Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2

История

  1. — Добавяне

29.

Мурад спеше в малка стаичка до покоите на господарката си и именно в нея той и още един мъж, когото бяха наели от пазара, донесоха Блекуел. Внимателно го положиха върху дюшека на пода и Алекс коленичи до него, докато слугата й изпрати да повикат лекар и сам отиде да донесе лекарства и билков чай. Алекс продължаваше да се чувства все така ужасена и потресена и дори стомахът й се бунтуваше. Какво се е случило с Хавиер? Как се е оказал в подобно състояние — тъй изтощен, мръсен и полужив? Търговецът на роби, когото бе пожелала да арестуват на място, се кълнеше, че е откупил Хавиер от група бедуински търговци и Алекс дори не си направи труда да се заинтересува дали я лъже, или не. Ами ако умреше, и то по този начин, от глад и мъчения? Може би тя дотолкова се беше намесила в историята, че Хавиер щеше да умре сега, вместо от екзекуция по заповед на пашата след месец.

— Да го почистим най-напред — заяви Мурад, когато се завърна, но тя реши друго.

— Той има нужда най-вече от течности. Дръж го изправен.

Мурад се подчини и изправи Блекуел, който явно беше в безсъзнание, в седнало положение. Алекс взе изранените му ръце и ги притисна до гърдите си.

— Хавиер, аз съм, Александра. Сега всичко ще бъде наред. Ти си си у дома и отсега аз ще се грижа за теб. Ще се оправиш, обещавам ти.

За миг й се стори, че клепачите му помръднаха, но не се отвориха. Пъхна в устата му лъжица с яхния и усилието й бе възнаградено, когато забеляза, че адамовата му ябълка се размърда.

— Чудесно. — Тя се усмихна на Мурад, който не й отвърна със същото, и продължи да храни Хавиер, докато купата не се изпразни. Мурад го положи отново да легне и когато свали мръсните му парцаливи дрехи, Алекс едва успя да познае изпосталялото му кокалесто тяло, което отново я изпълни с мъка, защото добре помнеше колко мускулест и силен беше някога.

— Аз ще го измия, Алекс — каза слугата, забелязал чувствата, които я бяха обзели, и взе гъбата от ръката й.

— Мислиш ли, че ще оживее?

— Той е силен мъж.

В момента, в който избърса с ръкав сълзите си, тя дочу шум и още преди да се е обърнала, интуицията й подсказа, че това е Зои. Откакто Алекс се беше възстановила, първата съпруга на Джебал непрекъснато се навърташе около нея и отказваше да почука на вратата й, преди да влезе в нейните покои.

Алекс забрави дори да диша, защото очакваше очите на Зои да се разширят от изненада, когато познаеше легналия мръсен мъж. Но нищо подобно не се случи.

— Какво е това? Защо, в името на Аллах, си купила подобно окаяно същество?

Очевидно не го бе разпознала, защото той беше толкова слаб и мръсен, а и с тази брада въобще не приличаше на някогашния капитан Блекуел.

— Стана ми жал, като го гледах как страда — натърти Алекс с прегракнал глас и се изправи. — За разлика от теб, моето сърце знае какво е жалост.

— Ти си глупачка, щом си дала злато за такъв роб. Джебал обаче не знае, че си излизала от двореца без негово разрешение, при това преоблечена като бедуин.

Алекс се стресна. Мурад, който триеше гърдите на Хавиер, също се обърна и Зои се усмихна.

— Ще бъде твоята дума срещу моята. Аз ще го отрека, а Мурад ще ме подкрепи.

— Хм, нима аз казах, че ще съобщя на Джебал? — умилкващо се попита другата жена.

— Какво искаш тогава? — ядосано попита Алекс, но когато Зои просто сви рамене небрежно и излезе от стаята, осъзна, че тя само си играе с нея като котка с мишка. Обърна се към слугата си и каза:

— Прав си, тя ни шпионира, а може би и дори ни следи. Но защо? И защо не отива при Джебал да му разкаже това, което е научила?

— Тя се опитва да улучи подходящото време, Алекс. Като лъвица, която следи и чака подходящия момент… за да нанесе смъртоносния си удар.

Алекс въздъхна, защото знаеше, че е прав. Той кимна мрачно и погледна към Хавиер.

— Господи — възкликна тя, като проследи погледа му. — След време, когато той се съвземе, Зои ще го разпознае.

— Когато той се съвземе, трябва да го махнеш от харема.

Тя го изгледа заинатено със стиснати устни.

— Алекс!

— Ще видим.

