Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2

История

  1. — Добавяне

26.

Следващата вечер

 

— Къде беше? — попита Алекс.

Мурад затвори след себе си вратата на спалнята й.

— Късно е. Защо си още будна?

Тя седеше на тъмно върху леглото си и стаята й се осветяваше единствено от луната и блестящите звезди.

— Не мога да заспя. — Когато улови втренчения поглед на слугата си, добави: — Не само заради онова, което се случи снощи.

Дори това да не се повтореше, никога нямаше да забрави невероятното усещане да се люби с Блекуел. Тяхното съединение е било неизбежно — то беше нещо много повече от физическо сливане — беше единство на сърцата и душите им. Сега обаче тя се чувстваше неспокойна, а косъмчетата по врата й бяха настръхнали.

— Нещо се е случило или предстои да се случи — заяви убедено.

Мурад се поколеба и Алекс стана от леглото.

— Какво има? Свързано е с Блекуел, нали?

— Да. Довечера той възнамерява да подпали „Перлата“.

— Какво?!

— Чу ме. В началото смятал да разруши кораба преди бягството ви, което щяло да бъде след две седмици, но когато разбрал, че Морис е сменен, решил незабавно да пристъпи към действие. Ще го извърши довечера, точно в два часа след полунощ.

— Господи — едва успя да прошепне Алекс и поклати невярващо глава. Усети как кръвта й запулсира по-силно от вълнение. — Разбира се! Колко съм глупава, та сама не се досетих! Пазачите са били подкупени и предстои „Перлата“ да бъде унищожен. Мурад, това е чудесно!

— Така ли?

Усмивката й изчезна.

— „Перлата“ трябва да бъде изгорен, Мурад. Според историческите книги корабът е бил разрушен още преди Блекуел да бъде доведен в Триполи. Все още не мога да проумея защо това не е станало в морето, както четох, но съм сигурна, че когато Пребъл атакува следващото лято, битката би могла да има съвсем различен край, ако турците имат кораб като „Перлата“.

Мурад я наблюдаваше, а очите му блестяха като късчета сребро.

— Не ми харесва, когато говориш за тези исторически книги, Алекс, както и за бъдещето.

— Може би е така, защото започваш да ми вярваш.

— Може би — промълви най-сетне той.

— Колко е часът? — попита изведнъж Алекс.

— Едва девет.

Тя кимна, а в главата й вече се оформяше идея как да помогне на Блекуел. Знаеше, че трябва да го остави сам да постигне целта си, но как да го стори, когато в момента самата история се пишеше наново? Ами ако той има нужда от нея?

— Днес ще останеш в двореца — заяви сухо слугата й.

— Разбира се — измърмори тя.

— Говоря ти съвсем сериозно.

— Знам. Ти също си разтревожен. Защо?

— Защото, изглежда, аз съм единственият, който мисли и за последствията от палежа, ако Блекуел все пак сполучи.

По гърба й полази ледена тръпка.

— Не те разбирам. — Обаче го разбираше много добре.

— Пашата ще побеснее и за нищо на света няма да остави подобна постъпка безнаказана.

Алекс изтръпна.

— О, Боже! Какво ще направи? Какво ще направи с Блекуел?

Той не й отговори и сърцето й сякаш спря да бие за момент, докато мислите й се лутаха бясно. Досега всичко, което беше написано в историческите книги, не се сбъдваше. Блекуел трябваше да умре през лятото на 1804-а заради любовната си връзка със снахата на пашата, но какво щеше да се случи, ако и това не се сбъднеше? Ами ако бъдеше екзекутиран през лятото на 1803-а заради подпалването на „Перлата“ и в момента съдбата му висеше на косъм?

— Алекс, неговата съдба принадлежи единствено на него самия. Ти не можеш да я промениш.

Алекс не отвърна нищо.

 

 

Бяха общо шестима мъже и тихомълком изчакваха, докато пазачът отключваше една странична врата, която водеше към тясна градска уличка. Пазачът се отдръпна настрани, без да продума, и мъжете, начело с Хавиер, минаха покрай него и миг по-късно вратата зад тях се затвори, без да се заключва. Както обикновено, нощта беше обсипана със звезди, на небето грееше почти пълна луна и мъжете не носеха със себе си факли. Всички имаха ками, а Хавиер и Тъбс — и пищови, докато двама други носеха саморъчно направени бомби с барут от каменоломните и кремък от Кишон. Подобно на призрачни силуети минаха покрай дворцовите стени и забързаха през спящия град.

Скоро пред тях се очерта пристанището, където множество високи мачти като игли пронизваха нощното небе. Над крепостта покрай пристанището се развяваше трицветното знаме на Триполи, украсено с полумесец, а точно отвъд бутилкоподобния му вход плаваше боен кораб. Един от моряците леко извика, но Хавиер го сгълча, въпреки че и той се бе развълнувал. Мъжете останаха неподвижни и се загледаха към морето.

