Бренда Джойс
Похитена (16)

16.

На Хавиер не му се понрави затворът, който представляваше голяма, строго охранявана, правоъгълна сграда зад двореца, изградена от големи сиви камъни. Заведоха го до масивна дървена врата, която се отвори, и го натикаха в голяма куполовидна стая. Въпреки че беше сумрачно, забеляза трима турски войници, множество белезници и вериги, окачени по стените, както и различни уреди, очевидно предназначени за мъчене.

По гърба му пробягна тръпка. Колко ли от моряците му бяха оцелели след жестокостите, с които бяха тъй известни турските и африканските пирати?

— Твоят нов дом — ехидно обяви Джабар.

Един едър мустакат турчин, чийто нос явно беше чупен наскоро, се приближи към тях.

— Нов роб?

— Да — отговори шотландецът и се обърна към Хавиер. — Кадар е главният надзирател на затвора и животът ти е в негови ръце.

Хавиер се взря в немигащите очи на Кадар, които не изразяваха никакви чувства, и това го обезпокои повече, отколкото, ако беше забелязал жестокост или злоба.

— Може би желаеш да приветстваш капитан Блекуел в затвора.

Турчинът само изръмжа, от което Джабар зловещо се ухили. Двамата се дръпнаха настрана, така че да не се чуват думите им. Докато ги наблюдаваше, Хавиер не се и съмняваше, че Джабар дава инструкции, как да се отнасят възможно най-зле с него. Кадар беше първият тукашен мъж, когото намираше за по-висок и по-едър от себе си. Надзирателят му махна с ръка, и той пристъпи напред, избягвайки опита на един от войниците да го спъне. Широкият коридор пред него беше осветен от факли, закачени по стените, но никъде не забеляза заключени врати, които можеха да водят навън или към други помещения.

Няколко минути по-късно Хавиер се оказа в просторен двор, от който тръгваше нов лабиринт от по-малки помещения. В единия край на двора имаше навес, под който в малки килийки работеха мъже. Те бяха каменари, дърводелци и златари, а в една от килийките някакъв писар работеше върху пергамент и когато групичката им се приближи до него, той ги изгледа с немигащ поглед. Друго помещение беше кръчма, в която няколко мъже, включително и роби, седяха пред тезгяха и пиеха нещо, сервирано от дебел мароканец. Хавиер се учуди много, защото знаеше, че при мюсюлманите алкохолът е строго забранен, а кръчмарят и още един от мъжете със сигурност бяха мюсюлмани.

Стана му ясно, че това, освен затвор е и една изолирана самоиздържаща се общност. Още когато излезе на двора, забеляза свои моряци в кръчмата и няколко други, които спяха върху избушени дюшеци върху навеса, а зад гърба му долетя благословено познатият глас на Тими:

— Капитане!

Обърна се и видя малкия си помощник, чиито сини очи бяха пълни със сълзи, и без да се колебае, го вдигна и прегърна, сякаш беше негов баща.

— Капитане! — извика Тъбс и започна да го тупа по рамото. Преди обаче да успее да се обърне към кормчията, Хавиер забеляза подутата сцепена устна на момчето и прокъсаните панталони, които бяха единственото му облекло. Видя, че и по лицето Тъбс, едва-едва облечен в дрипи, има драскотини, а гърбът му е нашарен от червеникави белези. Скоро капитанът беше заобиколен от моряците си, радостни и облекчени, че го виждат.

— Какво се е случило? — попита остро той, защото явно хората му бяха бити и измъчвани. Сега имаше още един повод за отмъщение, но се постара да скрие гнева си.

— Сър, отнасят се с нас като с кучета и гладуваме — отговори младият моряк Алън.

— Дават ни само малко вода и три комата хляб на ден, както и някакво вкиснато вино — оплака се друг със сцепена устна.

— Пък ако имаме късмет, получаваме и по три маслинки — добави главният помощник Бенедикт и презрително се изплю.

— А когато идват да ни носят храна, ни се смеят, наричат ни американски псета и ни ритат — възкликна друг мъж, чието тяло беше покрито със синини и белези.

