Бренда Джойс
Похитена (33)

33.

Джебал я изгледа мрачно и недоволно и Алекс отвърна на погледа му.

— Какво правиш? — попита той.

Тя видя Мурад, който изникна зад Джебал с ококорени от паника очи. С тях беше и Зои, която доволно се подсмихваше. Ушите на Алекс забучаха и тя почувства, че краят на света е неизбежен.

— Правех упражнения. Почувствах се по-добре и реших да се раздвижа. — Гласът й беше прекалено висок и оправдателен.

Джебал кимна и огледа стаята. Алекс проследи погледа му, като се молеше наоколо да не е останала някоя видима следа от присъствието на Блекуел. Тогава мъжът й я погледна пронизващо и заяви:

— Защо тази сутрин си изпратила слугата си при Нилсен?

— Ка-какво? — заекна тя.

Той се приближи до нея.

— Да не би да предаваш чрез Нилсен сведения на американците? Да не си шпионка, Зохаре?

Алекс отстъпи от него.

— Не! Не съм шпионка! — Умът й бясно заработи. — Бях дала на Нилсен да пази някои от личните ми вещи, Джебал, заради многобройните врагове, които имам в харема. — Тя хвърли горчив поглед към Зои, която все още се усмихваше невинно. — Не са скъпи неща, но за мен са ценни. А днес просто реших, че си ги искам и изпратих Мурад да ми ги донесе.

— Това е смешно оправдание.

— Но е истина.

— Покажи ми тогава вещите си.

— Войниците са причакали Мурад, когато си е тръгнал от Нилсен, и са му откраднали всичко. Не знам кой би могъл да направи подобно нещо, но мога да предположа.

Тя отново изгледа Зои, съзнавайки, че е попаднала между чука и наковалнята, защото, ако тя решеше да си признае за кражбата, щеше да покаже паспорта й, както и всички останали доказателства, че идва от бъдещето. Ала това все пак беше по-добре, отколкото да бъде обявена за шпионка, което пък, от своя страна, беше по-приемливо от това, да бъде заловена в обятията на Блекуел.

Джебал също изгледа първата си съпруга, чиито очи невинно се разшириха от изненада.

— Защо винаги обвиняваш мен? — попита любезно тя Алекс и погледна мъжа си. — Никога ли не ти се е сторило странно, че Зохаре разбира толкова много от кораби, особено от американски?

Неговият поглед помръкна и Алекс възкликна:

— Баща ми е моряк!

— Господарю, Зохаре познава отлично двореца и би могла да даде на Нилсен подробния му план.

— Нищо подобно не съм сторила! — Точно тази информация обаче се съдържаше в писмото до Пребъл, а Блекуел беше добавил и анализ на защитните съоръжения на Триполи. Под дрехите на Алекс започнаха да се стичат вадички пот. — Джебал, Зои ме мрази. Тя иска да ме унищожи.

Той я погледна мълчаливо и тя отчаяно добави:

— Нима ще ме обвиниш в подобно страшно престъпление само защото тя го твърди, без доказателства?

Джебал пак не отговори и ядосано закрачи из стаята. Коленете на Алекс омекнаха, когато отиде до вратата и издаде някаква заповед. Влязоха двама еничари. Той щеше да я арестува.

Вместо това Джебал нареди:

— Претърсете тази стая из основи. Търсете нещо необичайно или написано на английски, карти може би, някакво доказателство, че втората ми съпруга поддържа връзка с американците.

Алекс обгърна тялото си с ръце, а Мурад застана зад нея.

Турците започнаха претърсването, без да се бавят. Единият отиде до долапа и извади всичките й дрехи, а другият смъкна завивките от леглото. Скоро всичките й дрехи и чаршафи лежаха захвърлени на земята и тя с ужас наблюдаваше как единият турчин разкъса дюшека и кадифените покривки на малки парченца. Мурад успокоително я прегърна. Когато турчинът започна да разбива с брадва гардероба, разсичайки стените му от горе до долу, по лицето на Алекс потекоха сълзи и слугата й я притисна още по-здраво.

