Бренда Джойс
Похитена (6)

6.

Бостън

17 март, 1802 година

 

Завесите в библиотеката у Блекуелови бяха плътно спуснати и в мрачната стая играеха сенки. Хавиер Блекуел стоеше до зелената мраморна камина с непроницаемо изражение. Въпреки че навън беше прекрасен пролетен ден, той не се наслаждаваше на слънчевата светлина и бодрите песни на птиците, защото беше прекалено загрижен. Какво целеше Маркъм Блекуел? В стаята баща му и чичо му тихичко водеха спор, в който Хавиер не участваше, въпреки че чуваше всяка дума. Усещаше възможностите, които се откриваха, усещаше, че времето за отмъщение е настъпило.

— За три години изгубихме три кораба — заяви гръмогласно Маркъм Блекуел, използвайки прословутата си способност да убеждава. — Ако бяхме изгубили само „Папрат“ и „Аби“, нямаше да е толкова страшно, а и, слава Богу, екипажите успяха да се спасят. Но миналата година изгубихме и „Сара“.

Сърцето на Хавиер се сви и той погледна баща си, чиято коса бе започнала да посивява.

— Не е нужно да ми напомняш за загубата на „Сара“ — промълви тежко Уилям.

Хавиер отмести поглед. „Сара“ беше шестстотинтонен търговски кораб, изпратен от Марсилия към Западна Индия, който бе нападнат и превзет след кървава четиричасова битка. Загинаха петима души от екипажа. Останалите моряци, както и почти непоправимо повреденият кораб, бяха откупени от пашата на Триполи за невероятната сума от петдесет и пет хиляди долара, а отгоре на всичко алчният управник бе поискал корабостроителница „Блекуел“ да му построи и достави шхуна с десет оръдия. Тогава Хавиер се бе противопоставил, но Уилям, който беше собственикът на компанията, се съгласи да построят кораба.

— Само за тази година Витолт е изгубил вече два кораба — продължи Маркъм, давайки за пример един от техните конкуренти.

— Четиридесет и пет негови моряци пленени в Алжир, за Бога! Брадок също загуби един плавателен съд наскоро. Кога ще дойде краят на всичко това, Уилям?

По-големият от двамата братя, Уилям Блекуел, остана все така сдържан.

— Наясно съм с похищаването на американски кораби от африканските пирати, Маркъм, както и с личните ни загуби. Ала съвсем наскоро в Средиземноморието беше изпратена морска ескадра, така че нека оставим проклетата флота да си свърши работата.

Маркъм, който беше сенатор от Масачусетс, въздъхна.

— Не разбираш ли? Та те искат да изкарат Джеферсън глупак, защото са убедени, че Хамилтън ще спечели следващите избори. Три четвърти от флотата са федералисти! Те нищо няма да свършат, защото не смеят, докато Томас е президент. Нали така ще го представят в добра светлина, за Бога!

— Отказвам да повярвам, че всеки морски офицер е федералист и гони политически цели — заинати се Уилям. — Със сигурност все още е останал някакъв патриотизъм, не смяташ ли?

— Не мислиш ясно и оставяш личните ти чувства да се намесват в единственото разумно решение. Не става въпрос само за бъдещето на корабостроителница „Блекуел“, нито за бъдещето на сина ти или на внуците ти един ден. Тук става въпрос за бъдещето на американското корабостроене! — възкликна Маркъм разгорещено със същия плътен глас, с който някога бе спечелил изборите. — На карта е поставена свободата на мореплаването на Америка!

Уилям мрачно обърна глава и срещна погледа на Хавиер, който отпиваше от брендито и внимателно наблюдаваше своя баща. Хавиер не смяташе да позволи на мъжете да разберат чувствата му, а Бог знаеше, че той крие чувствата си достатъчно добре дори и от самия себе си. Маркъм продължи да говори:

— Трябва ли винаги да зависим от благоволението на един крадец, защото пашата е точно такъв. Защо трябва да се откупваме? За да не ни плячкосват, докато плаваме из свободни води? Трябва да го подкупваме със злато и оръжия, докато французи и англичани доволно потриват ръце. Те могат да си позволят да плащат на тези пирати нечувани суми и да го отрупват непрекъснато с подаръци и са доволни от факта, че ние понасяме последствията от този ненаситен грабеж, защото не искаме да се примирим с изнудването! Уилям, със сигурност си наясно, че Франция и Англия искат да влезем във война с корсарите, защото се страхуват от нарастващите ни сили и просперитет, от потенциала на могъщата ни държава.

