Бренда Джойс
Похитена (41)

41.

Алекс едва успя да се добере до вкъщи и в мига, в който прекрачи прага на апартамента, се втурна към банята и повърна.

Стисна ръба на тоалетната, поемайки си дълбоко въздух, а очите й се напълниха със сълзи.

Тя не просто бе променила историята, а и сама бе станала част от нея. Явно неочакваното й изчезване от „Конститюшън“ е било обяснено по единствения приемлив начин — че вероятно е паднала в морето и се е удавила. Капитанът и екипажът сигурно са повярвали на това, но не и Блекуел, защото той беше станал свидетел на изчезването й.

Алекс приседна на пода и разтърка подпухналите си зачервени очи. Чувстваше се толкова уморена.

Всичко беше приключило веднъж и завинаги. Хавиер беше умрял преди повече от век, вероятно на преклонна възраст, семейство Блекуел имаше наследник и корабостроителница „Блекуел“ в момента беше преуспяваща компания, а не древен динозавър, борещ се за оцеляване.

Всичко беше свършило. Беше го открила само за да го загуби и не знаеше дали ще може да понесе тази мисъл, дали ще успее да забрави случилото се. Не, тя даже не искаше да се опитва да забрави, вкопчваше се във всяка частица от безценните си спомени.

— Алекс?

Чу Бет, но не й отговори и приятелката й влезе в банята.

— Алекс! Какво, пак ли ти е лошо?

Снощи Алекс също бе повърнала.

— Трябва да е от пътуването през времето. Много по-неприятно е от приземяване със самолет.

— Може да си хванала някакъв вирус в Триполи. Трябва да отидеш на лекар. Не изглеждаш добре.

Алекс се изправи и пусна водата, за да си измие лицето.

— Не съм добре. Изтощена съм, а сърцето ми сякаш се къса, това е. Ходих в библиотеката. Наистина сме променили историята, Бет. Сега Блекуел е герой, дори шестокласниците учели за него в училище. — Гласът й секна и не можа да продължи. Бет я гледаше разтревожено, докато излизаха от банята.

— Трябва да го забравиш — заяви твърдо тя.

— Никога!

Алекс бе романтичка и вярваше в прераждането, така че може би в някой друг живот все пак щяха да бъдат заедно, защото несъмнено любов като тяхната щеше да просъществува вечно.

— Алекс, иди при моя лекар, доктор Голдман. Той е много добър и мил. Ще ти даде нещо за депресията ти и така поне ще можеш да се заемеш с курсовата си работа.

Тя поклати глава и тежко се отпусна на леглото.

— Сега не мога да работя над нея.

— Алекс, не се дръж като глупачка! Можеш да си останеш депресирана и да не вършиш нищо, но можеш да идеш при доктора, който ще ти предпише нещо за повдигане на духа, и да преодолееш този период.

— За мен това е без значение.

— Но за мен не е.

 

 

Още същия следобед Бет я заведе при доктор Голдман. Пътуването в таксито отново накара Алекс да се почувства зле, но тя твърдо реши да не повръща за втори път този ден. Въпреки това, в мига, в който влязоха в сградата, Алекс запита с неестествен глас:

— Къде е тоалетната?

Портиерката я изгледа над роговите рамки на очилата си и й посочи вратата:

Алекс едва успя да се добере дотам, преди да я връхлети нов пристъп на гадене и пет минути по-късно, когато излизаше, реши, че Бет може би е права. Явно наистина е пипнала някакъв вирус.

Голдман, който бе на около седемдесет години, й се усмихна приветливо, и я попита какво не е наред. Тя се поколеба малко, преди да му каже, че един много близък човек е починал наскоро и е изпаднала в пълна летаргия. Разплака се, докато говореше, а лекарят я изслуша със съчувствие и когато Алекс заяви, че вероятно има някаква стомашна болест, отговори:

— Нека аз да преценя това.

Разпитваше я подробно, докато я преглеждаше.

— Ще направим и кръвен тест, като се има предвид, че току-що сте се върнала от Либия. — После отново се усмихна приветливо. — Кога за последен път сте имала менструация?

— Аз… — тя примигна и се опита да си припомни, но в момента в мислите й сякаш цареше пълен хаос. Но той не можеше да си мисли това, което предполагаше, че си мисли! — Защо?

— Възможно ли е да сте бременна?

Алекс го зяпна с неверие.

— Не! Невъзможно е!

— Добре.

Той започна да преслушва гърдите и дробовете й и тя пак се замисли. Миналата нощ се бе любила, но това не се броеше, както и преди няколко седмици, и то без да използва никакви предпазни средства. Реши, че последният й цикъл бе минал преди шест седмици, което означаваше, че сега й закъснява, но не можеше да е бременна. Определено не. Тя едва-едва промълви:

— Закъснява ми с две седмици. Правих секс преди около три седмици и… — при тези думи се изчерви — не използвах предпазни средства.

