Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2

История

  1. — Добавяне

31.

Мурад напусна бързо къщата на Нилсен с помръкнало изражение. Носеше чантата с вещите на Алекс, които ненавиждаше, защото не обичаше да му се напомня за невероятната истина, свързана с нея. Бе ядосан на Алекс, задето се беше опитала да убеди Блекуел, че е от бъдещето. От подобна постъпка тя не можеше да спечели нищо, освен неодобрението на мъжа и Мурад беше доволен, че Блекуел бе проявил здравомислие и железен контрол в случая. Щеше му се те никога да не станат любовници, въпреки че искаше тя да е щастлива. Но най-вече желаеше тя да остане жива, а твърде добре усещаше надвисналата опасност.

Продължаваше да смята, че Алекс и Блекуел неизбежно ще бъдат заловени в харема и Блекуел несъмнено щеше да бъде сполетян от участта, която тя толкова искаше той да избегне. Това, разбира се, не радваше Мурад, но неговата първа грижа бе да предпази господарката си. Джебал продължаваше да й се гневи, а и подозираше нещо, защото Зои бе прекалено хитра и му нашепваше лъжи в ухото. А може би вече бе научила твърде много. Алекс му беше разказала как снощи Зои е подслушала разговора й с Блекуел и Мурад се страхуваше, че господарката му ще бъда сполетяна от същата участ като любовника си. На всяка цена трябваше да предотврати това, а единственият начин беше, като помогне на двамата да избягат. Мурад бе готов планини да повдигне, за да го постигне, макар че мисълта, никога повече да не види Алекс, го изпълваше с безмерна скръб.

Нилсен току-що бе предложил пред Мурад Алекс и Хавиер да избягат по-рано от предвиденото, защото след ден-два се очакваше пристигането на един датски търговски кораб, чиито следващи спирки щяха да бъдат Александрия и Константинопол. Оттам корабът щеше да продължи към Ливорно, където Алекс и Блекуел можеха лесно да се срещнат с американската флота. На Мурад му се доплака, като си помисли, че тя може да си отиде завинаги след няколко дни, но осъзнаваше, че в Триполи става прекалено опасно.

Погледна към чантата и му се прииска да я хвърли в морето. Беше опасно да носи обратно вещите на Алекс в двореца, защото ако попаднеха в неподходящи ръце, щяха да бъдат използвани срещу нея и да бъде осуетен планът й за бягство. Впери очи в проблясващото море и отвъд крепостта на вълнолома видя два от трите американски кораба, които обсаждаха в момента града. Ако Алекс беше права, след няколко дни Пребъл щеше да нападне Триполи с цялата си ескадра и Мурад дори не искаше и да си помисли за евентуалните последствия. Току-що бе предал на Нилсен писмо от Блекуел до Пребъл, написано със симпатично мастило, но вече знаеше какво съдържа то. В писмото американецът съобщаваше на адмирала, че е добре и в момента се намира в двореца, разкриваше му плана си за бягство и прибавяше подробно описание и анализ на защитните сили и съоръжения на Триполи.

Войната започваше да става твърде осезаема и много от хората в града гладуваха. Слугата си представи топовните гърмежи в нощта, раздирана от пламъци и писъци. Не смяташе, че градът може да устои на една истинска битка с американците, но се успокояваше, че поне Алекс вече щеше да е избягала. Тя ще да се намира някъде на далечно и безопасно място. С Блекуел.

Мурад пренебрегна горчивината и ревността, които придружиха тази мисъл. Знаеше какво да стори — да разруши свидетелствата за миналото на господарката си, за това, че идва от бъдещето. Обърна се към пристанището и застана лице в лице с двама еничари. Замръзна на място, защото усети опасността. Те несъмнено бяха изпратени именно за него.

Двамата турци му се ухилиха и той се завъртя на пети и се затича. Те се спуснаха след него с викове да спре. Мурад започна да се моли на Аллах, докато завиваше зад някакъв ъгъл, подхлъзна се и едва не падна, но и за миг не престана да стиска здраво чантата на Алекс. Войниците бяха близко зад него, чуваше тежкото трополене на ботушите им и всеки момент очакваше куршум в главата — така поне щеше да умре в служба на своята господарка.

Пищов не изгърмя, но когато Мурад зави зад друг ъгъл, налетя на още двама еничари. Спря задъхан и се огледа отчаяно за някакъв изход, но такъв нямаше. Турците извиха грубо ръцете му, върху рамото му се стовари дръжката на ятаган и го принуди да падне на земята, едва дишащ от болка. Единият от еничарите издърпа чантата от ръцете му, като се подсмихваше, и Мурад почувства, че сърцето му се облива в кръв.

 

 

— Може ли да поговорим? — неуверено попита Алекс.

Блекуел пишеше някакво писмо върху парче пергамент, като използваше таблата на коленете си за подложка. Той остави мастилницата настрани и погледна към нея.

— Какво искаш да ми кажеш, Александра?

Тя преглътна и сърцето й заби неравномерно. Беше толкова напрегната и нервна, че трябва да напрегне цялото си самообладание, за да не започне да кърши ръце или да побегне. Насили се леко да се усмихне и пристъпи в стаичката.

