Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (12)

Тогава те тримата — Сухов, Исмаил и Абас — отидоха в гостилницата за шашлици, намираща се срещу високите стени на затвора. Седнаха до дървената маса без покривка, поставена на гола земя, на също така дървените скамейки. За покрив на гостилницата служеше короната на зелен чинар, която хвърляше върху масата шарена сянка, но въпреки това беше много горещо. Тежък зной висеше във въздуха.

Абас — мрачен, неразговорчив бакински мужик с продълговато лице и силни, жилави ръце — за начало, без да произнесе нито звук, гаврътна пълна чаша водка — кръгла, дебела чаша от зелено стъкло, пълна с местна водка, която наричаха арак. Сухов го погледна с интерес и също без да бърза, изцеди в гърлото си пълна чаша арак, тръкна лекичко с пръстче устната си под мустака и метна в устата си маслинка. Вече беше понаучил едно-друго за това, как да определя хората, и веднага разбра, че този приятел в никакъв случай не бива да го припира.

По-нататък продължиха да пият пак така мълчаливо, но вече замезваха ту с пържени парченца патладжан, наричан тук бадимжан, ту с малки наденички от кълцано, обилно поръсено с пипер месо, запечени на въглен, които се наричаха люля, ту с големи късове шашлик от есетра. Сухов, свикнал у дома на Волга с пирогите с есетрово месо, тук за първи път опита шашлик от тази риба. Поразен от вкуса му, не се сдържа и наруши мълчанието — каза, че трябва и волжаните да се научат да готвят тази гозба… Исмаил гризеше луково перо, нищичко не пиеше и дори не ядеше — смутено се оправдаваше, че бил сит, че бил ял вкъщи… в отговор на което Абас безмълвно тресна по масата с юмрук, след което юношата деликатно си взе от чинията парченце люля.

Когато Сухов и Абас изпиха по бутилка водка на човек, погледът на бившия надзирател стана по-топъл и той погледна друговереца с известно уважение. Абас оцени това, че Сухов не го избива на пиянство — само погледът му стана малко по-мек и весел.

В ъгъла на гостилницата музикант свиреше на кеманча^[1] — плетеше безкрайни мелодии, провлачени и едновременно сякаш живописно лъкатушни като орнамент на килим. Музикантът беше мършав, черен като арапин, а косите и брадата му бяха снежнобели — затова той приличаше на негатив на снимка.

Абас се заинтересува дали тази азербайджанска мелодия се харесва на руснака. Сухов кимна.

— Прилича на нашата река, която прави много завои.

Отговорът се хареса на Абас и той, който никога на никого не говореше за работата си на надзирател, постепенно изпадна в откровения пред този рижав руснак. А когато Сухов поръча още литър водка, Абас му разказа всичко, което на външни лица не се полагаше да знаят.

Сухов узна за това, как са пристигали конвоите в Баиловския затвор, как са ги пращали през морето в Красноводск, откъдето после ги разпределяли по местата за заселване. Абас му разказа, че между бакинското пристанище и Красноводск прави курсове затворнически шлеп — железен, ръждясал до червено — по-рано с него превозвали добитъка.

Колоната с жени и мъже завеждали до пристана с кучета, после в редици по един, като ги преброявали на висок глас, ги подкарвали на шлепа. На него заточените стояли притиснати един към друг, невидими зад високите бордове, а над тях с винтовки в ръце по специални трапове се разхождали войници. Женската и мъжката половини, които външно по нищо не се различават — нито по миризмата, нито по псувните — били разделени с желязна преграда.

Претоварен докрай, шлепът започвал своето плаване до другия бряг на Каспийско море — пресичал го от запад на изток. По пътя ги люлеело силно, защото плоскодънният шлеп бил приспособен само за каботажно плаване, а не за пресичане на морски простори. От силното клатушкане мнозина драйфали направо на пода под себе си. В преградата между мъжката и женската половина били пробити много дупки — кой с каквото му попадне. През дупките разменяли по някоя дума, попоглеждали се, предавали си тютюн.

Военен катер с оръдие на носа и с картечница съпровождал шлепа. В случай на бунт имало нареждане шлепът да бъде потопен с пряко попадение заедно с охраната, защото последната веднага ставала виновна, щом е допуснала бунт.