 

 

Той усети мекота, прохлада и коприна. Не беше сигурен къде се намира, но за пръв път от много време насам усещаше, че му е удобно. Беше спал дълбоко и се чувстваше необичайно свеж и жизнен. Върху каквото и да лежеше, му се струваше подозрително меко, почти като пухена постеля, а тялото му бе обгърнато от коприна.

Очевидно не се намираше навън, където нажеженото слънце го изтезаваше и изгаряше кожата му. Вместо това някакъв лек, благоуханен и прохладен ветрец го галеше по лицето и ръцете, които лежаха върху мекия плат, с който бе покрит. А стомахът му, винаги свит от глад, сега не бе толкова празен, че да го боли. Страхуваше се, че още сънува, докато сънят бавно го напускаше и спомените започваха да нахлуват. Спомни си бягството от мините, залавянето и злия робовладелец, който го бе впрегнал в рало и го бе карал да работи, сякаш е вол, а после си спомни пожара и милосърдния търговец евреин, който му помогна да се спаси. По-късно търговецът бе убит и всичките му вещи бяха откраднати от бандити, а той беше оставен да лежи полужив на средата на пътя, за да умре. Там, пред някакво затънтено селце в оазиса, го беше открил търговецът на роби и го бе прибавил към човешката си стока.

Но къде се намираше сега?

Страхуваше се да отвори очи, но го направи и те веднага се разшириха от удивление. Беше в малка подредена стаичка, облепена със сини и бели плочки, а подът беше покрит с прост тъкан килим. Единственият прозорец беше отворен и през него се виждаше пищна разцъфнала градина. Лежеше върху дебел матрак, завит с копринен чаршаф, и осъзна, че гали гънките на плата, за да се наслади на нежния допир.

До рамото му имаше ниска масичка с табла отгоре и той невярващо огледа каната с чай, фурмите и голямото парче сирене, които бяха подредени на нея. Стомахът му изкъркори при гледката, а устата му се напълни със слюнка. Хавиер взе каната и пи, докато чаят не потече по лицето и брадата му. Когато го изпи, се пресегна, пъхна една фурма в устата си и започна да я дъвче с наслада, като си помисли, че това е най-вкусното нещо, което някога е ял.

— Хавиер, ти си буден!

Замръзна, защото не можеше да повярва на ушите си, а миг по-късно и на очите си. Не я беше забравил. Въпреки че робството сякаш бе изстискало мозъка му, нейният образ беше останал неизменно в паметта му, като спомен за миналото, който не го напускаше. Ала беше забравил колко е красива или каква власт има над него. И все пак този път беше различно, този път имаше нещо повече от невероятното физическо привличане и възхищението от силния й характер. Нещо много подобно на радост се надигаше бавно в душата му и пулсираше в цялото му същество.

Тя плачеше, когато пристъпи към него и Хавиер избърса с длан брадата си от чая, без да отмества очи от нея.

— Ти ми спаси живота.

— Знам. — Тя приседна до него, без да го докосва, и пулсът му рязко скочи.

— Александра. — Чувства, които не можеше или се страхуваше да си обясни, го връхлетяха и за момент той не можа да проговори. — Благодаря ти.

Тя му се усмихна с насълзени очи и каза нещо изключително странно:

— Сега притежавам душата ти.

Хавиер я изгледа.

— Китайците вярват, че когато един човек спаси живота на друг, то този човек притежава душата му завинаги.

Той се страхуваше, че може да е права.

 

 

Както няколко пъти досега, Зои се промъкна скришом в стаята на Зохаре, която беше извикана да вечеря с Джебал, а вероятно по-късно и да сподели леглото му.

Вътре не светеше нито една от газените лампи, което бе добре дошло за Зои, чието сърце биеше учестено, но не от страх, а от вълнение. Тъй като Мурад също беше при Джебал и Зохаре, Зои бе убедена, че няма да бъде разкрита, докато тършува из спалнята. Не можеше да се отърси от спомена за синята газена лампа, защото усещаше, че в нея се крие някаква тайна, може би ключът към тайните на Зохаре, и затова беше решила да я открие. Започна методично да претърсва раклата, но този път не смяташе да остави нищо на случайността. Предишния път не откри нищо, освен дрехи, включително двете бедуински роби, чието значение бе подценила. Сега се усмихна доволно и ги извади, защото те можеха да й послужат като доказателство за прегрешението на американката, ако й се наложеше пак да се защитава от нея. Тя подхвърли дрехите на леглото и отвори друг сандък, но той се оказа празен.

