Бренда Джойс
Похитена (11)

11.

Алекс нервно крачеше из стаята си, а сърцето й сякаш се бе качило в гърлото. Видя цялото пиршество от женската стаичка и сега не можеше да си намери място. Ето, в този момент пашата изпращаше робини в спалнята на Блекуел и той щеше да си избере една от тях, а трябваше да избере нея, стига тя да посмееше да се преоблече като робиня и да отиде там. Алекс обаче изпитваше ужас от подобна постъпка. Беше наясно, че той е силен и зрял мъж от деветнадесети век и въпреки че погледите им се бяха срещнали за кратко на площада, нямаше как да знае, че тя е неговата съдба и е пътувала през времето, за да го открие. Искаше да бъде с него, от дълго време очакваше този миг, заради който се бе върнала двеста години назад в миналото. Ами ако я помислеше за обикновена робиня, щеше ли да поиска да се люби с нея веднага? Те все още не си бяха разменили и една дума, затова не бе сигурна, че е готова за това. Все пак го обичаше и трябваше да го срещне — той бе нейната съдба. Сигурна беше, че ако не отиде, Блекуел ще избере някоя друга, защото така правеха мъжете през деветнадесети век — взимаха това, което им се предлага. Вратата на стаята се отвори и влезе Мурад.

— Какво да правя? — извика тя.

— Открих къде са покоите му — недоволно й съобщи слугата. — Моля те, Алекс, не ми казвай, че смяташ да направиш това, което си мисля.

— Сега, докато си говорим, пред него се изреждат куп млади и красиви робини, по дяволите. Как да не отида там? Ако не отида, той ще избере друга. Толкова дълго чаках, Мурад, а ти искаш да остана тук? Не мога, не и след всичко, което сторих, за да го открия!

— Не те разбирам. Какво си сторила, за да го откриеш? Какво искаш да кажеш с това, че толкова дълго си чакала този момент?

Алекс се поколеба. Сега бе най-подходящото време да му призна коя е и откъде идва, защото беше твърде изплашена и отчаяна.

— Какво се опитваш да скриеш?

— Какво би казал, ако ти разкрия, че пристигам от бъдещето?

Мурад леко се усмихна.

— Ще се изсмея, разбира се. Моля те, дръж се по-сериозно, нали каза, че ми имаш доверие.

Нямаше време да се опитва да го убеждава в истината.

— Съжалявам — прошепна тя и пое дълбоко въздух, опитвайки се да събере повече кураж. — Помогни ми да облека дрехите на Сана, а после ме заведи в покоите му.

Сана беше една от робините, които често прислужваха на Алекс. Мурад я стисна за ръката и я принуди да спре по средата на стъпката си.

— Ти си полудяла, ще те разкрият! Не можеш да отидеш там!

Тя започна да се облича и когато погледна в огледалото, се почувства почти гола в прозрачните шалвари и изрязаното елече.

— Готова съм.

— Готова да умреш? — попита той с уплашен поглед и стисна китките й, за да не успее да отвори вратата.

— Алекс, чуй ме, моля те! Достатъчно дълго си живяла в Триполи, за да знаеш наказанието за това, което смяташ да направиш. Той не може да бъде твой любовник, защото веднага ще ви убият.

Алекс преглътна, сещайки се за съдбата, която очакваше Хавиер — да бъде екзекутиран заради прелюбодеяние със снахата на пашата — с нея. И все пак нямаше да ги разкрият още тази вечер.

— Ще внимавам. Знаем, че на Джебал няма да му хрумне да посети Блекуел посред нощ, когато знае, че е с наложница.

— Някой може да те види, докато влизаш или излизаш.

— Ще крия лицето си. Трябва да побързаме, Мурад.

— Става въпрос за живота ти! — почти й извика той.

— Ще се опитам да го държа на разстояние. Не смятам да спя с него довечера, ако мога да го избегна!

— Но целта е той да получи момиче, което да задоволи страстта му. А може би смяташ да му кажеш, че си съпруга на Джебал?

— Не знам.

— Няма значение дали ще правите нещо, или не. Ако ви открият, и с двама ви е свършено, чуваш ли ме? — Когато не получи отговор, грубо я разтърси. — Него ще го обезглавят или изгорят жив, Алекс, а ти ще бъдеш удавена в сандък. Сега разбираш ли?

Тя поклати глава с насълзени очи.

— Отивам. Не мога да стоя далеч от него, дори и да си прав. Можеш да дойдеш с мен, за да пазиш вратата и да ме предупредиш, ако някой се появи, да ме защитаваш, което е твое задължение. А можеш и да останеш тук.

