Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Сухов и Петруха излязоха от портата на дома крепост.

— Дявол да го вземе! — изруга Сухов. — Не ми върви в последно време! Въртя се в тая пустиня. Ту в една история загазвам, ту в друга… — Той замълча. — Да, заедно с Верешчагин щеше да е много по-просто — такъв човек струва цял взвод, ако не и рота! — повтори той казаното от Рахимов за самия него.

Внезапно Сухов се спря.

Откъм селото, като затъваха в пясъка и се препъваха, тичаха забулените в чадри жени — и деветте. Плачеха и нареждаха. След тях подтичваха селските старци, ругаеха ги и ги замеряха с камъни.

— Стой! — развика се Сухов и затича да им пресече пътя.

Жените видяха Сухов и Петруха и завиха към тях. Старците се спряха по-далеч.

— Другарю Сухов! — задъхана, първа дотича Гюлчатай. — Старците ни гонят… Разправят ще дойде Абдула, заради нас всички ще избие!

Останалите жени дружно завиха.

— Тихо, другарки жени! — Сухов вдигна ръка. — Не плачете! Никакъв Абдула няма да дойде! Няма да позволим да ви обиждат!

Той се приближи към старците.

— Защо така, бащици, обиждате жените? Не е хубаво.

Старците веднага започнаха да плюят по харема, загълчаха. Един, най-старият, заговори на развален руски:

— Началник, ти Абдула не познаваш! Такива като тебе много ги клал тук… Сега негови жени тук — нас всичките ще убие!

— Няма да ви убие — спокойно отвърна Сухов.

— А жените моля да не обиждате. Това са първите свободни жени на Изтока. Ясно? Свободно! — изкомандва той тихо.

Старците послушно се обърнаха и се затътриха назад оклюмани.

 

 

Отрядът на Абдула се придвижваше през пясъците към Педжент и оставяше подире си жълта, кълбяща се прашна завеса.

Абдула говореше на Саид:

— Мой дълг е да взема харема си. Твой — да отмъстиш на Джевдет. Друго няма, макар че всичко за нас се преобърна в този свят… Моят баща, преди да умре, ме помоли да сложа в гроба броеница. Наивен човек. Завиждам му.

— Моят баща нищо не каза преди смъртта си — мрачно рече Саид. — Докато той месеше глина на двора, Джевдет го уби в гръб.

— Баща ти беше мъдър човек — продължи Абдула след малко. — Но кой на тази земя знае кое е добро, кое — зло? Кинжалът е добър за този, който го има, и е лош за онзи, който го няма в нужния момент.

Нукерите на Абдула като по команда взеха кинжала на Саид, който му беше подарил Сухов, и смъкнаха карабината от гърба му.

В същото време Абдула се правеше, че гледа настрани, и си палеше цигара.

 

 

Сухов и Петруха оглеждаха селото и обмисляха възможностите за отбраната му. Жените, макар че се успокоиха, ги следваха навсякъде като вързани.

— С тях няма да спуснем баркаса на вода — замислено рече Сухов на Петруха. — Трябва да измислим нещо друго. — Мисълта за сандъка с динамит се мярна в ума му. Той погледна баркаса и се усмихна злорадо. — Правилно. Те сами ще го пуснат по вода!

— Кои? — не разбра Петруха.

— Скоро ще разбереш…

След известно време Сухов и Петруха довлякоха до баркаса сандъка с динамит, конфискуван от педжентските старци.

Сухов слезе в трюма и отиде до моторчето, извади парче бикфордов шнур, прикрепи го към комина.

— Брой — нареди той на Петруха и включи моторчето на баркаса. То затрака силно и напълни трюма със смрадлива, но толкова приятна за Сухов миризма на гориво.

От нагретия щуцер шнурът се запали, засъска — Петруха започна да брои на глас:

— Едно, две-три, четири… — преброи до четирийсет и две, докато шнурът не изгоря докрай.

Сухов отряза ново парче шнур, съвсем същото на дължина, и повтори операцията — шнурът пак изгоря на „четирийсет и две“. Щом се убеди в надеждността на своя замисъл, Фьодор измъкна от сандъка няколко шашки динамит, после прикрепи единия край на шнура към комина, а другия — към сандъка с динамит.

