Бренда Джойс
Похитена (2)

2.

Алекс беше отседнала в хотел „Бостониан“. Бързо влезе в стаята си и хлопна вратата, все още леко замаяна. Сега вече беше доста по-спокойна отпреди, тъй като се намираше между останалите гости на хотела и далече от къщата на Блекуел. Улицата под прозореца й беше ярко осветена от ресторанти и магазини и изпълнена с пешеходци, преминаващи коли и таксита. Може пък и да си бе въобразила всичко. Но не вярваше да е така.

Тя съблече пуловера и избелелите си дънки. Остана само по бели дантелени бикини и сутиен и започна нервно да се разхожда из стаята. Не можеше да се освободи от образа на Блекуел. Сега, когато ги делеше достатъчно разстояние, тя си позволи да анализира събитията. Той наистина съществуваше, очите му горяха настойчиво, но беше ли ядосан и враждебен? Алекс не можеше да реши със сигурност. Ако тя беше на неговото място, определено не би била щастлив призрак. Би обитавала къщата, търсейки справедливост, а може би и отмъщение, дори двеста години по-късно. Всъщност, помисли си тя, той имаше много причини да бъде нещастен — не само че е бил убит несправедливо, но е и умрял, без да има деца, а наследството му е било предадено в ръцете на далечни роднини, които не са имали почти нищо общо с рода Блекуел. Компанията, която бе обичал, а Алекс бе сигурна, че той е обичал корабостроителница „Блекуел“, се бе превърнала в динозавър на изчезване. Алекс се почуди дали е обичал мюсюлманката, която като снаха на пашата със сигурност е била част от царския двор. Тя несъмнено е била красива и вероятно е умряла скоро след Блекуел заради своя грях. Дори и в днешни времена в някои села в Изтока прегрешилите жени понякога биват пребивани с камъни.

Александра осъзна, че ревнува от една любовна връзка, случила се преди почти двеста години. Установи, че явно е по-самотна, отколкото си мисли, щом може да бъде погълната дотолкова от един мъртъв човек, че да се интересува от любовния му живот. Беше време да се върне към училището и реалността, да започне отново да излиза на срещи и да завърши дипломната си работа. Интересно съвпадение, но темата на работата й беше върху зараждането на американската флота по време на войната с Франция, завършила през 1799 година — само няколко години преди залавянето и екзекуцията на Блекуел. С подновен ентусиазъм Алекс бързо изчисли, че Хавиер Блекуел най-вероятно е участвал във войната, тъй като тогава трябва да е бил на около двадесет години. С разтуптяно сърце тя се зарече да провери това.

Белите пердета на прозореца леко потрепнаха. За момент Алекс замръзна, защото прозорците бяха затворени, но после усети хладния въздух върху голите си крака и разбра, че в стаята има климатик. Присмя се на себе си. Господи, наистина се държеше като глупачка, ала въпреки това отиде до прозореца и внимателно надникна през него. Погледът й подмина улицата, изпълнена с хора, и се спря на притихналото кметство, слабо осветено от старомодни лампи. После се плъзна настрани към мястото, където трябваше да се намира къщата на Блекуел, но, разбира се, тя не можеше да се види оттук. Отдръпна се от прозореца, като си каза да спре с тези мисли и да поспи най-сетне. Беше отседнала в крилото „Харкнес“ на хотела, което е било построено през 1824-а, когато Блекуел вече е бил мъртъв. За пръв път Алекс се огледа добре и остана очарована от малката стая, която имаше истинска кахлена печка и сложни орнаменти по тавана. Леглото й беше голямо и подобно на останалата мебелировка, имитираше стила от миналия век. Алекс реши, че е крайно време да си ляга. Беше загубила апетит тази вечер, но утре щеше да закуси богато. Съблече бельото си, влезе гола в банята и загледана в огледалото над бялата порцеланова мивка, за момент се взря в лицето си и тъмните кръгове под очите. Когато пристигна в Ню Йорк от родния Мистик, Кънектикът, няколко модни агенции бяха проявили интерес към нея, въпреки че не беше по-висока от метър и шестдесет и осем. Може би наистина беше хубава, тъй като хората често обръщаха глави подире й, но тя намираше лицето си за твърде ъгловато и нестандартно. Всъщност младежите на нейната възраст като че ли се бояха от нея. Най-добрата й приятелка, Бет, която изглеждаше съвсем обикновено, непрекъснато излизаше на срещи, докато Алекс не бе излизала с никой, откакто се бяха разделили с Тод. Имаше големи зелени очи, гъста червеникава коса, високи скули и пълни устни, но не беше сексапилна — това беше майтап. Беше на двадесет и три години и ако досега не бе изпитала оргазъм, сигурно и никога нямаше да го изпита. Тази мисъл определено беше потискаща.

