Бренда Джойс
Похитена (13)

13.

Хавиер се намираше в една от вътрешните градини на палата, загледан в някакъв мраморен фонтан. Лекият морски ветрец донасяше пръски вода по лицето и гърдите му, но той не ги усещаше. Погледът му бе насочен към високата каменна стена зад фонтана, по която пълзяха розови храсти и зад която се намираше пристанището. Мачти и платна прорязваха безоблачното небе, а отвъд крепостта и вълнолома блещукаше кристалночистото Средиземно море. Хавиер обаче не забелязваше приказната гледка, защото мислите му не можеха да се откъснат от Сана, в която като че ли се влюбваше, колкото и невероятно да му се струваше това, тъй като едва се бяха срещнали. И все пак снощи не бе могъл да мигне цяла нощ. Хавиер никога досега не се беше влюбвал и не смяташе, че е способен на подобни романтични чувства, но нима имаше друго обяснение за ускореното му сърцебиене и изгарящото желание? Трябваше да бъде честен към себе си — Сана притежаваше изключителен кураж, а и по красота превъзхождаше всички жени, които бе срещал. Може би нямаше нужда да си обяснява бурните си чувства, та нали поетите твърдяха, че любовта и логиката нямат нищо общо.

Но какво трябваше да направи сега? Той беше женен и фактът, че нямаше съпружески отношения с жена си, беше без значение. Беше обещал на Сара, че ще се грижи за нея и никога нямаше да наруши обещанието си — щеше да остане женен, докато смъртта ги раздели. Не беше ерген или свободен мъж и по никакъв начин не можеше да я прелъсти. Чувстваше се ядосан, почти отчаян и се питаше защо не бе станало така, че да я срещне преди година, когато още нямаше съпруга. Дори и сега усещаше странно чувство на немощ, на неспособност да контролира нещата, както беше свикнал. Трудно понасяше това, че в двореца имаше пленница — не, даже робиня, която е държана тук против волята си, а той не може да направи нищо, за да й помогне. И все пак се закле в Бога, че ще стори нещо и когато напусне Триполи, освободен чрез откуп или по друг начин, Сана щеше да бъде с него. Щеше да се погрижи тя да пристигне здрава и читава в Америка, дори това да му струваше живота.

Хавиер се насили да насочи мислите си в друга посока. Екипажът и корабът му бяха пленени в Триполи и трябваше да фокусира вниманието си върху това, а не върху жена, която никога нямаше, а и не биваше да има. Той присви леко очи, за да види по-добре „Перлата“, който стоеше закотвен долу в пристанището. Заболя го, когато си помисли, че трябва да го разруши, и то скоро, докато все още имаше известна свобода на действията си. Сам обаче нямаше да успее, затова рано тази сутрин беше изпратил съобщение до пашата, че трябва да се срещне с екипажа си. Все още нямаше отговор и Блекуел мрачно си помисли как Джабар би обърнал небето и земята, за да му попречи във всяко начинание, дори и ако това е една незначителна среща. Скоро щяха да поискат да чуят решението му и когато откажеше да се потурчи, щяха да превърнат него и мъжете му в роби, ако не и по-лошо. Знаеше, че не му остава много време за действие и смяташе да отложи този момент, доколкото може.

Хавиер чу стъпки по пътеката и се обърна, очаквайки да види някой от стражите или дори самия Рейс Джабар. Вместо това видя двама слуги, в единия от които веднага разпозна Сана. Тя се приближи усмихната. Имаше някаква промяна в нея, но тъй като сърцето му биеше прекалено силно и беше като замаян от появата й, му бяха нужни няколко секунди да осъзнае, че кожата й е по-тъмна от снощи, а косата тъмнокестенява, вместо червеникава. Объркването и подозренията му бързо изчезнаха, когато тя спря пред него и го погледна със зелените си очи. Беше по-красива, отколкото я помнеше.

— Добро утро.

— Здравей — каза тя и за един кратък момент, двамата се гледаха смутено. — Добре ли спа снощи?

— Не, спах неспокойно.

— Аз въобще не можах да заспя.

Изпълни го възторг. И тя, като него, беше прекарала безсънна нощ от вълнение. В съзнанието му препускаха сладострастни образи и видения. Почти не я познаваше и смяташе да се държи прилично с нея. И двамата обаче бяха пленници, задържани против волята им, с несигурно бъдеще и неясна съдба, а в подобни моменти приличието често оставаше на заден план.

