Бренда Джойс
Похитена (22)

22.

Имало е още един нещастен случай в каменоломните.

Алекс замръзна и Мурад успокоително докосна рамото й.

— Не, Алекс, не е бил Блекуел, а малкото момче. То е мъртво.

Сърцето й отново заби и тя си пое въздух. Спомни си хлапака с луничаво лице, сини очи и коса с цвят на морков.

— Мили Боже. — Почувства се гузна заради своето облекчение. — Мурад, колкото по-скоро избягаме, толкова по-добре.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни.

— Знам, знам, че е почти невъзможно, но ако се поддам на отчаянието, нямаме шанс да успеем. Иска ми се той да ми каже какво е намислил. — Отново си спомни за мъртвото момче. — Трябва да отида при него, Мурад, той сигурно е съсипан от скръб.

— Алекс, той ти няма доверие и не иска да те вижда.

— Да, това е очевидно, но все пак ще се опитам да го утеша.

— Това е лудост. Последния път едва успяхме да се приберем в двореца и…

— Блекуел има нужда от мен сега.

— Не, Алекс — горчиво й отвърна Мурад. — Ти си тази, която има нужда от него.

 

 

Блекуел беше взел от Пиер Кишон перодръжка, мастило и лист и пишеше дълго писмо до семейството си в Бостън.

Трудно му беше да пише на жена си и да поддържа непринуден тон, тъй като те всъщност си оставаха двама непознати, които нямаха какво да си кажат. Дори когато бяха деца, той не знаеше за какво да говори със Сара, докато това не се отнасяше за Робърт. По някакъв начин брат му винаги се бе разбирал с нея — успяваше да я накара да се отпусне и засмее, дори когато тя изпадаше в някое от особените си мрачни настроения. Тримата бяха отраснали заедно и оттогава, както и по-късно, Хавиер винаги се чувстваше изплашен, когато се съберяха. Господи, нима нямаше да спре да тъгува толкова много за Робърт и да усеща дълбоката пронизваща болка всеки път, когато се сетеше за него. Всъщност разбираше меланхолията на Сара, ала просто не можеше да се примири с нейната слабост.

Хавиер си припомни вечерта, когато Робърт и Сара бяха обявили годежа си. Никой не се изненада. Те двамата бяха безкрайно щастливи и непрекъснато се държаха за ръце. Представляваха идеална двойка и очевидно бъдещето им щеше да е прекрасно, ако не се бе намесила съдбата. Робърт се удави заради африканските корсари и Сара се затвори в своята черупка, погълната от скръб и самосъжаление. Животът наистина можеше да бъде жесток и невероятно несправедлив.

Една сълза капна върху писмото, размазвайки думите. Хавиер си пое дълбоко въздух и избърса очите си с юмрук. Той беше мъж, а мъжете не плачеха. Животът продължаваше, и той трябваше да се погрижи за екипажа и кораба си.

Ала предаде Тими, точно както някога беше предал Робърт.

Стисна зъби, потопи перото в мастилницата и продължи да пише:

„Скъпа Сара, сигурно вече си чула, че съм заловен и задържан в Триполи, но, моля те, не се плаши. Аз съм добре, както и екипажът ми, и е само въпрос на време, докато бъдем освободени и се завърнем у дома.“

Хавиер не почувства вина, че лъже Сара, тъй като нямаше никакъв смисъл да я плаши, и тя отново да откаже да става от легло за няколко месеца. Остави перото, подпря глава на ръцете си, но не успя да се въздържи да не сравни двете жени, едната — смела и решителна, а другата — крехка и меланхолична, но добра. Александра Торнтън беше умна, пресметлива, но и измамна. И коя все пак бе тя и за кого, по дяволите, работеше?

 

 

Когато избягаш, ще избягам с теб, защото и аз съм пленница.

Блекуел беше почти сигурен, че това е клопка, тъй като тя просто искаше да научи плановете му, без въобще да възнамерява да бяга от Триполи. А планът за бягството бе крайно рискован и всяка подробност беше от жизнено значение. Планът приличаше на мозайка, където всяко парченце трябва да си дойде на мястото, защото обратното означаваше смърт. Опитите за бягство от Африка бяха изключително редки и се наказваха сурово с публична екзекуция. Страхът от смъртта беше причината повечето пленници да не се опитват да бягат.

Хавиер въздъхна, хвана пак перото и се впусна в описание на красотата на тукашния бряг, като завърши с подробно описание на двореца и неговите обитатели. Сара щеше да бъде заинтригувана и развеселена от факта, че всички мъже и жени тук носят красиви разноцветни, обшити със скъпоценни камъни, дрехи. Най-накрая подписа писмото: „Твой верен съпруг, Хавиер Блекуел“.

— Хавиер?

Той замръзна от удивление. Какво търсеше тя тук?

Когато се обърна, Александра размота чалмата си и прикова зелените си очи в него. Тя беше последният човек, когото имаше желание да срещне точно сега.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че не искам да идваш тук.

— Чух за горкото момче.

