Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2

История

  1. — Добавяне

24.

Мурад не успя да се сдържи, върна се назад и надникна между две палмови листа. Знаеше, че това, което върши, е безкрайно грешно, тъй като Алекс е негова господарка и той няма право да я шпионира. Само че не я шпионираше, а просто я наблюдаваше без нейно знание. Докато тя плуваше във водата, Мурад гледаше прекрасните й бели крака, налетите гърди и поразителното лице. Червеникавата й коса улавяше светлината на слънцето и приличаше на огън, проблясваха и стъклените рубини на фалшивата огърлица, които имаха почти същия цвят като щръкналите й зърна.

Той вече не можеше да си спомни кога точно се е влюбил в нея, но тъй като бе нормално да обожава господарката си, беше пренебрегнал силата на чувствата си и странния копнеж, който пораждаха те. Доскоро му бе достатъчно да й служи, да я защитава и да е непрекъснато с нея, но се появи Блекуел, както и страстта на Алекс към него. Мурад стисна юмруци, тъй като не искаше да се чувства по този начин и да ревнува от любовта й към друг мъж — особено мъж, когото уважаваше. Не искаше да я гледа с копнеж и страст, защото в крайна сметка бе полумъж — евнух и слуга.

Въпреки това не си отиде, а продължи да я наблюдава, когато тя се изправи. Мократа й коса се беше накъдрила и един кичур се закачи върху гръдта й. За пръв път в живота си срещаше толкова красива, умна и решителна жена. Алекс беше уникална, дотолкова различна от другите жени, че ако не бе лудост, щеше да й повярва, че наистина е пътешественик през времето. Мурад затвори очи, защото само се измъчваше, като си позволяваше мисли, на които нямаше право. Във фантазиите му Александра не бе господарка, а негова любовница.

— Мурад — прошепна тя.

Той рязко се обърна и се изчерви, виждайки Паолина. Тя погледна през листата, след което се усмихна леко, и отново го изгледа. Той се изкашля и се попита дали се е досетила какво прави и за какво си мисли.

— Търсеше ли ме?

— Всъщност да, но какво правеше току-що, Мурад? Да не би да наблюдаваше как господарката ти се къпе?

— Разбира се, че не — тросна й се той.

Паолина се засмя и пристъпи толкова близо, че везаният й елек, под който не носеше нищо, докосна гърдите му. Мурад усети как голите й ръце го обвиват през кръста, лицата им се приближават. Разбира се, че я беше забелязал, тъй като Паолина беше изключително красива, макар и глуповата — идеална играчка за Джебал. Въпреки това никога не бе мислил за нея.

— Ей, ти си влюбен в своята господарка.

Мурад понечи да отрече, но така и не успя, защото Паолина го сграбчи между краката. Вместо да се отдръпне, той замръзна на място. Тя го погали сластно.

— Ти си най-красивият мъж, когото някога съм виждала — промърмори тя, ловко движейки пръсти по него. Мурад започна да се поти и почти спря да диша. Никога досега не се беше любил с жена, но не по своя воля, а защото бе евнух и слуга и нямаше възможностите на останалите мъже. Сега обаче разбра, че би могъл да има Паолина, но той не желаеше нея, а Алекс. Усещаше непреодолим копнеж по господарката си не само в душата, но и в слабините си. И все пак никога преди кръвта му не бе била така сгорещена, нито пък беше усещал подобна възбуда, тъй като ловките пръсти на Паолина сякаш правеха чудеса с него. Тя му се усмихна, свлече се на колене и Мурад почти не можа да повярва, когато извади члена му през процепа на панталоните и прокара език по набъбналата му главичка. Слава на Аллах, това е раят — той изстена и тя го пое в устата си.

Той обхвана с ръце главата й и последната му мисъл беше, че Паолина принадлежи на Джебал и ако го заловят, ще бъде убит. Представи си, че косата, мека като коприна под пръстите му, е червената грива на Алекс. Миг по-късно я положи на земята, разтвори елечето й и засмука зърната на едрите й гърди. Тя тихо извика и обгърна кръста му с тънките си крака, като започна да се търка в него. Мурад се наведе и я погали между бедрата, където тя беше топла, влажна и прекрасна.

