Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Белое солнце пустыни, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011)
Корекция
NomaD (2011)

Издание:

Валентин Ежов

Рустам Ибрахимбеков

Бялото слънце на пустинята

 

Руска

Първо издание

 

Валентин Ежов

Рустам Ибрагимбеков

Белое солнце пустыни

© „Вагриус“, Москва, 2001

 

Превод от руски: Светлана Комогорова — Комо, превод, 2002

Парадокс

София, 2002

 

Всички права за издаване и разпространение на български език са запазени за „Парадокс“

 

Цвятко Димитров Остоич — библиотечно оформление и корица, 2002

ISBN 954-553-053-7

 

Редактор: Силвия Вълкова

Художник: Цвятко Остоич

Коректор: Петя Панова

Печат „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Издателство „Парадокс“

История

  1. — Добавяне

Тя стоеше, прислонила се до тънка брезичка, такава далечна, така неприличаща на тези увити в чадри жени на пустинята. Брезичката шумолеше от ветреца и се ветрееше, сякаш летеше над земята.

 

 

— След мен, госпожици — довърши Фьодор Сухов с обзет от досада глас, въздъхна и закрачи по пясъка.

Жените от харема припнаха подире му във върволица. Шествието завършваше Петруха.

Саид яздеше на крачка след тях, сякаш подчертаваше ролята си на охраняващ отряда войн.

Сухов не отвърна на Петруха на въпроса защо трябва да дадат единствения си кон на Саид, но сам той прекрасно разбираше, че за техния „женски“ отряд войн като Саид сега е безценна бойна единица, струваща десет такива зелени бойци като Петруха. Жителят на пустинята, опитният войн Саид, който яздеше до тях, малко по-назад, като разузнавач, от височината на коня си можеше дълго преди тях да забележи всичко, което представлява опасност, и навреме да даде сигнал. Освен това те двамата със Сухов можеха да дадат сериозен отпор на всеки противник…

Петруха, който вървеше зад жените, току поглеждаше чехлите, които се мяркаха под дългата фуста на Гюлчатай и, обхванат от някакво засега непонятно радостно очакване, през цялото време се усмихваше.

Допреди мобилизацията Петруха живееше в Рязан с майка си и баща си — известен в града обущар, майстор от класа, който можеше да стъкми даже генералски ботуши — „бутилки“. След училище Петруха обикновено помагаше на баща си.

Работилницата беше разположена в мазето на двуетажна каменна къща. Двете големи стаи в тази къща заемаше семейството на Петруха, а другите две мънички стаички даваха под наем. В тях се нанесе един сериозен младеж, който ходеше облечен в неизменна студентска куртка и „техническа“ фуражка — болшевик. Беше изчел „Капиталът“ на Маркс от кора до кора и много обичаше да го цитира на място и не на място.

Петруха се сприятели с него, по-точно болшевикът веднъж сам покани Петруха на чашка чай и прекараха вечерта в разговори за живота, за целта и предназначението на човека, за бъдещето.

Болшевикът разказа на Петруха за своите единомишленици, борещи се за народна власт, всеобща свобода и равноправие. На Петруха всичко това много му хареса — студентът говореше красиво.

Когато в града се установи съветска власт, студентът предложи на Петруха да се заеме с истинска работа и първата задача, която му възложи, беше да окаже помощ на болшевишката първична организация, която остро се нуждаеше от пари. Работата беше там, че веднъж Петруха беше разказал на студента за двете рула скъпа кожа, които баща му пазеше от време оно: едното — червен сахтиян, а другото — шевро. Тъкмо тези рула той трябваше тайно да изнесе от работилницата през нощта, да ги продаде, а парите да употреби за благородна революционна дейност.

