Бренда Джойс
Похитена (17)

17.

Алекс се огледа в огледалото.

Мурад, който стоеше зад нея, не продума. Джебал го беше инструктирал как трябва да бъде облечена тази вечер и дори й беше изпратил дрехи. В момента тя носеше само три пласта коприна, което беше малко за една мюсюлманка. Първият пласт представляваше туника до земята в приятен кремав цвят. Везаните й шалвари имаха същия цвят и облеклото й напомняше за скъпата копринена пижама, която някога имаше в Америка. Върху тях носеше наметка до земята, срязана от двете страни, и изработена от най-тънката материя, която някога бе виждала. Деколтето и полите й също бяха избродирани със сребърни, златни и черни нишки, както и с дребни мъниста.

Най-отгоре носеше къс златист елек, ушит сякаш точно за нея, защото й прилепваше като втора кожа. Копченцата му бяха от перли и корал, а кръста й опасваше златна верижка. След тежкото облекло, на което беше свикнала, сега се чувстваше почти гола. Джебал й бе наредил да не сплита косата си и сега тя се стелеше в цялото си бакърено великолепие по раменете й. Джебал трябваше да остане доволен. Въпреки всичко Алекс отказа да си сложи червило или черен молив на очите.

— Как да го направя? — попита тя Мурад и погледите им се срещнаха в огледалото. — Аз обичам мъж, на когото му е писано скоро да умре, в момента нямам и най-малка представа какво става с него, а трябва да легна с друг.

— Той не е друг мъж, а твоят съпруг, Алекс.

— Да, благодаря ти, но от това ми призлява.

Слугата разтревожено изтича до шкафчето да й донесе някаква купа, но тя я пренебрегна и седна на ръба на леглото.

— Ако ти кажа, че изглеждаш по-красива от всякога, сигурно няма да се почувстваш по-добре, нали? — каза й Мурад.

Нещо в тона му я учуди и тя забеляза блясъка в сребристите му очи. Не, сигурно грешеше. Той се отдалечи и Алекс си пое дълбоко дъх, защото не можеше да повярва, че й се бе възхитил като мъж. Мурад беше неин приятел и брат, беше евнух, неспособен да люби жена. Защо трябваше подобно усложнение точно сега.

— Трябва да има някакъв начин да се отърва. Може би, ако се държа отвратително в леглото, ако лежа неподвижно като дъска, той никога повече няма да ме поиска.

— Не смятам, че това е добра идея, така само ще го ядосаш.

— Може би трябва да приема неизбежното — тъжно каза тя. — Аз не съм девствена вече, а и Джебал се държи добре с мен. Ако играя ролята на милата съпруга, той никога няма да усети какво се случва точно под носа му. — Алекс видя порцелановата чаша в ръцете на Мурад и му махна с ръка. — Нямам желание за чай сега, освен ако не е вашият еквивалент на валиума.

— Не знам какво е валиум, това е обикновен чай от билки, които ще те приспят и отпуснат леко. Така по-леко ще приемеш Джебал и няма да се противиш на желанията му — в очите му се четеше загриженост и съчувствие. Тя погледна чашата, пълна със зелена течност, и в ума й се зароди план.

— Искам нещо по-силно, нещо, от което да припадна.

— Да припаднеш ли?

— Искам нещо, от което ще заспя дълбоко и бързо, така че да не съм будна, когато Джебал дойде при мен. Сигурна съм, че той не би ме изнасилил, докато съм в безсъзнание.

— Да, обаче ще се разгневи.

Алекс повдигна рамене.

— Няма да прекалявам.

— Мога да ти намеря такова нещо, но сигурна ли си, че искаш?

Отвън се чу женски смях и Алекс погледна през прозореца в сумрачната градина.

— О, сигурна съм, а и познай още какво? Ще набедим Зои, че ме е отровила и Джебал никога няма да научи истината. В крайна сметка тя ще бъде първата заподозряна.

Мурад се усмихна, а в погледа му се четеше възхищение.

— Алекс, ти наистина си станала една от нас и дори Зои не би се справила по-добре.

