Бренда Джойс
Похитена (7)

7.

Триполи

22 май 1803 година

 

Къде се бавеше Мурад?

Алекс стоеше до една амбразура в стената на двореца и гледаше към морето. По-рано през деня бяха забелязани три кораба от американската флота, които плаваха покрай брега на Триполи и тя бе изпратила Мурад да провери какво става. Последната година имаше доста сблъсъци между двете страни, но нищо по-сериозно и пашата оставаше непреклонен — нямаше да подпише мирен договор с Америка, ако не получи голяма сума пари и множество подаръци. Той се чувстваше подценен и обиден, защото останалите арабски държави бяха получили подобни подкупи или им бяха обещани такива и беше решен да ограбва американските кораби, докато не прибере своя дял.

Това обаче не му се отдаваше толкова лесно напоследък. Когато Алекс пристигна в града преди малко повече от година, Триполи беше поставен под блокада от американските кораби, въпреки че пашата не беше особено уплашен, и в резултат корсарите не можеха вече така безпроблемно да крадат плячката си, а трябваше да се промъкват през блокадата. Скоро адмирал Дейл бе отзован, а на негово място дойде Ричард Валънтайн Морис. Той и цялата военна флота прекараха годината, разпръснати из Средиземноморието. Алекс горчиво си помисли, че за Морис, жена му и малкото му дете това явно е било едно отморяващо пътешествие, защото около Триполи не бе забелязан нито един американски военен кораб. Пашата, Джебал и висшите офицери грубо и злорадо се присмиваха на американците, които смятаха за страхливци, способни само да дърдорят.

Междувременно не се чуваше нищо за „Перлата“ или нейния капитан Хавиер Блекуел, ала Алекс беше нащрек. След по-малко от два месеца корабът щеше да бъде заловен в морето и Блекуел доведен в Триполи като пленник. Ако последната година не бе била такъв шок и изпитание за смелостта и умението й да оцелява, Алекс досега щеше да си е изскубала косите косъм по косъм от нетърпение, докато го очакваше. А той със сигурност щеше да пристигне, както пишеше в историческите книги, защото иначе тя напразно щеше да е прекарала цяла година, отблъсквайки Джебал и опитвайки се да се приспособи към нетърпимите мюсюлмански навици. Нощем спеше трудно поради всекидневното напрежение. Толкова силно желаеше да бъде с него, че често си представяше себе си в прегръдките му и това я докарваше до сълзи. Чувствата й напоследък бяха толкова силни, че едва ги контролираше.

Въпреки това тя и за миг не забрави, че след година Блекуел ще го екзекутират, ако двамата не успеят да избягат от Триполи. Алекс с мъка отклони мислите си от Блекуел и бъдещето, както правеше всеки ден през последните четиринадесет месеца. Къде се бавеше Мурад? Тя нетърпеливо закрачи покрай амбразурата, защото беше сигурна, че ще се случи нещо важно, откакто видя трите кръстосващи американски кораба. Ами ако някой от тях беше „Перлата“? Това, че той беше заловен през юли, не значеше, че не може да се появи в околността всеки момент. Чу стъпки, които бързо изкачваха каменното стълбище, и се обърна. Все още не можеше да свикне с множеството дрехи и накити, които трябваше да мъкне и с досада отметна пластовете ярки шалвари, елеци, поли и роби, които затрудняваха движенията й и бяха невероятно тежки заради украсата им с мъниста и скъпоценни камъни. Около китките й подрънкваха гривни, а на двата си глезена носеше дебели сребърни верижки, защото само жените с царска кръв имаха право да носят на краката си златни. Очите й бяха плътно очертани с черен молив, на ушите си носеше златни обици с тюркоаз, беше обвита с було от най-скъпата прозрачна златиста материя, а плътен колан от злато довършваше облеклото й.