— Господи, та това е американски кораб — прошепна Тъбс.

— Това е „Виксън“. Завърнал се е — отговори Хавиер.

— Капитане, трябва да има някакъв начин да се срещнем с тях — възкликна Алън. — Тогава няма да се наложи да се връщаме в онази помийна яма!

Капитанът строго го изгледа.

— Сега имаме само една цел, Алън, и тя е да подпалим „Перлата“. Бягството не влиза в плановете ни.

— Но, капитане…

Тъбс потупа младежа по измършавялото рамо.

— Подчинявай се на заповедите, Алън, или аз лично ще се погрижа за теб.

Той стисна зъби, но млъкна. Зад него мъжете замърмориха и се раздвижиха, но погледите им бяха все още приковани в морето.

— Да вървим — заповяда Хавиер.

Стигнаха до кейовете и клекнаха зад няколко натрупани бъчви, от които се носеше миризма на вино. Недалеч от тях се поклащаше закотвеният кораб, охраняван от петима еничари, които бяха напълно въоръжени и играеха на зарове. До криещите се мъже достигаха приглушените разговори и смях на групичката турци. Хавиер беше наясно, че „Перлата“ ще бъде строго охраняван и заедно с Тъбс пое двете саморъчни бомби, обвити в намаслен плат. Двамата дадоха на останалите оръжията си и съблякоха единствените си дрехи — чифт панталони.

— Успех, капитане, Тъбс — пожела им едрият брадат кормчия Бенедикт.

Мъжете се стопиха в тъмнината и четиримата им другари останаха нащрек, готови да нападнат пазачите, ако те разберат какво става. Когато стигнаха до края на кея, Хавиер безшумно се спусна във водата, Тъбс му подаде мушамените вързопи и също влезе в морето. После капитанът подаде на помощника си едната бомба и двамата заплуваха с решителни гребвания на едната ръка, като с другата се опитваха да държат бомбите над водата. Скоро се приближиха до кея, където се намираха еничарите.

 

 

От вътрешната страна на дворцовите стени градината беше мрачна и притихнала, а в нея стоеше неподвижно някакъв мъж и чакаше. Не след дълго той забеляза черна фигура, която бързо се приближаваше в тъмнината. Вторият мъж спря при него.

— Излязоха от затвора — каза Кадар.

Джабар се усмихна и белите му зъби проблеснаха в нощта.

Алекс не издържаше вече от тревога и нервно крачеше из спалнята си. Блекуел и мъжете му трябва да са напуснали затвора и сигурно се намират на пристанището. Но дали бяха успели да се измъкнат незабелязано? Тя беше наясно с продажността на пазачите от личен опит. А ако бяха избягали незабелязано, дали не бяха разкрити, докато преминават през спящия град? Дали бяха достигнали необезпокоявани кейовете?

Бе обещала на Мурад, че няма да се намесва, но в действителност не смяташе да спази обещанието си, тъй като залогът беше животът на Блекуел. Как би могла да остане в спалнята си и да не му помогне? Ами ако нещо непредвидено се случеше и той имаше нужда от нея? Алекс не беше наясно с всички подробности от техния план, което означаваше, че по-вероятно бе да навреди. От друга страна обаче, беше интелигентна жена, изучавала военноморска история, и лесно можеше да отгатне плана. Убедена бе, че смятат да пратят няколко мъже на борда на „Перлата“, които да поставят експлозиви и да го взривят. Страхуваше се, че турците ще открият Хавиер, докато плува към кораба или се качва на него, тъй като не се и съмняваше, че той ще е един от извършителите. Ами ако барутът се намокреше и се окажеше безполезен? Цялата операция щеше да пропадне, ако той не се възпламени.

Стана, нахлузи бедуинските си дрехи, омота плата около главата си и почувства непознато чувство на страх в гърлото, а сърцето й натежа. Вълнението и приповдигнатото й усещане бяха изчезнали, беше дошло време да помогне на Блекуел. Тя внимателно закрепи един пакет на кръста си и се измъкна от стаята. Прииска й се да повика Мурад, но не се и съмняваше, че този път той не само щеше да откаже да я придружи, но и физически щеше да я принуди да не напуска двореца. Забърза боса по галерията и спря за миг да се огледа, но не забеляза никой. Най-големият проблем за нея бе, че вечер белите й бедуински дрехи щяха да привличат нежелани погледи, но нямаше избор. Притича през градината, и отново се огледа, когато стигна до храстите, прикриващи тунела под дворцовите стени. Нощта беше ярка и обсипана със звезди, а наоколо не се мяркаше жива душа. Алекс пропълзя в храсталака, посегна към желязната халка на вратата на тунела и я отвори. Мина й през ума да я остави открехната, за да може да я използва на връщане и това я обезпокои, но реши, че по-късно ще се занимава с този проблем.