Очите му се разшириха.

— Дори и презерватив? Скъпо момиче, живеем в епохата на спин. — Той веднага тикна в ръцете й три брошури и тя ги погледна с насълзени очи. Не и през деветнадесети век, помисли си.

— Ще трябва да вземем проби и от урината.

Алекс кимна, но реши да не му казва, че от няколко дни чувстваше гърдите си странно — едновременно натежали и леко възпалени.

 

 

Обади се в кабинета на доктор Голдман на другата сутрин точно както се бяха разбрали, и асистентката му радостно й обясни, че резултатът й е положителен.

Алекс затвори потресена.

Беше бременна, но й се струваше невероятно. А и с чие дете? На Хавиер? Или на Джебал? Стоеше неподвижна и напълно слисана. Как бе възможно да носи детето на някой от двамата, след като те бяха мъртви отпреди повече от век?

Мили Боже, детето трябваше да е от Хавиер. И изведнъж тя разбра с абсолютна сигурност, че детето е на Блекуел, плод на тяхната любов. Дете на Съдбата. Нямаше друг възможен край, не и когато любовта й бе толкова силна, че да я изпрати при него. В този момент осъзна с убийствена яснота, че не иска да остане в двадесети век, иска да се върне обратно, дори и ако не можеха да бъдат заедно. Искаше да живее в същия век като него, в същия град и да може да го зърва понякога, макар и от разстояние.

Алекс се разплака. Сега знаеше защо се чувства толкова изтощена и свръхемоционална, но плачът нямаше да й помогне, а самосъжалението нямаше да я пренесе през времето. Тя се опита да мисли разумно. В началото беше предположила, че газената лампа по магически начин я е пренесла в миналото, но беше успяла да се върне и без нея. Как тогава го бе направила? Кой беше общият знаменател в двата случая?

Бяха й нужни няколко секунди, за да размисли. Беше заминала за Триполи да търси Хавиер, влюбена в него до полуда, а на борда на „Конститюшън“ признанието му я бе накарало да изпита невероятна ярост. Тогава любовта й ли я беше пренесла при него първия път? А гневът й ли я беше върнал обратно в двадесети век?

Вече знаеше какво трябва да направи. Алекс стана, обади се по телефона и си запази място за следващия полет до Бостън. Обзе я вълнение, а от депресията й не бе останала и следа.

 

 

Стоеше пред дома на Блекуел и се опитваше да събере мислите си. Къщата вече не беше музей, семейство Блекуел все още живееше в нея и тази вечер те явно празнуваха нещо.

Сградата изглеждаше внушителна, наскоро боядисвана и чудесно поддържана — от улуците на покрива до красивите капаци на прозорците и комините от червени тухли. Пейзажът около къщата също бе променен. Навсякъде се издигаха брястове и дъбове, а покрай оградата борове. Висока тухлена стена със заострени железни шипове ограждаше имота. По фасадата пълзеше цъфнала дива роза, а отпред имаше кръгъл паркинг, препълнен с мерцедеси, ягуари, ферарита и лимузини. И все пак архитектурата на самата къща не се беше променила.

Алекс се поколеба. Големите железни врати на двора бяха широко отворени и пред тях не стоеше охрана, а от къщата долитаха смях и разговори. Над грижливо окосената ливада се носеше приятна музика. Разтреперана, тя се реши и прекоси пътеката.

Помисли, че ако знаеше, щеше да си облече вечерна рокля, вместо дънки с широк колан, риза и ботуши до глезените. Сега нямаше начин да се появи на партито, без да не привлече излишно внимание, освен ако, разбира се, не я сметнеха за прислужница.

Пренебрегна погледите на шофьорите, които я зяпаха, докато вървеше покрай лимузините им. Колко се бе променила. Знаеше, че те я наблюдават не защото беше облечена неподходящо, а защото беше красива жена. Блекуел й бе дал това самочувствие и увереност в себе си.

Алекс бавно изкачи предните стъпала и се запита дали няма да й се появи някой дух, както и миналия път, когато бе посетила къщата. Остана неподвижна с разтуптяно сърце, очакваща и нетърпелива, но не почувства нищо около себе си. Нищо, и никой. Обзе я огромно разочарование. Стоеше пред вратата, без да знае колко време е изминало, и очакваше да се появи Блекуел. Вместо това в ухото й прозвуча мъжки глас и тя сепнато се обърна.

— Хей, попитах ви дали не сте се изгубила — каза младежът.

Алекс не можеше да се помръдне. Той беше на деветнадесет, а може би на двадесет години, но невероятно много приличаше на Хавиер. Би могъл да му бъде син. Неговите очи също се разшириха, одобрително плъзгайки се по нея.

— Мога ли да ви помогна? — Усмихна й се и тя почувства облекчение, защото усмивката му въобще не приличаше на тази на Хавиер, беше по-широка и на бузата му се образуваше трапчинка. Той протегна ръка. — Аз съм Блек. Или поне така ме наричат още от началното училище. Истинското ми име е Хавиер.

