. Починете си, а Зендар ще ви донесе храна и вино. Дворът е на ваше разположение. — След тези думи той се усмихна и излезе от стаята.

Алекс се втурна след него, но пътят й препречи един от черните слуги, чието изражение беше така заплашително, че тя моментално се отдръпна трепереща в средата на стаята. Господи, какво ще да прави сега? Трябваше да се досети, че ще се случи най-лошото. Беше отвлечена, за да я продадат в робство. Алекс изохка на глас, чувстваше се толкова слаба и изтощена, че сълзи замъглиха погледа й. Къде беше Блекуел сега, ако не да й помогне, то поне да й даде морална подкрепа? Отчаяно се опита да го усети, но във въздуха около нея нямаше нищо, нищичко. Ядосана на себе си, тя избърса сълзите си, защото самосъжалението нямаше да й помогне. Трябваше да бъде силна и да помисли. В крайна сметка беше умна жена и със сигурност можеше да измисли някакъв начин да се измъкне оттук.

Прекоси стаята с гръб към пазачите и отиде до другата сводеста врата, която водеше навън към двор, в който имаше плодни дървета, каменни пейки и малък мраморен басейн. Погледна през рамо към пазачите, които не й обръщаха никакво внимание, и пристъпи навън, французинът й бе казал, че може да се възползва от двора, ако пожелае. Къщата се намираше върху хълм и сега, когато стоеше в средата на двора, можеше да види това, което беше извън стените. Отсреща проблясваха безразборно разхвърляните тухлени покриви на Триполи, а отвъд тях се простираше низ от назъбени сенчести планини. Очевидно се беше обърнала към вътрешната част на страната. Тя погледна в другата посока, тъй като знаеше, че Триполи е заобиколен от три страни с море. Иззад другата стена мярна покривите и кубетата на двореца, до който вчера беше отишла като всички останали туристи. Някъде там наблизо се намираше и магазинчето на Джоузеф, откъдето купи лампата. Погледът на Алекс се насочи към пристанището, където очакваше да види изпълнените с хора кейове, търговските кораби и метални траулери. Вместо това тя зяпна, неспособна да си поеме глътка въздух. Неспособна дори да помръдне.

Времето бе замръзнало или се бе върнало назад, защото пристанището на Триполи бе изпълнено с кораби от деветнадесети век.