Бренда Джойс
Похитена (39)

39.

Алекс лежеше изтощена на малката тясна койка. Едва можеше да се помръдне от умора, но и сънят й бягаше, заради възбудата и радостта. Бяха избягали. Бяха променили историята. Дълбоко в гърдите й отново се надигна щастлив кикот и тя се усмихна на тавана.

Намираше се в каютата на Пребъл, който бе дошъл при нея веднага щом стъпи на кораба, за да я попита как е и да й се извини от името на американското правителство за двете години, прекарани в плен. Най-накрая той беше настоял тя да отседне в неговата каюта.

Алекс затвори очи. Беше й трудно да повярва, че най-сетне е свободна, намира се на кораба на Пребъл заедно с Блекуел и току-що е преживяла опустошителна битка, за която пишеше в учебниците по история. Мили Боже! Какво ли щеше да се случи оттук нататък?

Очевидно беше, че Хавиер бе рискувало живота си, за да я спаси и със сигурност я обичаше. Вероятно щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. Във всеки случай трябваше да забрави за връщане в двадесети век, защото газената лампа беше загубена.

Вратата на каютата се отвори, Алекс се напрегна да види по-добре в полумрака и различи Блекуел с фенер в ръка. Загледа го с разтуптяно сърце. Той не бе сменил дрехите си от битката, само бе измил засъхналата кръв по лицето си. Беше мръсен и окъсан, на главата му имаше превръзка, както и около дясната му ръка… но независимо от това беше прекрасен.

— Не исках да те събудя — проговори той, без да пристъпва вътре.

Тя облиза устните си. Колко силно желаеше да бъде в прегръдката му, да му признае дълбочината на чувствата си.

— Аз не спях. Как бих могла? Хавиер… ти ми спаси живота.

Ноздрите му потрепнаха и между двамата премина нещо — може би знание, че така е писано и че първият път, когато се разделиха, е било някаква грешка.

— Не можех да те оставя в Триполи, Александра.

Алекс чак сега осъзна, че все още е облечена в мюсюлманските си дрехи и вероятно е също толкова мръсна и разчорлена.

— Моля те, влез.

— Не е редно — поколеба се Хавиер и тя леко се усмихна, като разбра, че той се притеснява за репутацията й.

— Не ме интересува какво си мислят за мен всички на кораба. А и съм убедена, че си представят най-лошото, щом съм живяла две години в харем.

— Никой не си мисли друго, освен че си смела и красива.

Думите му я зарадваха и усещайки как се изчервява, повтори:

— Моля те, влез. Трябва да поговорим.

Хавиер затвори вратата след себе си, Алекс се изправи и прекоси малката каюта, докато не застана само на няколко сантиметра от него.

— Дължа ти живота си. Как бих могла да ти благодаря?

Погледът му се повдигна, за да срещне нейния и в него се четеше топлота.

— Нищо не ми дължиш. Сторих това, което всеки американец би направил.

— Хавиер — очите й се напълниха със сълзи. Алекс безпомощно докосна лицето му, а в гърдите й се надигаше любов, която почти я задушаваше със силата си. Неговите очи леко се притвориха и тя го погали по бузата и устните. Тогава той я притисна в прегръдката си и устните им се сляха. Радостта извираше от пръстите на краката й, от сърцето, от всяка нейна фибра. Разплака се. „Благодаря ти, Господи, зашепна наум, благодаря ти.“

— Какво има? — попита я загрижено Хавиер и обгърна с длани лицето й. — Александра, защо плачеш?

— Плача, защото съм щастлива — прошепна тя.

Хавиер я изгледа усмихнато и понеже неговите усмивки бяха тъй редки, сърцето й сякаш подскочи.

— Аз също съм щастлив.

 

 

Двамата лежаха на малката койка голи и прегърнати и Алекс въздъхна, докато ръката на Хавиер я галеше по гърба, раменете и ръцете.

— Не мога да остана с теб толкова, колкото ми се иска — каза той и нежно целуна рамото й, а ръцете му я обвиха и я притеглиха още по-близо. Тя се усмихна и се сгуши в него.

— Сигурна съм, че всички знаят какво сме правили. Щом аз не се притеснявам, и ти недей.