Алекс се извърна, като се освободи от хватката му. Ужасно я беше страх. Мурад удари с длан по стената и очите му се изпълниха със сълзи, но миг по-късно се спусна след нея по дългия тъмен коридор.

 

 

Пашата не искаше да рискува, въпреки че Хавиер вече беше негов гост и затова пред вратата му пазеха двама еничари. Покоите се състояха от две стаи — едната, спалня с голямо легло, покрито с лилава завивка и множество копринени и кадифени възглавнички. Бели мрежести завеси се спускаха около леглото, за да го пазят от мухи и комари, а по земята бяха постлани пъстри арабски килими. В двата края на спалнята имаше меки дивани и ниски дървени масички, върху които бяха поставени кани с напитки и подноси с плодове, сирене и хляб. Другата стая беше подобна, но в нея нямаше легло, а само един диван и писалище. Блекуел сновеше напред-назад с нервни крачки. Досега бе върнал поне дузина робини. Не че не беше зрял мъж с нормални желания, но предпочиташе да познава жената, с която ще спи. В Бостън дискретно издържаше любовница, на която беше верен.

Резбованите капаци на прозорците бяха широко отворени и отвън нахлуваше прохладният морски ветрец. Хавиер отиде до една от масичките, за да си налее лимонада, и се замисли за изминалата вечер. Колко ли време му оставаше, преди да бъде принуден да обяви решението си? Сети се и за очите с форма на бадеми и се почуди защо мислите му непрекъснато се връщат към тази жена. Чу гласове пред вратата и се заслуша в тях. Долови как някакъв мъж говори на френски с единия от пазачите. Беше научил достатъчно испански, италиански и френски по време на морските си пътешествия, за да може да разбере какво си говорят сега. Определено не искаше да оглежда повече робини.

След почукване вратата се отвори и Хавиер скръсти ръце и стисна зъби. Канеше се да върне поредното момиче, но устата му само се отвори и затвори безмълвно, а сърцето му прескочи. Зяпна жената, която също го наблюдаваше с бадемовите си зелени очи. Шокиран, осъзна, че това е мюсюлманката, преоблечена като бедуин днес сутринта.

— Можем ли да влезем? — попита робът.

Хавиер кимна, все още загледан в лицето й — поразяващо лице с високи скули и пълни устни. Косата й беше сплетена плътно около главата й на безброй плитчици, но това ни най-малко не намаляваше изключителната й красота. Погледът му се плъзна надолу и очите му се разшириха. Никога не бе виждал жена с такова невероятно тяло, мускулите на ръцете и раменете й леко се очертаваха, имаше чудесно оформени гърди, дълги крака и беше леко закръглена точно където трябва. Почувства се твърд като камък.

Тя се беше изчервила и свела мигли по време на този оглед. Може и да беше робиня, но беше обикновена жена, при това явно не тукашна и той я бе смутил.

— Моля те, не се плаши. Казвам се Хавиер Блекуел. — Не можеше дори да се усмихне. Имаше неудържимо желание да я докосне, да я люби на мига, но никога нямаше да го стори, освен ако и тя не го искаше. Жената вдигна очи и погледна сякаш за кураж спътника си, който проговори вместо нея.

— Моята ъъъ… Да, Сана говори английски.

— Сана — промълви Хавиер, чудейки се защо и робът се изчерви. — Хубаво име на хубава жена.

Тя го изгледа несигурно.

— Благодаря.

Думите й бяха толкова тихи, че едва ги долови. Хавиер хвърли поглед към слугата.

— Можеш да ни оставиш насаме. Няма да й сторя зло, кълна се върху библията.

Среброокият слуга едва се усмихна, но Хавиер забеляза потта, която се стичаше по веждите и горната му устна, сякаш се страхуваше от нещо.

— Разбира се, ако имате нужда от мен, ще бъда пред вратата.

Той кимна, и отново погледна жената, която също го гледаше. Бяха останали сами.

— Сана, откъде си?

Тя се поколеба, явно беше срамежлива или предпазлива и Блекуел продължи:

— Днес те видях на площада. Ти беше, нали?

— Да, аз бях.

За миг сърцето му спря.

— Ти си американка!

— Да.

Той я гледаше, докато напълно осъзна това, което му беше казала и побесня от факта, че негова сънародничка е заробена от пашата. Това значително намали страстта му, защото при тези обстоятелства не можеше да спи с нея.

