Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (9)

Сухов, както вървеше в пустинята с отмерена, стабилна крачка, се усмихна под мустак и даже лекичко се прокашля, щом си спомни тази нощ с Нюрка, първата в живота му нощ с жена.

Спря се точно преди да се натъкне на преграда. Пред него на върха на бархана растеше саксаул — изпокършен, цял в чепове, прашен. В сянката на късия ствол на това хилаво на вид, но много издръжливо пустинно дърво седеше и си почиваше земен заек. Умолително притиснал към гърди късите си предни лапички, той внимателно следеше новопоявилия се червеноармеец.

— Почина си — дай и на мен — тихо рече Сухов, без да мърда от мястото си.

Зайчето, като че ли разбрало човешката реч, бавно се отдалечи на подскоци — подскачаше като топчица.

Сухов се разположи под саксаула, изпъна изтръпналите си крака, като се стараеше да не излиза от сянката на дървото, с наслада усети с гръбнака си грапавината на дървото, притвори клепачи… и пак се озова на волжкия параход.

 

 

Прохор направо преби Фьодор — измисли си някаква причина. Разтреперан от ярост, Фьодор нахлу в камбуза, грабна ножа за рязане на месо и тъкмо да се юрне обратно, Нюрка увисна на ръката му, в която той стискаше ножа, като го умоляваше да се успокои. Но Фьодор продължаваше да се дърпа към палубата и когато, без да иска, поряза дланта на жената с острието, тя извика:

— Феденка, ама той е бащата на мойто момченце!

Фьодор омекна — тогава разбра, че болката на друг човек може да бъде по-голяма от твоята собствена, още повече че може да е само физическа, макар че обидата продължава да го души. Нещо му подсказа, че трябва да се сдържи и той се сдържа. Оттогава винаги се стараеше да бъде сдържан — и изработено постепенно, това качество му остана за цял живот. Голяма полза имаше от него, когато той стана войник.

 

 

Почувствал нечие присъствие, седящият на пясъка до саксаула Сухов поотвори очи — пред него стърчеше познатият земен заек. Не смееше да се приближи към желаната сянка и все така умолително притискаше предни лапички към гърдите си.

— Ела — разреши му Сухов и леко сви крака.

Зайчето с един скок се озова в сянката до нозете му. Подуши внимателно подметките на червеноармееца. Фьодор протегна бавно ръка, докосна с пръст главичката му. Зайчето се сгуши и цялото се разтрепери от страх, но прие милувката и повярва, че може би този великан ще го пощади и няма да го изяде. Фьодор галеше с пръст смешното животинче и се усмихваше на мислите си.

 

 

През лятото — сезонът, в който бостаните узряваха — цял Астрахан излъчваше аромат на дини. Стотици каруци се затътряха към волжките пристанища.

Товарачите, наредили се в редица, мятаха дините от каруците на шлепа — зелените ивичести топки летяха от ръка на ръка и пълнеха трюмовете и палубата. Шлепът потъваше все по-забележимо — беше се потопил почти до ръба. Свеж дъх на диня, заглушил всички останали миризми, се издигаше над него вечер.

Щом намереше свободна минута, Фьодор сядаше на палубата, провесил крака над водата, и гледаше как по крайбрежната улица се разхождат госпожици с кавалерите си, сноват файтонджии — конете им звънко чаткаха с копита по паветата. От парка, разпрострял се край брега покрай пристанището, се носеше музика — свиреше военен оркестър, тъпан биеше на интервали. Чувство на самота обхващаше момчето, смътна тъга свиваше сърцето му.

Скоро те вдигнаха котва и потеглиха нагоре по Волга, към Нижни Новгород. Фьодор дълго гледа отдалечаващия се град Астрахан, пристана, на който стоеше госпожица, цялата в бяло, с бяло чадърче над главата. Тя дълго маха с кърпичка някому, застанал на палубата на големия бял параход, току-що отплувал от пристана… „Сигурно на своя кавалер“ — реши Фьодор и се опита да си представи себе си на мястото на кавалера и че госпожицата маха с бяла кърпичка на него, на Фьодор, но нищо не се получи. Помисли си колко малко знае още и колко малко е видял от света, колко много хора има наоколо, а той няма ни най-малка представа как живеят.