— Не искам да се караме, Хавиер.

— Ние не се караме.

Тя застана разстроена пред него.

— На кого пишеш?

— На баща си. — Блекуел вдигна писмото и го сгъна на две, сякаш се опитваше да скрие съдържанието му от нея. Но това беше безсмислено.

— Той много се тревожи за теб, защото също смяташе, че си мъртъв.

— Зная.

— Липсва ли ти? — Алекс приседна на матрака до него и той се изправи намусен.

— Разбира се.

— Мислех, че имаш чувства към мен — неочаквано заяви тя. — Но сега смятам, че съм била глупачка. Ти ме намираш за привлекателна, и това е всичко.

— Ние едва се познаваме.

— Ние преминахме заедно през ада. А и заедно получихме частица от рая.

Хавиер извърна поглед с непроницаемо лице.

— Моите чувства са без значение пред задачата, която ни очаква.

— Искам да знам какво чувстваш към мен. — Алекс се изправи. Почти не вярваше, че е имала смелостта да изрече тези думи. — Моля те.

Той я изгледа мрачно.

— Ти си най-необикновената жена, която някога съм срещал. Никоя друга не би настояла някой мъж да й разкрие чувствата си, нито пък би се омъжила в Триполи омъжена, за да може да шпионира.

— Не съм шпионка.

Блекуел само повдигна рамене.

— Наистина ли ме смяташ за студена, безсърдечна кучка? — горчиво промълви тя. — Смяташ, че съм била изпратена тук, за да свърша някаква задача и част от нея е да се омъжа за мюсюлманин? Аз не съм безсърдечна, Хавиер! Аз съм пленница точно като теб и ако не бях станала жена на Джебал, щях да бъда наложница. По този начин поне добих уважение и някаква власт, но не ми е било лесно. Свикнала съм да бъда свободна, да правя каквото поискам, а вместо това съм притежание на мюсюлмански принц. Нима имаш някаква представа какво ми костваше да го отбягвам? Да се преструвам на мекушава? Да нямам никакъв избор, да не мога да кажа „не“? Аз не съм шпионка, а се опитвам да оцелея.

Погледът му беше пронизващ.

— Изпратих Мурад да донесе вещите ми от Нилсен. Там имам доказателства, че идвам от двадесети век, Хавиер.

— Много забавно — Хавиер обаче не се смееше и Алекс отчаяно завъртя очи. Знаеше, че той е реалист, прагматичен мъж на действието и никога няма да й повярва. Но как тогава да му докаже, че не е шпионка? Нима бягството им щеше да завърши така, като той просто си тръгне?

— Не се опитвам да бъда забавна.

Погледът му остана прикован в нея.

— Не мога да те разбера, колкото и да се опитвам.

Тя тъжно се усмихна.

— Така е, защото съм жена от двадесети век и съм различна от теб, както денят от нощта.

Между тях се настани неловка тишина и когато Алекс отново си спомни за Зои, увила се около него, се натъжи още повече. Стаичката на Мурад беше много малка и тъй като навън слънцето печеше безмилостно, вътре също бе задушно. Тя усети, че Блекуел изучава лицето й от другия край на стаята.

— Какво има, Александра? — загрижено я попита и тя се поколеба, преди да отговори:

— Моля те, стой настрана от Зои, защото тя е опасна, особено за теб. Ако някога ви заловят заедно, ще бъдеш екзекутиран веднага.

— Аз ще бъда екзекутиран веднага и ако ме заловят сега с теб.

Алекс го погледна и веднага отмести поглед. Той беше гол от кръста нагоре. При другите мъже това нямаше значение, но при Блекуел не можеше да го пренебрегне. Както и Зои, разбира се.

— Ако Джебал ни открие сега, мога да го накарам да прояви милост, тъй като… — тя преглътна — не сме правили нищо нередно.

Той й обърна гръб, но тя успя да мерне очите му и разбра, че той също се бори с горещите вълни, които преминаваха между тях.

— Според неговата вяра ние сме извършили всички възможни грехове и ти си прекалено умна, за да не го осъзнаваш. Няма да има милост за мен, а може би и за теб, Александра. Мисля, че трябва да се върнеш в стаята си.

Алекс се чувстваше зле. Изглежда, никога няма да изгладят това ужасно недоразумение и Хавиер никога няма да й има доверие. Волята му беше силна и той явно бе взел решение за себе си, а залогът беше висок. Залогът беше живот с него като приятели и любовници, като мъж и жена — тяхната предначертана съдба. Ала в момента тя просто нямаше представа какво да направи. Не събираше смелост да отиде до него и да го прегърне.

Изведнъж вратата се отвори рязко, но облекчението и трая само миг, когато видя Мурад, защото беше зачервен, потен и раздърпан.

— Какво се е случило? — възкликна тя и Блекуел също се обърна.

— Направиха ми засада, Алекс. Двама еничари ме причакваха, когато излязох от Нилсен.

— Господи — прошепна Алекс и си размени погледи с Блекуел, който отиде до слугата и го хвана за ръката.

