Бренда Джойс
Похитена (28)

28.

Триполи, май, 1804 година

 

— Тя ще умре.

Пълно мълчание посрещна думите на лекаря.

Мурад мина покрай дребния мъж, облечен в пищни дрехи, седна на леглото на Алекс и взе двете й ръце. Тя беше в безсъзнание от снощи и лежеше неподвижно с восъчнобяло лице. Мурад затвори очи. Алекс не можеше да умре!

— Тя няма да умре — заяви мрачният и пребледнял Джебал и препречи пътя на лекаря. — Не може да умре, няма да го допусна.

Брадатият човечец сви безпомощно рамене. Той беше първият лекар, когото извикаха да прегледа Алекс преди шест месеца, когато летаргията я беше обхванала дотолкова, че отказваше да става от леглото си. Оттогава Джебал беше извикал всички доктори от Триполи до Тунис.

— Сам видяхте как тя все повече отслабва — каза дребният мароканец. — Аз все още подозирам, че състоянието й се дължи на някаква отрова, но каква? Ако не успеем да разберем каква е, и то бързо, няма да можем да намерим лекарство навреме. А как ли я е поела тази отрова? Робът се кълне, че няма начин някой да е отровил съпругата ви.

По бузите на Мурад потекоха сълзи. Моля те, о, Аллах, остави я да живее, помоли се той. Вземи моята душа и тяло вместо нея. С радост щеше да пожертва живота си заради своята господарка, единствената жена, която някога бе обичал и която беше най-добрата му приятелка.

Джебал стисна ръцете си в юмруци.

— Това не може да е истина!

— Поне не изпитва болка — каза мароканецът, но принцът изкрещя ядосано:

— Ако не можеш да я излекуваш, се махай! Вие всичките сте мошеници и некадърници! И няма повече да ви обсипвам със злато!

Мъжът взе чантата си и излизайки, промърмори:

— Не забравяйте, господарю, че Аллах я приема с отворени обятия.

Джебал изскърца със зъби и лекарят побърза да се махне. Мурад се изправи и изтри сълзите си. Знаеше, че не отрова причинява болестта на Алекс, а изчезването и вероятната смърт на Блекуел, защото месец, след като бе изпратен в мините, той изчезна.

От месеци в Триполи беше настанал хаос. Пашата, който продължаваше да беснее заради загубата на „Перлата“, беше наказал Джабар, Фарук и Джебал. Той отказваше да се среща с първия си министър, Джабар временно бе отстранен от служба, а Джебал бе изпратен в пустинята с войска от еничари, за да се бие с едно от местните племена. Тогава пристигна и новината за бягството на Блекуел, за което всички мислеха, че е невъзможно. Алекс и Мурад бяха подслушвали една от срещите, на която пашата и току-що завърналият се Джебал разпитваха пазачите, които се кълняха, че Блекуел бил избягал сам. Тъй като обаче никой никога не бе оцелявал в мините, Фарук изказа предположението, че всъщност най-вероятно капитанът е бил отровен, а после тялото му е било скрито и докато говореше, непрекъснато гледаше към Рейс Джабар.

Алекс беше чакала ден след ден някакво съобщение от него, някакъв знак, че е жив и свободен, но такъв не пристигна. Тя пращаше писма до Бостън и до самия Пребъл, но и той не беше чул нищо за Блекуел. Най-сетне бе получила отговор от бащата на Хавиер, който също не знаеше къде е синът му и дали е жив, и я молеше веднага да го уведоми, ако научи нещо.

След това писмо всичко се бе променило и Алекс, която и без това беше измъчена и неспокойна, окончателно се оттегли в черупката си. Не след дълго отказа да напуска стаята си, а после и дори леглото си. Мурад знаеше, че тя толкова обича този мъж, че сега, когато изглеждаше, че той е мъртъв, не иска да живее повече. Това беше простото обяснение на нейната болест.

— Господарю?

Джебал се обърна и дрезгаво промърмори:

— Ако тя умре, и ти може да умреш с нея.

— Ако умре, аз така или иначе също ще умра.

— Какво искаш да кажеш, Мурад?

Преди слугата да отговори, отвън долетя плачът на бебе и Джебал рязко се сепна от звука. Прозорците в стаята бяха затворени, тя тънеше в сенки и в нея се носеше неприятна сладникава миризма.