Най-сетне Алекс излезе от банята и се пъхна под завивките на леглото, след което загаси лампата и се замисли. Утре ще се върне в университета и ще посети библиотеката — току-виж успее да проучи живота на Блекуел. По гърба й полазиха тръпки на вълнение. Тя се завъртя на другата страна и прегърна възглавницата. Беше забравила да си вземе нощница и чувстваше памучната калъфка хладна и леко възбуждаща до гърдите си. Затвори очи и си помисли какво ли би било да срещне Блекуел, ако беше живяла в миналото. Усмихна се, докато си мислеше за първия миг, когато очите им ще се срещнат по време на бал в неговия дом. Той ще бъде опустошително красив в официалния си костюм, а тя ще носи бална рокля от тафта. Той ще я види, очите му ще се разширят и между тях ще прехвърчат искри точно както в любовните романи. Алекс притисна възглавницата по-силно. Отново ставаше глупачка, нейната фантазия беше не само глупава, но и безсмислена. Тя никога нямаше да срещне Блекуел, поне от плът и кръв. Никога. Той беше мъртъв, а тя определено беше жива.

И все пак образът му не изчезна. Беше късно, а нощта изненадващо тиха и Алекс лежеше сама и гола в леглото. Тялото й беше младо и пълно с енергия и тя усещаше лекото търкане на бедрата си. Горещо пожела поне веднъж да познае прегръдките на Блекуел. Стисна още по-силно възглавницата. Очите й бяха затворени и памучната калъфка бе накарала зърната й да се втвърдят. Алекс чуваше учестеното си дишане и усещаше ускорения ритъм на сърцето си, ала не можеше да прогони видението, как Блекуел плъзга ръка по слабия й гол гръб и продължава по-надолу. Представи си нежната му целувка по брадичката и по шията си, след което той погали задната част на бедрата й. Обля я сладостна гореща вълна и тя стисна здраво бедра. Ако някога се бяха срещнали, беше сигурна, че той щеше да я желае много повече от Тод, който бе твърдял, че я обича, а накрая я напусна заради друга жена.

Алекс се обърна със затворени очи, опитвайки се да се успокои, но все още усещаше върховете на пръстите му, които нежно галеха лицето й, ръцете и раменете. Господи. Тя прехапа устни, за да не изстене. Нима бе грешно да фантазира? Не й беше за пръв път, а ако се концентрираше, можеше да повярва, че всичко това е реалност. Представи си как той гали бедрата й със загрубелите си и разранени длани и как съвсем леко докосва мъха между тях. Тя изохка. Можеше да усети как прокарва пръсти по плоския й корем, а после докосва гърдите й, чиито зърна бяха щръкнали болезнено. Едва издържаше, сякаш той наистина масажираше зърната й между палеца и показалеца си. Алекс никога не се бе опипвала, но сега бе готова да го направи. Представи си как се навежда над нея и засмуква едната й гърда, дразнейки зърното с кадифено грапавия си език. И най-сетне докосването, за което така жадуваше, когато грубата му и силна ръка се пъхна между краката й.

Александра рязко разтвори очи. За момент така беше потънала във фантазията си, че наистина бе усетила зъбите му върху гърдите си и дори още по-зле, ръката му — собственически наместена между бедрата й. В този миг Блекуел се материализира над нея с изкривено от страст лице и святкащи очи, с разгърдена риза и коса, хваната на опашка.

Погледите им се срещнаха. Неговият сякаш пламтеше. Алекс изпищя и бясно се метна към ключа на лампата до леглото. Часовникът с трясък падна на пода и лампата светна. Алекс седна изправена, придърпа завивките до брадичката си и се огледа. Стаята беше празна и Блекуел беше изчезнал. Сърцето й туптеше толкова силно, че можеше да изскочи от гърдите й, беше цялата в пот и трепереше неудържимо. Отново примигна няколко пъти. Беше сама. Разбира се, че беше сама!