— Можеш ли да се разхождаш свободно из двореца? — попита той, защото забеляза, че Мурад е наострил уши и се оглежда тревожно във всички посоки. Сана се поколеба, но отговори:

— Не, не би трябвало да съм тук.

— Не бива да поемаш ненужни рискове — каза й той ядосано.

— Обещах ти, че ще се видим днес, а утрото е подходящо време за среща. Джебал може да ме повика по-късно или вечерта — тя се изчерви.

— Разбирам. Ами ако те търси сега?

— Той никога не ме вика преди обяд — поколеба се тя.

— Какво има?

— Не е това, което си мислиш.

— Нищо не съм си помислил — бързо отговори той. — Сана, искам да знаеш, че няма да те изоставя в Триполи, когато замина.

Очите й се разшириха.

— Ще заминеш ли?

Блекуел се усмихна, защото чувствата й бяха толкова очевидни.

— По един или друг начин.

— Разбирам. Искам и мога да ти помогна да избягаме заедно.

— Да се надяваме, че ще се уреди някакъв откуп и няма да има нужда да усложняваме нещата.

— Едва ли ще стане. Джабар те ненавижда, пашата също и когато откажеш да приемеш тяхната вяра, гостоприемството им ще се стопи.

— Ти си толкова умна, колкото и красива.

— Не е нужно да си гений, за да се досетиш за това. Трябва още отсега да започнем да кроим планове, Хавиер.

— Ние ли? — усмихна се той развеселен.

— Искам да помогна. Умна съм и мога да върша много неща, Мурад също — каза тя твърдо и се огледа, но наоколо нямаше никой, освен тях. Все пак снижи глас. — Има един таен ходник, през който аз влизам и излизам от двореца, без никой да ме забележи. Може би трябва да избягаме веднага, докато ти все още имаш някаква свобода.

— Не мога да зарежа екипажа си.

Тя само го изгледа.

— Скоро пак ще разговаряме. Въпреки това има едно нещо, за което бих помолил слугата ти. Да предаде на Нилсен съобщение от мен.

— Това е лесно.

— Предай на Нилсен да поиска среща с мен, защото трябва да се видя с него. Освен това съм загрижен за екипажа си.

— Сигурна съм, че вече е поискал среща с теб.

— Мисля, че е време да си вървиш, преди да са ни открили.

— Да. — Тя ненадейно протегна ръка и го докосна по рамото, но сякаш го погали по голата кожа.

— Хавиер, Сана е името, което ми дадоха, когато приех ислямската вяра. Истинското ми име е Алекс, всъщност Александра.

— Александра — промълви той нежно. — Харесва ми.

 

 

Алекс нахълта в стаята си с Мурад по петите. И двамата дишаха тежко, когато вратата се затръшна след тях.

— Проклето петно — изръмжа той.

Тя го последва в малката баня и приседна на ръба на мраморната вана. Слугата завъртя златните кранчета и ваната започна да се пълни с топла минерална вода. Пулсът на Алекс все още бе ускорен, а те само бяха разговаряли. Блекуел изглеждаше още по-красив и силен от снощи и обмисляше бягство заедно с нея. Мурад взе една гъба и сапун и невярващо каза:

— Не знам как успя да ме убедиш да ти помагам за такова нещо.

Алекс се съблече и влезе в пълната вана, която веднага се боядиса в кафяво.

— Струва ми се, че иска да извърши още нещо, преди да замине, освен да унищожи „Перлата“. И нима наистина смята, че може да избяга с целия си екипаж?

Мурад я зяпна, а после разтърси глава, като че ли се мъчеше да излезе от транс.

— Иска да бъде откупен, но ти си права: ако откаже да служи на пашата, гостоприемството бързо ще изчезне.

— Няма никакво ако, а кога. Какво смяташ, че ще се случи тогава?

— Нямам никаква представа, но и сега си имам достатъчно грижи, след като не спираш да тичаш след Блекуел.

Тя се изчерви.

Алекс остана неподвижна, мислейки за Блекуел и колко кораво бе рамото му. Той имаше безупречни маниери и въпреки че беше типичен представител на своето време, тя щеше да му докаже, че не е някоя безпомощна госпожичка. Толкова горещо желаеше да го докосне и да бъде докосвана от него, галена, целувана, диво любена. Мурад я затърка с гъбата по лицето и тя се намръщи.

— Причиняваш ми болка.