От всичко най-много Алекс ненавиждаше покривалото за лице, без което не биваше да напуска харема и затова сега не го носеше. Бързо се отмести от амбразурата, защото Джебал щеше да побеснее, ако я мерне непокрита навън. И все пак търпението й си имаше граници, пък и Мурад познаваше тайните коридори на палата като дланта на ръката си и никой не я бе забелязал, когато премина от покоите на Джебал и излезе в главното помещение. Така съпругът й никога нямаше да узнае, че се е разхождала извън харема без покривало.

— Алекс, те обикалят покрай крайбрежието от изгрев-слънце — каза Мурад, заставайки зад нея. — Пашата е ядосан, мъжът ти също.

Алекс обърна гръб на трите кораба, единият от които беше фрегата с поне тридесет оръдия, и потрепери от вълнение. Искаше й се да можеше да си спомни какво се случва преди атаката на Пребъл, която щеше да последва след около година.

— Какво са намислили, Мурад?

Той я погледна изкосо.

— Какво си намислила ти, Алекс?

Тя навлажни устни. Мурад беше много повече от обикновен роб, той се бе превърнал в най-близкия й съюзник и довереник. С тих глас тя прошепна:

— Ако те готвят нападение, трябва бързо да отидем при Нилсен и да се опитаме да предупредим американците.

Мурад пребледня.

— Та това е предателство, Алекс!

— Знам какво приказвам.

— Не знам какво готвят. Пашата се е уединил заедно с Джебал, Фарук и Рейс Джабар.

Явно ставаше въпрос за военно съвещание, защото Фарук беше първият министър, а Джабар адмирал на флотата. Алекс никога не бе представяна на двамата мъже, но подобно на останалите мюсюлманки от харема и тя често ги бе шпионирала от специални стаи, построени именно с тази цел. Животът на мюсюлманите беше истински ад — те имаха право да наблюдават, но не и да участват в повечето събития, случващи се около тях.

— Хайде — подкани го Алекс, втурвайки се по стълбите.

— Какво смяташ да правим? — оплака се Мурад. — Не харесвам това изражение на лицето ти, защото предвещава нещо лошо.

— Знам. Ще шпионираме пашата, Джебал, Фарук и онзи отвратителен Джабар.

— Алекс, ти си се побъркала! Ако ни открият, ще ни бият с пръчки.

Въпреки протестите двамата се затичаха надолу по стълбите. Алекс добре знаеше какво представлява боят с пръчки, макар че за щастие не от личен опит. Пъхаха краката на човек в дъска с две дупки и го провисваха надолу с главата, след което безмилостно го налагаха с пръчка по петите. Често се случваше хора да умират при повече от сто удара. Мурад отвори някаква врата и те навлязоха в тесен тъмен ходник.

— Джебал никога няма да ме нарани, защото е влюбен в мен — проговори тя, докато младежът палеше факла.

— Много умно, от твоя страна, да му кажеш, че първият ти мъж е починал и ти е нужно време да го оплачеш.

— Не те разбрах — стресна се тя.

— Знам истината. Знам, че никога не си била женена, няма никакъв първи съпруг и това е просто лъжа, за да го държиш далече от леглото си.

Алекс не можеше да се помръдне. Въпреки че Мурад беше най-добрият й приятел, не му бе казала истината, че е пътувала през времето и идва от двадесети век.

— Няма значение. По-скоро бих умрял, отколкото да те предам — простичко заяви Мурад.

— Как разбра?

— Просто разбрах. Пък и хитро си го замислила. Като не допускаш Джебал в леглото си, той продължава все така страстно да те желае. Но ти знаеш това, нали?

— Хрумвало ми е — призна тя. — Не това обаче е най-важното. Не мога да спя с мъж, когото не обичам, Мурад.

Сребристите му очи бяха топли и нежни.

— Разбирам. Ти си различна, Алекс. Никога преди не съм срещал жена като теб.

Тя се поколеба, после се приближи и го прегърна. Никога досега не го беше прегръщала, но сега това й се стори естествено и нормално. За няколко секунди младежът остана неподвижен, след което я прегърна с една ръка, докато държеше факлата с другата и Алекс видя, че се изчерви.

