Бренда Джойс
Похитена (15)

15.

Алекс ужасена наблюдаваше през шпионката как еничарите се нахвърлиха върху Блекуел и го оковаха. Простена, когато сложиха на глезена му желязна халка и го блъснаха да върви напред.

— Господи — хрипливо прошепна тя с разширени от уплаха очи и Мурад я прихвана през кръста, за да не падне. Облегна се на него трепереща и се опита да мисли въпреки въртопа от видения и страхове. Нима беше открила Блекуел само за да го загуби по подобен начин? Дали по някакъв начин не се бе намесила в историята и сега това щеше да стане причина за ранната му смърт?

— Алекс, в името на Аллах, трябва да запазиш спокойствие — прошепна на ухото й Мурад. — Не сме сами.

— Ще го убият. Трябва да ги спрем!

Той я разтърси.

— Няма какво да направим. Ела с мен.

— Не! — Тя се освободи от ръката му и толкова рязко притисна лицето си към стената, че одра бузата си. Пренебрегвайки кръвта и болката, Алекс надникна отново в залата. Отначало не успя да зърне Блекуел и се изплаши, че е бил отведен към главния площад, където обезглавяваха или изгаряха крадците и предателите. Тогава го зърна, обграден от войници. И да беше уплашен, не го показваше, а лицето му сякаш бе издялано от скала. Алекс почти припадна от облекчението, значи все още имаше време. Но колко и за какво? Ръката на Мурад отново я обгърна.

— Да вървим.

Тя не му обърна внимание, защото не смяташе да се връща в стаята си, докато животът на Блекуел висеше на косъм. По някакъв начин трябваше да предотврати това, не можеше да го остави да умре. Очите й бързо обиколиха стаята и се разшириха от изненада, когато видя пашата, когото сега ненавиждаше повече отвсякога, обиколен от четирима души, които сякаш се караха. Джебал също стоеше там. Джебал! В нея се надигна надежда, щеше да направи и обещае всичко, ако така можеше да спаси Хавиер. Обърна се и се блъсна в тялото на роба си.

— Джебал! Трябва да отида при него, той ще ми помогне, сигурна съм!

Мурад успя да я хване, преди да е успяла да изтича от стаичката право при групичката мъже в залата, където не се допускаше нито една жена, особено съпругата на Джебал.

— Алекс, не мислиш ясно. Въобще не мислиш!

— Няма време. Моля те, Мурад, помогни ми!

— Аз ти помагам, Алекс, като те спасявам от самата теб.

Бяха й нужни няколко секунди, за да разбере думите му. Той щеше да остави Блекуел да умре, без да се опита да го спаси. Бясна заради предателството му, тя го удари с юмрук в рамото и се затича покрай него, но се блъсна в друга стена от човешки тела. Извика и Зои й се усмихна с лукав знаещ поглед. Алекс се присви назад и отстъпи.

 

 

Джебал беше чул женския писък и не можеше да мисли за нищо друго, не чуваше и дума от спора, който се вихреше около него между баща му, Фарук и Джабар. Пронизителният вик на страх и протест беше дошъл от втората му съпруга, Зохаре. Но защо?

Той беше много обезпокоен и се питаше дали е възможно тя да се познава с Блекуел още от Америка. Защо иначе би се тревожила толкова за съдбата му? Джебал се обърна и погледна към стената, където се намираха шпионките. Винаги беше смятал, че я разбира. Тя беше американка, много различна от всички жени, които познаваше, и въпреки че отказваше да се държи като истинска съпруга, жалеенето по мъртвия й мъж беше допустимо. Като цяло той намираше Зохаре за забавна, нежна и добра. Може би сега мекото й сърце беше причина да скърби за Блекуел, защото доколкото я познаваше, тя щеше да се опита да спаси от смърт и най-простия роб. Поне се надяваше това да е причината.

Джебал се успокои, като си напомни, че християните бяха по-слабохарактерни и глуповати от останалите хора и насочи вниманието си към Блекуел. Физически този мъж беше впечатляващ и можеше да бъде опасен противник. Ако сменеше вярата си обаче щяха да имат един могъщ съюзник. Той беше и мъж, какъвто жените желаеха и обожаваха. При тази мисъл Джебал несъзнателно стисна зъби.

— Джебал, кажи ти какво мислиш по този въпрос.

Той се обърна и погледна зачервения си баща.

— Господарю — каза смутено. Обикновено баща му го караше да се чувства като десетгодишно момче. Пашата го изгледа и скръсти ръце върху изпъкналия си корем.