— Маркъм, в момента не агитираш за избори — проговори тихо Уилям.

Хавиер искаше да добави: „Чуй го, послушай го“, но си замълча.

— Това положение е нетърпимо! — възкликна Маркъм и обръщайки се към Хавиер, го попита:

— Не си ли съгласен и ти?

За няколко секунди Хавиер просто наблюдаваше чичо си, след което отговори:

— Да, съгласен съм.

Маркъм застана с ръце върху бедрата си. Беше облечен с яркочервен редингот, под който се подаваха дългите дантелени маншети на ризата му.

— Само това ли ще кажеш?

— Думите ти са верни, но от дела ще има много по-голяма полза — отговори Хавиер.

Маркъм се усмихна.

— Да, делата говорят повече от думите, а ние знаем, че ти си човек на делата. — Той хвърли поглед към затворената врата от тиково дърво. — Точно затова и аз съм тук.

— В дома ми няма шпиони, ако това си мислиш — натъртено каза Уилям.

Маркъм игнорира думите му, отвори вратата на библиотеката, излезе в коридора и след като се убеди, че никой не подслушва, се върна в стаята.

— Скъпи ми племеннико — започна той с окуражителна усмивка, която се отрази в тъмните му очи. — Президентът ме помоли лично да ти доставя това.

Хавиер без изненада погледна към подаденото му писмо, защото очакваше това от чичо си, който беше приятел и довереник на Томас Джеферсън. Пое го с треперещи ръце. Колкото и да се опитваше да остави назад миналото, то го настигаше, и той си позволи за момент да се отдаде на болката и мъката, която бе заровил дълбоко в себе си. Както и на чувството за вина.

— Ясно ми е защо Маркъм е тук и съм против това — настоя Уилям и умолително погледна сина си. — Ти се бори смело за страната си по време на войната с Франция, Хавиер. Не е нужно да правиш нищо повече.

Хавиер погледна баща си, който беше доста остарял през последната година. Някога Уилям Блекуел беше висок, изправен мъж с широки рамене и изведнъж, почти за една нощ, тялото му рязко се смали. Сега стойката му беше прегърбена сякаш от усещането за постоянно поражение, а по лицето му имаше бръчки и въпреки че бе с десет години по-млад от Маркъм, изглеждаше на седемдесет, а не на своите петдесет години.

— Всичко е наред.

— Не искам да правиш това.

Маркъм, който усети победата си, се усмихна и сложи ръка върху рамото на Хавиер.

— Знаеш ли за какво те молим? Знаеш ли за какво те моли президентът?

Младият мъж кимна и с разтуптяно сърце си помисли за завръщането си към морето, но този път нямаше просто да търгува. Щеше да потърси отмъщение.

— Мога да се досетя. — Хавиер счупи печата на плика и зачете официалното писмо:

Уважаеми господине!

Вие притежавате репутацията на най-добрия морски капитан на нашето поколение, а може би и на всички останали, затова оттеглянето ви от флота беше черен ден за всички нас. Решителността, смелостта и героизмът ви по време на скорошната война с Франция ме убедиха обаче, че вие сте подходящият мъж за тази задача. Сега много по-важни от политическите причини, а именно добруването на нашите граждани и честта на нацията ни, ме принуждават да се обърна към вас. Не можем повече да обръщаме и другата си буза, очаквайки честно спазване на правилата. Африканските пирати не разбират принципите, на които е основана нашата държава — живот, свобода и стремеж към щастие.