— Въпреки това се притеснявам — отговори рязко той и се надигна, но вместо да стане от койката, погледна към нея. Алекс го погали по гърба.

— Не си отивай — прошепна тя и въздъхна.

— Трябва.

Тя отказваше да го пусне, дори мисълта за това я натъжаваше безкрайно. Надигна се на колене, притисна гърдите си към него и леко загриза ухото му, а когато Хавиер изстена, се помести и чувствено се отърка о него.

— Изкусителка — измърмори той.

Алекс плъзна ръце по гърдите му, езикът й се помести надолу по плоския му корем и той още повече се напрегна. Тя съвсем леко го ухапа по врата и усети как дишането му се учести. Облиза члена му и попита:

— Наистина ли искаш да си тръгнеш?

— Не.

 

 

Бяха заспали и когато Алекс се събуди сама, гола и отвита, мисълта, че Хавиер го няма, я изпълни със страх. Когато обаче очите й се приспособиха към тъмнината в каютата, тя го забеляза да стои гол пред малкото прозорче, загледан към морето.

— Хавиер? За какво мислиш?

Той се обърна разколебан.

— Мислех си за дома.

Тя се умълча.

— Сигурно нямаш търпение да се върнеш в Бостън?

Отговорът му беше странен.

— Да… и не.

— Не разбирам.

— Трудно е за обясняване. — По тона му личеше, че няма желание да говори за това и пулсът на Алекс отново се ускори, защото беше настъпил моментът, който толкова дълго бе очаквала — възможност да обсъдят общото си бъдеще. И все пак се чувстваше толкова уплашена и неуверена. Но защо? Той я обичаше и го бе доказал, когато я спаси от Триполи, както и когато я любеше пламенно, ненаситно и безкрайно нежно.

— Какво ще стане сега? — прошепна тя.

Хавиер се обърна с гръб към прозорчето.

— Пребъл още не е приключил с пашата и ще атакува отново. Първо обаче възнамерява утре да те остави в Тунис. Американският консул там е много кадърен и ще уреди завръщането ти в Америка. Аз също ще му пратя уведомително писмо. Ще се завърнеш с придружители, Александра, а корабостроителница „Блекуел“ ще поеме всичките разноски. Няма от какво да се страхуваш.

„От какво да се страхуваш.“ Самите му думи я ужасяваха.

— Хавиер, не искам да се връщам без теб.

— Трябва да довърша работата тук.

Сърцето й подскочи.

— Ще продължиш битката с пашата?

— Да.

— Ами ако войната се проточи!?

— Няма. Още едно подобно нападение, може би две, и Триполи ще се предаде.

Алекс несъзнателно мачкаше чаршафа.

— А после какво?

— После ще се върна у дома.

Между тях настъпи тежко и неловко мълчание, докато тя се опитваше да асимилира това, което й бе казал. Той не беше споменал, че ще се завърне у дома с нея, а настояваше да участва в тази война до края й. Нима я беше освободил само защото така му повеляваше патриотичният дълг? Защото бе герой от деветнадесети век?

Не! Тя отказваше да мисли по този начин.

— Ще те изчакам в Тунис.

— Не.

— Да.

Хавиер пристъпи напред.

— Александра, не се ли научи най-сетне? Ти си невероятно дръзка, смела и интелигентна, но мюсюлманският свят е жесток и не е място за жени. Заминаваш си вкъщи още със следващия кораб за Америка.

Тя го гледаше с нарастващо удивление и уплаха.

— Не искам да се разделяме!

Лицето му беше непроницаемо, когато извърна главата си. Защо се държеше така? Не трябваше ли да й каже, че я обича, да й предложи брак? Какво минаваше през ума на този мъж? Тя изтри очи.

— Хавиер, ако случайно си забравил, аз те обичам.

Очите му я пронизваха, но той остана безмълвен и тя започна да се задъхва, когато мисълта й хрумна неочаквано.

— Нали не смяташ още, че съм шпионка?

Той се поколеба.

— Не знам какво да мисля.

— Не съм! Хавиер, обичам те и отидох в Триполи, за да те открия. Аз съм от двадесети век, където прочетох всичко за теб и така се влюбих. Пропътувах назад във времето, кълна се! Затова знаех толкова много неща, които повечето хора не знаят!

