Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков
Бялото слънце на пустинята (4)

Джамиля, дъщерята на съседа, Абдула откупи за шепа монети и десетина овни.

Щом влезе в определените за харем покои, които Абдула подреди в задната част на дома си, петнайсетгодишното момиче от бедно семейство замря на място, поразено от пищната обстановка, в която тепърва й предстоеше да живее. Тя се разписка от възхищение и започна да танцува, да поскача като коза по килимите. Скокна на канапето, пренареди по нейному всички цветни възглавници — мутаки. Като си пееше, тя изпоотвори всичките шишенца с парфюми и бурканчета с мазила и червила; пътьом отмъкна от достархана парченца халва, рахат локум, натъпка си устата, като продължаваше да мърка тихичко песничката си…

Щом я хвана, Абдула я прегърна силно и я целуна непохватно по лепкавите, сладки от халвата устни. Любовният му опит се ограничаваше само с няколко срещи с някоя и друга мома от занаята, които бе успял да посети скришом заедно с приятелите си още преди школата на Алимхан. С несдържана страст той грубо повали девойката на пода и тутакси, на килима, я облада. Тя покорно и също тъй непохватно му се отдаде с тихичък вик на болка, която й причини първият мъж в живота й. След като пророни две сълзици на килима, първата наложница на Абдула бързо дойде на себе си. Тя се усмихна ласкаво на своя господар, притича отново към достархана и почна да тъпче устата си с лакомства.

Скоро след това Абдула замина за Красноводск, за да изпълни едно от тайните поръчения на Алимхан, а покрай това и да се договори с каспийските рибари за доставката на прясна есетра и хайвер в резиденцията на управника. Докато се пазареше с артелчиците, той видя дъщерята на един от рибарите, която помагаше на баща си да разтоварва улова от лодката. Тя много му хареса. Абдула спазари Лейла — така се казваше младата рибарка — за нова мрежа за баща й и няколко златни монети в добавка.

Тя беше също тъй млада и неопитна в любовното изкуство, както и съседската щерка Джамиля, но пък това си беше съвсем закономерно, защото паднеше ли му се девойка, вече принадлежала на мъж, на главата на родителите й щеше да се стовари неизличим позор заради вече получения откуп за „нефелната“ стока. Абдула знаеше, че неговите наложници — жените му — ще се научат на всичко необходимо, за да угаждат на своя господар, а засега ще трябва малко да почака — но затова пък те ще принадлежат само на него и на никой друг и единствено той може да решава съдбата им, както си поиска.

После в харема дойдоха Гюзел, Саида, Зухра… Към края на третата му година на служба седем жени обитаваха харема на Абдула. Джамиля, по това време вече почти деветнайсетгодишна, умело ръководеше останалите с правото на първа жена, учеше ги как най-добре да угодят на своя господар, а възникващите от време на време конфликти гасеше в самия им зародиш. Тя взе властта над момичетата в ръце — вярно, Абдула не й го беше възложил сам, но и не възразяваше. Макар че всяка от младите жени на Абдула тайничко си мечтаеше да е най-любимата, общо взето, те всички имаха добро отношение към Джамиля и дори споделяха с нея малките си открития в изкуството на любовта, които особено се харесваха на господаря и които Джамиля на свой ред препоръчваше на всички и сама веднага започваше да използва.

Абдула беше съвсем доволен от това положение. По това време той вече беше достатъчно развратен и опитен във всички любовни игри, които можеха да му предложат неговите млади жени. Отнасяше се към всички тях почти еднакво и нито една не обикна страстно. Притежаваше огромна сила на волята и сдържаше желанията си, защото подсъзнателно разбираше своята природа, чувстваше какви бури дремят в дълбините на душата му — изтръгнеха ли се навън, те можеха да навредят на всичко, което бе постигнал, да провалят кариерата му. Абдула много ценеше службата си при Алимхан.

Управникът на свой ред също високо ценеше служебната преданост и воинската доблест на Абдула. Немногословен, с гъвкав и коварен — особено в напечени ситуации — ум, Абдула изпълняваше безупречно всички тайни поръчения на Алимхан — почти винаги опасни за живота и свързани с пътувания до Индия, Афганистан, Иран.

 

 

Точно след три години такава безупречна служба управникът назначи Абдула за началник на личната си гвардия, а след още една година вече така бе свикнал да не се разделя със своя телохранител и „приятел“, че започна да го взема със себе си в Петербург, докъдето често му се налагаше да пътува по държавни дела.

… Абдула запомни за цял живот първото си пътуване до Петербург.