— Санди си счупи ръката. Наместихме я, доколкото можем, но него все още ужасно го боли — добави Тъбс обезпокоен, без да отмества поглед от своя капитан.

Хавиер огледа тридесетте и пет лица, които го наблюдаваха и очакваха неговите съвети и заповеди. Трябваше да възвърне надеждата на своите хора, защото те имаха много повече нужда от нея, отколкото от гнева и възмущението му. Преди да успее да проговори обаче, Тъбс се приближи до него и прошепна:

— Трябва и да пазим Тими от извратените марокански копелета.

Тими винаги си е бил слабичък, но сега беше само кожа и кости. Хавиер го прегърна през крехките рамена и го запита:

— Някой наранил ли те е?

Очите на тринадесетгодишното момче се наляха със сълзи и то се притисна към едрия мъж, въпреки че се опитваше да не заплаче.

— Не, добре съм, капитане, наистина.

— Ние добре го защитавахме, капитане — обади се един моряк на име Соренсън.

— Хубаво. А ти не се тревожи, момко, аз ще се грижа за теб.

Тими кимна, прехапвайки треперещата си долна устна, и Хавиер го потупа окуражително по гърба, след което отново се обърна към събралите се в кръг мъже.

— Има ли други пострадали? Освен Санди някой друг нуждае ли се от лекар?

От групата долетя дружно мърморене и един каза:

— Наред сме, капитане, и се радваме, че ви виждаме.

Последваха одобрителни подвиквания.

— Аз също се радвам, че виждам всеки един от вас — каза Хавиер с мрачно изражение. — Момчета, не се предавайте. Въпреки че няма да е лесно и ще отнеме известно време и планиране, ние ще се освободим. — Мъжете около него го разбраха и започнаха да се усмихват и кимат. — Междувременно ще оцелеем, ще се държим като патриоти, така че родината и близките ни да се гордеят с нас. Войната едва е започнала.

Мъжете извикаха радостно, но той им махна с ръка да замълчат и продължи:

— Трябва да бъдем предпазливи, затова засега ще се държим така, както ни кажат, за да не ядосваме стражите и да не събудим подозрението им. Пренебрегвайте всички провокации, защото това не е проява на страхливост. Трябва да мислим за бъдещето и да преследваме неотлъчно крайната си цел.

Надяваше се, че всички от екипажа му са наясно, че той планира бягството им. Разбира се, не бе нужно целият екипаж да знае, че смята да унищожи „Перлата“, защото подобна задача трябваше да се изпълни тайно и възможно най-малко хора да знаят за нея. Все още си спомняше прекалено ясно предателството при нос Боун, заради което сега бяха пленници в Триполи. Огледа се и не видя пазачи наблизо, но беше убеден, че и в затвора гъмжи от шпиони.

— Сега ме заведете при Санди.

Тъбс посочи навеса и Хавиер се запъти натам, следван по петите от Тими. Когато премина покрай килията на писаря, той се изправи и го загледа втренчено. Беше средно висок, изключително слаб, черната му коса беше прошарена с бяло и за разлика от останалите носеше чисти и здрави дрехи — светли панталони, риза без ръкави, къс червен жакет и кожени сандали. Блекуел забави крачка, когато видя, че мъжът се приближава към него.

— Мосю, да се запознаем, ако обичате. Пиер Кишон, на вашите услуги.

Писарят така и не се усмихна, докато говореше, и Блекуел му кимна, чудейки се чий шпионин е. И все пак тези дрехи бяха прекалено издайнически, ако се опитваше да събира информация за Джабар или Кадар.

— Хавиер Блекуел, капитан на американския кораб „Перлата“.

— Това вече го знам — крайчецът на устните му се повдигна и разкри равни бели зъби. — Дели Капитан, Капитанът Дявол, който тъй успешно надмогва корсарите на пашата, този, който вбеси Рейс Джабар. Да, знам като всички останали кой сте. Спечелили сте си двама могъщи врагове, капитан Блекуел.

Хавиер се почуди какво ли целеше Кишон.

— Наясно съм с това.

— Може би е трябвало, както се казва, да се потурчите? Все още има време да промените решението си, преди да решат бавно да ви убият.

— Няма да им бъде толкова лесно.