— Преди два дена се роди синът на Паолина, но аз почти не му обърнах внимание. За мен няма щастие, а само безкрайна мъка, ако загубя любимата си жена.

Мурад не отговори, а отново погледна Алекс, която лежеше толкова безжизнено. Това не беше неговата господарка. Неговата господарка беше жена с жар и идеи, смела и принципна.

— Е? — запита Джебал. Момченцето беше спряло да плаче и песните на птиците изпълниха тъмната потискаща стая, в която сякаш се процеждаше смъртта. Мурад отново бе прекъснат, този път от Зои, която застана на прага.

— Събуди ли се вече?

Лицето на Джебал се изопна.

— Не.

Изражението на Зои остана непроницаемо, тя се приближи до съпруга си и се притисна към него.

— О, колко жалко.

Той я избута от себе си.

— Ако науча, че си отровила Зохаре, лично ще те обезглавя.

— Не съм го направила! Кълна се върху Корана, че нямам нищо общо със смъртта на Зохаре!

— Тя не е мъртва още.

Зои изгледа лежащата Алекс.

— Изглежда, сякаш е мъртва.

Мурад потрепери от отчаяние и ярост и му се прииска да удари тази жена.

— Махай се! — изрева Джебал.

Тя леко пребледня, но се обърна и се запъти към вратата. Въпреки че беше с гръб към Джебал, слугата видя изражението й — доволно и триумфиращо. Ако Алекс оживееше, трябваше по някакъв начин да се справят със Зои, защото тя очевидно гонеше лично отмъщение от господарката му. Не беше по вина на Алекс, че Джебал не беше повикал повече първата си съпруга в леглото, а си беше взел още много нови наложници. След като се завърна от пустинята, той бе прекалено ядосан, за да принуди Алекс да спи с него, а скоро след това дойде и болестта й. Мурад се обърна към Джебал.

— Има една бедуинка. Тя вижда разни неща и притежава магически умения. Ако някой може да спаси лала Зохаре, смятам, че това е тя.

— Така да бъде. Не мисля, че Зохаре ще преживее нощта. — Джебал излезе в галерията, а робът благодари на Аллах и веднага отиде да повика бедуинката.

Ами ако и тя не успееше да спаси Алекс от смъртта? Тогава Мурад щеше да я последва в другия свят.

 

 

Тя беше дребна жена с кръгло лице и приятна усмивка. Носеше дузина амулети и някаква торбичка, която миришеше на билки. Дрехите й бяха пъстри и спретнати, а на едното й рамо беше прикрепена червена наметка. В момента, в който влезе, тя обиколи стаята, без дори да погледне болната, докато Мурад и Джебал стояха до вратата и я наблюдаваха със страх и съмнение.

Най-сетне бедуинката извади от торбичката си някакви билки, поръси от тях по ъглите и погледна към Алекс. Остана така напълно неподвижна, а тъмните й очи блестяха.

— Е? — нетърпеливо попита Джебал и я изгледа скептично. — Доведох те тук, за да прегледаш жена ми. Казват, че можеш да излекуваш всеки. Няма ли да й направиш някакво заклинание?

— Рядко правя заклинания — заяви жената, пронизвайки с поглед Джебал, а после се извърна към Мурад. — Ще ти кажа това, което искаш да знаеш.

Той я изгледа стреснато.

— Тя не боледува от отравяне, а от мъка. Тя самата желае да умре.

Джебал ахна и жената се огледа из стаята, след което отново върна погледа си към Мурад.

— Тук се спотаява злото. Както си и предполагал през цялото време.

— Да. — Слугата навлажни устните си.

— Силата е повече от една. Внимавай, Мурад, и защитавай себе си и нея.

— За какво говори тя? — запита принцът.

Бедуинката се обърна към него.

— Съпругата ти има много врагове.

— Ти каза, че не е отровена.

— Точно така. — Врачката отиде до Алекс и се загледа в спокойното й бледо лице. Вдигна дланите й във въздуха, след това ги положи върху лицето и гърдите й. Най-накрая сложи своите длани върху болната и лицето й се разкриви от дълбоката концентрация:

— Какво правиш?

Тя не му отговори. Беше започнала да се поти. Мурад също се изпоти, докато я гледаше, молейки се безмълвно. Най-сетне старицата дръпна ръцете си и едва не падна на земята.

— Ще оживее. Аз й върнах душата.