— Американският капитан е глупак, щом ми отказва. Той разруши четири от корабите ми, а аз се държах толкова великодушно с него! А сега той отказва да ми се закълне във вярност, след като му обещах богатства, каквито не е и сънувал. Той заслужава наказание, и ще плати с главата си!

Рижият шотландец се усмихна, очевидно доволен от тези думи. Джебал се обърна и срещна нетрепващия поглед на Блекуел. Самият той ненавиждаше насилието и смяташе, че екзекуциите трябва да се изпълняват само когато са изчерпани всички други средства. Сега обаче усещаше, че нещата щяха да се наредят по-добре, ако Блекуел умреше, и въпреки това, за разлика от баща си, той обръщаше внимание и на политическата страна на въпроса.

— Татко, ние вече сме във война с американците. Не би трябвало да ги ядосваме, още повече с убийството на Блекуел.

Джабар се изсмя гръмко.

— Война, а! Те всичките са страхливци! За какво изпращат корабите си тука, за да танцуват и пият с англичаните в Гибралтар или да правят пътешествия около Италия! Това не са войници, а страхливи жени!

Джебал въздъхна, защото адмиралът говореше истината, тъй като целият свят знаеше, че жената на адмирал Морис предпочита Гибралтар пред Средиземноморието. На нея й доставяше удоволствие да посещава чайовете и баловете на английските офицери и затова адмирал Морис дори и веднъж не беше преплавал морето край Триполи. Именно поради тази причина никой в града не се страхуваше от американците. Слабата блокада не бе навредила почти на никого досега, нито на двореца, нито на търговските им кораби, въпреки че известният недостиг на жито се отразяваше на бедуините. Всички — войници и моряци, морски капитани, собственици на кръчми и жители на малки села, та дори и роби, които не бяха американци, се присмиваха на тази така наречена война, а отгоре на всичкото адмирал Морис беше вдигнал и блокадата миналата седмица.

Въпреки всичко Джебал бе видял два от техните кораби — огромни, тежковъоръжени и с многоброен и добре обучен екипаж. А и не бяха ли станали свидетели на какво е способен един смел американски капитан? „Перлата“ беше много по-малък и зле оборудван от онези два кораба, но независимо от това Блекуел успя да разруши четири от най-добрите крайцера на Триполи.

— Татко — подхвана внимателно той, — ако обезглавиш Блекуел, това ще бъде краят, а ние все още можем да го използваме. Трябва да се опитаме да го убедим да се откаже от вярата си и да стане един от нас. Нека му дадем още време.

— Той вече каза не. Заслужава смърт! — разгорещено заяви Джабар.

— Не трябва повече да ядосваме американците — настоя Джебал.

— Гневът им е като скимтене на кутре — тросна се шотландецът.

— Не ме интересува дали американците ще се ядосат, защото аз съм бесен — изхриптя пашата. — Те отказват да ни плащат така, както на бейовете на Алжир и Тунис. — Той вече почти крещеше, а лицето му беше станало моравочервено. — Къде са парите, оръжията, корабите и останалите дарове, които ми обещаха? Нека Блекуел им бъде за назидание!

Първият министър Фарук се намеси:

— Прости ми, господарю, но може ли да кажа нещо?

— Искам го мъртъв — по детински призна пашата. — Той унищожи любимия ми кораб, а после се подигра с щедростта ми!

Фарук лукаво се усмихна.

— Не е нужно да го убиваме, за да го накажем, господарю. Бихме могли жестоко да го накажем и в крайна сметка пак да получим това, което целим, неговите познания или откуп.

— Американците са евтини — намръщи се Джабар. — Евтини и бедни. Никога няма да получим подходящ откуп за Блекуел и екипажа му.

— Не искам да получавам откуп за него — заяви пашата вече по-спокойно. — Той ми струваше четири от най-добрите ми кораба и разруши „Мирабука“, затова заслужава смърт. Нека ядосаме американците!

Джебал погледна към стената, защото знаеше, че Зохаре е там, загрижена за своя съотечественик. Искаше му се да узнае какви чувства хранеше тя към Блекуел, но, от друга страна, тази вечер най-сетне щеше да я притежава напълно, а смяташе себе си за прекрасен любовник. След нощес тя вече нямаше да мисли за американеца по неприличен начин.

— Безкрайно глупаво ще е от наша страна, нарочно да разгневяваме американците — каза той. — Както винаги, Фарук е прав. Можем да го накажем и дори да го убедим да се присъедини към нас, без да го убиваме. Не трябва още да го убиваме.

— Корабостроителница „Блекуел“ работи много добре — каза Фарук. — Неговият баща сигурно ще плати скъпо, за да го освободим. Не всички американци са бедни.

— Какво предлагате да правим с него? — запита пашата. — Да му дадем жени и роби и да го оставим да живее като бей, докато получим златото от баща му?