Раменете му се стегнаха, защото тя беше и последният човек, с когото би разговарял за смъртта на Тими. Александра се приближи до него, сложи ръка на голото му рамо и прошепна:

— Съжалявам.

Хавиер отблъсна ръката й с неоправдана ярост, но я ненавиждаше, че е така дяволски прелъстителна. Мразеше и себе си, че толкова й се поддаваше.

— О, моля те! Спести си преструвките за някой по-наивен.

Тя го зяпна.

— Преструвки?! Проклет да си! Аз съм ужасена, че едно дете е умряло и зная, че и ти скърбиш за него. Дойдох, за да поговорим, за да те утеша!

— Не за това си дошла, госпожо Торнтън, не за това?

— Не те разбирам — заяви Алекс и се обърна да си върви, но той й препречи пътя с тялото си.

— Може би сега, Александра, наистина имам нужда от утеха.

— Остави ме да мина.

— Защо?

Тя го изгледа и изражението й се смени, а очите й се смекчиха.

— Гневът е по-лесен, нали? За един мъж е винаги по-лесно да се ядосва и да вика.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — учуди се той и тя обхвана с длан брадичката му.

— Кажи ми какво се случи, Хавиер.

— Не мога повече — отсече Хавиер, наелектризиран от докосването й, и я притисна към себе си. Алекс понечи да извика, но той заглуши гласа й с устни. Искаше да я накаже, че се беше осмелила да спомене Тими, за това, че беше толкова красива, но и потайна, за това, че не беше невинното момиче Сана. Ръцете му се сключиха здраво около нея, а езикът му проникна дълбоко в устата й. Осъзна колко нежна и лека е тя, когато почти я повдигна с едното си бедро.

Очакваше да го удари заради неговата дързост, но тя не се съпротивляваше, а остана скована и неподвижна в прегръдката му. Част от гнева му започна да се уталожва, заместена от яркото съзнание за нейната близост. Бедрата й, възседнали крака му, бяха тесни и изненадващо твърди, но гърдите й, които се допираха до него, бяха пълни и меки. Хавиер се изплаши, защото усещаше, че не може да й се насити и точно в този момент Алекс се отпусна в ръцете му, устните й започнаха да отговарят на целувката му, а бедрата й се притиснаха по-силно към неговата ерекция.

Той откъсна устни и забеляза учудването й, но никой от тях не проговори. Най-сетне Алекс се усмихна колебливо и ръцете й се плъзнаха по разголените му гърди.

— Не спирай сега, не и сега — прошепна тя, и отново го целуна, но Блекуел я стисна за раменете, опитвайки се да възпре силните си чувства, които някак се бяха изплъзнали от контрол. Това обаче въобще не беше лесно, защото я беше обърнал с лице към стената и инстинктивно се притискаше към нея. Когато я целуна отново, Алекс се обърна и промълви:

— Писано е да стане.

Изведнъж звуците на затвора започнаха да избледняват и Хавиер вече почти не чуваше глъчката на турците и робите и на вятъра, който свиреше в комините. Тогава си припомни ужасната смърт на Тими.

— Коя всъщност си ти?

— Не съм шпионка.

Челюстта му се стегна от разочарование при тези думи.

— Върви си.

— Ами ако откажа? — попита Алекс с разширени от учудване очи, но той горчиво се изсмя, отблъсна я и й обърна гръб. Господи, не си спомняше да е бил някога толкова възбуден, нито пък толкова нещастен.

— Как да ти докажа, че можеш да ми вярваш?

Когато я погледна, видя, че очите й са пълни със сълзи, но остана непреклонен:

— Не се и опитвай.

Тя взе да си трие очите и той загрижено я попита:

— Добре ли си? — В този момент не изглеждаше да се преструва.

— Не, не съм добре. Разстроена съм.

— Прости ми. — Осъзна, че наистина го мисли, защото никоя жена не заслужаваше подобно държание.

— Вече е късно.

— Александра…

— Не! — Алекс застана пред него с ръце на кръста, а по лицето й се стече една сълза. — Аз дори не те познавам и нямам представа защо въобще те харесвам и желая! Само някакъв си параграф в историческа книга, и аз започвам да се държа като абсолютна глупачка! Е, май току-що разбрах, че това не е любов, а ти си обикновен негодник! Мразя те!

Хавиер се уплаши.

— Повече няма да идвам да те посещавам. Ако искаш, изгний тук, мен вече не ме интересува.

Алекс излезе от килийката, а Хавиер остана да стои там, по-натъжен и объркан отвсякога. Тя му хвърли последен горчив поглед и прекоси двора, където я чакаше Мурад. Отблясъци от факлите запалваха червени пламъчета в непокритите й коси. Тя вървеше с дълги, неособено женствени крачки и робите, които още не спяха, се обръщаха след нея. Слугата уви чалмата около главата й, смъмри я и Хавиер видя как Алекс зарови лице в рамото му, а той я прегърна с две ръце. Двамата дълго останаха така.

Блекуел се разкъсваше от чувство за вина, но и от ревност към нейния слуга. Накрая двамата се откъснаха един от друг и заедно си тръгнаха.