Алекс се засмя, но смехът й бе прекъснат от почукване по вратата. Двамата се спогледаха и тя беззвучно каза: „Зои?“ Намръщен, евнухът отвори вратата. Отвън стоеше един от слугите на Джебал и те си отдъхнаха. Мурад пое от него малко инкрустирано ковчеже, което подаде на Алекс. Явно вътре имаше украшение за подарък.

— По дяволите.

— Мразя, когато проклинаш така.

Тя неохотно пое ковчежето.

— Съпругът ти иска вечерта да носиш това, което е вътре.

Алекс го отвори и ахна, защото там имаше дебела златна огърлица с осем големи крушовидни рубина, на върха на всеки от кървавочервените камъни блестеше по един диамант.

— Господи! — Никога преди не беше виждала такъв прекрасен накит, освен по страниците на модните списания, а още по-малко беше държала в ръцете си такова богатство.

— Всъщност не съм много сигурен, че е добра идея да изпиеш приспивателното, Алекс. Имам лошо предчувствие.

— Не, ще припадна пред Джебал, за да спечеля време, та дори и да е само един ден. — Тя едва чуваше думите си, защото изведнъж я осени прозрение. Усмихвайки се доволно, Алекс вдигна огърлицата, която проблясваше и на светлината от свещите в стаята.

— Мурад!

— О, Аллах!

— Това ще ни осигури нужното злато, за да проникнем в затвора.

Мурад примигна изплашено.

— Джебал лично ще те убие, ако открие постъпката ти.

Тя обаче не го слушаше, защото вече имаше средство да откупи среща с Блекуел, а може би дори и неговата свобода.

 

 

— Трябва да се отървем от нея.

Паолина се излежаваше гола в благоуханния басейн, който се намираше в края на градината и бе засенчен от огромни палми. Беше прекрасна вечер, а небето беше обсипано със звезди.

— От коя нея?

Зои, също гола, седеше на стъпалата до нея и похапваше смокини.

— А ти коя мислиш? Нея.

Паолина проследи погледа й и двете видяха как Алекс минава по пътеката с наведена глава, червената й наметка проблясва на лунната светлина и меките отблясъци от факлите в градината.

— С какво е облечена? — попита Паолина с очевидна завист.

— Джебал похарчи цяло състояние, за да я накипри така тази вечер.

— Не разбирам — каза петнадесетгодишната италианска наложница, — какво ще има тази вечер?

Както обикновено на Зои й се прииска да раздруса здраво Паолина, въпреки че инак се радваше, че моментната любимка на Джебал е толкова глуповата.

— Днес Джебал и Зохаре ще отпразнуват една година от сватбата си и той най-сетне ще легне с нея. — Целият дворец знаеше за вечерта и всички се подсмиваха, а робите, най-вече чужденци, се хващаха на бас какъв ще бъде крайният изход, тъй като залаганията бяха официално забранени. Зои също се бе обзаложила с любовника си и ако загубеше, пак щеше да спечели. А ако спечелеше… Тя се усмихна и навлажни устни с език, защото усети влагата между краката си.

— Тая Зохаре е твърде стара и прекалено кльощава и на Джебал скоро ще му омръзне.

— Паолина, сестрице, Зохаре е негова съпруга.

— Знам — нетърпеливо отсече момичето, — но когато й се насити, ще се разведе с нея.

— Колко си убедена — промърмори Зои и мислено добави: „и колко тъпа“. Зохаре беше умна и явно планираше нещо. Зои все още не бе открила защо се намираше в Триполи и как точно бе пристигнала тук. Не смяташе, че е шпионка, а че по-скоро крие нещо от миналото си и интуицията й подсказваше, че ще е добре да го разкрие. Не се и съмняваше, че то ще нарани и вбеси Джебал. Зохаре може и да беше изключително умна, но Зои бе сигурна, че е по-умна от нея.

— Джебал е прекалено добродушен и няма да се разведе с нея, Паолина, — търпеливо обясни Зои. — Той би го сторил само при някакви изключителни обстоятелства.

Паолина се гмурна под водата и когато пак се показа, разтърси мократа си коса.

— Е, мен това не ме интересува много. Той дори има право на още две жени.