— Ти заслужаваш и бой с пръчки — каза мрачно той, без да намалява натиска. Гъбата беше станала съвсем кафява, както и водата. — Няма да участвам в самоубийството ти, Алекс. Стой настрана от него. И защо му каза истинското си име? Ами ако спомене пред някого за теб?

Алекс спря да разтрива потъмнелите си ръце.

— Трябваше да му го кажа, защото мразя да ме нарича Сана. Не искам да го лъжа, но имам чувството, че ако му кажа, че съм съпруга на Джебал, няма да се приближи на по-малко от сто метра до мен. Мурад, имам нужда от теб, не мога да се справя сама.

— Обърни се на другата страна. Иска ми се той да открие истината, защото ти си права. Блекуел не е глупак и ако разбере, че си съпруга на Джебал, няма повече дори да говори с теб.

Тя стисна ръбовете на ваната, докато слугата търкаше другата й буза.

— Да не си посмял да му кажеш! Никога няма да ти го простя, ако го направиш!

— Какво си въобразяваш, Алекс? Да го прелъстиш, да го хванеш на въдицата си, а после да му подхвърлиш, че си омъжена за Джебал! Ами ако грешиш, и той приеме предложението на пашата?

— Няма. А истината ще му кажа, когато преценя, че може. — Тя се чувстваше неловко. — Моля се на Бога скоро да избягаме от Триполи. Така може и никога да не научи за Джебал.

Мурад я стисна за брадичката и я накара да стои неподвижно.

— Ау!

— Не мърдай — яростно каза той. — Нека ти кажа нещо, Алекс. Похотта не е любов и любовта няма нищо общо с похотта.

Тя се освободи от хватката му и за момент потопи глава във водата, която се оцвети в червеникаво черно.

— Мога да правя разликата.

— Можеш ли?

— А ти?

Младежът замръзна и Алекс осъзна какво беше казала.

— Прости ми, не исках да те обидя. — Протегна ръка да го докосне, но той отстъпи назад.

— Напротив, искаше.

— Не, Мурад!

Погледът, който й отправи, беше тъжен и обвинителен. В същия момент и двамата чуха почукване на вратата. Той я погледна ядосано и излезе, а Алекс изплакна косата си. Как можа да се държи толкова зле с най-добрия си приятел? Не искаше обаче да слуша точно сега, след срещата си с Блекуел, разумните му доводи. Излезе от банята, изсуши си косата и внимателно я огледа на слънчевата светлина. Не беше толкова червена, колкото преди, а по-скоро имаше тъмен махагонов цвят. Замръзна, защото различи гласа на Зои, която разговаряше с Мурад в антрето. Алекс успя да увие кърпата около главата си в мига, в който Зои влезе. На лицето й бе изписана лукава усмивка и Алекс се вцепени.

— Зохаре, какво странно време си избрала, за да се къпеш! — каза Зои насмешливо.

Алекс успя също да се усмихне.

— Джебал е ядосан, защото те търсеше. Къде си ходила?

— Алекс се упражняваше — намеси се спокойно робът. — Тя прави разни странни неща с тялото си всяка сутрин. Джебал ли желае да разговаря с нея?

Алекс забеляза, че той гледа към празната вана зад нея. Тя скришом също хвърли поглед натам и почти не припадна, когато видя черната вода, която още се оттичаше през канала.

— Да, аз знам за какво я търси и ще я изчакам — каза Зои доволно, но изведнъж усмивката й изчезна. — Какво е това?

Алекс проследи погледа й. Обикновено безупречно бялата вана сега беше кафеникава и в нея имаше малка локвичка черна, мръсна вода. Една дума изскочи в съзнанието й. Разкрита. Зои я погледна обвинително.

— Ти си къносвала косата си!

 

 

Докато вървяха по дворцовите коридори, първата съпруга на Джебал на няколко пъти повтори колко ядосан щял да бъде той, но Алекс не я слушаше. Благодареше се на късмета си, че Зои не бе забелязала няколкото тъмни петна по кожата на ръцете и дланите й, които не бяха изтъркани достатъчно добре. Отървала се беше на косъм.

Джебал, който седеше на масата, отрупана с плодове и сладки, се изправи, когато те влязоха. Усмихна се топло на Алекс и протегна ръце към нея, а дългите му ръкави паднаха чак до пода. Зои се отдръпна, а Алекс се отпусна за кратко в прегръдката му. Той я пусна, започна внимателно да я оглежда, явно недоволен, и тя почувства надигаща се паника. Подозираше ли нещо? Можеше ли да забележи разликата в цвета на кожата й? Нима някой я беше забелязал в градината с Блекуел — в крайна сметка Мурад винаги я бе предупреждавал, че в двореца има шпиони навсякъде.