— Душата й е била в отвъдното? — възкликна Джебал и лицето му стана тебеширено бяло.

— Половината от душата й. Заминала си беше, но не мъртва. Аз й върнах волята и тя ще оживее. Волята й е много силна.

По гърба на слугата полазиха тръпки, защото имаше чувството, че по някакъв начин жената намеква за Блекуел.

— Ще ви дам отвара, от която ще й давате една седмица, по три капки на всеки час. Тя ще се събуди утре и след няколко дни ще може да става от леглото. — Бедуинката притисна длан върху челото на Алекс. — Тази жена има изключителна съдба.

Мурад разтреперан затвори очи, защото вече беше почти убеден, че Алекс наистина е пътувала през времето. Бедуинката стана и отиде до вратата, а Джебал коленичи до леглото и тихо започна да се моли. Слугата погледна господарката си и му се стори, че тя като че ли е възвърнала част от руменината си. Тя има изключителна съдба.

Гривните по ръцете и глезените на старицата леко задрънчаха и го накараха да се обърне към нея. Тя го изгледа и каза:

— Пътешествието й едва е започнало.

През ума му минаха десетки въпроси, които искаше да й зададе, а не можеше дори да се помръдне. В стаята се чуваха само молитвите на съпруга й.

— Остани с нея, помагай й, защитавай я — прошепна бедуинката, а после добави: — Той ще се върне.

След това излезе. Мурад остана загледан във вратата, неспособен да диша нормално. Знаеше какво имаше предвид — Блекуел щеше да се завърне.

 

 

Алекс бавно се събуждаше.

Не искаше да се събуди, защото сънуваше, че е с Блекуел и двамата стоят на носа на „Перлата“, корабът пори вълните, а Блекуел я притиска в прегръдката си. Вятърът хвърляше пръски в лицата им, Хавиер я обърна и притисна устни в нейните, целувайки я много, много нежно. Тя беше обгърнала раменете му, осъзнавайки, че сънува и в същото време усещайки всичко като истинско. Слепоочията й пулсираха и Алекс изохка, защото имаше ужасно главоболие и едва издържаше болката. Постепенно мъглявият й вече сън се разсея, Блекуел отново изчезна, защото бе пратен в мините, а тя продължаваше да бъде пленница в Триполи.

Главоболието й се усили, тя примигна и се опита да разбере къде се намира. Спалнята й беше мрачна и потънала в сенки, а вътре се разнасяше портокалова миризма. Болеше я гърбът, краката й бяха схванати. Колко ли време е спала? И имаше ли въобще някакво значение това? Фарук и всички останали смятаха, че Блекуел е убит и Алекс се приготви отново да усети непосилната болка, която се надигаше в гърдите й всеки път, когато си помислеше за това. Но този път болката не се появи.

— Алекс? Будна ли си? — Една силна грапава ръка я погали.

— Мурад! — ахна тя и рязко отвори очи. Блекуел не беше мъртъв. Гласът се появи в главата й и без да съзнава как, тя знаеше с цялото си сърце и душа, с всяка пора от тялото си, че е истина.

— Мурад — усмихна му се тя.

Той я погали по бузата.

— Слава на Аллах, че си жива, Алекс, защото едва не умря.

Тя моментално си спомни всичко.

— Бях болна.

— Да, много. Ти желаеше да умреш. — Очите му се напълниха със сълзи. — Как можа да го направиш?

Тя се пресегна и пое ръката му в своята.

— Съжалявам, много съжалявам. Недей да плачеш, Мурад.

— Ти много ме… ни… изплаши, Алекс.

— Вас ли?

— Джебал не се отделяше от теб ден и нощ.

Алекс не искаше да си припомня, но нямаше как, защото отношенията им с Джебал напоследък трудно можеха да се нарекат добри и тя се страхуваше какво би направил той в бъдеще.

— Той още ли ми се сърди? Мислех си, че даже ще се зарадва на смъртта ми.

— О, въпреки поведението ти той все още те обича.

Тя въздъхна и реши, че сега няма сили да се тревожи за това.

— Чувствам се много отпаднала.

— Ще се оправиш до няколко дена.

— Ами Блекуел? Чувал ли си нещо за него?

Усмивката на Мурад изчезна.

— Нищо ново не съм чувал, Алекс.

— Той не е мъртъв, Мурад. Още е жив, сигурна съм.