— Може би, ще си проличи. Аз работя като писар и съм на ваше разположение, ако желаете да ми продиктувате някакво писмо.

— И сам мога да си пиша писмата — отговори Хавиер и за момент почувства копнеж по дома си, където бяха баща му и Сара. Трябваше да се свърже с тях и да ги успокои, че е добре. Освен това трябваше да намери начин да се свърже с датския консул Нилсен, защото сега със сигурност нямаше да му бъде позволена среща с него. Вгледа се в Пиер и се запита дали беше шпионин, или възможен съюзник. Той беше французин, а в момента Франция и Англия воюваха, докато Америка запазваше неутралитет, и въпреки това отношенията между държавите не можеха да се нарекат добри. Все пак Хавиер надушваше бъдеща възможност и инстинктите му подсказваха, че този мъж не е шпионин. Явно и Пиер усещаше нещо подобно.

— Дажбите тук са жалки, но с няколко монети човек може да си купи допълнително супа с лук и късче овнешко месо. Ще се присъедините ли към моята вечеря днес, капитане? С удоволствие ще я разделя с вас.

Хавиер кимна утвърдително.

— От колко време си в Африка, Кишон?

— Двадесетина години — отговори писарят — и мога да ви разкажа за всичко, което ви интересува.

Погледите им се срещнаха и Блекуел си помисли за американската пленница Александра.

 

 

— Трябва да отида при него! — извика Алекс.

Мурад не отговори, а продължи да седи мълчаливо до нея. Тя бе покрила лицето си с длани. Изведнъж ги отпусна и свали краката си на земята.

— Наистина ли е толкова зле?

— Не е добре.

— Какво означава това? — изкрещя му тя.

— Алекс, нищо не можем да направим.

— Искам да го видя.

— Това обаче е невъзможно.

— Така ли? — предизвика го Алекс и се изправи. — Живея тук повече от година и научих едно нещо, което така и не се променя.

— Кое е това? — внимателно попита той.

— Алчността. Всички са подвластни на алчността, Мурад, и не мога да повярвам, че не можеш да подкупиш пазачите на затвора. Така ще мога да му занеса някои неща, от които сигурно има нужда.

Мурад озадачено я погледна.

— За това ще е нужно много злато, Алекс.

— Ще си продам всичките накити — процеди тя, — защото съм твърдо решена.

— Аллах да те пази, теб и всички нас.

Алекс се чувстваше зле, защото бе наясно каква е съдбата на робите в каменоломните. Там условията бяха нечовешки и нещастниците бъхтеха, докато не умрат. Днес Хавиер беше отведен в затвора, който тя си представяше като концентрационен лагер от двадесети век, а утре щяха да го пратят в каменоломната и да го експлоатират като животно. Тя бе решена на всичко, за да му помогне и да го измъкне оттам преди убийственият труд да го довърши.

— Дали ще умре в каменоломната?

Мурад се поколеба.

— Не знам.

— Какво, по дяволите, означава това?

Той пребледня.

— Никога не говори така, дори и твоят християнски бог ще се разсърди. Означава, че не знам. Там хората непрекъснато умират, но обикновено от глад, а понякога и от нещастни случаи.

Алекс го погледна косо и пулсът й скочи.

— Какви нещастни случаи? Истински или предизвикани!?

— По-често истински.

— Господи, мислиш ли, че ще го убият там? Това би било удобно разрешение за тях.

— Не знам.

— Хич не ми помагаш! — изкрещя Алекс.

— А какво искаш да направя? — изкрещя й в отговор той.

— Не знам, нещо, каквото и да е.

Алекс се разплака и Мурад отиде до нея и я прегърна. Тя беше наясно, че не й остава много време и тази вечер Джебал ще я очаква в покоите си. В деня на първата им годишнина той ясно й бе дал да разбере, че възнамерява да спи с нея. Тя твърдо отказа да мисли за вечерта, защото всеки път, когато се сетеше за нея, започваше да трепери. В момента Хавиер беше по-важен. И все пак нищо не се случваше така, както трябваше, според историята, която бе чела. Алекс чувстваше, че всякакъв контрол, почерпен от познаване на бъдещето, й се изплъзва и вече не знае какво би могло да се случи всеки миг. Това я плашеше, но тя за нищо на света не смяташе да остави Блекуел да умре в каменоломната.

