Бренда Джойс
Похитена (34)

34.

Мурад успя да й намери червено вино. Алекс не беше пила никакъв алкохол от пристигането си в Триполи преди две години, но дори и сега не се почувства доволна или отпусната. Сърцето й биеше бясно и не можеше да се отърве от тягостното настроение.

Джебал гледаше как влиза в спалнята му.

Тя не можа да се усмихне, защото заплахите му още отекваха в съзнанието й, както и спомена за опустошаването на стаята й. Чак сега осъзна, че е трябвало да изпие повече вино. Спря пред прага и й се прииска да побегне назад. Как щеше да преживее тази среща? Колко го мразеше!

За стотен път Алекс си каза, че няма значение, че ще спи с Джебал. Скоро, много скоро, двамата с Блекуел ще избягат оттук, ще бъдат свободни и това, което бе започнало почти на шега, а се бе превърнало в кошмар, ще свърши.

— Искам да ти се извиня за тази сутрин — каза Джебал.

Тя кимна, ала никога нямаше да му прости.

— Днес си особено красива — усмихна й се той. — Червеното много ти отива, Зохаре.

Алекс не отвърна на усмивката му. Мурад я беше облякъл така. Тя не искаше да носи дрехи от яркочервена коприна, но очите му бяха проблеснали опасно, когато й заяви:

— Бъдещето ти зависи от тази нощ. Бъдещето и свободата ти. Бъди мила с него, Алекс, иначе може да реши да те заключи, и тогава никога няма да можеш да избягаш.

В крайна сметка тя се бе съгласила да носи червените дрехи.

— Ела при мен, красавице — усмихна се Джебал още по-широко.

Тя пристъпи напред. На глезените й звъннаха златни гривни, а под двете си роби не носеше нищо друго. Горната роба беше къса, без ръкави и избродирана с перли и златни нишки по краищата и Алекс се чувстваше като някоя наложница.

Джебал я хвана за ръката и погледът му се плъзна по сочните й гърди и кръста й, който бе пристегнат със златен колан. Тя улови желанието в очите му и си помисли: „Ако трябва да направя това, по-добре да стане още сега, и да приключваме.“

Отчаянието й обаче не изчезна, защото той явно не желаеше да бърза и Алекс знаеше, че ще й се наложи да играе роля, за да го удовлетвори, да го накара да се почувства щастлив. И все пак усещаше, че въпреки последствията не може, няма да стори това, което й диктуваше логиката и здравомислието.

О, Боже! Защо ли онзи датски кораб не бе пристигнал вчера!

Джебал я прегърна през кръста и дрезгаво промълви:

— Истината е, че ти си възхитителна. Най-прелестната жена, която някога съм виждал.

Тя остана мълчалива. Вече не усещаше влиянието на виното, а пулсът й бе толкова ускорен, че се чувстваше замаяна. Джебал я бе притеглил в обятията си и можеше да усети как мъжествеността му докосва корема й. Очевидно бе възбуден и още повече й прилоша.

— Искаш ли да вечеряме? — прошепна той, а дланите му се спуснаха по гърба й.

— Не, не съм гладна.

Докосването му я отвращаваше и разбра, че няма да успее да го изтърпи, затова рязко скочи.

— Не ме докосвай!

Джебал се стресна и очите му помръкнаха. Тя се втурна към вратата, но двама слуги й препречиха пътя, така че тя остана там, треперейки неудържимо. Джебал се приближи към нея.

— Пак ли ме отблъскваш?

— Да! Не мога, Джебал!

— Минаха две години, Зохаре! През тези две дълги години ти все успяваше да ме отбягваш! — Джебал крещеше и лицето му бе добило тъмночервен цвят.

Очите на Алекс се напълниха със сълзи.

— Аз не те обичам.

— А може би — каза бавно той, — ще те накарам да ме обикнеш.

Тя проплака нещо неразбираемо, ръцете му обхванаха безмилостно брадичката й и погледите им се срещнаха.

— Не си шпионка, нали?

— Не!

Той впи устни в нейните, притисна я до стената и започна грубо да я целува. Ужасена, Алекс едва не се задуши, отказвайки да отвърне на целувката. Джебал се отдръпна, изгледа я побеснял, замахна с ръка и силно я зашлеви през лицето. Главата на Алекс полетя назад, удари се в стената и тя се почувства, сякаш някой е разцепил главата й на две.

 

 

Алекс се втурна в спалнята си, затръшна вратата след себе си, заключи я и остана облегната с гръб на нея, без да помръдва. Бяха изминали само минути, откакто Джебал я бе повикал, но й се бяха сторили цяла вечност.

Краката й трепереха и едва се държеше права, гърдите й тежко се издигаха и усещаше, като че всеки миг ще експлодира. Не! — каза си тя. — Не!

Вратата между двете стаи се отвори и оттам се появи Мурад.

— Алекс! — На лицето му бяха изписани загриженост, тревога и любов.

Тя вдигна ръка и хрипливо заяви:

— Искам да остана сама.

Той не помръдна, после полека промълви:

— Не трябва да оставаш сама. Нека ти помогна. Нека поне поседя с теб.

— Остави ме.

Мурад беше много натъжен. Колебаеше се какво да стори.

— Махай се! — извика Алекс.

Той се обърна с каменно лице и излезе. Алекс остана неподвижна, после погледът й падна върху яркочервената й дълга роба. Изведнъж хвана плата и започна яростно да го къса и шумът от разпарянето прозвуча твърде силно и неестествено в тихата стая. Преглътна напиращите сълзи, защото трябваше да се вземе в ръце. Ще преживее случилото се, скоро ще избяга и никога повече няма да види Джебал. Да бъде проклет навеки.