Именно поради това аз се обръщам към вас. Време е да предприемем решителни действия срещу африканските крадци, които тероризират мъже, жени и деца от цял свят. Те изнудват някои от най-великите държави с жалки и непоносими искания и до ден-днешен нарушават Божиите закони и тези на човешката хуманност, като държат в плен мъже, жени и деца против волята им и ги превръщат в роби. Умолявам ви да приемете мисията, която ви възлагам, тъй като няма друг, към който да се обърна с такава вяра и доверие. Убеден съм, че ще сторите това, което е нужно, при това бързо, в името на всички намесени. Животът на много хора от целия свят ще зависи от вас. Нека мирът бъде нашият триумф и победа.

Бог да ви благослови.

Ръцете на Хавиер вече трепереха видимо, когато хвърли поглед на надраскания подпис: „Томас Джеферсън, президент на Съединените американски щати.“

— Би ли могъл да откажеш на такава молба? — меко прошепна Маркъм в ухото му.

Хавиер не отговори, а се приближи до печката, запали клечка и наблюдава, докато писмото изгоря. Думите на Джеферсън бяха запечатани в ума му и завинаги щяха да останат там.

Повечето жители на Бостън бяха недоволни от правителството и президента заради неефективността им спрямо проблема с африканците. Масачусетс страдаше от пиратските набези — моретата вече не бяха безопасни и поради това основният поминък на Масачусетс и още няколко щата бе сериозно застрашен. Хавиер се смяташе за патриот и не можеше лесно да отхвърли молбата на президента, ала за разлика от останалите американци или англичани той имаше дълбоки и скрити лични причини, за да приеме тази тайна задача. А беше убеден, че тя е свръхсекретна.

— Не е нужно да го правиш — прекъсна го Уилям с отчаяна настойчивост. — Втори морски ескадрон вече е заминал за Средиземноморието и до няколко седмици ще е преминал Гибралтарския проток. Изчакай поне шест месеца, за да видиш какво ще постигне флотата, моля те.

— Адмирал Морис е пълен глупак — подразнен каза Маркъм.

Хавиер постави длан върху рамото на баща си.

— Маркъм е прав, адмиралът няма да се справи със задачата, която му е възложена. Къде изчезна твоят патриотизъм, татко?

— Моят патриотизъм умря миналата година.

Сърцето на младия мъж се сви и той меко каза:

— За нещастие обаче, моят не.

— Ти си единственият ми син. Господи, Хавиер! — Лицето на Уилям се сгърчи и той се протегна и стисна в прегръдката си високия младеж. Хавиер се отдръпна, забеляза сълзите, които се стичаха по бузите на баща му и за миг усети, че сам може да се разплаче. Затова грубо каза:

— Трябва да отида.

— Знам. — Очите на Уилям бяха пълни със страх и неодобрение.

— Значи си съгласен! — щастливо възкликна Маркъм и потупа Хавиер по гърба. — Ще приемеш тази секретна мисия и ще станеш тайното смъртоносно оръжие на САЩ?

— Да — отговори Хавиер с потъмнели очи, а на изваяното му лице бе изписана желязна воля. Сърцето му биеше учестено от вълнение. — Ще отида. Още днес ще подготвя „Перлата“.

Уилям рязко пое въздух и този път синът му не можа да срещне неговия поглед. Искаше да успокои баща си, че ще успее, но не можеше да обещае такова нещо. Обзе го странна смесица от вълнение, нетърпение и страх, и косите по тила му настръхнаха. Усети странно предчувствие, че животът му ще поеме в нова посока. Морето винаги е било най-верният му другар и съюзник, но сега Хавиер имаше чувството, че ще бъде предаден.

 

 

Той спря пред спалнята на горния етаж, стиснал дръжката на вратата, ала нямаше избор. Почука веднъж, после още един път и когато никой не отговори, отвори безшумно вратата. Спря на прага с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните си. Не му беше нужно да поглежда часовника си, за да знае, че е обяд, но в стаята, обзаведена в розово и бяло, беше мрачно, а завесите бяха спуснати. За миг го прониза болка, и той се запита дали винаги ще да е все същото. Прекоси червено-златистия килим, разтвори широко завесите и в стаята нахлу слънчева светлина. Когато отвори прозореца, усети лекия бриз, който довя със себе си свежата миризма на фрезии и току-що окосена трева, а стаята се изпълни с веселото чуруликане на сойки и червеношийки. Той се обърна и погледна неподвижната фигура, която лежеше покрита с тъмнорозова кадифена завивка в балдахиненото легло. Една бледа ръка се повдигна и закри очите от светлината.