Господи. Просто си го беше представила, но за момент, само за момент, беше почувствала всичко толкова истинско. Алекс отново огледа уютната стая, но не видя нищо друго, освен столовете и масичката, чантата, обувките и дамската си чантичка. Постепенно пулсът й започна да се нормализира. „Ти си глупачка“ си каза тя, но все още не смееше да помръдне. Хотелската стая беше абсолютно празна. Изведнъж тя улови движение с крайчеца на окото си, но това беше просто лекото потрепване на пердетата от въздушната струя на климатика. Сърцето на Алекс дълго не можа да се успокои. Тя стоеше и гледаше празната стая, като си повтаряше, че е сама, и то от началото на вечерта, ала сега се чудеше дали някой все пак не я наблюдава. Минаваше полунощ, когато отново се пъхна в леглото, но не и преди да изтича до стола и да нахлузи дънките и тениската си. Когато си легна, оставяйки лампата да свети, придърпа догоре завивката и здраво стисна бедрата си. Заспа чак на разсъмване.

 

 

Колумбийски университет, Ню Йорк

 

— Все още ли разопаковаш?

Алекс се стресна, тъй като не бе чула Бет да влиза. Всъщност в момента тя си стягаше багажа и бе застанала между куп дънки, тениски и летни костюми, които смяташе да вземе в Триполи. Изправи се и видя Бет, която стоеше в средата на стаята с ръце, пъхнати в джобовете на късите си панталонки. Алекс се поколеба, защото досега не бе споменала нищо на приятелката си, откакто се бе завърнала от Бостън миналата седмица. През цялото време не беше правила нищо друго, освен да проучва живота на Блекуел, но за нещастие не успя да открие много — само един кратък параграф, отнасящ се за американската война с Триполи, започнала през 1801 година.

— Алекс? Защо изглеждаш толкова гузна? — Бет се приближи и погледна чифт дънки „Левис“ и бяла копринена блуза. — Прибрала си се преди седмица и още не си си разопаковала багажа?

— Всъщност в момента го приготвям — неохотно призна Алекс.

Бет изглеждаше объркана.

— Къде отиваш?

— В Триполи.

Бет се изсмя.

— Много смешно. А сега ми кажи къде ще ходиш наистина.

Алекс се втренчи пред себе си и хвърли в чантата един панталон и лъскав кожен колан.

— Не се шегувам.

Бет леко пребледня.

— Алекс, не може да говориш сериозно! Да не си полудяла? Не си ли чувала за забраната американци да влизат в Триполи!

Алекс приседна до вълнената чанта.

— Получих студентска виза. — Това беше лъжа, но тя не смяташе да признава на Бет, че на връщане от Бостън се бе отбила в Париж, за да си намери подправен френски паспорт, с който да влезе в Либия — и че документът й бе струвал голяма част от спестяванията й.

— Ти наистина си полудяла — ядоса се Бет. — Кажи ми, че това е някаква шега.

— Не, не е шега. Трябва да отида, но ще внимавам.

— Не осъзнаваш ли какво може да се случи на жена като теб! — възкликна приятелката й.

Разбира се, че знаеше. Можеше и да е прекалено романтична, но не е глупава.

— Ще внимавам много.

— Те отвличат красиви жени, Алекс, и ги продават в хареми. Правят ги бели робини! Никога няма да се върнеш оттам!

Алекс не отговори. Знаеше, че е луда, за да заминава, но един вътрешен гласец й казваше, че трябва да го направи. Беше убедена, че ще открие много повече за Блекуел на мястото, където е държан в плен и убит.

— Какво е станало, какво ти се е случило?

Алекс трябваше да се довери на някого.

— Бет, когато бях в Бостън миналата седмица, отидох да посетя къщата на Блекуел, която е музей. Някога е била дом на много влиятелно семейство корабостроители.

— Нищо не разбирам.

Алекс навлажни устни и когато проговори отново, в гласа й имаше ентусиазъм.

— Наследникът на корабостроителница „Блекуел“ в края на осемнадесети век се е казвал Хавиер Блекуел. Там видях портрета му и неговата спалня. — И духът му, помисли си тя. — Той е бил невероятен мъж.