Къде беше онази синя лампа, която бе предизвикала толкова странна уплаха върху лицето на Зохаре? А и какви бяха другите необичайни вещи, които си мислеше, че тя не е забелязала? Зои беше успяла да зърне една странна кожена чанта и разни предмети, чието значение не можеше да определи. Въпреки това между тях бе видяла малък син тефтер и независимо че не умееше да чете на английски, искаше й се да разбере какво пише в него.

Почуди се дали вещите не са в стаичката на Мурад. Точно възнамеряваше да се запъти към вратата, свързваща двете стаи, когато тя се отвори, и Зои замръзна на място от изненада. Твърде късно се сети, че там беше настанен новият роб. Сега именно той стоеше на прага с газена лампа в ръка и като я изгледа изпитателно, попита:

— Какво правиш тук?

Зои изправи гордо рамене, но не успя да се въздържи да го огледа с чисто женски интерес. За няколко дни робът коренно се беше променил или просто тя се учуди колко е висок, широкоплещест и мъжествен. Въпреки че беше слаб, имаше хубави мускули и изключителна структура, очите му бяха тъмни и пронизващи и изглеждаше красив въпреки проскубаната си брада. Излъчваше авторитет и беше очевидно, че в предишния си живот е бил мъж с положение и власт.

Беше й проговорил на английски, но не този, който говореха англичаните в Триполи, нито английския на Зохаре. Неговият изговор беше отсечен, носов и необичаен. Познаваше ли го? Не беше ли чувала този акцент и друг път? Изглеждаше й познат, но въпреки това бе сигурна, че не са се срещали преди.

— Какво правиш тук? — повтори той, но този път на арабски.

— Това е моят дом и аз мога да си правя, каквото си пожелая. А ти по-добре се научи на обноски, робе. Ще се обръщаш към мен само с лала Зои и с нищо друго.

Робът я изгледа подозрително и погледът му се премести към купчината дрехи на леглото.

— Доколко си верен на новата си господарка? — промърмори тя, но той не й отговори. — Чудя се как ли би изглеждал без брада. — Тя наистина беше заинтригувана и пристъпи напред, така че полупрозрачните й шалвари докоснаха босите пръсти на краката му. — Имаш много сребро в косата си, но изглежда, че повечето европейци посивяват рано. На колко си години?

Отговорът не дойде веднага.

— На двадесет и осем.

Очите й се разшириха, защото се оказа, че той наистина е млад, а не се съмняваше, че е и мъжествен — усещаше сексуалното му излъчване по същия начин, по който усещаше и авторитета му. Огледа тялото му от кръста надолу. Робът носеше само тънки копринени панталони и нищо повече, нито дори елек, беше висок мъж, а вероятно и надарен, точно както ги предпочиташе Зои. Тя навлажни устни, постави ръка върху гърдите му и потрепери, защото сякаш докосваше скала. Несъмнено и пенисът му трябваше да е толкова твърд.

Той не се помръдна и изражението му не се промени, но тъмните му очи сякаш горяха. Тя не можеше да определи дали в тях се четеше страст, или гняв, но не я и интересуваше. Погали мускулите на гърдите му, като нарочно си играеше с едното зърно, и дрезгаво промълви:

— Какво интересно допълнение към домакинството ни си ти. Мисля, че разбирам защо те е купила Зохаре. Хитра е тя. — Зои се засмя.

— Свърши ли? — попита я той, тя спря за момент и силно подръпна космите по гърдите му.

— Не мисля — заяви и го изгледа жадно. — От колко време не си бил с жена?

Реакцията му беше да я стисне за китката и да я избута настрани, така че да не се докосва до тялото му.

— Отговорът ми е не.

Беше й причинил лека болка и Зои широко се усмихна.

— Попитала ли съм те нещо? — Той рязко пусна ръката й. — И въобще дадох ли ти право на избор? — попита лукаво тя, отърка мекото си бедро в крака му и го придвижи нагоре към слабините му. — О, слава на Аллах! Ти не си евнух!

 

 

Алекс с мъка успя да потисне мислите си за Блекуел, докато влизаше в покоите на Джебал. Хавиер се възстановяваше бързо и тя искаше да остане при него, да забравят миналото и да се любят пак поне още веднъж, преди да избягат от Триполи. Не си бяха говорили особено много, откакто се събуди преди три дни, защото той само ядеше и спеше, но тя разбираше, че това е най-доброто лечение за него.