— Бетина? — попита тя.

— Не, аз съм — отговори мрачно Хавиер, който изведнъж прозвуча натъжен и далечен и не пристъпи и крачка напред, когато тя бавно се надигна. Приличаше на слаб бяло рус ангел с големи сини очи и беше облечена в пастелносиня рокля и долна риза. Лицето й имаше сърцевидна форма и беше достатъчно красиво, за да спре дъха на всеки мъж, включително и неговия, въпреки че я познаваше, откакто се бе родила.

— Болна ли си? — попита я той, макар че вече знаеше отговора.

— Мигрената ми — каза тя, но и двамата знаеха, че това е лъжа. Прииска му се да заплаче, но всичките му сълзи бяха пролети на погребението миналата година.

— Сара, защо не станеш, не се облечеш и не дойдеш долу на чай? Кук е направила любимия ти лимонов кекс, а и чичо Маркъм е дошъл и би се зарадвал да те види, преди да се върне във Вашингтон.

За пръв път тя спря върху него погледа си, който бе тъй невинен и същевременно пуст, и прошепна:

— Толкова съм уморена.

Хавиер се приближи и внимателно приседна на леглото при краката й, без да се докосва до нея с никоя част от тялото си.

— Трябва да станеш. Знам, че вече си ставала, защото си наполовина облечена и това е добре, но нима искаш да похабиш остатъка от такъв хубав ден?

— Не ме интересува.

— Ще те изведа на разходка и ще отидем до плажа. — Неговото предложение беше искрено, въпреки че подготовката на „Перлата“ щеше да бъде дълга и сложна. Винаги се получаваше така — опитваше се да я примами да стане от леглото и когато не успееше, прибягваше до други мерки.

— Нямам желание да се разхождам, но благодаря, че си тъй мил.

Този път той се предаде, може би прекалено бързо, но беше уморен, а и го чакаха тежки задачи. Задачи от държавно естество, които поставяха живота на много хора на карта.

— Трябва да поговорим, Сара.

Тя сякаш не го беше чула.

— И без това не харесвам чичо Маркъм, плаши ме.

Хавиер рязко се обърна и каза остро:

— Глупости, той е член на семейството и няма защо да се боиш от него.

— Той също не ме харесва. Както и тебе, струва ми се.

— Въобразяваш си. Трябва да поговорим, Сара. — Той някак неловко я потупа по коляното през завивката и тя го погледна очаквателно.

— Нещо не е наред ли?

— Ще отплавам.

Ненадейно поведението й коренно се промени. Тя пребледня и рязко се изправи с невярващи очи.

— Ти ме напускаш?

— Да.

— Не, не можеш! Как можеш да направиш това!

Хавиер не обичаше да демонстрира чувствата си, особено пред жени, ала за него тя беше само дете, въпреки че Бог знаеше колко се бе опитвал да я види като жена. Протегна ръка и я погали по гладката медна коса.

— Трябва да отида, нямам друг избор.

Тя тихичко започна да плаче и умолително го погледна с насълзени очи.

— Ти ме напускаш и какво ще правя аз? Кой ще се грижи за мен? Моля те, не отивай, толкова ме е страх!

— Всичко ще е наред — каза той грубовато. — Татко ще се грижи за теб, разбира се, а и Бетина е тук. Знаеш, че тя никога не би позволила да ти се случи нещо лошо. Сара, обещавам ти, че доктор Карадей също ще се отбива всеки ден.

— Кажи му да ми дава лауданум, когато му го поискам — каза тя ненадейно с писклив глас. — Кажи му, Хавиер, кажи му!

— Той и баща ми ще преценят за лауданума, Сара, и ако решат, че наистина имаш нужда, ще ти дават.

— Не! — тя удари вяло с юмрук по леглото. — Ти ме напускаш, а ми каза, че никога няма да ме напуснеш, Хавиер. Ти ме излъга!

Той не знаеше какво да отговори. Беше се преструвал, че никога няма да я напусне, а може би дори и някога й го бе казал, но всъщност бе имал предвид, че ще бъде до нея винаги, когато тя има нужда от помощ и от грижи.