За много неща говори на масата навъсеният надзирател, но за своята Катя Сухов така и нищо не научи от Абас — по-скоро научи, ако, както казват, отрицателният резултат също трябва да се брои за резултат. Когато червеноармеецът красноречиво описа външността на Катя и му изреди всичките й особени белези, Абас категорично заяви, че такава жена не се е появявала в Баиловския затвор.

— Всичките заточени булки лично преминаха през ръцете ми — заяви твърдо Абас. Сухов вдигна глава, но разбра, че двусмислицата беше случайна. — Но такава като твоята Катерина Матвеевна не съм срещал със сигурност… и другите също — всички щяха да забележат такава хубавелка, блондинка при това! — той вдигна ръка, подчертавайки думите си.

Сухов се усмихна тъжно. Вече нямаше какво да прави в Баку. Изпиха остатъка от водката, Сухов сърдечно благодари на Абас за компанията и се раздели с него приятелски.

А Исмаил изпрати по-възрастния си приятел по бакинските улици чак до мястото за нощувка — старите, полузатрупани с пясък шлепове на брега на морето, в които се намираше общежитието на работниците. По пътя той сегиз-тогиз мълчаливо въздишаше и все поглеждаше Сухов в очите — трогателно преживяваше неуспешната им среща с надзирателя.

 

 

На другия ден Сухов научи, че в Баку записват доброволци в червеноармейските части за борба с басмачите. Без да му мисли много-много, той се записа в един от отрядите, който скоро трябваше да потегли за Красноводск, а оттам — към полупустинните степи и после към пясъците на самата пустиня…

Сухов беше свикнал да воюва, но сега, като се записа в бойния отряд, той преследваше две цели: войната със своя всекидневен смъртен кръговрат като нищо можеше поне малко от малко да го разсее от постоянните тежки размисли за съдбата; опасната бойна работа поглъщаше човека цял, а в редките свободни часове между сраженията и подготовката за тях нетърпимо ти се искаше само едно — да спиш, да спиш, да спиш… Втората му цел пък се заключаваше в това, окончателно сам да се убеди, че в красноводските степи, където по думите на Абас изпращаха заточениците, Катя също не се е появявала. Напълно е възможно — мислеше Сухов — тя да е попаднала там, като по някакъв начин е пропуснала този проклет Баиловски затвор за препращане.

… В навечерието, преди да тръгнат, Сухов отиде при морето и дълго седя на брега, вперил поглед в хоризонта, където водата и небето се сливаха. Там се рееха и кръжаха чайки, по полегатите вълни припламваха ослепителни слънчеви отблясъци. Разпенени полукръгове се търкаляха към нозете на Сухов и шумоляха, попивайки в горещия пясък.

После Сухов се съблече и влезе в морето. Без да бърза, дълго плува към хоризонта, все повече се отдалечаваше от брега и доплува дотам, където чайките кръжаха и крещяха. Тук, на дълбокото, водата беше синя като бутилково стъкло.

В залива Бибиейбат пламна нефтен факел — стълб от огън и дим се издигна нагоре и закри слънчевия диск. Мрак се спусна над крайбрежието и над част от морето също като при затъмнение. Върви от сажди и горящ нефт, подобни на попови лъжички, се посипаха във водата край Сухов. Чайките отлетяха — бързаха да избягат от зноя. Откъм морето към залива се приближи пожарен катер и струи вода полетяха от маркучите към факела.

Сухов се върна на брега с очи, почервенели от дима и саждите. Както винаги съдбата го пазеше — да беше плувал малко по-близо до избухналия в огън фонтан, щеше да го застигне умирачката.

Исмаил измоли да не ходи на работа, за да изпрати приятеля си. На бакинското пристанище се появи и Абас.

Исмаил дойде с пакет, пълен с ядене за из път — питка, зеленчук, сирене. Освен това, смутен и уплашен, че Фьодор ще се присмее на това негово любимо момчешко лакомство, подаде на Сухов и кесийка със сладък плод — смокини. Но той прие всичко чинно, с признателност.