Композицията от пет вагона с парен локомотив бе придружавана по целия си път през пустинята от сорбази — конници от конната охрана. След като мина пустинята и степната част, влакът се озова сред просторите на средна Русия и пое през златисти житни ниви, зелени ливади, покрити с цветя, край бели брезови горички, борови гори и елхови горици чак до Петербург, столицата на Русия — великата Северна Палмира…

Израсналият в пустинята Абдула не се отлепяше от прозореца — любуваше се на невидени досега пейзажи. Но главното, което привличаше вниманието му на всички гари, където спираше влакът, бяха жените: белокожи, приветливи, усмихнати… а най-важното — с непокрити лица. В своя роден край той никога не можеше да види жена да върви по улицата без чадра. А на тези руски жени не само лицата бяха открити, но и шиите, и раменете, а при някои — даже и част от гърдите в дълбокото деколте на леката рокля. Може да се разбере как подейства това на мъжа от Изтока — тогава той веднага реши, че всичките до една са неотразими красавици. Но после на една гара разбра всичко, когато видя съвсем истинска руска красавица. Тя стоеше на перона и се сбогуваше с двамина офицери. Абдула мина покрай тях и младата жена, забелязала плахия му, възхитен поглед, изведнъж му се усмихна малко кокетно, малко подканящо и едновременно с това леко-леко насмешливо, а огромните й теменужени очи гледаха Абдула загадъчно и ласкаво.

Щом влезе във вагона, Абдула поотвори перденцето на прозореца и почна крадешком да наблюдава красавицата. Тя пък, щом го забеляза на прозореца на вагона, отмахна от лицето си дългите кичури светли коси с ръка в бяла дантелена ръкавица и още веднъж му изпрати дразнещата си усмивка…

Влакът потегли. Абдула, притиснал чело към студеното стъкло, дълго мисли за тази удивила го с красотата си руска жена.

… Петербург порази Абдула със своето величие, грамадност, необичайни за погледа му дворци и храмове, широки, прави като стрела, шумни и многолюдни булеварди. Да не говорим за Нева с нейното „царствено течение“^[1] и извити мостове.

Абдула бързо свикна с шумния град и го обикна така, както и Алимхан. По улицата се придвижваха с моторна кола, управлявана от шофьор, цял увит в кожа и с огромни очила. Този автомобил беше подарък на Алимхан от княз Юсупов, с когото бяха близки. Дружаха отдавна и тъй като несъмнено бяха едни от най-богатите хора в Руската империя, обичаха да се удивяват взаимно със скъпи изненади. И двамата влизаха в кръга на близките хора на Негово Величество и Алимхан, който копираше вкуса на царя, облякъл гвардейците от охраната си в черкезки, поръча и на Абдула разкошна бяла черкезка.

В нея Абдула беше неотразим и много красавици по Великосветските приеми и балове позаглеждаха кокетно „интересния мъж от Изтока“. На Абдула, разбира се, тези руски жени му харесваха, но служейки на управника, той не допускаше никакви волности и винаги се държеше с тях подчертано вежливо и студено.

 

 

Потъналият в спомени Абдула повдигна глава, погледна прилепилата се към него млада жена, после се ослуша… В подземието на крепостта продължаваше да цари тишина, само сегиз-тогиз в дълбините на помещението една от жените му тихичко скимтеше насън като кученце.

Примижал, Рахимов гледаше напред — на фона на залеза се издигаха развалините на Черната крепост. Конят му бе застанал в дълбока падина и само главата на ездача леко се подаваше над гребена на веригата от бархани. Рахимов беше доволен, че е довел отряда навреме.

— Черната крепост — замислено, сякаш на себе си рече той и махна с ръка да дойде взводният.

Взводният препусна и рязко спря коня.

— По-тихо не може ли?

— Че тук няма никой, другарю командир.

— Разправяй ги на мене тия — сряза го Рахимов и с тих глас започна да му обяснява плана как да подходят към крепостта с всички предпазни мерки чак до там, да накарат конете да легнат, а те да се придвижват пълзешком, като обкръжат в пръстен крепостта от две страни.

Взводният, храбър в боя момък, но твърде голям многознайко, слушаше с едва забележима ирония, без да придава значение на думите на командира. Онзи забеляза насмешката, едва не избухна, ала се удържа и рече уморено:

— Да не беше руснак, Квашнин, отдавна да съм те застрелял.

— Тъй вярно, другарю Рахимов! — взводният изпъна гръб на седлото и се усмихна непослушно.

Малограмотният взводен Василий Квашнин бе завършил преди половин година курсовете за младши червеноармейски командири и бе изпратен в отряда за подсилване на командния състав. Той се смяташе за стратег, къде-къде превъзхождащ „необучения“ Рахимов, по неговото мнение — твърде предпазлив и муден. Рахимов пък се отнасяше към своя подчинен снизходително и по свой начин обичаше този не особено дисциплиниран, но затова пък буен и безразсъден момък.

— Всичко ли разбра? — попита той взводния.

Взводният сви рамене.