Спусна се в тунела, падна от височина около два метра и хукна да бяга. Пое си дълбоко въздух, когато се озова извън дворцовата стена и усети, че цялата е в пот. Беше уплашена, защото едно беше да напуска палата с Мурад, който й беше приятел и съюзник, а съвсем друго — сама. Затича се през заспалия град, пренебрегвайки камъните, които се забиваха в босите й крака. Спря се задъхана, когато достигна пристанището и веднага различи „Перлата“.

Колко красив и елегантен беше тримачтовият кораб. За миг й прилоша при мисълта, че трябва да бъде разрушен, но това беше единственото решение, тъй като пашата не биваше да притежава подобно оръжие. Алекс си представи колко съкрушен трябва да е Хавиер, че му се налага да разруши собствения си кораб. Тогава забеляза малкия американски крайцер, който плаваше близо до крепостта, помоли се на Бог това да е добра поличба, вещаеща успех.

„Перлата“ изглеждаше напълно пуст, но на кея до него седяха турци и играеха въпреки забраната хазарт, но това не я накара да се усмихне. Тя се потупа по бедрото, където беше прикрепено вързопче със смес от нитрат, сяра и въглен, след което се приведе и пробяга през откритата улица към безопасното прикритие на някакво изоставено едномачтово риболовно корабче. Отново клекна задъхана и точно в този миг ги забеляза — два тъмни силуета, които се катереха от едната страна на „Перлата“.

 

 

Хавиер се спря за миг, провиснал на парапета на кораба си, докато държеше мушамения пакет с уста. Не чу предупредителен сигнал и се прехвърли на палубата, където приклекна за малко и задиша тежко. Погледна вдясно и видя как Тъбс също се снижава на палубата с вързопчето си. Хавиер застана на четири крака и бързо започна да развързва бохчата. Помощникът му стори същото.

 

 

Алекс се поколеба. Мъжете вече не се виждаха, но тя знаеше какво смятат да правят сега. Единият щеше да отиде при носа, другият при кърмата, двамата щяха да запалят експлозивите си и да избягат от кораба, и тогава вече щеше да е без значение дали са били забелязани.

„По дяволите“ помисли си тя и усети как устата й е пресъхнала, а сърцето й бие толкова силно, че можеше всеки миг да припадне. Заля я вълна на решителност, изправи се и притича краткото разстояние между рибарското корабче и някакъв закотвен плавателен съд. Знаеше, че никой не я е забелязал, но без да иска, ритна един камък, който изхвърча и падна върху дървения кей. Звукът шумно отекна в тихата нощ. Единият турчин каза нещо, останалите замлъкнаха и започнаха да се ослушват. Прекалено изплашена дори да се помоли, Алекс приклекна зад лодката, недалеч от „Перлата“.

 

 

— Кой, по дяволите, е това? — попита един от хората на Хавиер, загледан в лодката.

— Не знам и не ме интересува — измърмори Алън. — За Бога, момчета, забравете капитана и проклетия кораб! „Виксън“ е тук и ако поискаме, можем да доплуваме до него. — Той започна да се надига, но Бенедикт постави тежката си като чук ръка на рамото му и заяви:

— Никъде няма да ходиш!

 

 

Пулсът на Алекс бучеше в ушите й. Как щеше да се добере до „Перлата“, за да помогне на Блекуел? Не можеше да рискува да влезе във водата и да доплува до носа на кораба, откъдето да се покачи на палубата, защото не смееше да се намокри. Оставаше й единствено да се промъкне незабелязано покрай еничарите, но това в момента изглеждаше невъзможно. Разбра, че има нужда от нещо, което да отклони вниманието им от нея.

 

 

Четиримата мъже клечаха зад струпаните бъчви с вино, едвам дишайки. Не можеха да различат никакво раздвижване на палубата на „Перлата“, но досега капитанът и Тъбс трябваше да са се качили на нея. Турците продължаваха играта си на зарове, но някакъв арабин се криеше зад една лодка, закотвена до „Перлата“.

— Това трябва да е онзи слуга, Мурад — прошепна Бенедикт.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато Алън неочаквано скочи и хукна да бяга към кея. Бенедикт веднага осъзна какво става и се надигна, но когато и останалите двама мъже се изправиха, той клекна с изваден пищов и им извика:

— Наведете се!

Турците изкрещяха, когато забелязаха Алън, забравиха играта си и се втурнаха към него с извадени ятагани. Младежът скочи във водата и заплува.

Алекс излезе иззад лодката, затича се по кея и скочи върху палубата на „Перлата“.

— Исусе Христе! — извика Бенедикт. — Какво, по дяволите, става?!