Тя наблюдаваше как всички възглавници бяха разпорени, двете ракли изпразнени и изцяло насечени, а малката й инкрустирана масичка бе унищожена, без да открият никаква улика. Най-сетне, когато вече не бе останало нищо за чупене и късане, войниците започнаха да разкъсват дрехите й, за да открият в тях някое тайно джобче. Изведнъж Алекс изпадна в паника. Ами ако след малко поискат да претърсят и самата нея? При мисълта за разпраните си панталони се задъха, усещайки, че всеки миг може да припадне. Погледна Мурад и разбра, че той си мисли същото. Трябваше незабавно да направи нещо, затова с пресипнал глас проговори:

— Това не е ли достатъчно, Джебал?

Джебал стоеше в средата на стаята, подобно на статуя, и когато се обърна към нея, част от студенината в очите му бе изчезнала, заменена с нещо, подобно на съжаление.

Алекс заплака и повтори:

— Това не е ли достатъчно?

— Спрете — обърна се той към войниците.

Зои пристъпи напред с горящ поглед.

— Тя трябва да бъде претърсена, Джебал. Може да крие в себе си писма или карти.

Алекс замръзна. Тя знаеше.

— Не. За днес е предостатъчно.

Алекс усещаше, че е на косъм от припадъка и пое дълбоко въздух.

Джебал обаче не беше свършил. Той се обърна към нея и заяви:

— Тази вечер ще дойдеш при мен и ако не ми докажеш, че телом и духом си моя жена, ще приема, че наистина си предателка.

Алекс тихо изстена, а Зои се усмихна, вдигна рамене и излезе след бея на Триполи. Алекс се обърна към Мурад и се свлече в ръцете му.

 

 

Алекс седеше в стаичката на Мурад, обгърнала коленете си с ръце, но оттатък слугата й и още трима роби почистваха спалнята й, като се опитваха да я направят обитаема, но тя никога повече нямаше да бъде уютна. Алекс продължаваше да трепери от преживяния шок. Удължена сянка трепна на стената и тя се напрегна, защото помисли, че Джебал или Зои се връщат. Беше Паолина. Алекс вдигна очи към италианската наложница, която носеше малко бебе на ръце. Не й се говореше с никого. Щеше да й е нужно още доста време, за да се възстанови напълно след тежкия си, почти фатален, сблъсък с Джебал.

— Какво направи, че така ядоса Джебал? — възкликна Паолина.

— Остави ме.

— Никога през живота си не съм виждала подобна бъркотия. Добре ли си?

— Да. — Тя погледна младото момиче.

Паолина може и да не беше особено умна, но поне беше честна и открита, а най-голямото й желание беше да стане трета съпруга на Джебал.

— На твое място щях да съм си изплакала очите — съчувствено проговори италианката. — Колко си силна, Зохаре. Мисля, че довечера ще е по-добре за теб да доставиш удоволствие на Джебал.

Алекс отново се напрегна. Не можеше, не биваше да мисли за предстоящата нощ.

— Благодаря ти за загрижеността.

— В крайна сметка живеем заедно — усмихна й се Паолина и си тръгна.

Алекс въздъхна и затвори очи, опитвайки се да не чува звуците, идващи от спалнята й. Някой метеше, внасяха нови мебели, а Мурад даваше наставления на останалите роби. Тогава усети присъствието му.

Рязко се обърна и срещна погледа на Блекуел, който стоеше на прага между двете стаи. Тя едва се сдържа да не се хвърли в прегръдката му. Очите му излъчваха необичайна нежност.

— Добре ли си? — попита той точно като Паолина.

— А ти как смяташ?

Той направи гримаса и без да се приближава към нея, каза:

— Слава Богу, че датският кораб ще пристигне всеки момент.

— Да — отговори Алекс, но после примигна. — Значи си чул?

— Стоях отвън и чух всичко.

Спокойствието му я удиви и изплаши.

— Ами ако те бяха хванали как подслушваш?

— Просто трябваше да поема този риск.

Тя се изправи и погледът му се отмести от лицето й.

— Е, сега сме наясно, че Джебал също ме смята за шпионка.

— Да, много си загазила.

— Меко казано. — Алекс го погледна право в очите. — Още ли мислиш, че работя за някого?

— Знам, че не шпионираш за Джебал.

— Ти все още мислиш най-лошото.

— Вече не знам какво да мисля — отговори объркано Блекуел.