Другата жена я зяпна и почувства как косъмчетата по тила й настръхват, а в гърлото й се надига ръмжене.

— Извини ме, скъпа, но не виждам какво общо има това със Зохаре и Джебал.

Младата наложница се усмихна.

— Припомних ти го, защото това означава, че той би могъл да се ожени за мен.

Зои едва не избухна в смях. Беше повече от убедена, че Джебал никога не би се оженил за това глупаво италианско момиче. По-скоро й даваше още два-три месеца, преди той да й се насити и да си намери някоя по-млада и свежа. Просто така бяха устроени мъжете, дори и светът.

— Смяташ ли, че тя спи с роба си? — неочаквано запита Паолина.

Двете проследиха с поглед Мурад, който следваше Зохаре и след малко се скри зад ъгъла.

— Откъде ти хрумна? — И все пак беше нещо нормално жените в харема да спят с робите си. Някои, като Маса например, бяха изключителни любовници.

— Мурад е най-красивият роб, който някога съм виждала — въздъхна Паолина. — Вглеждала ли си се някога в очите му? Те не са сиви, а сребристи. Колко жалко, че е кастриран.

Зохаре и робът наистина бяха много близки и целият дворец знаеше, че са неразделни. Мисълта накара Зои да се усмихне.

— Може и да е истина — промърмори тя, — но трябва да проверим. Не смятам, че Джебал ще е особено щастлив, ако е така, не мислиш ли?

— Разбира се, че ще побеснее — отговори момичето и се изправи. Водата се стече по тесните й рамене, налетите гърди и надолу по гъвкавите крака. — Гладна съм — обяви тя и едно грозновато немско момиче се приближи и я уви в бяла роба. — Идваш ли?

— Не — отговори Зои и засмука половинката от смокинята си. Докато наблюдаваше как Паолина и робинята й се отдалечават, дойде Маса с още една жена. Зои развълнувано се изправи.

— Маса, защо се забави толкова? — възкликна тя, без да се притеснява от голотата си.

— Прости ми, господарке, но старицата отказваше да побърза. — Огромният африканец склони глава, а тялото му лъщеше от пот.

Старата бедуинка пристъпи напред и пронизващите й черни очи се впиха в лицето на Зои. Младата жена се отврати от нея, защото тя не само беше изключително стара, но и дебела и с увиснала кожа. Очите й обаче приличаха на две черни бездни, пълни с огън и знание, и Зои инстинктивно отстъпи крачка, като се остави да бъде наметната от слугата си.

— Истина ли е, че познаваш миналото и можеш да виждаш в бъдещето?

— Опасност, кръв, огън и смърт — отговори старицата.

— Какви ги бръщолевиш? Ще ти платя добре, ако ми разкажеш за жена на име Александра Торнтън.

— Трябва да внимаваш.

Зои се намръщи и тропна с крак.

— Искам да науча нещо за втората съпруга на Джебал!

Изражението на старицата не се промени, а очите й горяха все така настойчиво.

— Вече те предупредих. Така ще бъде.

Опасност? Кръв? Огън и смърт? Та това беше всекидневие в Триполи, а дъртата говореше безсмислици. Но старицата заговори отново:

— Тя е Александра Торнтън и не прилича на никоя друга жена или мъж, които познаваш. Тя не е от това време и идва от далечно място, голяма страна отвъд океана. Тя е дошла в Триполи, за да открие един мъж.

Зои се развълнува, в ума й забръмчаха стотици въпроси.

— Да, тя е от Америка, но не разбирам защо да е различна? И какво означава, че идва от друго време?

Бедуинката присви очи.

— Тя идва от друго време, не е като нас и никога няма да бъде. Няма да остане дълго в Триполи.

Зои бързо осмисли последните й думи.

— Как може да идва от друго време, друго време няма!

— Тя е от бъдещето, от много години напред във времето.

— Това е безсмислено — извика ядосано Зои. — От бъдещето?! Кой мъж е дошла да открие?

Старицата не се поколеба и за миг.

— Капитанът от тази страна, Америка. Мъжът, когото отведоха в затвора и се нарича Хавиер Блекуел.