— Че какво ли има за разбиране… Обкръжаваме крепостта, притискаме ги яко, а Абдула го хващаме жив! — той се умълча. — Е, и женките също, разбира се.

— Нищо работа, а? — подсмихна се Рахимов.

— Нормална бойна задача — спокойно отвърна взводният.

— Брей, брей… — Рахимов отново погледна към Черната крепост и реши да поизчака сумракът да се сгъсти още повече. — Хубаво, подготвяй хората.

— Слушам! — взводният обърна коня, но Рахимов тутакси му подвикна:

— Квашнин! — взводният се огледа. — Да не си посмял да се навираш при Абдула сам!… Него трябва да го хванем вкупом.

Взводният се усмихна широко.

— Няма страшно, командире. Топъл-топличък ще го хвана!

 

 

Абдула гледаше ли, гледаше спящата до него любима жена и си спомняше какво се случи при първата им среща…

Тъй като поради служебните си задължения Абдула постоянно беше там, където и Алимхан, делата на господаря му не бяха тайна за него. Веднъж управникът на Бухара и Самарканд реши да преустрои един от дворците си в родината и покани в петербургската си резиденция руски специалисти — един реставратор и един уредник на музей, мъже немлади, препоръчани му от известен учен изтоковед… Реставраторът, бивш църковен служител, щом изслуша Алимхан, веднага се отказа, като се оправда с непознаване на източната специфика и тутакси го пуснаха да си върви по живо по здраво. Уредникът пък — учен, който по-рано бе преподавал в университета и чиято фамилия беше Лебедев — напротив, се заинтересува от предложението.

— Кажете, професоре… — започна Алимхан.

Лебедев веднага го прекъсна:

— Извинете, но все още не съм професор.

— Е… дреболия — махна с ръка Алимхан. — Вас ми препоръчаха като рядък познавач на Изтока… Та ето какво, според вас коя е основната разлика между Изтока и Запада? — той подхвърли въпроса си като пробна сонда, явно с желание да изпита Лебедев.

— Предполагам, че Изтокът е по-духовен — кратко отвърна Лебедев.

— Имате предвид известна част от нашата държава?

— Имам предвид цялата Руска империя.

— Хубаво… Но аз останах с впечатлението, че не се отнасяте благосклонно към Запада? — усмихна се Алимхан, докато палеше цигарка.

— Западът дава знание, а Изтокът — разбиране, което е нещо много по-висше.

— Ооо! — възхити се Алимхан. — Каква прекрасна мисъл.

— Това не е моя мисъл — отбеляза Лебедев. — Тя принадлежи на великия познавач на човешката същност Гурджиев.

— С удоволствие споделям тази гледна точка… Но… — Алимхан се замисли, докато подбираше израза.

— Разбирам, ваше височество. Принудени сте да се съобразявате със Запада, защото такава е светската традиция, традицията на хората, сред които се движите. Не е ли така?

— Именно… А сега да се захванем за работа, професоре. Аз реставрирам своята резиденция в Педжент. Там работят най-добрите майстори на Изтока. Вас бих помолил да се заемете с експозицията на двореца, с интериора. В частност да съберете експонати и по-точно да изберете от множеството, които се пазят там, за да създадете, така да се каже, достоен музеен ансамбъл… Дворецът ми е мил, понеже това е моето място за почивка… Както за Господаря — Ливадия — Алимхан се усмихна на шегата си.

Лебедев кимна мълчаливо. Алимхан прие мълчанието му за нерешителност и съмнение и побърза да окуражи пазителя.

— Няма да има никакви ограничения в средствата… Назовете сумата на вашето възнаграждение — той взе от масата писалка със златно перо и отвори чековата книжка, готвейки се да изпише цифрата. — Моля.

— Аз не работя за пари — отговори с достойнство пазителят.

Алимхан се усмихна и стана.

— Тогава сам ще определя сумата — промълви той.

Лебедев също стана от креслото. Абдула му отвори вратата.

— Този ще го направи както трябва — рече Алимхан, щом Лебедев излезе. — Руснаците имат много достойнства.

Иззвъня телефонът, Алимхан вдигна слушалката — позлатена, с инкрустации. Поднесе слушалката към ухото си, микрофона — към устата. На лицето му се появи лека усмивка.

— Здравей, княже — рече той в микрофона. — Какво?… Ама разбира се! С удоволствие! — затвори слушалката и погледна Абдула. — Князът ни кани на веселба.

Абдула се усмихна и сведе глава.

— А сега вземай колата и заминавай… — Алимхан се усмихна на свой ред и направи пауза — да вземеш една прекрасна госпожица. Ти още не си я виждал — и аз самият я познавам само от две седмици… Тръгвай, шофьорът знае адреса.

Абдула отново сведе глава, но този път без усмивка, обърна се рязко и тръгна към вратата.