— Как те заловиха? — пристъпи той към нея. — От колко време си в Триполи? Никой в САЩ не знае, че тук има пленена американка. Кой е твой собственик?

— Моят собственик е Джебал.

За миг го прободе ревност. Бе пътувал достатъчно и знаеше как стоят нещата. Тази толкова красива жена живееше в харем, беше робиня и Джебал, а може би и други я бяха използвали. Преди сам да разбере, вече бе взел решение — щеше да уреди нейното освобождаване — или бягство — заедно с това на екипажа си.

— Сториха ли ти зло?

Тя си пое дълбоко дъх и отговори:

— Не ми беше лесно тук. — Гледаше го със смущаваща настойчивост и сърцето му продължи да бие като на неопитно момче.

— Сана, съжалявам за това, което ти се е случило. От името на страната и правителството ни ти се извинявам и ти обещавам, че в мен ще откриеш приятел и съюзник.

— Ти наистина си герой — прошепна тя.

— Не точно — засмя се той. — Как те заловиха?

Ръцете й се спуснаха надолу по бедрата й, за да пригладят дрехата й и Хавиер замръзна.

— Това е дълга история.

— Имам време. Дори цяла нощ. — Не искаше да каже това, но мисли, на които нямаше право, се промъкваха в ума му.

— Пътувах към Гибралтар, където трябваше да се срещна с мъжа си.

— Ти си женена? — Усети невероятно разочарование.

По нейните бузи избиха червени петна.

— Той е мъртъв. Умря по време на пътуването.

— Съжалявам — излъга той.

— Няма значение.

— И корсарите те заловиха?

— Да.

Той продължи да я гледа, защото не можеше да откъсне очи от лицето й. Най-сетне въздъхна и отиде до прозореца, прокарвайки ръка през косата си. Тази жена страдаше и негов дълг като мъж и американски гражданин бе да й помага и да я защитава.

— Защо дойде днес на площада?

Алекс преглътна.

— Чух за теб и дойдох да те видя.

Стори му се, че се изчерви, защото си припомни срама си, докато го водеха гол сред ликуващата тълпа. Трудно е да запазиш достойнство със смъкнати гащи.

— Това, което направи, беше много опасно, нали? Едва ли Джебал ти позволява да се разхождаш извън двореца, облечена като мъж.

За първи път тя леко се усмихна.

— Би ме убил, ако научи.

Хареса му усмивката й, затова й отвърна. Жената не се смути.

— Свикнала съм да съм свободна. Трудно е… да си… робиня.

Хавиер искаше да научи всички подробности, особено тези, които се отнасяха за нея и Джебал, но подобни въпроси биха били твърде груби.

— Нека седнем. Гладна ли си? Може би си жадна?

Когато тя кимна, той я подхвана под ръка, за да я настани на дивана. В момента, в който докосна кожата й, очите им се срещнаха и моментално се отклониха. Блекуел внимаваше да не я докосва повече, затова само й посочи къде да седне, но се чувстваше странно задъхан. Разбира се, откакто напусна Бостън, не бе бил с жена и това трябваше да е причината за необяснимия му интерес към нея и сегашната му възбуда. Когато тя седна с кръстосани по турски крака, погледът му се плъзна към тях и той веднага го отмести. Жената подгъна нозе под себе си, явно да не го изкушава, за което Хавиер й беше благодарен. Наля й чаша лимонада и когато й я подаде, пръстите им се докоснаха, затова той ги стисна в юмрук, усещайки прекалено силно нейната близост. Не си спомняше някога да се е чувствал толкова неспокоен в присъствието на жена.

— От колко време си тук?

— От четиринадесет месеца.

— Не разбирам как може никой да не е узнал за това.

— Нилсен изпрати жалба от мое име, когато ме докараха тук.

Хавиер дори не можеше да й отговори, защото очите му се бяха залепили в лицето й. Все пак трябваше да си избере някое от другите момичета. Най-сетне американката колебливо протегна ръка и го накара да потрепери, когато докосна китката му.

— Ти си невероятен мъж — прошепна дрезгаво. — Точно както си те представях.

— Не те разбирам.

— Няма значение.

Погледът му се отклони към големия мек диван зад нея и си я представи излегната по гръб върху него, а себе си надвесен над нея. Насили се да отхвърли това видение и я попита:

— Ще мога ли да те видя отново?

— Да. Ще бъде трудно, но ще се оправя.

Хавиер се обезпокои от смелата й решителност.

— Може би през следващите няколко дни ще разполагам с някаква свобода, затова ми кажи как да се свържа с теб и аз ще измисля нещо.