Сега той, колкото и да е странно, изобщо не мислеше за Нюрка — кой знае защо, тя вече не го вълнуваше… Нещо повече, дори му беше станала противна. Не знаеше причината, защото още не разбираше, че без истинска любов продължителната връзка с жена е невъзможна.

Проливен дъжд се изсипа над реката. Първо едри дъждовни капки обсипаха водата, после тя цялата кипна, стана матова и на мехурчета — дъждът се изправи, същинска стена. Капитанът застопори хода — напред не се виждаше нищо даже и на няколко метра. На всяка половин минута сирената свиреше — страхуваха се от насрещни параходи.

Дъждът спря изведнъж, както и започна. Рязко очертани облаци, морави отдолу, надвиснаха над Волга, над ливадите и горите по брега. Иззад крайчеца на един облак надникна слънцето — лъчите удариха на снопове небето и земята, посребриха тревата и купите сено. И на матросите, а заедно с тях и на Фьодор, им се яви видение: летящ в небето кръст, кълбящ се, тъмен, с изменчиви очертания.

— Не е на добро — въздъхна Прохор.

Нюрка ревностно се прекръсти няколко пъти. В зелените й очи пламна страх.

Фьодор избягваше срещите с Прохор, стараеше се да не се засича с него, но веднъж онзи сам се приближи до момчето, положи на рамото му тежката си длан и рече глухо:

— Чуй, момче… Ти… такова де… Недей да ми се сърдиш… Разбираш ли, аз… такова… — той замълча, а после махна с ръка, извърна се и с мъка довърши: — Е-е… какво ли да приказваме за това! — и толкова мъка изпълваше гласа му, мъка, сполетяла този силен мъж заедно с неунищожимата му любов към неговата безпътна изгора.

Фьодор мълчеше, свел глава, и не знаеше как да отвърне на този порив. „По-добре пак да ме беше фраснал“ — помисли си момъкът, а Прохор отново се обърна към него и продължи с мека, даже някак угодническа усмивка:

— Виж сега какво, момче… Ти нали, таковата — ужким си момък грамотен, а пък на катера се занимаваш с ’нам си кво. С една дума — момче за всичко! Що не вземеш, таквоз, да слезеш при мен — Прохор бодна с пръст надолу, към потреперващата под нозете им палуба. — Ще ми помагаш… покрай машината. Това, брат, таковата… Това е сериозна работа в живота, а не ала-бала някаква!… Е, какво, става ли?

„Става и още как!“ — помисли си тогава Фьодор, като гледаше благодарно Прохор. Момъкът отдавна вече сам мечтаеше да проникне в тази параходна преизподня, където остро и приятно миришеше на машинно масло, което се стичаше по работещите бясно бутала; където огънят бучеше в пещта и поддържаше стрелката на манометъра на нужното деление и където, тресейки се от мощ, шумно тракаше и пухтеше парен двигател — въртеше колела, а те с равномерно потракване разпенваха водата с перките си и весело влачеха парахода напред.

Колко пъти Фьодор се опитваше да си навре носа през вратата на машинното отделение — и всеки път добродушно, но решително го пращаха да си върви по пътя и да не им се пречка.

Сега обаче стана помощник на самия Прохор и беше готов да не се разделя с машината ни денем, ни нощем. Прохор на свой ред поглеждаше любознателното момче и си мислеше наум: ама че хитрец е самият той, какъв хитър ход измисли да държи Федка непрекъснато под око. И макар Нюрка да му се кълнеше, че момчето вече не се увърта покрай нея, на Прохор така му беше по-спокойно: знае ли се… точно той познаваше силата на Нюркината магия.