 

 

Зои крачеше, едновременно възбудена и нетърпелива. Със Зохаре беше свършено, всичко бе само въпрос на време. Семето на недоверието бе посято, Джебал я подозираше и на нея й оставаше само да наблюдава как Зохаре сама подписва смъртната си присъда. А можеше и просто да разкрие присъствието на Блекуел в харема. И в двата случая Зохаре щеше да загине, а тя да триумфира.

— Защо се подсмихваш така?

Зои се обърна и застана с лице към Джабар, който я наблюдаваше от прага на спалнята. Очакваше го от един час и затова се нацупи, но стойката й — и полупрозрачната наметка — бяха твърде предизвикателни.

— Защо винаги ме караш да чакам?

Той затвори вратата след себе си и бледосините му очи обходиха разголеното й тяло, като се спряха на едрите й гърди.

— Защото трябва да се справям с некадърни подчинени, както и да водя проклетата война с американците. Защото — Джабар я стисна за китката и я притегли до себе си, — така ми е угодно.

Зои се отърка в него и усети как той я пожелава.

— Пусни ме, Питър.

— Защо? Повика ме, за да те любя.

— А може би те повиках, за да поговорим. — Тя се намръщи, но се притисна в него, а той грубо се изсмя и я пусна.

— Много добре, другото ще оставим за по-късно. Защо си толкова доволна? Какви мрежи пак си заплела днес?

Зои скръсти ръце.

— Защо ли пък да ти казвам, след като се държиш грубо с мен.

Развеселен, той също скръсти ръце.

— Защото тогава няма да получиш от мен онова, което искаш, и аз ще го дам на някоя друга, например на онази германка, Хилда.

Тя скочи към него с протегнати ръце и кървавочервените й нокти проблеснаха, но преди да успее да ги забие в лицето му, той отново я улови за китките. Зои се замята буйно, но скоро се успокои.

— Дните на Зохаре са преброени.

— Така ли? Значи си готова да унищожиш любимата си съперница? Никога не съм се съмнявал, че ще го постигнеш, скъпа, но какво ме засяга мен това?

— Би трябвало да те засяга, защото е много вероятно тя да е шпионка.

— Обясни ми.

— Робът й служи за свръзка с Нилсен. Днес отиде при него, за да му предаде едно писмо.

Не възнамеряваше да му разказва за откраднатата чанта, както и за възможността Зохаре да идва от друго време. Зои все още не беше сигурна, но беше решена по един или друг начин да разбуди тази загадка. Въпреки това не се и съмняваше, че Джабар ще й се присмее, ако научи, че дори допуска възможността онази жена да идва от бъдещето.

— И ти не си взела това писмо? — попита той.

— Шпионите ми трябваше само да наблюдават.

Джабар започна да крачи из стаята. Косата му беше почти бледозлатиста като лунната светлина, която обливаше леглото.

— Не съм изненадан. Трябва да разбера какво планира Пребъл, затова ще сложа в харема свои роби. След проклетата му атака срещу „Филаделфия“ не мога да позволя да грабне още една победа. — Лицето му се изкриви и Зои знаеше, че си мисли за публичния бой с камшик, нареден от пашата, след който не бе могъл да спи с нея цели две седмици. — Джебал знае ли?

— Подозира, но не е напълно убеден. — Тя му разказа как следобед Джебал беше наредил да претърсят стаята на Зохаре. — Ти мислиш ли, че тя шпионира за американците?

— Разбира се, за кого другиго би могла?

Зои се поколеба. Знаеше нещо, което Камерън не знаеше — че Блекуел смята Зохаре за враг, който работи за някой друг.

— Питър?

Той се обърна.

— Да?

— Блекуел не е на същото мнение.

— Какво? — попита сепнато Джабар.

Тя се сдържа да не се усмихне.

— Блекуел. Той смята, че Зохаре шпионира, но не за тях.

С една крачка шотландецът се оказа до нея, стисна я и я разтърси така, че Зои извика.

— За какво говориш, по дяволите? — възкликна той ожесточено. — Блекуел изчезна преди десет месеца!

— Не, той е тук, в харема.

Очите му се разшириха.

— Сигурна ли си? Виждала ли си го?

— Да — отговори тя със задоволство.

Джабар се загледа в нея, без да я забелязва. Мислеше за най-големия си враг.

Най-сетне пусна Зои и жестоко се усмихна.