Абас донесе бутилка арак и калъпче месо — кораво, не можеш да го гризнеш, поръсено обилно с пипер, благодарение на което не се разваляше и в най-големите жеги. Тук това месо го наричаха бастурма. Този път Сухов и Абас пийнаха водчица в най-деликатни граници — по чашчица за из път или „за изпроводяк“. Така му казват по руски, обясни Сухов.

Докато товареха червеноармейците на парахода, те стояха до трапа и, както винаги става на изпращане, си разменяха нищо незначещи фрази, пушеха…

— Ако има нещо, идвай при мен! — заяви пламенно Исмаил изведнъж, като гледаше влюбено Сухов. — Сега ти си мой брат!

— Еее! — провлачи Абас и направи любимия си жест — вдигна ръка. — Семейството му са сто човека! Идвай при мен, аз съм ерген, а ти като че си човек подходящ… и арак знаеш как да пиеш. — Тук той протегна ръка и додаде: — Е, хубаво, прощавай! Не мога да ги трая изпращанията — в затвора само това си знаех, всички изпращах.

Абас се обърна и си тръгна, а Исмаил остана докрай, докато не погнаха Сухов към трапа.

Плаваха в трюма. Каспийските вълни безредно удряха кънтящия борд на парахода. Миришеше на мазут. Сухов, затворил очи, все си спомняше момичешката усмивка на младичкия азербайджанец, който го беше нарекъл свой брат, и това сгряваше душата на войника, останал сам-самичък на света. Параходът се накланяше от борд към борд, от носа към кърмата — беше невъзможно да се задържиш на крака, затова седяха притиснати един към друг и към металните стени на трюма. Да се излиза на палубата не се разрешаваше, за да не се разконспирират. Даже единственото полево оръдие на бака го закриха с чинарови клонки, макар че този зелен храсталак на парахода вероятно би предизвикал още по-големи подозрения. Параходът се оказа толкова стар и ръждясал, че не беше ясно как изобщо се държеше на вода. Във всеки случай остатъка от пътя червеноармейците прекараха във вода, която малко по малко запълваше трюма. Лъчите на слънцето, които печаха отгоре, играеха с всички цветове на дъгата по маслените петна по повърхността на водата в трюма.

… В Красноводск беше горещо, миришеше на пясък, на камък — това беше мирисът на пустинята, Сухов го подуши за първи път. Момчета с тюбетейки, мургави, измършавели и с големи очи, продаваха гирлянди от варени раци с керемиден цвят, целите в брадавички, с увиснали щипци. Тук, на самия бряг, печаха шашлици — нанизаните на дървени шишове цвърчащи на огъня късчета младо шиле изпускаха такъв съблазнителен аромат, че вечно гладните войници, които се хранеха предимно с каша от просо и солена риба, направо се олюляваха в строя.

Скоро натовариха червеноармейците в кутийките на товарните вагони и ги подкараха през пустинята, която започваше почти веднага след покрайнините на града. Пустинята се ширна пред Сухов със своя избелял, с цвят на износена гимнастьорка пейзаж — даже и небето тук беше избледняло, мътно. Камилите равнодушно изпращаха влака с поглед и винаги гледаха някак си над него, като че отгоре. Все по-често се срещаха едногърби.

После разделиха композицията на отряди и ги пуснаха във всички посоки по пясъците и степта — да унищожават летящите отряди на басмачите. Преди всичко им раздадоха износено, изварено във „въшкобойната“ формено облекло и чисто новички винтовки.

Сухов още от германската война беше усвоил една от неизменните истини на военния живот: по-често от другите загиват войниците, които пренебрегват правилата за маскировка, тоест открояват се на фона на местността освен с непредпазливите поривисти движения още и с форменото си облекло — с цвета му или с някакви детайли: дали ще е блеснало копче, светла тока или още нещо там. Само безумец може да се появи на предната линия в парадна униформа със златни пагони, лъснати копчета и забелязващи се от цяла верста награди по гърдите. Такава постъпка е равносилна на смъртна присъда, която човекът сам си е подписал. Този безумец ще стане лесна плячка не само на снайпериста, но и на просто приличния стрелец.