— О, да, моля те, да! — изплака Паолина, притискайки се към него, и той пъхна пръсти в нея. Значи такава беше една жена на пипане — гореща, сладка и невероятно тясна. Прииска му се самият той да можеше да проникне в нея и когато Паолина започна да трепери конвулсивно, той продължи да я гали всеотдайно. Тогава усети, че някой ги наблюдава, повдигна глава и срещна лукавия присмехулен поглед на Зои.

 

 

— Тя е с роба в градината — каза Зои.

Джебал, който рядко посещаваше женските покои, кимна и продължи надолу по галерията, а Зои доволно се усмихна след него. Когато излезе на градинската пътека и зави зад ъгъла, му се стори, че чу някакъв звук, човешки или животински. Погледна към храстите, зад които имаше две големи палми, но продължи напред. Изведнъж се закова на място, защото видя Зохаре, изтегната гола при басейна, и се почувства, сякаш някой го е ударил в корема. Дъхът му секна, а слабините му се напрегнаха. Най-сетне започна да мисли ясно въпреки връхлетялата го похот. Зохаре го беше лъгала и той бе дошъл в харема, за да разбере истината, а не да се опитва да спи с нея. Джебал беше прекарал по-голямата част от нощта и сутринта, опитвайки се да реши какво да прави. Ако се окажеше, че е измамница, щеше да я накаже сурово. Може дори да се разведе и да я продаде на пазара за роби, след като обаче я обладаеше.

Той решително пое по пътечката. Очите на Алекс рязко се отвориха и когато го забеляза, се изчерви и побърза да се надигне.

— Джебал!

Джебал не се усмихна, а продължи да я гледа и тя още повече се изчерви. Мина му през ума първо да я има, а после да попита за истината, но вместо това скръсти ръце и се надвеси над нея. Трябваше да знае причините, поради които го лъжеше.

— Джебал — повтори тя, като се насили да се усмихне и погледна отчаяно към купчинката с дрехите си. — Мен ли търсиш?

— Да. — Той не се помръдна.

— Нека да се облека.

— Предпочитам да останеш така. Истина ли е, че нямаш никакъв мъртъв съпруг? Разбрах, че в Гибралтар никога не е имало английски дипломат на име Торнтън.

Червенината по лицето й изведнъж изчезна и тя пребледня.

— Така е — промълви дрезгаво тя след кратка пауза. — Никога не е имало Торнтън в Гибралтар.

— Какво е истинското ти име, Зохаре? — попита я хладно Джебал, като се опитваше да пренебрегне надигащата се похот.

— Истинското ми име е Александра Торнтън.

— А имаш ли мъртъв съпруг?

— Не.

Той побесня, прииска му се да я обладае и да я унищожи.

— Значи си ме лъгала.

— Имаше един мъж, когото обичах и мислех, че ще се оженим. Той ми обеща, аз му се отдадох и… — От очите й покапаха сълзи. — Той ме изостави, Джебал. Изостави ме.

— Кой?

— Казваше се Тод, Тод Уитман.

— Американец?

— Да.

Джебал я изгледа. Звучеше правдоподобно и гневът му утихна.

— Истината ли ми казваш?

Тя кимна.

— Познавахме се с Тод още от деца и аз го обичах още от четиригодишна. В училище бяхме неразделни. Дори и семействата ни смятаха, че един ден ще се оженим.

Джебал й повярва, защото виждаше чувствата в очите й — не толкова любов, колкото мъка, съжаление и остатък от болката, че е била отблъсната.

— Значи той ти е отнел девствеността и те е изоставил.

— Срещна друга жена — промълви Алекс и заби поглед в земята.

— Съжалявам.

Без да поглежда нагоре, тя прошепна:

— Може ли сега да се облека?