Фьодор съжаляваше, че само два сезона, непълни при това, поработи като помощник на Прохор, но оттогава завинаги запази интерес към всевъзможни механизми. Този интерес не загуби и в армията. Тук, разбира се, се налагаше да си има работа най-вече с оръжейни механизми, които, за разлика от параходната машина, бяха изобретени не в полза на хората, а в смъртоносна вреда. Но и тези механизми възхищаваха Фьодор с това, колко хитро са измислени — например колко удобно и надеждно ляга дръжката на пистолета в дланта, колко плътно я обгръщат пръстите, как леко изхвръква куршумът, за да порази човека. Това свойство на оръжието — да убива — отначало някак си хем го очароваше, хем същевременно го отблъскваше. Но скоро разбра, че в това смъртоносно човешко забавление — войната — оръжието е и единствено средство за защита, гаранция за запазване на собствения ти живот. Защото ако не убиеш врага, той ще убие тебе. Трето няма.

Фьодор Сухов изучи из основи и се научи да разглобява и сглобява, без да гледа, всички видове пистолети, револвери, карабини и картечници. С времето почна да разбира и от оръдия — малки, стрелящи до болка звънко, почти пукащи тъпанчетата седемдесет и шестмилиметрови оръдия и големи гаубици, чийто кънтящ гръм ти смачкваше главата.

Той и сега сам, със собствените си ръце можеше да изработи мина или бомба, а понякога и някой неочакван, зашеметяващ противника сюрприз.

По такъв начин Фьодор Сухов научи, че на война оръжието се явява необходим работен инструмент, който трябва да се познава из основи и да се поддържа в отлично състояние, защото и най-малката небрежност спрямо него неминуемо заплашва с едно: със собствената ти смърт.

 

 

— Та така, братле — рече Сухов на зайчето, като мижеше срещу бялото слънце. Думите му накараха животинчето, май позадрямало, да трепне, а Фьодор, вперил мечтателен взор в далечината, продължи: — Дааа, братле, да не се беше случило онова, което се случи, щях да съм далеч не последният параходен механик по Волга.

След като поседя още малко и потърка гръб в грапавия ствол на саксаула, Сухов се надигна и извади от торбата кесийка с лющено просо. Като се стараеше да не прави резки движения, той отсипа на зайчето шепичка, върна кесийката на мястото й и стана.

— Хайде, със здраве — намигна той на зверчето и продължи по пътя си — нито бързо, нито бавно, с походна крачка.

Земният заек, изправен на задни лапи и изпънал се в цял ръст, изпрати с поглед червеноармееца, така сладко миришещ на храна и пот, а после загриза с удоволствие зрънцата, като ги чупеше със зъби, сякаш бяха мънички орехчета.

 

 

По средата на пътя към Нижни свърши горивото на буксира — хвърлиха последната цепеница в пещта и спирането нямаше да им се размине, но рулевият всезнайко заяви, че било много добре да се гори солена риба, щото и без това на шлепа имало много и заради мазнината тя горяла силно и бързо. От комина блъвна такава миризма, че им потекоха лигите. Всички решиха, че трябва да навият капитана да спрат на първото пристанище и да пратят Фьодор с голяма кана за бира… и никой от екипажа не предполагаше, че това е последният им рейс.

Нюрка се разболя първа — вдигна температура, по тялото й избиха петънца.

— Петнист тиф — определи капитанът и заповяда на екипажа да пие водка и все пак да не забравя да си мие ръцете.

Първата част на тази заповед всички изпълняваха с жар. Втората смятаха за светотатство.

… Тъкмо Нюрка погребаха първа на високия волжки бряг. От водата отдалеч се виждаше кръстът, забит в земята от Прохор. На сбогуване буксирът изсвири протяжно със сирената и отплува нагоре по течението.

После почина момченцето й, Васка — изгоря буквално за ден.

После още двама матроса легнаха болни. И като капак на всичко — дали заради неспирното пиянство или поради паниката — буксирът се натъкна на подводна скала, получи пробойна и заседна в голяма пясъчна плитчина и то толкова здраво, че колкото и да се стараха, така и не можаха да се измъкнат. Шлепът пък се удари в буксира в движение и заседна още по-здраво с разпрано дъно.