Фьодор Сухов не забравяше нищо от натрупания от него опит в бойния живот. Затова от купчината униформи си избра най-избелелите, захабени до бяло гимнастьорка и гащи.

Още от първите часове на пътуването им с влака през пустинята той определи, че именно такива формени дрешки ще го направят почти незабележим за противника на фона на светлите пясъчни бархани. Винтовката си я избра германска — смяташе, че са по-надеждни от английските.

 

 

След като повоюва с басмачите четири години и отгоре, опознал изкуството на войната, два пъти пленяван и два пъти спасил се с бягство, докато се сражаваше за идеите на революцията и за светлото бъдеще на цялото човечество, Сухов междувременно никога не забравяше да разпита местните жители за руските заточеници. Четири години, докато воюваше, той се скиташе из пустинята и през всичките тези четири години търсеше следа от своята Катя. На петата година му провървя. Абе не можеше, не можеше да не му провърви за толкова години кучешка войнишка служба!

Ето как се случи. Веднъж заедно с неколцина бойци го пратиха на север с цел попълване запаса на боекомплекта и придобиване на нови коне за отряда. Когато пристигна на място и както винаги разпита местните жители, Сухов научи, че руснаци са се заселили недалеч в степта. Бяха ги докарали там тъкмо по времето, което го интересуваше. Той остави бойците да се занимават с работите на отряда и се отправи в дадената му посока — почти не се надяваше, че ще извади късмет. Колко такива селища беше изръшкал, докато диреше Катя — и все напразно.

В степта до единствения кладенец стърчаха няколко жалки паянтови колиби от глина и пръти. Димяха огньове, на които заселниците си готвеха храна.

Мъжете — изнемощели хора на неопределена възраст — оряха прашната земя със същите като самите тях дръгливи кончета. Зад дървените рала се точеше жълт прах. Жените и дечицата въртяха домакинството, готвеха редичка чорба от Бог знае какво.

Щом видяха препусналия към кладенеца руски червеноармеец, хората плахо се заизнизваха към него… Спрели се малко по-нататък, мълчаливо гледаха земляка си. Сухов скочи от коня, метна поводите на пръта, забит до кладенеца, приближи се до изселените и учтиво им се поклони. Разбирайки колко е обидил животът тези хора, той почерпи всички мъже с махорка, полекичка ги разговори и премина към своите въпроси… И отново за кой ли път се убеди, че пак не му беше провървяло — никой нищичко не знаеше за Катя…

Опечален, той си взе сбогом с хората, бавно тръгна към коня, вече беше проврял стъпало в стремето… и тогава чу как зад гърба му прозвуча слаб женски глас, който неуверено го повика по име:

— Федя?…

Сухов без малко да падне, докато издърпваше крака си от стремето, и бързо се обърна натам, откъдето идваше гласът. И съзря току-що приближилата се до тълпата непозната бабичка, която го гледаше с полуслепите си очи.

Фьодор Сухов бавно се запъти към нея — мислеше си, че му се е счуло. Мършавата, изнурена женица, облечена в убого, протъркано до дупки дрешле, направи крачка към него и отново рече:

— Феденка… синко.

Завря сбърченото си личице в гърдите му и заплака.

Тук Сухов не с очите си, а с някакъв сърдечен усет я позна.

— Бабо попадийо? Баба попадия Анна?

Да, това беше тя, съпругата на покойния свещеник отец Василий, който ги венча с Катя.

Сухов, незнайно как, се намери седнал на изгорялата степна тревица. До него, коленичила и прегърнала го, се поклащаше баба попадия Анна. Тя го галеше с мъничката си длан по главата, по изруселите до бяло коси и пламенно нареждаше:

— Жива е твоята Катя!… Жива е!… Ти на никого не вярвай… Господ Бог няма да й даде да загине!… Пресвета Богородица, нашата майка, царицата небесна, ще я скрие под своя покров!

— Какво е станало с нея? — Сухов вирна глава. — Къде е сега тя, бабо Анна? Къде е Катя? — той почти крещеше.