— Ти добре ли си? Нараниха ли те?

— Не, не. Срамувам се.

— Те те нападнаха, след като предаде писмото на Нилсен ли?

Той кимна и сребристите му очи се обърнаха към Алекс.

— Провалих се, няма прошка за мен!

Чак сега тя осъзна, че ръцете му са празни.

— О, не! Вещите ми! Паспортът ми, лампата! — Газената лампа, без която нямаше да може да се завърне в бъдещето, ако се наложеше.

— Всичко взеха, Алекс. Откраднаха всичко. — Той хвърли поглед към другия мъж, който ги наблюдаваше. — Някой държи всичките доказателства за това, коя си.

Алекс пребледня.

 

 

Зои заключи вратата на спалнята си, изтича до голямото балдахинено легло и изпразни съдържанието на чантата върху него. Когато започна да тършува, вниманието й бе привлечено от някаква златиста тубичка, но й бяха нужни няколко секунди, за да открие как да я отвори. Най-сетне успя и с недоумение примигна, когато видя розово червеникавата боя вътре. Повдигна тубичката, погледна я и случайно завъртя основата й, при което странното червеникаво нещо порасна и излезе от тубичката. Зои веднага установи, че това е червило и доволно мазна малко по устните и бузите си, като реши, че по-късно трябва да разпита Зохаре за него.

Вниманието й привлякоха две малки книжки и тя отвори едната, но остана разочарована, защото в нея не пишеше почти нищо, а имаше някакви неразбираеми диаграми. Тогава откри на първата страница рисунка на Зохаре, която й се стори невероятна. За пръв път виждаше портрет, който да има такава изключителна прилика с нарисувания. Това бе шедьовър, как въобще беше възможно някой художник да нарисува подобна картина?

Зои се почуди какво ли пише в книжките, но тъй като едва можеше да чете и на собствения си език, ги остави настрана. Реши по-късно да ги даде на Джабар да й ги преведе, въпреки че не й се искаше да му дава информацията, която се съдържаше в тях, а интуицията й подсказваше, че информацията е наистина важна.

Тя отново огледа предметите върху леглото си и очите й се спряха върху синята газена лампа, която улавяше нахлуващата слънчева светлина и загадъчно блестеше. За момент почувства страх, но го отхвърли и я взе в ръцете си. Пулсът й се ускори, докато я държеше, и Зои се почуди защо лампата е толкова важна за Зохаре, но не й хрумна никаква причина. Предметът стана необикновено топъл в ръцете й и тя го пусна, защото почувства, че й се гади. Лампата падна на земята с дрънчене и Зои реши по-късно да я разгледа по-внимателно.

Започна да обхожда нетърпеливо стаята си. Беше прекарала безсънна нощ, тъй като снощи узна твърде много, подслушвайки съперницата си и цяла нощ обмисля чутото. Все още много от отговорите й се изплъзваха, но знаеше достатъчно, за да унищожи Зохаре, когато поиска. Зои се усмихна доволно, защото знаеше, че Зохаре е шпионка. Тя бе обсъждала пашата на американците, адмирал Пребъл със своя слуга и явно беше много добре запозната с войната между Триполи и САЩ. А откъде можеше да знае толкова много? Трябваше да е шпионка, просто нямаше друго смислено обяснение, а колко прекрасно беше това! Сега всичките й действия имаха обяснение — най-вече загадъчното й появяване в града. Твърде вероятно бе Джебал да нареди да я умъртвят заради предателството и лъжите й, или най-малкото щеше да се разведе с нея и да я продаде. Но след като я накаже сурово.

Зои вече бе съобщила на Джабар, че американците са подготвили военен план, но той, вместо да се зарадва на новината, побесня, че не е научила подробности. Тя обаче нямаше нищо против гнева му, защото той винаги го правеше по-мъжествен и решителен.

Обърна се, и отново се загледа в двете книжки. Всичките тайни на Зохаре несъмнено бяха записани там и можеше просто да плати на някого, който да й ги преведе. Изведнъж си припомни думите на старата бедуинка, която твърдеше, че Зохаре идва от друго време и застана неподвижно.

И все пак това беше абсурдно, а Зохаре бе глупачка, за да каже на Блекуел, че е „пътешественик във времето“, защото това бе извън способностите на всеки човек. Зои се почуди защо ли умна жена, при това шпионка, ще разправя подобна история. Най-сетне Зои се изсмя и отхвърли тези мисли, тъй като всичко това беше незначително в сравнение с невероятната истина — онзи висок роб бе Блекуел. Прииска й се да извика от радост. Колко благосклонна беше Съдбата! Блекуел се беше завърнал и щеше да се превърне в оръжието, с което Зои смяташе да унищожи Зохаре.

Двамата не можеше да не са любовници в момента, щом са били и преди една година в затвора. Сега тя само трябваше да ги хване в прелюбодеяние и да направи така, че Джебал да научи. Той можеше и да прости на втората си съпруга политическата измама, като я остави жива, но никога нямаше да й прости, че си е намерила любовник. А тогава със Зохаре беше свършено.