— За мен ще е по-лесно да уредя среща. Аз познавам двореца, обитателите му и тукашните обичаи. — Той я изгледа, защото преди никоя жена не му бе казвала какво да прави.

— Права си — призна неохотно. — Ти си толкова смела, колкото и красива.

Тя прикри усмивката си, като сведе очи към скута си. Блекуел едва успяваше да сдържи страстта си и да не я прегърне.

— Трябва да се срещна с Нилсен — каза той, поемайки си дъх.

— Може би ще успея да ти помогна.

— Не, не искам да поемаш излишни рискове.

Тя се усмихна.

— Не е толкова лесно да ме разубедиш, Хавиер.

— Някога казвали ли са ти, че говориш странно?

— Да. Мурад познава отлично двореца и ще успее да предаде съобщение до Нилсен.

— Мурад е робът, който дойде с теб? — Тя кимна. — Нима той може да ходи, където си поиска?

— Не съвсем, но има повече свобода от мен.

— Какви са вашите отношения? — полюбопитства той, защото бе забелязал топлотата между тях, а освен това бяха на приблизително еднаква възраст. Пък и Мурад беше изключително красив младеж.

— И двамата сме роби, също и приятели.

Идваха му странни мисли, защото се почуди дали се утешават взаимно, докато са в плен. Това би било естествено и въпреки това по необясними причини му стана неприятно. Изправи се, за да не стои толкова близо до нея.

— Става късно.

Тя бързо стана, без да му позволи да й помогне. Беше невероятно грациозна и подвижна, почти като мъж, ала тялото му усещаше, че е стопроцентова жена.

— Сигурно си изтощен, а аз съвсем се забравих.

Блекуел се усмихна.

— Напротив.

Достигаше едва до гърдите му и когато повдигна очи да го погледне, той беше неспособен да се помръдне или проговори.

— Сърцето ми… бие доста бързо — засмя се нервно момичето.

Той се почуди дали щеше да успее да се въздържи все пак.

— И моето.

— Знам.

Тя не помръдна, затова той го направи и със стисната челюст закрачи из стаята, като поглеждаше мрачно през прозореца, от който се виждаха безброй звезди. Коя беше тази жена и защо му действаше така?

— Срещали ли сме се преди?

— Не точно.

— Какво означава това?

Тя пое мъчително въздух.

— Ходила съм в къщата на семейство Блекуел.

— Кога?

— Тогава там нямаше никой. Аз просто минах покрай нея.

— От Бостън ли си?

— Не, от Ню Йорк.

— И си била на гости в Бостън, така ли?

— Да, на гости на едни приятели.

Погледна я косо, защото му се стори, че нещо не е наред, но какво? Сигурно, защото задаваше прекалено много въпроси, а може би, защото все още не я бе целунал.

— Кои са твоите приятели там?

— Какво значение има?

— Сигурен съм, че сме се срещали някога някъде.

— Не.

— Може пък да познавам приятелите ти.

— Не мисля.

Тя очевидно беше разстроена от неговото просташко поведение. Държаха я тук като робиня, а той седеше и я разпитваше.

— Не знам какво ми стана, Сана. Не исках да те нараня.

Тя не проговори, а остана с гръб, залепен за вратата, вперила зелените си очи в него. Стори му се най-нормалното нещо на света и същевременно най-неловкото, когато обхвана алабастровото й лице в дланите си. Тя го наблюдаваше подобно на кошута, изпречила се пред ловеца, и Хавиер се чу да казва:

— Никога не бих ти сторил нещо лошо.

— Знам. — Една сълза се търколи по бузата й.

— Защо плачеш? Ти вече не си сама, Сана, повярвай ми. Сега сме заедно и ти се кълна във всичко свято, че заедно ще превъзмогнем бедите.

— Да. Господи, Хавиер. — Тя потрепери и още една сълза се стече по бузата й.

— Моля те, не плачи, защото аз съм голям страхливец и женските сълзи ме ужасяват.

Тя се усмихна и той с палец погали устата й, въпреки че знаеше, че не бива, защото всеки момент ще я целуне. Тя също го съзнаваше и мълчанието ги обгърна. Хавиер чуваше биенето на сърцето си, а вероятно и на нейното. Отдръпна ръце, защото в крайна сметка беше джентълмен и се гордееше с това.

— Лека нощ, Сана. Нека се срещнем отново утре.

Гърдите й, едва прикрити от елечето, бурно се повдигнаха.

— Да, до утре. Лека нощ.