Хората мълчаливо ги обградиха. Баба попадия избърса сълзица и отново заговори:

— Когато отплувахме, Катя отиде на кърмата и цял ден там стоя… все Волга гледаше… с никого не размени нито думица. Нас ни набутваха долу, а нея никой не я закачаше — цялата охрана и матросите друго не знаеха, само я зяпаха, любуваха й се… Сам си знаеш ти каква е тя, наша Катя… нашата Екатерина Матвеевна, твоята съпруга!

— Е, а по-нататък? По-нататък, бабо Анна? — Сухов скочи на крака и хвана старата жена за раменете.

— През нощта излезе буря… Страшна, да не дава Господ! Небето горе се разцепваше накръст… — баба попадия се прекръсти. — Гръм и мълнии удряха безспир… Хората от страх лягаха на пода по очи…

— Бабо Анна! — Сухов отново нетърпеливо я сграбчи за раменете.

Тя тихо поклати глава и въздъхна.

— На сутринта намериха само бохчичката й… със забрадката и хлебеца… А от самата Катя — ни помен. Повече не я видяха на парахода…

— Не са я виждали? — едва чуто попита Сухов, вперил поглед в лицето на старицата.

— Види се, хич не й се искаше на твойта Катя да влиза в затвора — рече баба попадия и тъжно се усмихна. — И взе, че се хвърли във Волга… — Сухов затвори очи, изпъна рамене като в стойка „мирно“, а баба попадия продължаваше: — Ама ти, Феденка, на никого не вярвай… недей да вярваш. Ще ти кажат, че тя, видите ли, от мъка се е удавила… или пък че просто е потънала в бурята… А аз знам… сърцето ми усеща, че я е опазил нашият Господ, Спасителят, и че е доплувала до брега. — Попадията отново се прекръсти.

Сухов отвори очи и на баба попадия й се стори, че в дъното им се появи някакъв инатлив блясък.

— Да се е удавила? Как пък не! — той решително врътна глава, сякаш отбелязвайки, че такъв изход е почти невъзможен. Сухов добре познаваше своята Катя и беше сигурен, че точно пък тя няма да посегне на себе си.

— Че и аз нали това ти казвам! — закима баба Анна. — Че и аз…

Тъй като познаваше характера на Катя, Сухов с основание предположи, че тя, естествено, не е могла да се влачи покорно към затвора и е решила да избяга, като изчака подходящия момент.

Той погледна старицата и бързо попита:

— А търсиха ли я, бабо Анна? Спираха ли парахода?

— Не — отвърна тя. — Един матрос разправяше на сутринта, че таквоз, уж бил чул как нещо цопва, ама не разбрал какво… А на сутринта параходът вече бил стигнал далеко…

Сухов кимна с глава. „Всичко е ясно — помисли си той. — Катя със сигурност е заплувала към левия, ниския бряг и се е скрила в някое селце зад Волга, най-вероятно при леля си, дето е прибрала сестричките и братчето й… Всичко съвпада. Разбира се, тя е избягала… А нощта, с буря при това, е най-подходящият момент.“ Едва си го помисли и пред него мигом затрепкаха картини от онова незабравимо лятно време, когато двамата с Катя живееха в Покровское.

 

 

… Как двамата преплуваха Волга не само спокойна, а и бурна… Как Катя го учеше да не се паникьосва, като излезе голяма вълна, а спокойно да се гмурка под разпенения й гребен… Как по време на тяхната „медена седмица“ се къпеха в заливите — Катя в платнена риза, той — в съвсем избелелите си памучни матроски долни гащи — и се гмуркаха на дълбокото до самото дъно. Хващаха се за някой чепат дънер или за края на затрупана с пясък котва, полепнала с раковини, и задълго замираха над светлото ложе на пясъчното дъно, сякаш се рееха над него… Дребните същества от подводния свят, отначало поуплашили се, започваха да им се доверяват: тъмносребристите кротушки се бутаха в тях лекичко, сякаш ги целуваха; ято раирани костурчета преминаваше покрай тях, заобикаляше главите им, а веднъж изпод един камък изпълзя рак и се оплете в дългите Катини коси. Той я „подстригваше“ ли, „подстригваше“ с щипците си, докато тя не изплува. Катя го измъкна и, смеейки се срещу рачешките опулени очи, го пусна на свобода…