— Тръгвам, защото дългът ме зове, Сара, но въпреки че няма да ме има, ще се погрижа да се чувстваш така, сякаш съм тук.

Тя срещна погледа му, когато той се изправи и щом видя решителното изражение на лицето му, отново захлипа тихо, поклащайки глава.

— Слез долу за чая — каза Хавиер меко. Сара беше дребничка и той се издигаше като кула над нея, докато тя стоеше облегната на леглото. Чувстваше се като великан, а нея като джудже. Сара не реагира на поканата му, и той повтори думите си, но те вече бяха по-скоро нареждане, отколкото предложение, след което добави: — Не е здравословно за теб да лежиш по цял ден в леглото.

Тя неохотно го погледна и кимна отново и нейната възприемчивост го накара да се почувства по-добре. Вече беше стигнал до вратата, когато чу гласа й.

— Хавиер?

Той замръзна, защото знаеше въпроса й още преди да го е изрекла и нямаше желание да отговори.

— Къде ще отплаваш?

Не искаше да й каже, искаше да я излъже и се канеше да й каже, че отива до Индия. Щеше да й обещае подаръци и забавни дрънкулки, но докато се колебаеше какво точно да измисли, тя се досети, тъй като бе проницателна като повечето деца.

— Не!

— Съжалявам.

— Не! — извика пак Сара и се изправи. — Не в Африка!

Тя изпищя.

Той беше очаквал остра реакция, но не чак толкова.

— Сара!

— Никога няма да се върнеш!

 

 

Времето за чай отдавна бе отминало, когато доктор Карадей си тръгна, а Сара прие голяма доза лауданум. Хавиер погледа жена си, която спеше дълбоко, докато Бетина седеше до леглото, държейки ръката й натъжена, и слезе долу. Баща му беше в големия салон, застанал до пианото, на което Сара свиреше толкова добре, когато имаше настроение. Уилям погледна сина си, след което отиде до шкафа и сипа на двама им по една голяма чаша бренди.

— Беше дълъг ден.

Все още не беше дори време за вечеря. Хавиер кимна, отпивайки, и скоро топлината, която се разля из тялото му, успокои напрежението в ставите и в главата му.

— Да, много тежък и уморителен ден.

— Как е тя? — попита загрижено Уилям.

— Спи. Не трябваше да й казвам истината.

— Не обвинявай себе си. Ти винаги обвиняваш себе си, Хавиер, но светът не лежи на твоите рамене.

— Разбира се, че не — каза спокойно той, но отбягна погледа на баща си, защото напоследък наистина имаше чувството, че целият свят е легнал на неговите плещи. И въпреки че беше млад, не бе чак толкова силен. Никой, за Бога, не беше чак толкова силен.

— Не можеш вечно да се отнасяш с нея, сякаш е дете.

— Но тя е дете.

— Тя е жена на двадесет и пет години и дори да е инвалид, си остава жена, а не дете. Вярвам, че може и ще се оправи след време.

На Хавиер също му се искаше да повярва в това, но поне засега не можеше. Познаваше Сара, откакто бе родена, но я помнеше най-вече като малко момиче, крехко като стъкло, но изпълнено с нестихващ смях, който можеше да заглъхне за миг, прогонен от черни облаци, които само тя виждаше.

— Сега обаче се тревожа за теб, а не за нея — каза Уилям.

— Ще внимавам много, а и никой не познава морето по-добре от мен. Корсарите нямат дисциплина и добра тренировка, а обучените им капитани са малко. Мога да ги победя, да плавам по-добре от тях и ще го направя, това също е обещание, татко.

— Обещание към мен или към Робърт?

Младежът рязко се обърна и сърцето му подскочи. Остави питието си и усети твърдата решителност, която се надигаше и го поглъщаше, след като проблемът със Сара бе решен и изборът направен.

— Към двама ви.

Уилям наведе глава и Хавиер знаеше, че се моли. Той обаче не се нуждаеше от молитви, а от кръв — мюсюлманската кръв на африканските пирати. И в името на Бога смяташе да я получи или да умре.