Стори й се, че всеки миг ще повърне. Идеше й да смъкне кожата от тялото си, за да се почувства отново чиста.

— Александра.

Блекуел повтори името й, тя вдигна поглед и го видя да пристъпва към нея.

— Махни се — прошепна дрезгаво Алекс, защото сега той бе последният човек, когото искаше да види. Не смееше дори да го погледне, затова извърна глава.

— Александра — настоя той.

— Не! — Тя вдигна отбранително ръце, за да се предпази, но Блекуел не спря. Посегна, улови я и всяко мускулче в тялото й се напрегна. Ръцете му бяха големи, топли и силни. Той притегли дланите й към гърдите си и ги притисна там.

— Кажи ми, че не ти е направил нищо лошо.

Алекс не можа да му отговори и вместо това поклати глава, без да откъсва очи от ръцете си.

— Погледни ме, за Бога! — избухна той. — Въобще не трябваше да те оставя да отидеш!

Устните й затрепериха от нагорелите в нея чувства.

— Аз… беше… — Не можеше дори да мисли, а още по-малко да говори свързано.

Блекуел я притегли в прегръдката си. Бе едър, висок и силен и тя се чувстваше спокойна, сигурна и неудържимо привлечена.

— Недей — промълви Алекс, но не се опита да се освободи от него.

Блекуел настойчиво я погали по гърба.

— Кажи ми. Трябва да знам, защото някой ден ще го убия.

— Не. — Тя зарови глава в гърдите му.

— Ще се почувстваш по-добре, ако ми кажеш.

За пръв път виждаше тази страна от характера му. Само причината за тази проява на чувствителност и загриженост да бе друга.

— Не мога. Може би друг път, но не сега.

— Ти направи това, което трябваше — каза й Блекуел със святкащи очи. — Нямаше избор, затова не обвинявай себе си.

— Винаги имаме избор — чу се да казва Алекс, повтаряйки думите, които той бе изрекъл много отдавна.

— Ти нямаше избор — заяви твърдо той. — Ти трябва да се бориш за оцеляването си.

Сега той повтори нейните думи, когато го молеше да й повярва. Блекуел се наведе и много нежно я целуна по челото, но в този миг Алекс усети колко силно се ненавижда и извърна лице. Не искаше да го отблъсква, но в този момент мразеше себе си, мразеше Джебал, мразеше даже него. Заплака. Той я обгърна и притисна, сякаш искаше да я направи част от себе си.

— Изкъпи се. Ще се почувстваш по-добре. — Това бе заповед и обещание. Алекс усети желязната му воля и кимна в съгласие.

Блекуел я заведе до банята, като я придържаше с едната си ръка, и пусна водата. Изведнъж се обърна към нея и обхвана лицето й с длани.

— Кажи ми, Александра. За Бога, кажи ми.

— Да — прошепна тя и този път наистина се остави да заплаче. — Той много ме нарани.

— По дяволите. Ще го убия, обещавам ти.

Алекс поклати глава и го стисна за китката.

— Ненавиждам това място, ненавиждам и него. Просто искам да избягам оттук.

— Ще го убия.

Тя продължи да плаче, колкото и да се мъчеше да спре, и Блекуел отново я притисна към гърдите си. Когато ваната се напълни догоре, тя отпусна юмрука си и във водата падна парче кървавочервен плат.

 

 

Още не се беше изкъпала, когато Мурад нахълта в банята. Между Алекс, която седеше на ръба на ваната, бършейки очи, и Блекуел, който седеше на малко столче и я наблюдаваше, се бе настанила спокойна, умиротворена тишина. Слугата изгледа и двамата със странно изражение и каза:

— Току-що получих съобщение. Датският кораб е пристигнал в пристанището и ще отплава след един ден.

Той срещна погледа на господарката си и между тях премина негласно разбирателство. После тя вдигна очи към Блекуел, който се беше изправил.

— Това е много добра новина. — Хавиер се усмихна триумфално, а очите му сякаш я пронизваха.

В същия миг Алекс дочу шум от бързи крачки, който долиташе от коридора, и замръзна от ужас. Мурад също осъзна какво става и целият пребледня.

Вратата на спалнята рязко се отвори, като се удари силно в стената. В стаята нахлуха войници, а миг по-късно на прага на банята застана Джабар. Той дори не погледна към Алекс и Мурад, очите му се заковаха върху Блекуел и лицето му се разтегна във вълча усмивка.

Тогава тя разбра. Историята бе спазила своята последователност, те бяха разкрити и нямаше да успеят да избягат, а Блекуел щеше да бъде убит.

— Хванете го! — заповяда Джабар.

Петима турци се нахвърлиха върху Хавиер, който не помръдна, а погледът му остана впит в Алекс, докато извиваха китките му зад гърба и ги закопчаваха с белезници.

— Не! — инстинктивно извика тя, като се спусна към него с протегнати ръце, но Мурад я дръпна назад и я притисна към себе си. Беше си въобразила, че вече е изпитала най-смазващото и болезнено чувство, но сега осъзнаваше, че не е.

— Не!

Блекуел хвърли последен поглед към нея и успя да каже:

— Не се тревожи за мен, Александра. Грижи се за себе си.

— Обичам те — се чу Алекс да проплаква дрезгаво, преди Джабар да заповяда:

— Отведете го!