— Никога нямаше да се справя без теб, Мурад. Благодаря ти.

— Напротив, щеше дори и без мен.

Те продължиха по коридора и когато завиха вляво, стигнаха до една малка вратичка над главите си. Мурад я отвори и надникна, след което кимна на Алекс да го последва. Двамата се озоваха в градината на харема и клекнаха в гъстите шубраци, които напълно ги скриваха. Младежът за момент отмести листата, за да погледне през тях и бързо ги пусна, като промълви беззвучно:

— Зои.

Сърцето на Алекс изстина. Зои беше първата съпруга на Джебал — пълна, мургава и знойна жена, която страстно ненавиждаше Алекс. Мурад долепи устни до ухото на приятелката си и дори така тя едва дочу думите му.

— Днес Маса ме следеше.

Пулсът й отново скочи, защото Маса, евнух като Мурад, беше огромен африкански роб, който служеше на Зои.

— Зои?

— Разбира се, тя се опитва да те хване в непослушание или нещо по-лошо.

Алекс вече беше наясно с това. След малко Зои изчезна и двамата изпълзяха от храсталака. Градината на харема беше изключително красива, потънала в цветя и зеленина, сред които проблясваха басейнчета с рибки и мраморни чешми. Двете жени на пашата и една от дъщерите му имаха стаи в източната част на градината, а Алекс и Зои обитаваха западната част заедно с Джебал. Другите две дъщери на пашата и техните семейства живееха в стаите точно зад тези на Джебал. Алекс и Мурад бързо прекосиха градината.

— Защо Зои толкова ме мрази? — попита Алекс — Очевидно за всички е, че не обичам Джебал, а и той не посещава леглото ми. Сега изцяло е погълнат от новата си наложница Паолина.

— Преди Джебал имаше само една съпруга, Зои. Затова тя те мрази толкова много, Алекс. И двамата знаем, че Паолина е просто моментна прищявка и той никога няма да се жени за нея.

Щом влязоха в двореца, Алекс покри лицето си. Безшумно се приближиха до стаята, където четиримата мъже разискваха шината и никой не ги видя как се шмугнаха в съседния коридор, който водеше до малка стаичка с дупки в стените.

— Това хич не ми харесва — отбеляза Мурад.

Стаичката не беше тайна и всички знаеха за нея. Жените можеха да идват тук, когато си поискат, за да наблюдават празненствата и угощенията, устройвани от пашата. Подобна стая имаше и до покоите на Джебал, ала никоя от тях не биваше да се използва, за да се шпионират тайните политически съвещания на мъжете. Алекс надникна през една дупка и видя пашата, който мрачно седеше на трона си. Джебал и Джабар разгорещено спореха, а през това време Фарук ядеше от фурмите и ядките пред него.

Високият русоляв шотландец Рейс Джабар беше почервенял.

— Трябва да изпратим дузина крайцери да атакуват американските кучета и да ги унищожат.

— Господарю, изпрати първо само три, защото американците току-виж унищожили всички, които хвърлиш срещу тях — побърза да каже Джебал.

— Те са страхливци, които ще подвият опашки и ще побегнат — намръщи се Джабар. — Да не би досега да са отмъстили за загубата на „Франклин“ или „Сара“?

Алекс прошепна на Мурад:

— Той мрази американците дори повече от пашата. Но защо?

— Никой не знае — също толкова тихо отговори Мурад. — Шшт. Ес-мах-е.

Тя отново загледа мъжете, които продължиха своя спор — Джабар непреклонен, а Джебал намусен.

— Достатъчно — изрева най-сетне пашата. — Съгласен съм с Джебал и ще изпратим три кораба. — Студеният му поглед не се отмести от Джабар, който побесня и още повече почервеня, след което демонстративно напусна стаята. Фарук проговори:

— Повелителю, ти отсъди мъдро първо да изпробваш американците, преди да предприемеш по-сериозни мерки. Дали да поприказвам с Джабар, сигурно му е минал ядът?