— Скрий по-хубавичко сандъка и шнура да не се виждат — разпореди той. — И оправи всичко тук.

— Нека си плават! — потри ръце Петруха. — Зад кордона се стегнали да вървят! Ще запалят моторчето и — след четирийсет и две… как-ак!

— Точно така — потвърди Сухов и се заизкачва по трапа към палубата.

 

 

Над Педжент се спусна нощ. Четири огромни факела пламтяха около педжентския дворец — Сухов беше поставил по ъглите на площада четири бъчви с керосин и ги запали. Отблясъците на светлината трепкаха и осветяваха неравно нощните улички, къщите, блестяха в стъклата на прозорчетата.

Сухов оглеждаше от покрива на музея нощното градче — беше готов за срещата с противника. Особено внимателно наблюдаваше главната уличка, водеща от пустинята към града.

Зад вратата с надпис „Общежитие на свободните жени на Изтока“ се чуваха ритмичните звуци на тъпан с подрънкване на звънчета. Прозорците бяха плътно закрити с пердета, лампата светеше. Жените бяха събрали всички койки на едно място, разхвърляли възглавниците както си искат, за да седят на тях. Всичките бяха по леки, прозрачни шалвари и късички блузки. Между шалварите и блузките оставаше ивичка гол корем. Бяха начервени, набелени, очите им бляскаха.

Една от хубавиците удряше по малък тъпан, друга танцуваше в свободното пространство на пода. Жените лениво сменяха позите си, но усмивки, смях нямаше. Ако не броим звуците на тъпана, цареше пълна тишина…

Танцуващата хубавица изведнъж се олюля, притисна длан към челото си, притвори очи и безсилно се отпусна на пода.

— О, Аллах! — простена тя. — Умирам, искам да ям!

Всичките жени като по команда се обърнаха към Гюлчатай.

— Нашият мъж ни забрави още преди да ни е познал… Това си е негова работа, но защо не ни дава месо? — протегнала ръце към Гюлчатай, сърдито попита Зарина.

— Когато аз бях любимата жена на Абдула, всеки ден ядяхме месо! — Джамиля гледаше Гюлчатай с презрение.

— И даже орехи!

— И рахат локум!

Всичките наведнъж се развикаха, вперили погледи от упор в Гюлчатай.

Гюлчатай седеше със сведени очи и чувстваше пълното си нищожество.

— Може би ласките й са непохватни?

— Или не му харесва как е облечена?

Гюлчатай вдигна пълни със сълзи очи.

— Ние сами трябва да я приготвим!

— Господарят вече не ме иска — изхлипа Гюлчатай. — Решил е да ме даде на Петруха.

— На Петруха? — попита Лейла. — Това променя всичко. Сега нека назначи нова любима жена.

— Почакай — намеси се Зухра. — Петруха пратил ли му е откуп?

— Неее — жално провлече Гюлчатай.

— Тогава не се брои. Ти си оставаш любима жена.

Жените наобиколиха Гюлчатай, развързаха вързопчетата си и започнаха да я гласят — даваха й най-хубавите си дрехи, обеци, гривни, пръстени, гримираха й, както можаха, очите, веждите…

Наконтена, цялата в скъпоценности, Гюлчатай стоеше и сияеше с невъзможна красота, както и се полага на любимата жена на господаря на харема.

— Сега върви — рече бившата любима жена на Абдула. — И не забравяй: утре трябва да получим месо!

 

 

Отрядът на Абдула се разположи за нощуване в долчинката до кладенеца — не запалиха огньове, поставиха часови, легнаха направо на пясъка, с дрехите.

Абдула не можеше да заспи — не беше спал, откакто погреба Сашенка. Седеше на върха на един бархан, кръстосал крака под себе си и затворил очи. За кой ли път отново си представи лицето на любимата, погледа й, усмивката й.

Саид също не спеше, полулегнал на пясъка, обкръжен от нукери. Мислеше за останалия в Педжент Сухов, за смъртната опасност, заплашваща този руснак, когато Абдула връхлети в градчето.

Сухов му спаси живота и Саид беше готов да даде своя за него. Но тогава Джевдет оставаше неотмъстен и това мъчително раздвоение не даваше покой на Саид.