Той се поколеба.

— Не искам напразно да подклаждам надеждите ти, Алекс, но…

— Какво?! — възкликна тя.

— Една врачка ми каза, че Блекуел ще се завърне.

 

 

Няколко дена по-късно Алекс ровеше из вещите си, които бяха складирани на дъното на инкрустиран сандък. Извади сака си, изсипа от него всичко и ненадейно я обзе мъка по дома и някогашните й познати. Червило „Ланком“, пудриера, няколко дъвки, гребен, моливи, органайзер, слънчеви очила и часовник „Гучи“ — не бе поглеждала нещата си повече от година, защото вече не я интересуваха. Помисли си за Бет, която сигурно бе умряла от страх заради изчезването й, и вероятно я смяташе за отвлечена. За момент си представи как щатският отдел се свързва с либийското правителство, за да поиска разследване по случая и леко се усмихна. Отвори портфейла си и се загледа в кредитните карти, шофьорската книжка, чековете и около стотината долара, които носеше тогава, след което го захвърли настрана. Пренебрегна френския си паспорт, но тъжно се загледа в американския и се запита дали щеше да има отново нужда от него. Знаеше, че няма, ако Хавиер Блекуел дойдеше да я вземе, а твърдо се надяваше, дори вярваше, че ще стане така.

Най-сетне преглътна и насочи погледа си към онова, което съзнателно беше пренебрегвала досега. Малката синя газена лампа лежеше на една страна върху леглото й, но Алекс не смееше да я докосне. Дали можеше да я прехвърли обратно в двадесети век? Нямаше ни най-малка представа, но се надяваше да не й се наложи да проверява, тъй като Блекуел трябваше да се завърне — дори и онази врачка го беше казала на Мурад. Въпреки това Алекс не спираше да мисли за днешната дата — 15 май 1804 година, защото според книгите Хавиер трябваше да бъде екзекутиран в средата на юли тази година, точно преди атаката на Пребъл над Триполи. Досега нищо не се бе случило, както очакваше, и нямаше особен смисъл Блекуел да се завърне само за да бъде убит от пашата, но все пак мисълта я тревожеше. При това много.

Алекс се надяваше, че няма да им се наложи да се надпреварват с времето. Ако Хавиер се върне сега, цели два месеца преди вероятната си екзекуция, щяха да имат предостатъчно време да избягат. И все пак с всеки изминал ден тя ставаше все по-напрегната и изплашена. Къде се бавеше той? Дали беше добре?

Без да почука, Зои отвори вратата.

— Здравей, Зохаре. Дойдох само да се убедя, че вече се чувстваш по-добре.

Алекс ахна и несъзнателно се помести, за да прикрие вещите си от двадесети век, но синята газена лампа се изтърколи от леглото и издрънча, когато падна на земята.

— Какво е това? — възкликна Зои.

 

 

— Искам да дойда с теб на пазар — каза Алекс, докато двамата с Мурад стояха в галерията.

— Алекс, допреди седмица лежеше в безсъзнание и едва не умря. Ще ти купя всичко, каквото ми кажеш.

— Бях в безсъзнание преди две седмици, Мурад, и сега, както знаеш, съм вече добре — отвърна му усмихната тя и го хвана за ръката. — Скучно ми е. Нали съм жена от двадесети век, свикнала да си живее живота както поиска.

Той издърпа ръката си и застана нащрек.

— Не говори по този начин, някой може да те чуе! Не ти ли беше достатъчно, че Зои те видя, когато беше извадила странните си вещи от онази странна чанта?

При тези думи Алекс отрезвя.

— Да, това беше неприятно. Чак потръпвам, като си помисля какво можеше да стане, ако Зои бе пропътувала през времето, когато пипна лампата. Господи! — Не можеше да си представи как мюсюлманката ще тръгне да се разхожда по Бродуей през 1996-а, ако предположим, че лампата я пренесеше там. — Чакай само да се облека, и ще вървим.

— Алекс, Зои те подозира, тоест, нас. Откакто ти се възстанови, на няколко пъти някой ме следеше и смятам, че тя отново ни шпионира и двамата.

— Може и така да е, но ти скри нещата ми, така че сега няма доказателства и дори и да й се иска да ме разобличи и унищожи, няма да може.