— Александра — проговори Хавиер дрезгаво, — никой не може да пътува през времето.

— Аз го направих! — Тя скочи от леглото, увита с чаршаф, и на свой ред отиде до прозорчето. Страхуваше се, защото не искаше да го изгуби сега, след като бе преминала през ада, за да го открие. След като бяха преживели любов и страст за един кратък вълшебен миг. — Как да ти го докажа?

— Няма нужда да ми доказваш нищо — заяви той с навлажнени очи. — Александра, не ме интересува, че си шпионирала.

Тя се обърна.

— И аз те обичам — промълви Хавиер.

Това бяха думите, които толкова дълго бе очаквала да чуе — твърде дълго, но сега те не я направиха щастлива.

— Тогава се върни в Америка с мен!

— Не мога. Имам дълг, който трябва да изпълня.

— Ти изпълни дълга си към родината — сряза го Алекс побесняла. — Прекара две години в плен, за Бога! Остави някой друг да воюва с Триполи.

— Аз отмъщавам за брат си — съвсем тихо каза той, — който бе убит от корсарите на пашата.

Алекс го изгледа и изражението му се промени.

— Отмъщавам заради теб!

Удивена, тя не проговори.

— Нямам избор, Александра.

Капан. Той бе хванат в капан, тя бе хваната в капан — на неговото чувство за чест и справедливост, на обстоятелствата, на съдбата. Струваше й се, че всичко и всички се бяха съюзили срещу тях, за да ги задържат разделени.

— Не искам да отмъщаваш за мен. Просто искам да бъда с теб.

— Трябва да изпълня дълга си — не отстъпи той.

— Връщаш се, за да убиеш Джебал ли? — Самата мисъл я ужасяваше.

— Не смятам да рискувам за това живота си, ако това имаш предвид, но ако ми се удаде възможност, да, ще убия Джебал.

— Моля те, остани — чу се да го моли тя, но Хавиер не й отговори.

Защо се случваше това? На Алекс й хрумна, че в крайна сметка тяхната съдба не е да бъдат заедно, а тя просто да бъде неговият ангел хранител, по дяволите, да пропътува през времето, само за да го спаси от несправедлива и ненавременна смърт.

— Ще те изчакам в Тунис — заяви тя отново с глух глас.

— Не, няма да го позволя. Ще се върнеш, и толкова.

Думите изскочиха от устата й, преди да осъзнае какво казва:

— Не можеш да ме командваш. Не можеш, освен ако не ме направиш своя съпруга.

Челюстта му се стегна, а на Алекс й идеше да потъне в земята. Как можа да изрече подобно нещо?

— Хавиер? — Впи нокти в ръката си. — Ти каза, че ме обичаш.

Хавиер се поколеба.

— Така е.

— Тогава не искаш ли да се ожениш за мен?

— Не мога.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Съжалявам, Александра. Много, много съжалявам. — В очите му прозираше мъка, каквато Алекс виждаше за пръв път, умора, съжаление и поражение.

 

 

Би се оженил за нея, ако можеше. Но не можеше. Той бе женен мъж.

Хавиер се разхождаше сам по палубата. Във въздуха все още се усещаше острата миризма на барута в оръдията, но светът около него бе притихнал и спокоен. Небето сияеше от сребристата лунна светлина, „Конститюшън“ леко се полюшваше, докато плаваше на север, а над главата му се простираше ясното небе, обсипано със звезди. Единствената буря наоколо беше тази, която бушуваше вътре в него.

По някакъв начин Алекс бе успяла да промени целия му живот и часовете, прекарани с нея, го бяха белязали завинаги. Нейният образ не напускаше съзнанието му, понякога мил и носещ утеха, понякога обезпокояващ, както и съзнанието, че тя съществува и го очаква някъде, подобно на фар, насочващ изгубилите се в морето. Привличаше го невероятно силно, по-силно от всеки друг и той не можеше да си обясни.

За Бога, би се оженил за нея, ако беше свободен, още тук и сега, на кораба на Пребъл, въпреки че тя беше шпионка. Без да се замисля, би й простил нещата, които е вършила в миналото си.