— Иди — кимна пашата.

— Господарю, това означава ли, че аз ще командвам действията? — попита Джебал.

— Ти си единственият ми наследник и не можеш да излезеш в морето с тези три кораба.

Лицето му помръкна.

— Господарю, аз…

— Моята дума е закон.

Джебал се поклони и пашата напусна стаята, развявайки след себе си коприна, кадифе и кожи. Алекс наблюдаваше Джебал със съчувствие, защото, за разлика от баща си той не беше крадец, убиец или злодей. Отнасяше се добре към нея, роднините и робите си, доколкото това беше възможно за един турски принц.

— Да вървим — каза тя на Мурад.

Но щом отвориха вратата, се оказаха лице в лице с Джабар.

Шотландецът се усмихна на Алекс, но очите му си останаха все така леденостудени. Беше облечен в шалвари и елек, а на кръста му висяха ханджар и пищов със седефена дръжка. Усмивката така и не слезе от обгарялото му от слънцето лице.

— Коя си ти, жено?

Мислите й потекоха безредно и тя стисна здраво покривалото, макар че той вече бе зърнал лицето й, допреди миг почти открито.

— Не ми е позволено да разговарям с никого, ефенди.

— Ти трябва да си американската жена на Джебал. Тази, която е толкова почернена от скръб, че не го допуска в леглото си. Да, чух за тебе.

Алекс искаше да отстъпи назад, но Мурад стоеше зад нея. От къде знаеше това? Очите на шотландеца похотливо обходиха лицето й — ако Джебал видеше този поглед, сигурно би го убил веднага.

— Червенокоса и зеленоока, екзотична и красива. Сега разбирам защо Джебал се държи като глупак.

Алекс най-сетне успя да проговори, докато Мурад още повече повдигна покривалото й, така че само очите й останаха непокрити.

— Той ще ви убие, ако види, че разговаряме.

Джабар отметна глава и силно се изсмя.

— Не, жено, тебе ще убие! А знае ли твоят тъй опасен съпруг за интереса ти към политически разговори?

— Скучаех. Не разбрах и дума от това, което си казахте, мислех, че има тържество или нещо подобно. Нямах представа, че е някакъв глупав разговор за някакви глупави кораби.

— Добре казано, малка лъжкиньо — процеди Джабар, а очите му бяха изпълнени с омраза.

Тя почти се прегърби и Мурад пристъпи напред, хващайки я за ръката.

— Трябва да си тръгваме, лала Зохаре.

Алекс се остави да я поведе покрай шотландеца, който не се отдръпна от пътя й и за момент тя се докосна до тялото му с ръка и бедро. Прилоша й от този физически контакт и го чу как тихо се засмя, а когато го стрелна с поглед, блестящите му очи я пронизаха. Двамата с Мурад почти хукнаха по коридора и когато стигнаха покоите й, той тресна вратата след тях и я заключи.

— Предупредих те — извика момчето.

— Смяташ ли, че Джабар ще каже на Джебал как ме е открил да подслушвам?

— Не знам — процеди Мурад, след което отчаяно махна с ръка. — Ти си невероятно своеволна, Алекс. Той видя лицето ти!

Ала тя не го слушаше. Не можеше да върне времето назад, но можеше да се опита да изпълни дълга си и да предупреди американците за плана на Триполи. Приближи се до големия дървен сандък до леглото си, който бе гравиран и инкрустиран със скъпоценни камъни.

— В името на Аллах, какво правиш?

Алекс го отвори, извади бели бедуински дрехи и дори не погледна към слугата, докато сваляше гривните, обиците и огърлицата си.

— Не! — извика Мурад, приближавайки се със святкащи очи.

Тя обаче вече беше съблякла двата елека и дългата си туника. Очите му се разшириха, докато я наблюдаваше, но не защото стоеше полугола пред него, тъй като я беше обличал, събличал и къпал стотици пъти.