— Нека му покажем съдбата на роба — предложи министърът. — На най-долния дворцов роб: да мете подовете, например.

Джабар беше стиснал ръцете си в юмруци.

— О, такава участ ще е подарък за него. Не мога да повярвам, че няма моментално да го обезглавите!

Пашата се намръщи.

— Да го изпратим в каменоломните — спокойно каза Джебал, осъзнавайки, че дълбоко в себе си няма нищо против Блекуел да умре, а там „случайната“ му смърт лесно можеше да се нагласи. — Да му покажем какво значи да е роб в кариера.

Погледът му се насочи към капитана, който продължаваше да стои невъзмутимо, без да проговаря или помръдва. Фарук се поколеба и тайно погледна пашата, който се усмихваше доволно.

— Добра идея, много добра идея, сине мой! Ще му покажем съдбата на най-нисшия роб, за да научи къде му е мястото и какво е унижение, а когато дойде при мен, молейки за милост, тогава може би отново ще му дадем шанса да получи част от богатствата и мощта на Триполи. — Той потупа Джебал по рамото.

Двамата мъже отново впиха погледи един в друг — богато облечения бей със скъпите накити и пленникът, окован в железни вериги.

 

 

Хавиер се потеше, ала оковите не му позволяваха да избърше потта от лицето си. Въпреки това беше щастлив, че няма да умре днес, ала се стараеше изражението му да не го издаде.

— Животът ти е пощаден — съобщи му тихо Джебал.

— Благодаря.

— Не бъди толкова благодарен — отвърна той. — Животът ти виси на косъм, който всеки миг може да се скъса.

Капитанът наблюдаваше как беят се отдалечава с развени ръкави, осъзнавайки ясно колко близо беше до смъртта. Сега обаче поне имаше възможност да продължи с плана си. Изведнъж Джабар излая някакви неразбираеми заповеди на арабски и се усмихна с блеснали очи.

— Засега запази живота си, псе — подразни го той. — Но докога ли?

Не получи отговор, затова продължи:

— Няма да стигнеш далеч със смелостта си, Блекуел, защото в каменоломните именно тя ще те убие.

— Това заплаха ли е?

— Не, предупреждение — изсмя се Джабар и махна на войниците, които го пазеха. Груби ръце рязко дръпнаха веригите му и Хавиер беше повлечен след еничарите, а оковите се впиха в кожата му. Той пренебрегна болката, защото усещаше, че всички очи са вперени в него. Александра. Дали си въобразяваше, или тя наистина се намираше някъде зад стената? Не беше си внушил уплашения женски писък, когато пашата нареди да го оковат. Изведоха го във външния двор, където имаше още войници, пазачи, слуги и търговци. Хавиер отново се препъна, падна на земята и ръцете му се одраха на камъните по земята и от тях потече кръв. Войниците обаче не спряха, а рязко го дръпнаха за веригите да се изправи и продължи.

— О, Господи! — извика женски глас. — О, Господи!

Хавиер веднага я позна и се закова на място толкова ненадейно, че повлече назад двамата войници. Обърна се и я видя, без да осъзнава какво става. Беше Александра, щеше да я познае навсякъде и въпреки че тя беше далече, очите им се заковаха един в друг. Тя не носеше обичайните дрехи на робиня, а беше облечена като богата мюсюлманка с множество избродирани дрехи и накити. Главата й беше увита с покривало, така че се показваха само носът, устата и очите й, но той не можеше да сбърка нейното лице.

Александра изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, лицето й беше тебеширено бяло, а ръцете прострени напред. Блекуел не можеше да отвърне поглед от нея, чувстваше се замаян и объркан, а сърцето му биеше бясно. Какво, по дяволите, означаваше това?

Мурад я сграбчи изотзад и ядосано я задърпа, докато тя се опитваше да се освободи от него. Коя, по дяволите, беше тя?

— Американско псе! — Дръжката на ятаган се стовари върху рамото на Хавиер и тъй като ударът бе силен и неочакван, той се свлече на колене. Тя изпищя пронизително. Следващият удар бе по гърба и главата му се удари в каменната настилка. За миг светът потъна в пълен мрак, а после пред очите му засвяткаха звезди. Напрягаше се да чуе виковете й, до слуха му обаче достигаха само турски и арабски крясъци. Изправиха го на крака. Съзря как Мурад повлича Александра, пищните й дрехи отново му направиха впечатление. Със сигурност това облекло трябваше да е някакво прикритие.

Хавиер изведнъж осъзна кой стои зад него и мускулите му се напрегнаха, когато се обърна към Джабар. Питър Камерън също гледаше след забулената Александра.