Алекс успя да кимне, мъчейки се да не заплаче. Колко красив бе той, истински потомък на Хавиер.

— Кръстен съм на един мой прадядо — продължи младежът, а в очите му се четеше любопитство.

— Знам.

— Да не заплачете? Разстроих ли ви по някакъв начин?

— Не — прошепна тя.

— Може би ще е по-добре да влезете. Какво ще кажете за едно питие?

Алекс отново кимна, дишайки тежко, а той я хвана за ръката и я въведе във фоайето. Колко променена беше обстановката — сега дъбовият под беше тъмнокафяв, без драскотини, излъскан и блестящ, над главите им огромен полилей със свещи хвърляше мека светлина, килимът върху стълбите беше нов, със сини и златисти линии по края, а някогашният дървен парапет бе заменен с по-модерен от желязо. Мебелите бяха скъпи, предимно европейски.

— Заповядай — покани я Блек, като я наблюдаваше с преценяващ поглед.

— По-добре да изчакам тук — отговори Алекс и се почувства неудобно от факта, че всъщност възнамеряваше да използва този младеж. Но нима той бил разбрал, ако му кажеше истината?

— Добре, въпреки че баща ми не би имал нищо против. Той има репутацията на хищник в бизнеса, което в днешно време е решаващо, ако искаш да оцелееш и да се задържиш на върха, но иначе е много свестен.

— Ще те изчакам.

— Бяло вино?

Тя си помисли за растящия в нея живот и каза:

— По-скоро минерална вода.

Блек се усмихна и тръгна към големия салон. В мига, в който изчезна, Алекс се огледа наоколо, за да се увери, че няма никой и се втурна нагоре по стълбите. Прескачаше по две стъпала наведнъж, запъти се към неговата стая и без дори за секунда да се поколебае, отвори вратата. И възкликна.

Поради някаква глупава причина бе очаквала да види голямото старовремско легло, бюрцето от борово дърво и раклата, но тази луксозно обзаведена стая с червено-бели тапети и копринена златиста покривка на леглото безкрайно много се различаваше от спомена й. Очевидно главата на семейство Блекуел имаше съпруга, защото нейната ръка се усещаше във всяко кътче на къщата.

И все пак това трябва да беше неговата стая, затова Алекс внимателно затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

— Къде си? — попита измъчено Алекс. — Толкова много ми липсваш. Такава нужда имам от теб. Не искам само твоя призрак, но ако това е всичко, което ми се полага, нека видя поне него. Хавиер?

Тишина изпълваше стаята. Него го нямаше. Алекс заплака.

— Моля те, ела при мен!

Чакаше, ослушваше се, но той не се появи. Погледна към грижливо оправеното легло, до което бе постлана животинска кожа, към белите брокатени пердета, към черната мраморна камина и тихичко проплака. Тогава погледът й се спря върху килима — същия онзи стар персийски килим, който бе видяла при миналото си посещение.

Тя се свлече на колене, прекара ръце по избелялата тъкан и заплака по-силно отпреди. Легна по корем, отърка буза в меката износена вълна и изстена:

— Хавиер.

Усети топлина под бузата си, необичайна топлина. Вратата зад нея се отвори, прозвучаха мъжки стъпки, които изведнъж спряха, и прозвуча остър възглас:

— Какво става, по дяволите?!

Не беше Блек, а явно е неговият баща, главата на семейство Блекуел. Тя долови авторитета в гласа му и почувства силното му присъствие.

Алекс не се помръдна, защото килимът под нея се беше нагорещил, краката й започваха да изтръпват и взе безмълвно да се моли. Мъжът притича до нея, клекна и я погледна загрижено, а когато тя също го погледна, усети, че тялото й още повече изтръпва.

Той бе точно копие на Блекуел, но по-възрастен, вероятно петдесетгодишен, видът му обаче младежки, беше изключително красив и с прекрасно поддържано тяло. Ако не знаеше къде се намира, Алекс вероятно би го сбъркала с любимия си. Мъжът я гледаше, сякаш я бе разпознал, и дрезгаво запита:

— Коя сте вие?

Краката й бяха станали съвсем безчувствени, погледът й започваше да се замъглява, а пространството се завъртя около нея. Не отговори, но му се усмихна.

— Какво има? Зле ли ви е?

Всичко се въртеше и тя прошепна усмихната:

— Добре съм. Най-сетне се прибирам у дома.

— Коя си ти? — настоя той. — Коя си ти, по дяволите!

Алекс усети странното, но познато напрежение от всмукването на тялото си и каза:

— Александра Торнтън.

— Това е невъзможно! — възкликна мъжът, изправи се и я погледна, като че ли виждаше пред себе си призрак.

Тя се усмихна, изпълнена с любов, и тогава вихрушката я вдигна и я понесе.