— Алекс, ти си полудяла!

Тя свали сребърните верижки и шалварите от краката си и взе бедуинските одежди.

— Той ще убие и двама ни заради това — умърлушен каза Мурад.

— Не мисля така.

— Аз знам.

Алекс се усмихна и му подхвърли един комплект бели дрехи.

— Тогава ще внимаваме много да не ни заловят извън двореца, докато се разхождаме в бедуински дрехи.

 

 

— Мюсюлманките не са свободни, а принадлежат на съпрузите си. Джебал е твой господар, както ти си моя господарка.

Алекс въздъхна, докато двамата с Мурад бързаха по тесните криволичещи улички на Триполи, а около тях се стелеше зловоние от боклуците.

— Мурад, не се тревожи толкова много. Излязохме просто на разходка и това ще казваме, ако ни заловят, което няма да стане.

— Да напуснем харема без придружители и пазач, е сериозно престъпление, а като си се преоблякла като мъж, е още по-лошо. Трябва да забравиш миналото си и това, че си американка, защото така ще си навлечеш смъртна присъда, дано Аллах не го позволи!

— Не мога.

— Зои само това чака, да сториш нещо нередно.

Тя почти се спъна, когато се сети за изпълнените с омраза очи на Джабар.

— Нека, мога да се защитя срещу нея. Рейс Джабар е много по-опасен.

— Е, поне за това сме на едно мнение.

— Твоето мрънкане започва да ми омръзва, Мурад — предупреди го Алекс, когато приближиха къщата на Нилсен. Минаваше три часът и беше време за следобедна почивка. И двамата се бяха дегизирали като бедуини, а нейната глава беше толкова плътно увита с тюрбан, че се виждаха само носът и очите й. Алекс се надяваше да убеди датския консул да предупреди американците.

— Очите ти са прекалено зелени и имаш твърде дълги мигли — заяви Мурад. — Само от разстояние можеш да излъжеш някой, че си мъж.

— Готова съм да поема този риск, защото трябва да съобщим на Нилсен това, което чухме. Със сигурност има някакъв начин той да го предаде на нашите.

Къщата на консула се намираше встрани от пътя и беше оградена с портокалова горичка и финикови палми, а на терасата се вееше датското знаме. Слугата промърмори нещо на арабски, от което Алекс долови само думата Аллах и съчувствено го докосна по ръката.

— Поне не съм скучна.

— Ти никога не би могла да бъдеш скучна. Но ще предизвикаш смъртта ми.

— Никога — каза тя, докато вървяха по каменната пътечка към вратата, на която след миг почука. Нилсен отвори почти веднага и очите му се разшириха, щом видя Алекс, след което я сграбчи за ръката и бързо я дръпна вътре.

 

 

Оказа се, че няма време да предупреждават американската флота. Тримата можеха само да наблюдават от терасата как три корсарски крайцера, натоварени с по двайсет и четири или трийсет и две оръдия напуснаха пристанището и стреляха първи. Голямата фрегата веднага им отвърна с няколко безобидни залпа и Алекс реши, че това трябва да е „Бостън“. Бреговата артилерия на пашата също откри огън, но оръдията им бяха прекалено далече и не можеха по никакъв начин да застрашат американските кораби. Бяха разменени още няколко залпа, които не доведоха до никакви разрушения и за двете страни, освен едно разкъсано платно на корсарски кораб. Американските плавателни съдове смениха посоката си, докато корсарите се върнаха обратно към пристанището и Алекс почувства как се отпуска. Нилсен въздъхна и заяви:

— Това не променя нищо.

Алекс точно щеше да се обърне, когато осъзна, че един от крайцерите не се връща към Триполи, а следва американските кораби на безопасно разстояние. Мурад и Нилсен също го забелязаха.

— Какво става, по дяволите? — попита Нилсен.

Алекс присви очи и му отговори:

— Това е „Мирабука“.