— Все още не ми звучиш смислено.

— Той е бил екзекутиран в Триполи, Бет, през 1804-а. Пренасял е или оръжие, или храна, но е бил заловен при нос Боун и е прекарал една година в плен. По-късно, в средата на юни 1804 и само няколко седмици преди първата атака на Пребъл над града, Блекуел е бил публично екзекутиран.

Бет я зяпна и за момент не промълви дума.

— Алекс, всичко това е безсмислено. Отиваш в Либия само защото някакъв си мъж е умрял там преди двеста години?

— Знам. — Александра седна на леглото и се загледа в ръцете си. Дали да й каже за духа на Блекуел?

— Знаеш? И въпреки това отиваш? Какво смяташ да откриеш там, духа му ли?

Алекс бавно повдигна очи и срещна погледа на Бет.

— Аз вече открих неговия дух. — Тя усети как пулсът й се ускори. — Господи, Бет, аз го видях — два пъти! Признавам си, че съм уплашена и не разбирам какво се случва с мен, но по някаква необяснима причина просто знам, че трябва да отида в Триполи!

Бет седна на леглото до Алекс и избута купчина дрехи.

— Ти наистина си полудяла. Такива неща като призраци и духове не съществуват.

Отговор не последва, защото Алекс не можеше да разкаже на най-добрата си приятелка всичко, например, как беше сигурна, че Блекуел се опита да я люби в хотелската стая в Бостън. Отново се вторачи към леко загорелите си ръце, отказвайки да признае на Бет, че е права.

Защото Бет грешеше. Всъщност Алекс смяташе, че Блекуел е тук, в стаята, през последните две нощи. Тя не можеше да спи, беше ужасена и изпълнена с напрежение и въпреки че си бе повтаряла многократно, че всичко е просто нейна фантазия, не бе посмяла да изгася лампата нощем. По дяволите, усети го около себе си, бе го усетила как я наблюдава.

— Откажи се, не отивай — повтори настойчиво Бет.

— Трябва да отида. Иска ми се да ти го обясня, но не мога.

Бет не проговори почти цяла минута, после обвинително посочи с пръст към масата, където върху учебник по история лежеше един любовен роман.

— Прекалено много четеш такива книги, Алекс. Духове не съществуват. Знаеш ли какъв е всъщност твоят проблем? Ти само четеш, учиш и тренираш. Не си излизала на истинска среща, откакто ходеше с Тод, а той те заряза преди три години. Знам, че го обичаше, че сте били заедно още от училище и че сте се готвили да се ожените и съжалявам, че той те нарани. Но ти, Алекс, имаш нужда от мъж, от някакво забавление и нормален живот. Ако имаше такъв нормален живот, нямаше сега да седиш тук и да ми разправяш тези небивалици за духове.

Александра не отговори. За миг се почуди дали приятелката й не е права, но въпреки това знаеше, че трябва да отиде в Триполи. В Париж вече я чакаха фалшивият паспорт и визата, а самолетният билет бе купен.

Бет въздъхна и я прегърна през раменете.

— Алекс, трябва да спреш с това още сега. Духове не съществуват, нали? Искам да се срещнеш с братовчеда на Джон, казва се Ед. Искам и да помислиш дали не би било добре да отидеш на психиатър. И няма да заминеш за Триполи, разбра ли? Просто забрави за това, сложи му край, преди да се е случило нещо ужасно.

Алекс погледна към приятелката си, видя загрижеността и обичта в очите й и за момент се поколеба. Бет наистина се тревожеше за нея, тя беше най-близкият й човек, почти като нейна сестра. В момента Бет работеше върху темата си по икономика и беше самото олицетворение на логиката, обективността и здравия разум. Може би все пак беше права, в крайна сметка тя не четеше любовни романи като нея.

„Триполи“ — каза той.

Алекс се стресна и пребледня.

— Какво?

— Нищо не съм казала — отвърна Бет намръщено.

Александра огледа осветената от слънцето стая, пълна с мебели, след което се изправи и заяви твърдо:

— Трябва да отида.

— Но, за Бога, защо?

Алекс навлажни устните си и най-сетне изрече това, което се страхуваше да признае дори и пред себе си:

— Защото съм влюбена. Влюбена съм в мъж, който е мъртъв от сто деветдесет и две години.