В залятия до половината от вода шлеп плаваха дините. Храната на буксира свърши. От преминаващите плавателни съдове, веднага щом научеха за тифа, подхвърляха туй-онуй, но бързаха да отминат, като се кръстеха уплашено.

За щастие буксирът беше заседнал почти срещу едно село — къщите му се виждаха на стръмния бряг зад кичестите дървета. Селото се наричаше Покровское. Решиха да пратят Фьодор — единствения трезвен и засега здрав — за провизии. Посъбраха му парици, вехтории някакви, дадоха му здрав чувал от риба, натовариха го в лодката и му заръчаха без храна да не се връща.

Точно там, в това село Покровское, Фьодор видя своята Катя-Катюша — седемнайсетгодишна, рядко стройна девойка със забрадка на цветя, с кобилица на рамо. Тя стъпваше леко с боси крака по росната трева, сякаш проплува насреща му, а в пълните с вода ведра, увиснали на кобилицата, играеха лъчите на утринното слънце. Щом се изравни с него, тя хвърли приветлив поглед на непознатия русоляв момък и напевно го поздрави. Фьодор направо се вцепени насред улицата с чувала в ръце. Той завинаги запомни как се сви и сладко го заболя сърцето от тази предопределена от Бога среща.

От тази минута нататък, каквото и да се случеше в живота му, мисълта за Катя никога не го напускаше. Тогава той обиколи цялото село, надникна почти във всеки двор, но на портичката, зад която се скри Катя с ведрата на кобилицата, го досрамя да почука — не му стигна кураж. Все я чакаше сама да излезе на улицата, но тя не се показа повече.

Към пладне Фьодор натъпка чувала от риба почти догоре. Стопанките, щом разбраха, че провизиите трябват за боледуващия параходен екипаж, изобщо не вземаха пари — една даваше брашънце, друга — половин погача хляб, трета — пет варени яйчица или картофки…

Фьодор, който половин ден бе мъкнал чувала, стигна до края на стръмния бряг и седна да си почине на тревата под една брезичка. Щом погледна към заседналия буксир, видя как от него с прощално изсвирване нагоре по реката се отдалечава малко параходче. „Явно и то е подхвърлило нещичко“ — помисли си Фьодор. Развърза чувала, реши да похапне и макар да беше гладен като младо вълче, хапна съвсем малко от деликатност към другарите си — кой знае как щяха да решат да разделят храната… Когато стана, се огледа към селото, но така и не видя онази, за която през цялото време си мислеше. Метна чувала на гръб и се спусна по стръмнината към водата, към изтеглената на брега лодка.

Щом Фьодор акостира до буксира, той се хвана за борда, изправи се в лодката и нададе победен вик:

— Приемай припасите, народе!

Никой не му отговори. И тук в очите му се наби краткия надпис на борда: с бяла боя с едри букви беше написано: ТИФ.

Фьодор закрепи лодката до кърмата, качи се на палубата на буксира, обиколи го целия на бегом и не намери никого — санитарното параходче беше прибрало всички.

Трябва да кажем, че този факт не развълнува Фьодор кой знае колко. Той реши, че него така или иначе, все едно, ще го вземат оттук, а в краен случай и сам може да се добере до Нижни Новгород. Засега ще поживее тук ден-два — ядене поне имаше достатъчно, а най-важното беше, че утре пак може да се замъкне към селото, да поиска например мъничко солчица — такова, така се получи, всичката свърши — или да измисли някакъв друг повод… и тогава може би пак щеше да я срещне — онази, която се зададе по пътечката насреща му с пълни ведра със слънчева вода и му се усмихна така ласкаво, че от радост сърцето му се сви.

Фьодор се успокои и реши да се премести да живее на шлепа — по-далеч от заразата и по-близо до дините.

Нощта Фьодор прекара на палубата. Беше го шубе да влезе в дъсчената къщурка на шлепа — още докато той беше тук, оттам бяха извадили и откарали семейство умрели пазачи — жена и мъж.