— Откъде знаете това, госпожо Торнтън?

— Има трийсет и две оръдия и е произведен в Бостън. Не си ли спомняте, когато Джабар го плени през 1801-а?

— Знам, просто не разбирам как можете да го различите на тази светлина и от такова разстояние.

— Виждам добре надалече.

Нилсен и Мурад я изгледаха странно, въпреки че робът вече знаеше за смайващите й познания върху мореплаването и корабите. Тя си представи как ли щяха да реагират, ако им кажеше, че е историк по военноморските сили от двадесети век и нейно задължение е да може да идентифицира плавателните съдове като „Мирабука“ и „Бостън“.

— Трябва да вярваме на Алекс — каза Мурад. — Досега тя никога не е объркала някой кораб.

Нилсен я погледна учудено.

— Баща ми беше във флотата — излъга тя най-сетне. „Мирабука“ вече почти не се виждаше, а първите звезди започнаха да изгряват по небето. — Чудя се какво ли прави Джабар.

— Каквото и да прави — каза Нилсен, — не е на добро.

Изведнъж тръпки полазиха Алекс и тя почувства, че наближава някакво бедствие.

 

 

— Алекс, събуди се! — извика Мурад, отмятайки копринените завивки от нея.

Тя отвори очи и когато видя напрегнатото му изражение и святкащите му очи, бързо скочи от леглото.

— Какво има? Какво се е случило?

— „Мирабука“ се е завърнал — каза той, присядайки, но после бързо стана и й подхвърли една туника. Тя знаеше, че нощницата й е прозрачна, но не я интересуваше — в крайна сметка той я беше виждал стотици пъти така.

— И?

— Такелажът й е унищожен, а корпусът доста разрушен. Петима от екипажа са мъртви, а шестима ранени, включително и Рейс Джабар.

Алекс го зяпна с отворена уста.

— Рейс Джабар е имал късмет, че е избягал — бързо продължи Мурад. — Чух един от еничарите да казва, че вражеският капитан е пуснал „Мирабука“ да се върне. Пашата е побеснял, а Джабар е окован и в момента го разкарват из града върху магаре, след като получил петдесет удара по петите.

— Господи — прошепна Алекс.

— Рейс Джабар се е заклел да отмъсти на този капитан.

— Как се казва капитанът?

— Джабар казва, че това е съшият капитан, който бил срещнал и преди и го нарича Дели Капитан.

Алекс примигна, но тъй като бе научила малко от езика, откакто пристигна, разбра името.

— Дели Капитан, Капитан Дявол.

— Да — каза Мурад, наблюдавайки внимателно лицето й. — Бил е Дели Капитан, същият, който разруши кораба на Джабар преди две седмици и той трябваше да моли пашата за милост, твърдейки, че никой мюсюлманин не може да се бие с дявола, но пашата не го послуша. Свършено е с „Мирабука“, Алекс.

Тя беше убедена в това. Здраво сграбчи ръката на Мурад, пренебрегвайки протеста му, и го притисна до себе си.

— Кой е Капитанът Дявол, кой? Как се казва?

Момъкът се отдръпна рязко.

— Какво ти става, защо стана толкова истерична? Не искаше ли да видиш точно това, как разрушават Триполи?

— Кой е Дели Капитан?

— Не знам.

Алекс не можеше да повярва на ушите си и този път дръпна силно робата на Мурад, като почти я разпра.

— Все нещо трябва да знаеш!

— Американец е.

Тя го пусна и приседна на леглото с разтуптяно сърце, неспособна да проговори и дори да си поеме дъх. Това трябваше да е той. Блекуел.

— Корабът му е американски. На него се развяват различни знамена — на Тунис, Алжир, Англия, Франция, но когато напада, винаги се вее американското.

Алекс вдигна глава и погледна право в пронизващите сребристи очи на Мурад.

— А, корабът, знаеш ли как се казва той?

— Да — отговори бавно той. — Казва се „Перлата“.