Петруха отначало го хвана яко шубе и рече, че баща му ще го убие, задето го е обрал. Студентът болшевик се оскърби, разгневи се и обясни на Петруха, че революционерите не се занимавали с обири, че актът, който той е предложил на Петруха да извърши, се нарича експроприация и че това е съвсем друга работа. Той тутакси даде за пример един известен революционер, пак такъв дребен на ръст и рижав като Петруха, че и сипаничав и с изсъхнала ръка, който въпреки всичко това храбро ограбвал банки… — тук студентът рече, че се бил сбъркал и че онзи не ограбвал, ами експроприирал парите. Той обясни, че тъкмо тези пари са помогнали на партията да извърши революцията, след което храбрият експроприатор бил избран в политбюро и сега е един от великите Вождове на трудещите се.

Пошашавен от този пример, Петруха се реши на експроприацията. Той задигна рулата кожа, но след това отказа да се мярка пред очите на баща си.

Студентът заведе Петруха в местния съвет, където другарите го посрещнаха като герой, радостно и дружелюбно, и му казаха да плюе на назадничавия си баща, защото сега е излязъл на правия път. После му цитираха думите на пролетарския Буревестник на революцията за това, че „в живота винаги има място за подвизи“, и веднага го записаха в доброволния отряд, заминаващ за Средна Азия да се бори с тамошните контри.

Така в края на краищата Петруха попадна в пустинята, където го зачислиха в отряда на червения командир Рахимов.

 

 

Гюлчатай често поглеждаше Петруха и, ако не беше забулена с чадра, той щеше да види как ласкаво го гледат очите на младичката жена на Абдула. Той й харесваше затова, че не беше такъв свиреп като мъжа й.

Гюлчатай помагаше на майка си да чепка вълната на двора, когато някой бутна вратата и в двора влезе висок, красив старец в богати бели одежди, с чалма. Това беше самият „върховен надзирател“ на Алимхановия харем. Той се приближи до жените, които, приклекнали, размахваха пръчки, за да стане вълната по-пухкава, и се заинтересува дали стопанинът си е вкъщи.

Жените, като срамежливо прикриваха долната част на лицето си с чадрите, отвърнаха утвърдително. А разпухваната от тях вълна изведнъж я подхвана немирен малък смерч и тя хукна по двора, като се кълбеше. Майката на Гюлчатай, Фатима, удари немирника с пръчка и той се разпадна.

Старецът погледна бегло в нежносивите очи на Гюлчатай, които го следяха изпод закрилата лицето й чадра, и влезе в къщата.

— Кой е той? — попита Гюлчатай майка си.

Майка й си замълча, цялата напрегната и превърнала се в слух, но от къщата не се чуваше нищо.

След време старецът, придружен от бащата на Гюлчатай, излезе на чардака, сбогува се и преди да си тръгне, отново внимателно огледа девойката, чепкаща вълна.

Бащата и майката си поприказваха за нещо и Фатима занарежда, заохка, като се удряше с длани в гърдите.

… скоро един нукер докара десет овена в двора им.

Гюлчатай разбра всичко, избяга по-далече от дома си и много часове прекара на брега на ручея — страх беше сковал гъвкавото й като лозница телце.

 

 

Сухов, жените, Петруха и Саид пристигнаха в Педжент на третото денонощие, в разгара на слънчевия ден. Миришеше на камък и тор.

Прашното каменно едноетажно градче, отделено от пустинята с полуразрушена стена, се забелязваше отдалече заради дворцовата постройка с куполи и минарета, извисяваща се над пустинните бархани.

Сухов внимателно огледа назъбената стена на Педжент — не се ли спотайваше някой там?

След като минаха по няколкото криви улички на града, всички стигнаха до двореца.

Щедро украсеното с каменна резба и орнаменти от кахлени плочки главно здание на двореца беше оградено с висок зид. Вратата към вътрешния двор беше залостена. Над нея висеше табела „Музей на Червения изток“.

На пясъка около входа се виждаха следи от подкови, но Сухов не им отдаде значение — предполагаше, че това са следи от конете на местните жители. Тук той посбърка, види се, защото много бързаше колкото се може по-скоро да се махне от тоя непотребен му Педжент. Той почука по окованата с желязо порта.