Слугата въздъхна, но Алекс не му обърна внимание и се прибра в стаята си. Колко хубаво беше отново да се чувства здрава, жизнена, силна и жадна за действие. Само Блекуел да се върнеше!

Малко по-късно Алекс и Мурад вървяха по една от тесните мръсни улички, които водеха към квартала, където тя искаше да си убива времето с пазаруване. Двамата бяха преоблечени като бедуини, навън беше приятен летен ден, но тя не можеше да му се наслади напълно, тъй като липсваше Блекуел.

От мига, в който напуснаха двореца, Алекс започна да усеща странно чувство на напрегнатост и неспокойство. Най-сетне успя да установи, че чувството, което я бе обзело, беше болезнено очакване на нещо неизвестно. А най-непонятното беше, че имаше усещането, че Блекуел е някъде наблизо.

Улицата, на която се намираха, се разделяше в две посоки и Мурад я хвана за ръката.

— Пазарът е наляво, Алекс.

Тя леко потрепери, останала без дъх.

— Прав си, а площадът е направо.

— Защо ти е да отиваш там?

Алекс не се помръдна. Припомни си съвсем ясно как преди десет месеца за пръв път видя Блекуел на този площад, когато го водеха да го показват на тълпата и се почувства крайно напрегната.

— Алекс, какво ти е?

— Искам да отида на площада.

Забърза се надолу по улицата, а Мурад тръгна след нея.

— Това е безсмислено. Да не си решила да си купуваш нов роб? — В гласа му се долови нотка на обида.

— Не. — Нейният глас прозвуча необичайно висок, крачките й се ускориха, а пулсът бучеше в ушите й. Той беше там, чувстваше го, беше убедена. Слугата й замлъкна, като от време на време хвърляше погледи към изопнатото й лице.

Площадът не беше особено пълен, няколко търговци разкарваха робите си из тържището, но повечето минувачи незаинтересовано подминаваха, а жените с деца, които носеха кошници с плодове и хранителни продукти, въобще не им обръщаха внимание. Алекс рязко се спря и започна да оглежда робите, но тъй като не забеляза Блекуел, почувства огромно разочарование. А бе толкова убедена, че ще го открие тук.

— Да си вървим, Алекс — каза Мурад.

Тя смяташе да се съгласи с него, но вместо това попита:

— Това всичките роби ли са или има още?

— Наистина ли искаш да си купиш роб? — Мурад я изгледа невярващо. Един от търговците, дребничък сицилианец, я чу и се приближи със светнали очички.

— Имам още пет отзад. Евтини са. Искаш ли да ги огледаш?

Алекс пренебрегна недоволството на слугата си и кимна, като горещо се помоли на Бог. Италианецът се запъти към задната част на тържището и посочи петима черни роби, които дремеха под сянката на една финикова палма, оковани един за друг. Всичките бяха само кожа и кости, с висящи по тях парцали, и изглеждаха по-скоро мъртви, отколкото живи.

— Не, не — каза натъжено тя и отвърна поглед от тях, защото сърцето я заболяваше при вида им.

— Да се махаме оттук, Алекс.

Един от робите тежко изпъшка, и тя отново погледна към нещастните мъже. Робът се подпираше на гърба на друг, тялото му беше свито, коленете му — подгънати под него, а ръцете му бяха заели странна неестествена поза, но дори и така си личеше, че е висок, широкоплещест мъж. Имаше тъмна коса, осеяна тук-там със сиви косми, която стигаше до средата на гърба му, а долната част от лицето му беше покрита от брада. Не беше негър като останалите, а просто почернял от слънцето и мръсотията.

— Алекс — остро я предупреди Мурад, но робът отново изохка и сърцето на Алекс подскочи. Онемяла, тя се откъсна от слугата си и всичко около нея — шумът, тържището, купувачите и продавачите изчезнаха. О, Господи, помисли си невярващо и ужасено тя и се затича при роба, пое главата му в ръцете си и проплака:

— Хавиер.

Очите му се отвориха, но когато срещнаха нейните, в тях сякаш нямаше и капчица жив дух.

— Божичко! — възкликна Алекс.

Хавиер се загледа невиждащо в нея за един безкраен миг, след което главата му клюмна на една страна. Мурад също коленичи, тя го изгледа с плувнали в сълзи очи, докато тялото й се тресеше от гняв и ужас, и му каза:

— Плати на търговеца колкото поиска! Плати му веднага!