 

 

Хавиер се загледа в чинията с топла супа, в която плуваха две парченца лук, едно морковче и малко месо. На останалите мъже в затвора им бе дадено по парче корав хляб и няколко глътки кисело вино за вечеря. На масата пред тях обаче Пиер Кишон беше поставил един пресен бял хляб и бутилка червено вино.

— Яжте, приятелю — подкани го той и си отчупи парче хляб, след което наля в две чаши от виното.

— Не мога — отговори Хавиер, взе чинията със супата и излезе от малката килийка, която писарят „наемаше“ от Кадар. С усмивка на уста той сложи яденето пред Тъбс и Тими, които седяха до вратата и жадно поглъщаха жалките си порции хляб.

— Разделете си го, момчета.

Очите на Тими светнаха.

— Капитане?

— Нареждам ви да изядете всичката супа.

Тими веднага засърба, последван от Тъбс, и Хавиер се върна в килийката.

— Вие сте изключително благороден човек, капитане — отбеляза Пиер и го изгледа над пълната си чаша.

Блекуел само повдигна рамене и отчупи от хляба.

— Трябва да мислите на първо място за себе си, ако искате да поживеете по-дълго. Тук, в затвора, човек се нуждае от ясна мисъл и сила, за да може да оцелее.

— Хората ми разчитат на мен, а момчето умираше от глад.

— Тук всички умират от глад, освен онези, които са достатъчно умни, за да си купят „привилегии“ от Кадар. И все пак вашето благородство е приятна новост. — Писарят стана от масата и се върна с още една чиния. — Аз пък ще разделя супата си с вас, капитане, но този път настоявам да изядете половината.

Хавиер се усмихна.

— Мисля, че ще се справя с това.

Двамата мъже изядоха храната си и отпиха от виното. Очите на Блекуел сякаш се проясниха.

— Приятелю, ако не греша, това е френско вино, нали?

— Прав сте, истинско „Бордо“ от 1799-а.

Хавиер отпи още една глътка и въздъхна:

— Господи, истинско блаженство.

Пиер се засмя.

— Понякога корсарите се завръщат с кораб, натоварен с интересна плячка, а знаете, че мюсюлманите не пият.

— Колко удобно — промърмори Блекуел и усети как виното се разлива из тялото му.

Кишон напълни отново чашите.

— Имам поне още дузина бутилки, капитане, и обичам всяка една от тях повече, отколкото съм обичал някога, която и да е жена.

Хавиер се изсмя, но се сети за зелени, очи и смехът му замря.

— Усещам, че темата ви наранява, капитане.

Той остави чашата на масата и срещна погледа на французина.

— Кишон, докато бях в двореца, срещнах една жена, американска пленница. В началото смятах, че е обикновена робиня, защото тя ми се представи като Сана, но после ми каза, че истинското й име е Александра. Следващия път, когато я видях, беше облечена и забулена като богата мюсюлманка. Тя има червена коса и зелени очи. Знаете ли нещо за нея?

Пиер го погледна учудено.

— В Триполи има само една американска пленница и тя живее в двореца, но се казва Зохаре, а не Сана.

— Продължавай — каза хрипливо Хавиер.

— Християнското й име е Александра Торнтън и е жена на Джебал.

Хавиер реши, че не е чул добре.

— Не ви разбрах?

— Тя е втората съпруга на Джебал. Той се влюбил в нея още щом я зърнал, което било преди около четиринадесет месеца.

Блекуел сякаш беше парализиран.

— Казват, че е изключителна, красива, умна и висока почти колкото мъж. Говорела вече добре арабски и навсякъде ходела с роба евнух, който Джебал й подарил, когато пристигнала в палата. Говорят също, че беят все още е лудо влюбен в нея.

Тя го бе излъгала. Беше го предала. Не беше тази, за която се бе представила, а снаха на пашата, съпруга на неговия син и наследник.

— Капитане, добре ли сте?

Хавиер се изправи.

— Не — дрезгаво каза той, — въобще не съм добре.