— Умолявам ви, само не в музея! — разнесе се иззад портата тревожен глас. — Тук има извънредно големи ценности!

— Чакай, отвори портата — рече Сухов, като отбеляза чисто руското произношение на говорещия.

Резето скръцна, разнесе се звук на въртящ се в ключалката ключ.

Саид пришпори леко коня и за всеки случай кривна зад стената на двореца и се спотаи там.

Портата се отвори и на прага изникна възрастен руснак с подострена брадица и тюбетейка на главата.

— Ти пък откъде се взе? — учуди се Сухов на съотечественика си.

— Аз съм пазител на музея, фамилията ми е Лебедев — отвърна руснакът.

— Ясно. А аз съм Сухов… Къде се дяна населението? — Сухов кимна с глава назад, към къщичките.

— Скри се… — Лебедев боязливо хвърли кос поглед встрани, но Сухов и на това не отдаде значение. Пазителят обгърна с поглед жените в чадри и още повече се разтревожи. — Моля ви, отведете харема… Тук има извънредно големи ценности… Разбирате ли?

— Вижте какво, пазителю на музея — рече строго Фьодор, — тези девет свободни жени на Изтока също са извънредно голяма ценност…

Лебедев като че искаше да вметне някоя дума, но Сухов го прекъсна:

— И хайде да не спорим… Има ли въпроси? Въпроси няма и не може да има. След мен! — изкомандва той, избута леко пазителя и влезе в двора. Жените и Петруха го последваха.

Лебедев остана до портата и косо погледна към изпратения от Абдула нукер, който се стаи зад колоната, като заплашително извади револвера и постави пръст на устните си…

Сухов извади списъка от джоба на куртката си.

— Джамиля… Зарина… Гюзел…

Всички жени се оказаха налице освен Гюлчатай, която разглеждаше табелата на музея и се мъчеше да разчете неразбираемите за нея думи.

— Гюлчатай! — повтори сърдито Сухов.

Тя притича припряно през двора и зае мястото си в женската редица. Сухов огледа строения харем.

… Нукерът на Абдула с чалмата надникна от галерията на втория етаж. В дясната си ръка държеше револвер, а в лявата — резен пъпеш, напомнящ на полумесец.

— Довиждане, госпожици — рече Сухов и предаде списъка на Петруха. — Давай, действай. Тука като че ли всичко е спокойно.

— Може би и да поостанете още един ден, другарю Сухов? — примоли се Петруха, като откъсна поглед от Гюлчатай.

— Не се шубелдисвай, Петруха. Утре ще дойде Рахимов, ще ви вземе оттук.

Нукерът с чалмата ядеше с удоволствие пъпеша и наблюдаваше ставащото. При последните думи на Сухов се ухили до уши.

 

 

Саид, спешен, седеше до стената, подгънал крака под себе си и тихо си тананикаше под носа нещо протяжно. Сухов излезе от портите на музея и го видя, седящ в позата на винаги готов да се хвърли напред войн.

— Какво така си мъркаш? — поинтересува се той.

— Сестра ми обичаше тази песничка — рече Саид.

— Остани си със здраве — усмихна се Сухов. — Аз само ще се топна в морето и — на път. Гледай повече да не те закопават.

Саид, като продължаваше да тананика песничката си, гледаше подир Сухов, докато той се спускаше към брега на морето, което оттук се виждаше като яркосиньо парче плат между глинобитните къщи.

Каспийско море се простираше чак до хоризонта. Мирисът, който лъхаше откъм него, беше чист, пронизителен, силен. Над водата крещяха чайки. Вълните, разпенени, връхлитаха върху белия пясък.

 

 

Нукерите на Абдула нападнаха Петруха още щом Сухов напусна двореца на Алимхан. Те го блъснаха на земята и жестоко го пребиха с ритници.