— Накара ме да чакам почти час. Защо, къде беше? — Алекс не успя да отговори, защото Зои се намеси:

— Тя си е боядисала косата, Джебал, и вече не е червена. Точно се опитваше да я измие!

Очите му гневно светнаха и той рязко отхвърли покривалото от главата й, зяпвайки кафявите й кичури.

— Какво си сторила?

— Прости ми.

— Казах й, че ще побеснееш — злорадстваше другата жена. Очите на Джебал бяха станали студени и неприветливи.

— Харесвах косата ти. Кой ти е разрешил да правиш това?

— Никой, но мислех, че няма да имаш нищо против, Джебал.

— Напротив. Защо го стори, Зохаре?

Тя никога не го беше виждала така разярен.

— Аз… не знаех, че каната ще потъмни цвета, мислех, че ще го изсветли и така ще ти харесвам още повече.

— Не ти е позволено да променяш цвета на косата си или нещо друго от външния си вид без мое разрешение — заяви беят, но изражението му се смекчи. — Искала си да ми се харесаш?

— Да — облекчено промълви тя. Съпругът й беше на нейната възраст, но в много отношения приличаше на разглезено дете и Алекс нямаше от какво да се страхува.

— Може би ще измислиш други начини да ме зарадваш утре вечер? — каза той. — Зои, остави ни сами. — Зои се оттегли, доволно полюшвайки пищните си бедра. От нея се излъчваше сексуалност и Алекс беше чула дворцовите клюки, че в леглото била неудържима както с Джебал, така и с други любовници.

— Нека поседнем. Искам да говоря с теб — каза Джебал с приятелска, момчешка усмивка.

Тя се почувства неловко, когато си помисли за намека му за утре вечер, но приседна на възглавницата до него.

— Зохаре, не знаеш ли защо те повиках днес тук?

— Не.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Не съвсем.

— Днес е 13 юли и утре правим година от сватбата.

Тя замръзна и затвори ужасено очи. Как можа да забрави?

— Доколкото си спомням, се споразумяхме, че ще имаш една година, за да оплачеш мъртвия си съпруг.

— Да, разбира се, как можах да забравя? — Усмивката й едва се задържа на устните й. — Ти си толкова великодушен и добър към мен, Джебал.

Той нежно започна да я гали по китката.

— Вече скърбиш повече от година. Кажи ми, как се чувстваш?

Алекс се насили да потисне паниката си и да открие изход.

— Мъчно ми е за родината ми, както и за моите сънародници.

Мъжът престана да я гали и я погледна в очите.

— Все още?

Тя пое въздух и кимна.

— Мислех, че ти харесва тук, че си щастлива.

— Така е, но винаги ще копнея по родната си земя.

— Не мога да те пусна да си отидеш, Алекс. Ти си моя съпруга и аз прекалено много те харесвам. А и тепърва трябва да ме дариш със син.

Алекс не проговори. Знаеше, че Зои има три дъщери и нито едно момче.

— Ще останеш ли с мен тази нощ? — попита Джебал.

Тя изведнъж пребледня и го погледна с разширени очи.

— К-какво?

— Остани довечера с мен. — Той падна на колене пред нея и започна да я гали по бузата, докато тя стоеше напълно парализирана. Пръстите му се плъзнаха по шията й и надолу по рамото и погледите им се срещнаха. Никога преди не я беше докосвал по този начин и Алекс изпитваше ужас, но не посмя да се отдръпне.

— Имам… имам силно главоболие. — Оправданието й не звучеше достоверно и тя го знаеше.

— Разбирам — той рязко се изправи намръщен.

— Заповядваш ли да остана?

— Не.

Алекс затвори очи от моментното облекчение.

— Започвам обаче да губя търпение, Зохаре. Аз съм мъж, а ти си красива жена и мястото ти е в моето легло.

Джебал закрачи из стаята, а горната му туника се развяваше и скъпоценните камъни проблясваха на светлината на свещите.

— Утре е годишнината от сватбата ни и ще я отпразнуваме заедно. — Погледът му сякаш я пронизваше. — Надявам се, че разбираш.

Алекс разтреперана се изправи и кимна с глава, защото нямаше друг избор. Очевидно времето й тук започваше да изтича.