Събуди се от силен трясък — шлепът се слегна и наклони и планината от дини се сурна към борда, а заедно с нея и Фьодор. Едва се удържа на палубата и слушаше как дините шумно пляскат във водата…

Сутринта Фьодор го обхвана някаква странна отпадналост — всичко разбираше, всичко виждаше, но щом се изправи на крака, изведнъж, кой знае защо, падна. Почти с удоволствие притисна буза към палубните дъски. Внезапно връхлетя ураган… откъсна лодката, отнесе я и Фьодор, който предната вечер го домързя да разтовари чувала с продуктите, съжали за това, но някак смътно, без да се притеснява…

Ураганният вятър стихна също толкова внезапно. Фьодор се отпусна на гръб, разпери ръце и равнодушно се загледа в небето. Слънцето се показа иззад облаците — грееше бузата му, беше топло, приятно му се виеше свят и не му се щеше дори да помръдне, обгръщаше го приятна отпадналост, но все пак в последния момент в угасващото му съзнание като мълния се вряза тревожната мисъл, че така ще загине… Скочи рязко на крака — беше осъзнал, че докато са му останали поне някакви сили, е длъжен да преплува Волга и да се добере до селото, до хора.

Реши да плува с дочените си гащи и ризата, но му беше много жал да зареже неотдавнашната придобивка от Астрахан — юфтени ботуши. Помисли малко, върза ботушите с връв и си ги окачи на врата. Застана на самия край на борда, погледна към разстлалото се — за негово щастие — далеко надолу по течението село, прицели се и се хвърли във водата.

Фьодор плува дълго — беше загубил всякакво чувство за време, плуваше ли, плуваше като насън, докато буквално не завря нос в крайбрежния пясък. Изпълзя някак си от водата и без нито да вижда, нито да чува нещо, тутакси рухна и окончателно загуби съзнание от нетърпимата жега.

А малко по-нататък, зад гъстите храсти в реката се къпеха млади жени и моми, слезли тук от селото по стръмния бряг. И както винаги става с къпещите се жени, те непрекъснато пищяха и се заливаха от смях. И само една от тях, за разлика от другарките си, беше пълна със спокойното мълчаливо достойнство на красива седемнайсетгодишна жена. Казваше се Катя…

Докато изтръскваше водата от себе си, Катя приглади стегнатите си бедра, високата гръд, на която можеше да сложиш медно петаче и то нямаше да падне. Измъкна дървения гребен и цялата й тежка коса се разпиля като вълна по гърба й, по хълбоците и, покри я чак до кръста. Другарките й — едни със завист, други с възхищение — я оглеждаха. После тя се облече, заплете плитка и тръгна да се изкачва по стръмния склон.

И тук на Катя почти наяве й се счу, че някой я вика. Огледа се и веднага видя човек, неподвижно лежащ на пясъка до самата вода. Катя се забави само секунда. Спусна се обратно на брега и се приближи до лежащия: той беше в безсъзнание и тихичко си мърмореше нещо — бълнуваше. Позна в него онзи слабичък момък, който вчера събираше по къщите ядене за своите болни матроси от шлепа… Щом я видя и срещна погледа й, той изведнъж цял почервеня и сведе очи. И на нея веднага й беше харесал. Катя приклекна, докосна челото на момъка и жалостиво поклати глава.

Тя го гледаше и си мислеше как ли да му помогне… Тъй като не намери друго решение, изправи го на крака, подложи гърба си и даже без да се напряга особено — от детинство беше свикнала с тежка работа — помъкна Фьодор по крайбрежния скат нагоре към вкъщи. Край портичката опря момъка на стълба, почина си мъничко, награби го отново и го внесе на двора.

Баща й, Матвей Степанович, снажен и красив брадат мъж, който поправяше юзда под навеса, учудено се втренчи в дъщеря си със странния й товар, а майка й, Елизавета Ивановна, се прекръсти уплашено. Катя, без да каже и дума, погледна строго родителите си и те, тъй като познаваха самостоятелността на най-голямата си дъщеря, без да й противоречат отвориха вратата към пруста. Щом останаха сами, Катините родители тревожно се спогледаха: те разбираха колко тежка, почти винаги смъртоносна болест е тифът, каквато епидемия тогава бе пламнала по Волга.