Петруха остана да лежи на каменните плочи на двора, разперил ръце и крака.

Лебедев притича към него, обърна го по гръб, плисна окървавеното му лице с вода от стомната.

— Изверги… Неверници… — шепнеше обхванатият от ужас пазител на музея.

 

 

Сухов излезе от покрайнините на Педжент. Тук свършваше железопътното отклонение и имаше няколко нефтени резервоара. Недалеч от полузатрупаните от пясъка, а на места и съвсем погребани под барханите пътища се виждаше самотна цистерна, оцапана с маслени петна. Покрай пътищата се редяха телеграфни стълбове със скъсани жици — Алимхан не беше успял да дострои нито едното, нито другото.

На самия бряг, на десетина крачки от морето, лежеше килнат на една страна баркас, доста голям, с мачта.

Без да се съблича — за да понакисне напоената с пот униформа, — Сухов само пусна на пясъка торбата, колана с кобура и кепето, хвърли се във водата и с удоволствие заплува, разсичайки вълните.

От баркаса го наблюдаваха двама от хората на Абдула: руски подпоручик и брадат азиатец с рунтав калпак. Когато Сухов отплува достатъчно далеко, подпоручикът скочи на пясъка и се запъти към багажеца на червеноармееца, оставен на пясъка.

Сухов се обърна на гръб и лежеше така, загледан в небето, по което плаваха редки облачета, които сякаш изникваха във висините ей тъй, отникъде. В небето в кръгове се рееха чайки, понякога с пронизителен крясък падаха във водата — за някоя рибка — и отнасяха нагоре плячката, увиснала от клюнчетата им като блестяща кобилица.

Сухов се преобърна по корем и заплува обратно, без да бърза. Той излезе на брега с пръхтене, тръгна към багажа си и… видя, че кобурът му е разкопчан и празен. Наведе се, за да се убеди окончателно в това — и рязък вик го остави в същото положение.

— Горе ръцете! — кресна подпоручикът, застанал недалеч с два револвера, насочени към Сухов.

Сухов понечи да се хване за празния кобур, хвърли го, бавно се изправи, повдигна ръце… погледна изпод вежди…

Подпоручикът и нукерът с калпака го държаха под прицела на револверите си. Подпоручикът четеше на срички дарствения надпис върху оръжието на Сухов:

— На червеноармееца Сухов… Комбриг Мъ Нъ Кавун… Поименен! — подчерта той и хвърли револвера на Сухов на трети нукер, появил се на палубата на баркаса. Той хвана револвера във въздуха.

— Защо си взел чуждите жени? — попита нукерът с калпака. — Нали не са твои?

Сухов не отговори нищо.

— Почакай, ще дойде Абдула, езика ще ти изтръгне. Е, какво така мълчиш?

— Пазя си езика — въздъхна Сухов, оценявайки създалата се около него безнадеждна обстановка.

— Тебе как, веднага ли да те пречукаме, или желаеш да се помъчиш? — издевателски попита подпоручикът, като си играеше с револвера.

— По-добре е, разбира се, да се помъча — отвърна Сухов, като трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне от тази заплетена ситуация.

Подпоручикът го удари по лицето. На Сухов, който така често бе получавал удари и ритници по време на своя революционно-походен живот, ударът не му се стори нито силен, нито обиден. Той само погледна подпоручика, а лицето му не трепна.

Нукерът с калпака даде сигнал с изстрел от револвера и от коневръза, стъкмен до един от нефтените резервоари, към баркаса препусна още един от джигитите на Абдула. Носеше червена жилетка, облечена направо върху голите космати гърди. Мутрата му нахално се зъбеше.

Без да откъсва поглед от Сухов, нукерът заповяда на подпоручика:

— Семьон, тичай при Абдула.

Онзи козирува, скочи на коня и препусна.