А Хавиер трябваше да се възстанови, защото вече беше пети юни и времето неумолимо напредваше. Двамата трябваше много скоро да избягат, преди средата на юли, в случай че съдбата решеше да се намеси и да го предаде в ръцете на палача.

— Зохаре.

Алекс веднага се върна към реалността. Джебал я беше посещавал набързо през последните няколко седмици, но искаше да изчака напълно да се излекува. Сега тя се обърна към него, изпълнена с напрежение. Досега бе успявала да избегне предложенията му, така че щеше да ги избягва още малко, докато дойдеше време да се спасят с Блекуел. Беше решила, че има само един мъж, на когото ще се отдаде.

— Как се чувстваш, скъпа моя? — попита я усмихнат Джебал и я хвана за ръка, но очите му наблюдаваха изпитателно лицето й.

— Все още се чувствам отпаднала — излъга Алекс, защото никога не се бе чувствала по-добре.

— Лекарят, когото изпратих, не те ли прегледа днес?

— Да, но той е глупак.

— Така ли? — Усмивката му изчезна и тя го погледна право в очите.

— Не го харесвам и не искам повече да ме преглежда.

— Но аз го харесвам и искам да те преглежда.

— Тогава явно трябва просто да се усмихна и да се примиря с него.

Джебал стисна ръце в юмруци.

— Да ме ядосаш ли се опитваш? Защото ако е така, го постигаш успешно.

— Съжалявам, ако те ядосвам с моята откровеност.

— Понякога една жена трябва да е по-малко откровена и повече мила.

— Като Паолина?

— Паолина ме дари със син.

— Може би трябва да се ожениш за нея — каза тя, без да мисли, и видя как Джебал застина на място. Почуди се дали няма да я удари, и отстъпи назад.

— Не съм ти дал позволение да си вървиш — дрезгаво проговори той. — И не ти позволявам повече да ми говориш така.

Сърцето на Алекс заби бързо, а на върха на езика й напираше парлив отговор. Един бой щеше да е неприятен, но вероятно щеше да я предпази от изнасилване, а пък вече й бе писнало да се държи като вечно подчиняваща се съпруга.

— Тогава просто ще млъкна.

Джебал я изгледа невярващо и се разтрепери от гняв.

— Да не си просиш наказание?

— Не — преглътна тя.

— Поканих те на вечеря, но вместо да прекараме приятно, както се надявах, след като цял следобед съм бил на заседание с баща ми и Джабар, ти ме вбесяваш. Променила ли си се, Зохаре?

— Не, не съм.

Той разбра намека й — че никога не я е познавал истински и се изчерви.

— Непристойното ти поведение минава всякакви граници. Аз си промених… решението. Върни се в стаята си и остани там, докато не те повикам.

Тя се обърна и тръгна към вратата, въпреки че всъщност й се искаше да затича.

— Не мога да те разбера — извика неочаквано Джебал и Алекс спря, но не се обърна. — Обмислям да се разведа с теб. — В гласа му имаше заплашителна нотка.

Тя осъзнаваше, че трябва да останат женени, докато не избяга с Хавиер, и че дотогава ще има нужда от досегашната си свобода. Но не беше време да се извинява и да умилостивява съпруга си, а просто да бяга.

— Върви си, просто си върви. И не ми се появявай пред очите, докато не реша какво да правя с теб.

Алекс побърза да излезе и Мурад забърза загрижен след нея. Знаеше, че той е дочул разговора им, но двамата не посмяха да си кажат нищо, докато не се отдалечат достатъчно от покоите на Джебал.

— Слава Богу — въздъхна тя. — Този път едва се отървах.

Мурад обгърна кръста й.

— Знам.

— Блекуел се оправя и скоро ще можем да избягаме — прошепна Алекс, докато прекосяваха галерията. — Ясно е, че времето ми вече изтича.

— Да, така е. Смятам, че му е нужна още седмица, за да се възстанови напълно.

Тя беше съгласна с него.

— Страхувам се, Мурад. Вече е почти юли.

Той беше наясно с така наречените й пророчества и страхове:

— И с право те е страх, Алекс. Махни го от двореца, преди да го открият в твоята стая.

Алекс нямаше никакво желание да се разделя с Блекуел и не знаеше дали би могла да понесе подобна раздяла. Страхуваше се, че някакъв странен каприз на съдбата може да ги раздели завинаги, както почти се бе случило миналата година.

Мурад отвори вратата на стаята й и когато пристъпиха вътре, видяха Зои, притисната към Блекуел, с бедро между краката му, а единият й пръст беше върху устните му. Алекс извика от удивление и ужас и двамата веднага се откъснаха един от друг.