Джебал се почувства отвратително заради доскорошния си гняв и й подаде туниката. Тя се изправи, отново се изчерви и бързо нахлузи дрехата, но той вече я беше огледал добре. Зохаре наистина беше най-прелестната жена, която бе виждал някога.

— Защо не ми каза истината по-рано?

— Защото се бях отдала на мъж, за когото не бях омъжена, а в моята страна това е голям грях.

— Тук също, но те разбирам. — Принцът постави ръка върху рамото й и усети, че тя трепери. Забеляза как копринената туника прилепва по мокрите гърди и плоския й корем, и дори по вдлъбнатината между краката й. — Искам да те попитам още нещо.

Алекс кимна със сведен поглед.

— Защо си пътувала към Гибралтар?

— Опитвах се просто да избягам от всичко, след като Тод ме заряза. Не ме интересуваше нито накъде отивам, нито дали въобще ще живея или ще умра, затова хванах първия кораб. Ако се бях оказала в някоя друга част на града, щях да хвана някой влак. Съдбата ме доведе тук.

През ума на Джебал мина мисълта, че Зои е тази, която трябва да бъде наказана, задето се бе опитала да развали отношенията му със Зохаре. Зои си позволяваше прекалено много, и той нямаше да търпи подлите й интриги.

— Сега наистина те разбирам — каза той, притегли Алекс в прегръдката си, и тя усети намерението му.

— Не се страхувай — прошепна й той и прокара ръце по гърба й. — Ти не си девствена, а и достатъчно дълго живеем заедно. — Дланите му се спуснаха по-надолу и обхванаха стегнатия й задник, като я притиснаха още по-плътно към тялото му. Тя ахна, когато се докосна до възбудения му член.

— Тук ли? Сега?

— А защо не? Аз съм готов. Готов съм от много време, скъпа Зохаре.

Очите й се затвориха и Джебал прие това за съгласие, целуна клепките й, а после намери устата. Искаше му се да бъде нежен, но имаше лошото усещане, че ще се държи като девствено момче. Алекс издаде звук и той реши, че сигурно е стенание.

— Обичам те и те желая. Луд съм по теб, Зохаре.

Очите й се отвориха и в тях блестяха сълзи.

— Не тук, моля те, не тук.

Гневът му се завърна.

— Няма да чакам и минута повече, Зохаре.

Пое зърното й в устата си през мокрия плат, постави ръката й върху своята ерекция и когато тя не го хвана, я принуди. Обля го вълна на възбуда, но Зохаре каза:

— Ще консумираш брака ни така? Публично и всички да могат да ни видят? Тук в градината, на земята, в прахта?

Джебал повдигна глава, видя двама слуги, които преминаваха през галерията точно в този момент, и я дръпна за ръката.

— Ела в покоите ми.

Тя остана на място, побледняла.

— Не можеш ли да ми дадеш още малко време?

Той изкриви неодобрително лице, но забеляза един от слугите си, който бързаше към него и разбра, че му носи важни новини. Въздъхна и се почуди какво да направи.

— Ще си помисля. Фила, какво има?

— Пашата те вика, господарю, в тронната зала.

— С кого е там?

— С Фарук и Джабар, господарю.

Джебал погледна красивата си жена.

— Трябва да вървя. Може да те повикам вечерта, Зохаре, затова бъди готова.

Тя кимна и докато го гледаше, зад нея изникна слугата й. С един последен поглед към Мурад Джебал се обърна и си тръгна, а Зохаре се облегна изплашено на ръката на своя роб.

— Алекс? — попита тихо Мурад.

— Този път едва се отървах. Какво да правя, Мурад?

— Не знам. Имам новини.

— Какво се е случило? — попита бързо тя.

— Американците правят промени, заради които сега пашата се съвещава с Фарук и Джабар.

Алекс бързо забрави проблемите си с Джебал.

— Какви промени?

— Адмирал Морис току-що е бил освободен. Новият началник на американската ескадра се казва Едуард Пребъл.

Тя веднага осъзна какви ще са последствията.

— Господи, целият план беше готов, но как ще избягаме сега?

Мурад не й отговори.