„С един по-малко — отбеляза наум Сухов. — С трима с малко по-лесно… Значи това са хора на Абдула… Ама че съм будала — нали видях конски дири… — Външно Сухов изглеждаше глуповат и объркан. Нито един мускул на лицето му не издаваше истинското му състояние, а мозъкът му трескаво работеше. — Щом не ме убиха веднага, значи им трябвам за нещо… Решили са да ме вземат в плен… Може би така им е заповядал Абдула… Значи имам време и възможност някак да се измъкна… Лошо, че тоя калпак е на три крачки от мен… Далечко ми идва… Ако можеше да направя още крачка, тогава можеш да му се метнеш, да го хванеш за краката… Е, да стреляш веднъж, в движение, това не е толкова страшно — трябва и да уцелиш, за да убиеш… а да го раниш — това е по-лесно… може още и да се сбиеш… Ех, мамка му, как да я направя тая крачка?… Ще гръмне от уплаха! — Сухов се олюля като от внезапна слабост и пристъпи половин крачка. — Е, ето, още мъничко…“

Но нукерът веднага се стегна, погледна остро пленника. Дулото на револвера се насочи към гърдите му.

„Сега ще гръмне гадината! — със страх си помисли Сухов. — Ще загинеш ей тъй, за чий хуй… И защо ли се вързах с тия женоря…“ — Всички тези мисли прелетяха през главата му за няколко мига. И тук погледът на Сухов падна върху невиждано големия му ръчен часовник, стърчащ изпод кепето, който, макар и да не работеше, на вид беше доста привлекателен, и вероятният план се мярна в съзнанието му.

— Хайде, движение — заповяда нукерът с калпака и отстъпи встрани.

Преди да тръгне, Сухов с подчертано внимание погледна ръчния си часовник, измъкна го „небрежно“ изпод кепето и почна да го закопчава на китката си… Както и предполагаше, при вида на необикновения часовник очите на нукера с калпака алчно блеснаха, той се наведе мъничко напред и с този неволен жест се откри.

Сухов хвана часовника за каишката и го подхвърли на нукера с калпака, онзи го хвана — и в същата секунда Сухов със скок изби от ръцете му револвера и докато падаше на пясъка и се претъркулваше, стреля два пъти.

Първо падна „червената жилетка“, а след него — нукерът, любител на часовници.

Сухов се извъртя от единия хълбок на другия, за да срази и третия нукер на баркаса и да не му даде да се прицели, но това вече не беше необходимо: смъкнатия от баркаса нукер хриптеше и се опитваше да махне от шията си примката на ласото, която му беше метнал Саид.

Сухов се изправи на пясъка, вдигна револвера си, изпаднал от ръцете на нукера, провери барабана, като едновременно наблюдаваше как Саид хладнокръвно удуши врага. После спокойно попита:

— Ти как се озова тука?

— Стреляше се — кратко отвърна Саид, навивайки ласото на лакътя си.

Фьодор кимна одобрително, вдигна от пясъка часовника и го закопча на китката си, погледна морето, водата, от която така се отпусна… След което препаса колана с кобура, прибра вътре револвера… и тук се разнесе изстрел.

Сухов се обърна бързо и видя Саид с карабина в ръце, току-що стрелял в движение, докато се извръщаше. С някакво свръхчувство на войн беше доловил, че раненият джигит с червената жилетка мърда — вдигаше ръка с нож, за да го хвърли. Сухов погледна вече завинаги забилия се в пясъка противник и отново се поинтересува:

— Откъде я имаш тая карабина?

Саид безстрастно презареди карабината — гилзата изскочи от затвора, завъртя се и меко падна на пясъка. Саид все така безстрастно вдигна рамене и отвърна:

— В пустинята оръжие колкото щеш. Птиците не кълват оръжието.

— Точно така — съгласи се Сухов. — Птиците кълват нас. — Спомни си как лешоядите разкъсваха загиналите бойци от отряда на Макхамов… После се обърна и видя как на брега излязоха жените на Абдула, спряха се и се скупчиха. Сухов се усмихна и поклати глава.