Тя беше най-прелестната жена, която бе срещал, и безкрайно го натъжаваше мисълта, че трябва да се разделят, но така бе редно. Алекс имаше свой живот, към който трябваше да се върне, и той също.

Хавиер изруга високо.

Утре тя ще слезе в Тунис и вероятно никога повече нямаше да я види, но той до последния си дъх ще я жадува. Чувстваше необичаен недостиг на въздух. Той принадлежи на друга жена, и нищо не може да промени този факт. Обеща на Робърт, че винаги ще се грижи за Сара, а разводът беше нещо нечувано за човек като него. Не можеше да притежава Александра Торнтън, колкото и да му се искаше.

И все пак знаеше, че й дължи истината, независимо колко болезнена е тя и за двама им. Не му се искаше обаче да й я казва, преди да пристигнат в Тунис, за да може да я държи в прегръдките си.

Но колкото и да се терзаеше, не беше чак толкова слаб, затова решително се запъти обратно към каютата.

 

 

Тя беше плакала. Този път, когато влезе, Хавиер запали свещ. Алекс се надигна и го погледна в лицето, носът й беше зачервен и носеше мъжка риза и бричове. Последното нещо, което желаеше, бе да я нарани, а сега щеше да го направи отново. Почувства се безпомощен и жалък.

— Не плачи, моля те.

Нежните й ноздри потръпнаха.

— Всъщност не ме обичаш, нали?

Хавиер се сепна. Тя винаги успяваше да каже нещо неочаквано, да направи нещо изненадващо.

— Обичам те много.

Алекс поклати глава и червеникавата й коса се разпиля по раменете й.

— Ако наистина ме обичаше, щеше да се ожениш за мен.

Той преглътна колебливо, защото нямаше лесен или безболезнен начин да й каже.

— Господи — остави свещта на бюрото и разтърка челото си. — Александра, искам да се оженя за теб.

Очите й изведнъж светнаха, но Хавиер вдигна ръка.

— Ти не разбираш. Аз не мога.

Тя започна да проумява. И я заболя.

— Аз вече съм женен.

Алекс не проговори. Гърдите й тежко се вдигаха, а две яркочервени петна обагриха бузите й.

— Александра, прости ми.

Тя се задъхваше и стискаше завивките на леглото, сякаш всеки миг щеше да ги разкъса на парченца.

Хавиер се прокле, че не й беше споменал по-рано, но се боеше именно от подобна реакция.

— Имаш нужда от чаша вода — реши той, наля й от каната и й я подаде.

— Не! — изкрещя Алекс и изби чашата от ръката му. — Ти излъга!

Той инстинктивно се отдръпна от нея, а тя стоеше със стиснати юмруци и тялото й се тресеше от ярост, каквато виждаше за пръв път. Хвана го страх.

— Не е така, както си мислиш — зашепна, но Алекс диво разтърси глава. Червената й коса се разхвърча около нея и продължи да се вее, сякаш я духаше вятър. Тя разтърсваше главата си, без да спира, докато Хавиер не се изплаши съвсем.

— Спри! — извика той. — Ще ти стане лошо!

Главата й обаче продължи да се тресе, а косата не спираше да се вее, като че ли се намираше сред вихрушка. Изражението й бе на убийствен гняв и Хавиер просто изстина — любовта й се беше превърнала в омраза.

И докато я наблюдаваше, изведнъж осъзна, че нещо не е наред, защото тялото й също се тресеше — не, не се тресеше, а се въртеше.

В кръг Хавиер извика, лицето на Алекс, закрито почти изцяло от косата й, започна да променя изражението си и той забеляза страха в очите й.

— Александра!

Той протегна ръце и юмруците й се разтвориха да ги хванат.

— Хавиер! — извика тя, но името му долетя като шепот от много далече. Алекс започна да се рее във въздуха, отдалечавайки се от него като малка вихрушка.

Той не разбираше какво става, но го обзе паника. Извика името й и се спусна към нея, но когато я достигна, Алекс избледня пред погледа му и макар че му се струваше, че го вика, от разтварящите й се устни не долиташе никакъв звук.

Ръцете й бяха протегнати напред, но лицето, косата, тялото й се стапяха в сенки във въздуха.

Крещейки името й, Хавиер се пресегна да я хване.

И улови само въздух.

Александра беше изчезнала.